След трагичните събития в Налчик, в началото на октомври, става все по-очевидно, че съвременното терористични движение, с което Русия се сблъсква в Северен Кавказ, се основава на срастването (на базата на радикалната ислямистка идеология) на религиозната, етническата и криминалната разновидности на тероризма, т.е. на местните групировки с международните терористични структури.
Въпреки вторичнния характер на етноконфесионалните фактори, стимулиращи екстремистките изяви, следва да подчертаем, че терористичните групировки в съвременните условия на Северен Кавказ, са представени най-вече от радикалните ислямистки структури, действащи под формата на т.нар. „уахабитски джамаати”.
Днес основната им маса се представлява от неголеми банди с ясна териториална диференциация. В основата на тези своеобразни „терористични ядра” е „емирът” (по правило местен жител), като редом с него постоянно е „инструктурът”, който е и човек за връзка с международните терористични мрежи (и обикновено е чуждестранен наемник), както и малка група „активни бойци”. По-голямата част от членовете на „джамаата” са бойци, които водат съвсем легален живот в своите селища, но по заповед на емира са готови незабавно да се включат в „ядрото” и изпълнят поставените им задачи.
Съвременните чеченски войни, и особено втората (1999-2000), доведоха до това, че в региона проникнаха най-новите идеологеми на съвременния радикален ислям, а самите войни станаха своеобразна школа за най-идеологически подготвените и непримиримо настроени към Москва местни ислямисти. Макар че почти всяка седмица в руската преса се появяват съобщения за унищожени водачи на банди и активни участници в нелегалните въоържени формации, сепаратистки настроените носители на ислямистката идеология продължават да привличат в редовете си млади бойци не само в Чечения, но и в съседните републики от Северен Кавказ. Тоест, би могло да се твърди, че квази-уахабизмът в региона се разпространява най-вече сред младите хора и вече се е превърнал в сериозен и траен фактор, с който руснаците очевидно ще трябва да се съобразяват.
Едновременно с това, следва да се обърне внимание на променените характеристики на терористичните акции, провеждани през последните години, тяхната очевидна „интернационализация” и излизането на терористите извън рамките на предишния си ареал на действие. Бих искал да отбележа преди всичко, че много от последните терористични нападения, само косвено бяха свързани с Чечения. Разбира се, организаторите им поддържат тесни контакти с чеченските сепаратистки лидери. Все по-често обаче, непосредствени организатори и изпълнители на терористичните нападения са представители на други севернокавказки етноси, а и самите нападения все по-интензивно се осъществяват извън територията на Чечения (атаките в Назран, Беслан или Налчик).
Последното нападение на терористите срещу Налчик например, бе отлично планирана военна операция. Организаторите и съумяха да концентрират достатъчно мащабни сили, да ръководят действията им в специфичните градски условия и дори да изтеглят по-голямата им част сред края на операцията. В Северен Кавказ и въобще в Руската Федерация има само една сила, на която това е по силите – ислямските радикали, уахабити. Никакви кланови структури, или криминални групировки, не разполагат с необходимите за провеждането на подобна мащабна операция командни кадри.
Тоест, неслучайно отговорността за акцията бе поета тъкмо от чеченските уахабити. Така че въпросът за „авторските права” в случая въобще не стои. А, ако търсим някакви паралели, достатъчно е да си припомним нападенията срещу Грозни и Назран.
Ако пък говорим конкретно, операцията е на ниво Шамил Басаев или на някой от арабите, работещи заедно с него. Тя преследваше няколко цели. Ще започна от най-баналната, на която обаче малцина обърнаха внимание. Тя е свързана с факта, че нападението съвпадна с края на лятно-есенния сезон, в който активно действат тренировъчните лагери на терористите в региона, където се обучават най-вече млади хора. След края на подготовката им, беше необходимо те да бъдат изпитани и на практика.
Вторият момент е, че подобна мащабна операция е идеалния завършек на поредната година от дейността на уахабитите в Северен Кавказ и своеобразен „отчет” пред техните чуждестранни спонсори.
Освен това, да не забравяме, че сравнително неотдавна бе сменена местната власт в Кабардино-Балкария и уахабитите демонстрираха пред новото ръководство реалната си сила. Което е много сериозна заявка, че техните интереси и амбиции в бъдеще следва да се имат предвид.
И още един важен момент. Кабардино-Балкария е сред републиките, където местната милиция демонстрина изключителна активност в борбата с религиозния екстремизъм. Неслучайно сред обектите на атаката бе тъкмо поделението, отговарящо за изкореняването на религиозния екстремизъм и тероризма. Сградата му беше напълно унищожена, заедно с всички архиви и документи.
Особено тревожно е, че мнозина свързват нападението с дейността на местния джамаат „Ярмук” – групировката, която през декември 2004 нападна сградата на службата за борба с наркотрафика. В началото на тази година тя понесе тежки загуби в сраженията с руските части, а водачът и бе убит. Така за известно време в Кабардино-Балкария настъпи спокойствие. Този период обаче, очевидно вече е приключил. Уахабитите съумяха да възстановят инфраструктурата си в автономната република и да проведат мащабна военна операция срещу столицата и. А подобна инфраструктура има и в редица други региони на Руската Федерация, населени предимно с мюсюлмани. Така че опасността от повторението на събитията в Налчик изглежда съвсем реална.
Ако терористичната активност на територията на Чечения постепенно намалява (според руското Вътрешно министерство, през 2004 там са регистрирани 214 терористични нападения, срещу 492 през 2003), то в другите райони на Северен Кавказ, тя очевидно расте. За годината, изминала от нападението в Беслан, терористичната война, в различна степен, се разпространи в цял Северен Кавказ. Като особено тревожна е ситуацията в съседните на Чечения републики – Дагестан и Ингушетия.
Така, през 2004, в Дагестан са извършени 30 терористични акции, от които 18 (т.е. 60%) в столицата Махачкала. Ескалацията на насилието продължава: само за първите девет месеца на 2005 в Дагестан са извършени над сто терористични нападения, от тях повечето – в Махачкала и неговите предградия. Убити бяха мнозина представители на местните силови структури, високопоставени чиновници и дори известни учени. Сред тях са министърът по националните въпроси Арухов, зам.министърът на вътрешните работи генерал Омаров, известният дагестански политолог Варисов и др. С други думи, сегашните загуби на федералните сили и местната милиция в Дагестан вече са съпоставими с онези в съседна Чечения.
Следва да отбележим също, че над половината от извършените в Дагестан терористични акции са били насочени срещу високопоставени местни чиновници, една трета – срещу депутати и сътрудници на милицията и съда, а останалите – против военни и членове на семействата им.
В същото време практиката сочи, че в другите севернокавказки републики екстремистите все по-често се ориентират към безадресни терористични нападения, извършвайки кървави акции на местата, където има масово струпване на хора - при това обикновено цивилни граждани.
Властите в Ингушетия също са изправени пред отлично организирана нелегална съпротива, тясно свързана с чеченските ислямисти. Което едва ли е учудващо. В тази малка, дори за мащабите на Северен Кавказ, република са концентрирани почти всички социално-икономически проблеми, характерни за останалите републики от региона. Индустриалната база от съветско време е разрушена до основи. Нивото на безработица, по някои данни, достига 80%. Присъствието на многобройни бежанци допълнително влошава ситуацията: по данни на местните власти, на територията на Ингушетия има около 50 хиляди бежанци, от които 40 хиляди са чеченци.
Продължават да се променят начините и методите на действие на нелегалните групировки, които все повече заимстват опита на международните терористи, усъвършенствайки методите на собствената си диверсионно-терористична дейност: отделят повече внимание на конспирацията, внедряват свои хора в силовите структури и органите на местната власт. Пример за това е нападението срещу Министерството на вътрешните работи на Ингушетия през юни 2004. Всяка втора терористична акции през последните години е осъществена с помощта на мощни взривни устройства, всякя четвъртя – с използването на автоматично оръжие и гранатомети, а останалите – с автомобили, натъпкани с взрив. Характеристиката на терористичното движение в Северен Кавказ обаче би била непълна, ако не отделим специално внимание на ролята, която играят в него чуждестранните наемници и емисарите на различните международни ислямистки структури. В Чечения например, дори отрядите, които се ръководат от чеченци (включително и този на Басаев), на практика се контролират от чуждестранните ислямистки организации. Чуждестранните бойци формират значителна част от командния състав на нелегалните въоръжени отряди. Наистина, днес в терористичните организации, действащи в Чечения, Ингушетия и другите севернокавказки републики, има само около 300 наемници, най-вече от Саудитска Арабия, Алжир и Йордания, които обикновено изпълнява ролята на инструктури или ковчежници. В същото време обаче, те разполагат с безпрецеденто представителство във висшите структури на сепаратистите (така, през 2002, от 12-те члена на чеченския висш съвет - Меджлис-ул Шура, 11 бяха чужденци).
Следва да отбележим обаче и, че „севернокавказкият тероризъм” все повече се превръща в „самодостатъчно явление” и все по-малко зависи от външните фактори. С други думи, „вътрешният” тероризъм е способен не само да се самовъзпроизвежда, но и да разширява редовете си.
Едновременно с това, не може да се подмине без внимание повишената ефективност на руските специални служби, които само през 2005 успяха да ликвидират т.нар. „президент на независима Чечения” Аслан Масхадов, водача на дагестанския джамаат „Дженнет” Расул Макашарипов, емира на ингушетския джамаат „Халифат” (извършил нападението в Беслан) Алихан Мержоев, шефа на джамаата „Ярмук” (Кабардино-Балкария) Муслим Атаев, арабския наемник Абу-Джаид, който координираше акцията на „Халифат” в Беслан, и мнозина други севернокавказки и чуждестранни ислямисти. Днес пред съда са изправени членовете на терористичната групировка „Ярмук”, бореща се за отделяне на Северен Кавказ от Руската Федерация, които през декември 2004 нападнаха Федералната служба за контрол на наркотрафика в Налчик, а през септември т.г. нападнаха сградите на ключовите институции в столицата на Кабардино-Балкария. Безспорно, ликвидирането и арестите на терористите биха могла донякъде да ограничат активността им, както и чуждестранната финансова подкрепа за тях.
Но, както показва и световният опит, радикалните ислямистки структури притежават изненадваща способност да се „регенерират”, да не говорим, че личният им състав постоянно се попълва със свежи кадри. Така, вместо убития от руснаците Аслан Масхадов, на преден план излезе Ахмед Фейруш шах Абдулхалим Сайдулаев, известен като един от водачите на радикалното уахабитско крило на чеченската съпротива и отговарящ доскоро за подготовката на терористите-камикадзе. Днес той ръководи т.нар. Държавен комитет за отбрана къма чеченския Меджлис-ул Шура. Именно в това си качество, през септември, Сайдулаев назначи известния чеченски терорист Халид Идигов за „директор на антитерористичния център на Чеченската република Ичкерия”. Смята се, че мястото на останалите, унищожени от руснаците, чеченски командири също е било заето от още по-радикални фигури, най-вече измежду про-уахабитски настроените млади мюсюлмани, имащи богат опит в терористичните нападения и ненавиждащи Русия.
Всъщност, сред основните тенденции в Северен Кавказ е тъкмо ротацията в редовете на местните „моджехидини”, осъществена през последните години. В резултат от това, във войната навлезе ново поколение чеченци и представители на другите севернокавказки етноси - фанатични носители на радикалната ислямистка идеология и поради това далеч по-ожесточени и дръзки, в сравнение с предшествениците им. Като част от тях демонстрира наистана дивашка жестокост в борбата си с местните власти и, разбира се, с руснаците.
В същото време наглите терористични акции на радикалните ислямисти в Дагестан, Чечения, Ингушетия, Северна Осетия, Кабардино-Балкария, Карачаево-Черкесия и някои други части на Руската Федерация, са красноречиво доказателство за наличието на определени недостатъци в руската стратегия за решаването на „чеченския въпрос”.
Курсът към изграждането на ислямска държава в Чечения и останалите републики от региона, който следват Сайдулаев и неговите съмишленици, води до прогресивното ожесточаване на формите и методите на борба срещу руските власти, в резултат от което театърът на военните действия в Северен Кавказ постепенно се разширява. Според редица руски и западни експерти, сепаратистите вече концентрират основните си действия не толкова в Чечения, колкото в целия регион и, най-вече, в Ингушетия и Дагестан.
Става все по-очевидно, че „джихадът на меча” (в неговата съвременна диверсионно-терористична разновидност) бавно, но сигурно, се разпространява по цялата територия на Северен Кавказ, периодично „преливайки” и извън неговите граници.
Този извод очевидно налага известни корективи в руската регионална политика. В крайна сметка, борбата с тероризма не се изчерпва само с нейната силова съставляваща. От друга страна обаче, стесняването на социалната база на терористите е възможно само чрез „неутрализирането” на ключовите фактори, способстващи за активизацията на тероризма. Освен това, както доказва и опитът на редица страни, нещата опират и до постоянното усъвършенстване на антитерористичното законодателство и неговото прилагане, укрепване дейността на специалните служби, пресичане на финансовите канали на терористите, както и до активната пропагандна и разяснителна кампания. Но и това ще бъде недостатъчно, ако Москва не съумее да направи привлекателни за мнозинството свои граждани от Северен Кавказ предлаганите от нея реформи, драстично ограничавайки нивото на корупцията и преодолявайки системната криза в региона.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
След трагичните събития в Налчик, в началото на октомври, става все по-очевидно, че съвременното терористични движение, с което Русия се сблъсква в Северен Кавказ, се основава на срастването (на базата на радикалната ислямистка идеология) на религиозната, етническата и криминалната разновидности на тероризма, т.е. на местните групировки с международните терористични структури.
Въпреки вторичнния характер на етноконфесионалните фактори, стимулиращи екстремистките изяви, следва да подчертаем, че терористичните групировки в съвременните условия на Северен Кавказ, са представени най-вече от радикалните ислямистки структури, действащи под формата на т.нар. „уахабитски джамаати”.
Днес основната им маса се представлява от неголеми банди с ясна териториална диференциация. В основата на тези своеобразни „терористични ядра” е „емирът” (по правило местен жител), като редом с него постоянно е „инструктурът”, който е и човек за връзка с международните терористични мрежи (и обикновено е чуждестранен наемник), както и малка група „активни бойци”. По-голямата част от членовете на „джамаата” са бойци, които водат съвсем легален живот в своите селища, но по заповед на емира са готови незабавно да се включат в „ядрото” и изпълнят поставените им задачи.
Съвременните чеченски войни, и особено втората (1999-2000), доведоха до това, че в региона проникнаха най-новите идеологеми на съвременния радикален ислям, а самите войни станаха своеобразна школа за най-идеологически подготвените и непримиримо настроени към Москва местни ислямисти. Макар че почти всяка седмица в руската преса се появяват съобщения за унищожени водачи на банди и активни участници в нелегалните въоържени формации, сепаратистки настроените носители на ислямистката идеология продължават да привличат в редовете си млади бойци не само в Чечения, но и в съседните републики от Северен Кавказ. Тоест, би могло да се твърди, че квази-уахабизмът в региона се разпространява най-вече сред младите хора и вече се е превърнал в сериозен и траен фактор, с който руснаците очевидно ще трябва да се съобразяват.
Едновременно с това, следва да се обърне внимание на променените характеристики на терористичните акции, провеждани през последните години, тяхната очевидна „интернационализация” и излизането на терористите извън рамките на предишния си ареал на действие. Бих искал да отбележа преди всичко, че много от последните терористични нападения, само косвено бяха свързани с Чечения. Разбира се, организаторите им поддържат тесни контакти с чеченските сепаратистки лидери. Все по-често обаче, непосредствени организатори и изпълнители на терористичните нападения са представители на други севернокавказки етноси, а и самите нападения все по-интензивно се осъществяват извън територията на Чечения (атаките в Назран, Беслан или Налчик).
Последното нападение на терористите срещу Налчик например, бе отлично планирана военна операция. Организаторите и съумяха да концентрират достатъчно мащабни сили, да ръководят действията им в специфичните градски условия и дори да изтеглят по-голямата им част сред края на операцията. В Северен Кавказ и въобще в Руската Федерация има само една сила, на която това е по силите – ислямските радикали, уахабити. Никакви кланови структури, или криминални групировки, не разполагат с необходимите за провеждането на подобна мащабна операция командни кадри.
Тоест, неслучайно отговорността за акцията бе поета тъкмо от чеченските уахабити. Така че въпросът за „авторските права” в случая въобще не стои. А, ако търсим някакви паралели, достатъчно е да си припомним нападенията срещу Грозни и Назран.
Ако пък говорим конкретно, операцията е на ниво Шамил Басаев или на някой от арабите, работещи заедно с него. Тя преследваше няколко цели. Ще започна от най-баналната, на която обаче малцина обърнаха внимание. Тя е свързана с факта, че нападението съвпадна с края на лятно-есенния сезон, в който активно действат тренировъчните лагери на терористите в региона, където се обучават най-вече млади хора. След края на подготовката им, беше необходимо те да бъдат изпитани и на практика.
