12
Пет, Апр
23 Нови статии

Ислямската заплаха

брой6 2005
Typography
Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна
 

Преди малко повече от година Мохамед Боуйери – мюсюлманин, роден в Холандия и добре говорещ холандски, преряза гърлото на местния режисьор Тео Ван Гог. Това убийство доведе до радикална промяна в холандската политика. Беше въведен тотален и толкова строг полицейски контрол, че днес притокът от нови имигранти в тази страна е сведен до минимум. Убийството на Ван Гог, както и атентатите в Лондон от 7 юли (чиито извършители също са местни мюсюлмани от второ поколение, притежаващи британско гражданство) или пък палежите в Париж през ноември, би трябвало окончателно да ни отворят очите за същността на заплахата, свързана с радикалния ислямизъм.

Доскоро бяхме склонни да разглеждаме джихада и съпътстващият го тероризъм като феномен, възникнал в дисфукционалните, болни и парализирани региони на света, като Афганистан, Пакистан или Близкия изток например, и едва след това пренесен в западните държави. Оттук и идеите, че за да се защитим трябва или да се оградим със „стена” от опасните райони на планетата, или пък (както навремето е действала британската администрация) да атакуваме именно тези места, опитвайки се да разрешим проблема там, където е възникнал, налагайки демократичните ценности във всички точки на планетата.

Всъщност, налице са всички основания да смятаме, че основният източник на съвременния радикален ислямизъм съвсем не се намира в Близкия изток, а е по-скоро в самата Западна Европа. И Боуйери, и лондонските атентатори, и организаторите на атаката от 11 септември, или пък от 11 март в Мадрид – всички те са живели и учили в Европа, където са възприели и своите радикални идеи. Холандия очевидно е демократична държава, прогресивна във всяко отношение, но над 6% от нейното население са мюсюлмани, преобладаващата част от които са заразени от радикализма. И просто няма как да се изгради стена, с чиято помощ Холандия да се спаси от този проблем.

Когато се опитваме да тълкуваме ислямистката идеология като отстояване на традиционните мюсюлмански ценности и укрепване на мюсюлманската култура, всъщност показваме дълбоко неразбиране на днешната ситуация. В никоя традиционно мюсюлманска страна религиозната позиция на индивида не е резултат на личен избор – той я получава от социалната среда, заедно със социалния си статус, законите и обичаите, дори с бъдещия си брачен партньор. В подобно общество не могат да възникнат никакни съмнения за това, какво точно представлява конкретния индивид, защото неговата персонална идентичност е предварително зададена и „осветена” от всички обществени институции - от семейството до джамията и държавата.

За мюсюлманина, който живее като имигрант в предградията на Амстердам или Париж, ситуацията обаче изглежда съвсем различно. Неговата идентичност неочаквано се оказва оставена на произвола на съдбата и той е изправен пред неограничен избор, т.е. пред безкраен брой възможности за това, доколко иска и е в състояние да се интегрира в обкръжаващото го немюсюлманско общество. В книгата си „Глобализираният ислям” френския анализатор Оливер Рой убедително доказва, че съвременният радикализъм е пряк продукт на „детериторизацията” на исляма, когато самоидентификацията на мюсюлманине бива лишена от онази социална подкрепа, с която разполага в традиционната мюсюлманско общество.

Особено сериозен е проблемът със самоидентификацията за потомците на имигрантите от второ и трето поколение. Те растат извън структурата на традиционната култура на своите родители, но (за разлика от повечето имигранти, пристигащи в САЩ) малцина от тях се чувстват наистина приети от местното общество.

Днешните европейци са склонни да принизяват чувството за национална идентичност за сметка на отвореното и толерантно „пост-национално” чувство за принадлежност към т.нар. единна Европа. Истината обаче е, че холандците, немците, французите и другите европейци, сами по себе си, съвсем не са загубили изключително дълбокото чувство за собствено национално самосъзнание, но това чувство остава недостъпно за хората дошли в Европа от Турция, Мароко или Пакистан. Проблемите с интеграцията на пришълците се задълбочават и от факта, че категоричното европейско законодателство в областта на трудовите отношения затруднява имигрантите и техните деца в търсенето на нискоквалифицирани работни места. В резултат от това значителна част от тях живеят със социални помощи, т.е. нямат възможността да се самоутвърдят, допринасяйки със собствения си труд за общото благосъстояние. Както те, така и децата им, се чувстват като аутсайдери. Именно в подобен контекст се появяват и персонажи като Бин Ладен и съратниците му, предлагащи на младите си привърженици своята универсалистка, „чиста” версия на исляма, освободена от такива местни наслоявания като национални светии, обичаи и традиции. Радикалният ислямизъм внушава на своите адепти, че те всъщност са уважаеми членове на глобалния мюсюлмански свят, към който принадлежат, независимо, че обитават земите на неверниците. Тоест, религията вече не се укрепва (както е в традиционните мюсюлмански общества) за сметка на подчиняването на цялата съвкупност от външни социални обичаи и условности, а става по-скоро въпрос на вътрешно убеждение и сляпа вяра.


 

Френският автор сравнява съвременния ислямизъм с християнството от епохата на протестантската Реформация, когато религиозното чувство, по подобен начин, е било насочено навътре и освободено от външните ритуали и социални опори.

Ако приемем тези разсъждения за коректно описание на източниците на мюсюлманския радикализъм, от тях можем да направим следните изводи. На първо място, предизвикателството, което ни отправя ислямизмът, не е чак дотам непознато и неразбираемо за нас. Стремителната модернизация на света винаги е провокирала радикални тенденции. И вече сме били свидетели на почти същите форми на отчуждение сред младите хора, когато предишните поколения се хвърляха в обятията на анархизма, болшевизма, фашизма или в банди като тези на Баадер и Майнхоф например. Идеологията се променя, но психологическият синдром, стоящ зад тези явления, си остава един и същ.

На второ място, доколкото радикалният ислямизъм може да се определи като религиозен феномен, в същата степен той е и продукт на модернизацията и глобализацията. Илямизмът не би могъл да стане толкова мощен фактор, ако мюсюлманите бяха лишени от възможността да пътуват, да ползват Интернет, или под някакво друга форма да се „отдалечат” от собствената си култура. От което пък следва, че опитите за „стабилизиране” на Близкия изток, внасяйки модернизацията и демократизация в такива страни като Египет или Саудитска Арабия, няма да решат проблемите на тероризма, но пък заплашват да задълбочат проблема и то съвсем скоро. Разбира се, демократизацията и модернизацията на мюсюлманския свят са необходими, сами по себе си, но сериозните проблеми с тероризма в Европа ще продължат да съществуват независимо от промените в Близкия изток.

Реалният проблем за демокрацията се намира в самата Европа и е неин вътрешен въпрос. Той е свързан с необходимостта да се интегрира все по-големия брой разярени млади мюсюлмани и това следва да стане така, че да не провокира още по-яростната реакция на крайнодесните европейски популисти. За това обаче са необходими две неща. На първо място, такива страни като Холандия и Великобритания трябва да преразгледат досегашната си мултикултуралистка политика, представляваща по същество убежище на радикализма, и да нанесат реален удар по екстремистите. А на второ място, те следва да преформулират и собствените си определения на националната идентичност, така че в тях да има повече място и за хората от неевропейски произход.

Всъщност, промените по първото направление вече са започнали. През последните месеци Великобритания и Холандия, макар и със закъснение, признаха, че предишният модел на съвместно съществуване на различните култури, на който се основаваше политиката им, е непродуктивен и доста опасен. В тези страни либералната толерантност се възприемаше не толкова като уважение към правата на индивида, колкото като подчертано търпимо отношение към различните групи, макар че някои от тях въобще не се отличаваха с толерантност (например задължавайки момичетата от своята общност с кого да ходят и за кого да се омъжат). В резултат от това погрешно разбирано уважение и търпимост към неевропейските култури, на мюсюлманските общности бе позволено сами да решават проблемите със собственото си поведение. Като цяло, този подход е тясно свързан с традиционния европейски корпоративен подход към различните обществени организации. В Холандия, където държавата подкрепя едновременно и католическите, и протестанстките, и социалистическите течения, сравнително лесно бе възприета тезата за появата на още един мюсюлмански „стълб на обществото”. Само че този „стълб” твърде бързо се превърна в гето, отрязано от останалия свят.

Напоследък обаче, в тази страна се налага нов тип политика, целяща разрушаването на бариерите, отделящи мюсюлманската общност от околните. Пример за това е законът, забраняващ „вноса” на съпруги от Близкия изток. Британската и холандската полиции получиха нови, по-широки пълномощия за контрол върху дейността на религиозните проповедници, както и за техния арест и екстрадиране в случаите, когато действията им се определят като „провокативни”. Отвъд тези рамки обаче, остава далеч по-сериозният проблем – как да се формулират такива понятия за националната идентичност, които да обединят гражданите на дадена страна, независимо от религиозната и етническата им принадлежност, в единна демократична култура – както например американската идея се превръща в основа за обединяването на всички имигранти в една държава.

Убийството на Ван Гог тласна холандците към яростни и често недотам политически коректни дебати за това, какво означава да си холандец. Някои искаха от имигрантите не само да говорят холандски, но и да познават националната история и култура, при това в степен, в каквато не ги познават дори някои холандци. Всъщност, критерият за национална идентичност следва да служи като критерий за включване, а не за изключване от обществото. От друга страна, безкрайните отстъпки водят до неговото обезценяване, каквото и да твърдеше по този повод маргиналният холандски политик Пим Фортаун, който през 2003 също падна жертва на тероризма. За щастие, холандците поне успяха да пробият плътната пелена на т.нар. „политическа коректност”, която в останалите европейски държави не позволява дори обсъждането на взаимносвързаните проблеми на националната идентичност, културата и имиграцията. Защото самата постановка на въпроса за националната идентичност е твърде сложна и деликатна задача.

Мнозина европейци смятат, че американският „котел за претопяване” на имигрантите (т.нар. melting pot) не може да се пренесе автоматично на Стария континент. Тук националната идентичност е дълбоко вкоренена в кръвта, земята и общата памет. Може би наистина е така, но ако е вярно, европейците следва много да внимават. Защото делът на мюсюлманите в населението на континента продължава да расте и облаците над европейската демокрация се сгъстяват. А тъй като основната битка с тероризма се разгръща именно в Европа, то и победите и пораженията в нея няма как да не повлияят и върху целия останал свят.

* Авторът е професор по международна политическа икономия в Университета Джон Хопкинс, САЩ - повече за него вж.Геополитика – бр.2/04

{rt}

Преди малко повече от година Мохамед Боуйери – мюсюлманин, роден в Холандия и добре говорещ холандски, преряза гърлото на местния режисьор Тео Ван Гог. Това убийство доведе до радикална промяна в холандската политика. Беше въведен тотален и толкова строг полицейски контрол, че днес притокът от нови имигранти в тази страна е сведен до минимум. Убийството на Ван Гог, както и атентатите в Лондон от 7 юли (чиито извършители също са местни мюсюлмани от второ поколение, притежаващи британско гражданство) или пък палежите в Париж през ноември, би трябвало окончателно да ни отворят очите за същността на заплахата, свързана с радикалния ислямизъм.

Доскоро бяхме склонни да разглеждаме джихада и съпътстващият го тероризъм като феномен, възникнал в дисфукционалните, болни и парализирани региони на света, като Афганистан, Пакистан или Близкия изток например, и едва след това пренесен в западните държави. Оттук и идеите, че за да се защитим трябва или да се оградим със „стена” от опасните райони на планетата, или пък (както навремето е действала британската администрация) да атакуваме именно тези места, опитвайки се да разрешим проблема там, където е възникнал, налагайки демократичните ценности във всички точки на планетата.

Всъщност, налице са всички основания да смятаме, че основният източник на съвременния радикален ислямизъм съвсем не се намира в Близкия изток, а е по-скоро в самата Западна Европа. И Боуйери, и лондонските атентатори, и организаторите на атаката от 11 септември, или пък от 11 март в Мадрид – всички те са живели и учили в Европа, където са възприели и своите радикални идеи. Холандия очевидно е демократична държава, прогресивна във всяко отношение, но над 6% от нейното население са мюсюлмани, преобладаващата част от които са заразени от радикализма. И просто няма как да се изгради стена, с чиято помощ Холандия да се спаси от този проблем.

Когато се опитваме да тълкуваме ислямистката идеология като отстояване на традиционните мюсюлмански ценности и укрепване на мюсюлманската култура, всъщност показваме дълбоко неразбиране на днешната ситуация. В никоя традиционно мюсюлманска страна религиозната позиция на индивида не е резултат на личен избор – той я получава от социалната среда, заедно със социалния си статус, законите и обичаите, дори с бъдещия си брачен партньор. В подобно общество не могат да възникнат никакни съмнения за това, какво точно представлява конкретния индивид, защото неговата персонална идентичност е предварително зададена и „осветена” от всички обществени институции - от семейството до джамията и държавата.

За мюсюлманина, който живее като имигрант в предградията на Амстердам или Париж, ситуацията обаче изглежда съвсем различно. Неговата идентичност неочаквано се оказва оставена на произвола на съдбата и той е изправен пред неограничен избор, т.е. пред безкраен брой възможности за това, доколко иска и е в състояние да се интегрира в обкръжаващото го немюсюлманско общество. В книгата си „Глобализираният ислям” френския анализатор Оливер Рой убедително доказва, че съвременният радикализъм е пряк продукт на „детериторизацията” на исляма, когато самоидентификацията на мюсюлманине бива лишена от онази социална подкрепа, с която разполага в традиционната мюсюлманско общество.

Особено сериозен е проблемът със самоидентификацията за потомците на имигрантите от второ и трето поколение. Те растат извън структурата на традиционната култура на своите родители, но (за разлика от повечето имигранти, пристигащи в САЩ) малцина от тях се чувстват наистина приети от местното общество.

Днешните европейци са склонни да принизяват чувството за национална идентичност за сметка на отвореното и толерантно „пост-национално” чувство за принадлежност към т.нар. единна Европа. Истината обаче е, че холандците, немците, французите и другите европейци, сами по себе си, съвсем не са загубили изключително дълбокото чувство за собствено национално самосъзнание, но това чувство остава недостъпно за хората дошли в Европа от Турция, Мароко или Пакистан. Проблемите с интеграцията на пришълците се задълбочават и от факта, че категоричното европейско законодателство в областта на трудовите отношения затруднява имигрантите и техните деца в търсенето на нискоквалифицирани работни места. В резултат от това значителна част от тях живеят със социални помощи, т.е. нямат възможността да се самоутвърдят, допринасяйки със собствения си труд за общото благосъстояние. Както те, така и децата им, се чувстват като аутсайдери. Именно в подобен контекст се появяват и персонажи като Бин Ладен и съратниците му, предлагащи на младите си привърженици своята универсалистка, „чиста” версия на исляма, освободена от такива местни наслоявания като национални светии, обичаи и традиции. Радикалният ислямизъм внушава на своите адепти, че те всъщност са уважаеми членове на глобалния мюсюлмански свят, към който принадлежат, независимо, че обитават земите на неверниците. Тоест, религията вече не се укрепва (както е в традиционните мюсюлмански общества) за сметка на подчиняването на цялата съвкупност от външни социални обичаи и условности, а става по-скоро въпрос на вътрешно убеждение и сляпа вяра.

Преди малко повече от година Мохамед Боуйери – мюсюлманин, роден в Холандия и добре говорещ холандски, преряза гърлото на местния режисьор Тео Ван Гог. Това убийство доведе до радикална промяна в холандската политика. Беше въведен тотален и толкова строг полицейски контрол, че днес притокът от нови имигранти в тази страна е сведен до минимум. Убийството на Ван Гог, както и атентатите в Лондон от 7 юли (чиито извършители също са местни мюсюлмани от второ поколение, притежаващи британско гражданство) или пък палежите в Париж през ноември, би трябвало окончателно да ни отворят очите за същността на заплахата, свързана с радикалния ислямизъм.

Доскоро бяхме склонни да разглеждаме джихада и съпътстващият го тероризъм като феномен, възникнал в дисфукционалните, болни и парализирани региони на света, като Афганистан, Пакистан или Близкия изток например, и едва след това пренесен в западните държави. Оттук и идеите, че за да се защитим трябва или да се оградим със „стена” от опасните райони на планетата, или пък (както навремето е действала британската администрация) да атакуваме именно тези места, опитвайки се да разрешим проблема там, където е възникнал, налагайки демократичните ценности във всички точки на планетата.

Всъщност, налице са всички основания да смятаме, че основният източник на съвременния радикален ислямизъм съвсем не се намира в Близкия изток, а е по-скоро в самата Западна Европа. И Боуйери, и лондонските атентатори, и организаторите на атаката от 11 септември, или пък от 11 март в Мадрид – всички те са живели и учили в Европа, където са възприели и своите радикални идеи. Холандия очевидно е демократична държава, прогресивна във всяко отношение, но над 6% от нейното население са мюсюлмани, преобладаващата част от които са заразени от радикализма. И просто няма как да се изгради стена, с чиято помощ Холандия да се спаси от този проблем.

Когато се опитваме да тълкуваме ислямистката идеология като отстояване на традиционните мюсюлмански ценности и укрепване на мюсюлманската култура, всъщност показваме дълбоко неразбиране на днешната ситуация. В никоя традиционно мюсюлманска страна религиозната позиция на индивида не е резултат на личен избор – той я получава от социалната среда, заедно със социалния си статус, законите и обичаите, дори с бъдещия си брачен партньор. В подобно общество не могат да възникнат никакни съмнения за това, какво точно представлява конкретния индивид, защото неговата персонална идентичност е предварително зададена и „осветена” от всички обществени институции - от семейството до джамията и държавата.

За мюсюлманина, който живее като имигрант в предградията на Амстердам или Париж, ситуацията обаче изглежда съвсем различно. Неговата идентичност неочаквано се оказва оставена на произвола на съдбата и той е изправен пред неограничен избор, т.е. пред безкраен брой възможности за това, доколко иска и е в състояние да се интегрира в обкръжаващото го немюсюлманско общество. В книгата си „Глобализираният ислям” френския анализатор Оливер Рой убедително доказва, че съвременният радикализъм е пряк продукт на „детериторизацията” на исляма, когато самоидентификацията на мюсюлманине бива лишена от онази социална подкрепа, с която разполага в традиционната мюсюлманско общество.

Особено сериозен е проблемът със самоидентификацията за потомците на имигрантите от второ и трето поколение. Те растат извън структурата на традиционната култура на своите родители, но (за разлика от повечето имигранти, пристигащи в САЩ) малцина от тях се чувстват наистина приети от местното общество.

Днешните европейци са склонни да принизяват чувството за национална идентичност за сметка на отвореното и толерантно „пост-национално” чувство за принадлежност към т.нар. единна Европа. Истината обаче е, че холандците, немците, французите и другите европейци, сами по себе си, съвсем не са загубили изключително дълбокото чувство за собствено национално самосъзнание, но това чувство остава недостъпно за хората дошли в Европа от Турция, Мароко или Пакистан. Проблемите с интеграцията на пришълците се задълбочават и от факта, че категоричното европейско законодателство в областта на трудовите отношения затруднява имигрантите и техните деца в търсенето на нискоквалифицирани работни места. В резултат от това значителна част от тях живеят със социални помощи, т.е. нямат възможността да се самоутвърдят, допринасяйки със собствения си труд за общото благосъстояние. Както те, така и децата им, се чувстват като аутсайдери. Именно в подобен контекст се появяват и персонажи като Бин Ладен и съратниците му, предлагащи на младите си привърженици своята универсалистка, „чиста” версия на исляма, освободена от такива местни наслоявания като национални светии, обичаи и традиции. Радикалният ислямизъм внушава на своите адепти, че те всъщност са уважаеми членове на глобалния мюсюлмански свят, към който принадлежат, независимо, че обитават земите на неверниците. Тоест, религията вече не се укрепва (както е в традиционните мюсюлмански общества) за сметка на подчиняването на цялата съвкупност от външни социални обичаи и условности, а става по-скоро въпрос на вътрешно убеждение и сляпа вяра.

Страница 2

 

Френският автор сравнява съвременния ислямизъм с християнството от епохата на протестантската Реформация, когато религиозното чувство, по подобен начин, е било насочено навътре и освободено от външните ритуали и социални опори.

Ако приемем тези разсъждения за коректно описание на източниците на мюсюлманския радикализъм, от тях можем да направим следните изводи. На първо място, предизвикателството, което ни отправя ислямизмът, не е чак дотам непознато и неразбираемо за нас. Стремителната модернизация на света винаги е провокирала радикални тенденции. И вече сме били свидетели на почти същите форми на отчуждение сред младите хора, когато предишните поколения се хвърляха в обятията на анархизма, болшевизма, фашизма или в банди като тези на Баадер и Майнхоф например. Идеологията се променя, но психологическият синдром, стоящ зад тези явления, си остава един и същ.

На второ място, доколкото радикалният ислямизъм може да се определи като религиозен феномен, в същата степен той е и продукт на модернизацията и глобализацията. Илямизмът не би могъл да стане толкова мощен фактор, ако мюсюлманите бяха лишени от възможността да пътуват, да ползват Интернет, или под някакво друга форма да се „отдалечат” от собствената си култура. От което пък следва, че опитите за „стабилизиране” на Близкия изток, внасяйки модернизацията и демократизация в такива страни като Египет или Саудитска Арабия, няма да решат проблемите на тероризма, но пък заплашват да задълбочат проблема и то съвсем скоро. Разбира се, демократизацията и модернизацията на мюсюлманския свят са необходими, сами по себе си, но сериозните проблеми с тероризма в Европа ще продължат да съществуват независимо от промените в Близкия изток.

Реалният проблем за демокрацията се намира в самата Европа и е неин вътрешен въпрос. Той е свързан с необходимостта да се интегрира все по-големия брой разярени млади мюсюлмани и това следва да стане така, че да не провокира още по-яростната реакция на крайнодесните европейски популисти. За това обаче са необходими две неща. На първо място, такива страни като Холандия и Великобритания трябва да преразгледат досегашната си мултикултуралистка политика, представляваща по същество убежище на радикализма, и да нанесат реален удар по екстремистите. А на второ място, те следва да преформулират и собствените си определения на националната идентичност, така че в тях да има повече място и за хората от неевропейски произход.

Всъщност, промените по първото направление вече са започнали. През последните месеци Великобритания и Холандия, макар и със закъснение, признаха, че предишният модел на съвместно съществуване на различните култури, на който се основаваше политиката им, е непродуктивен и доста опасен. В тези страни либералната толерантност се възприемаше не толкова като уважение към правата на индивида, колкото като подчертано търпимо отношение към различните групи, макар че някои от тях въобще не се отличаваха с толерантност (например задължавайки момичетата от своята общност с кого да ходят и за кого да се омъжат). В резултат от това погрешно разбирано уважение и търпимост към неевропейските култури, на мюсюлманските общности бе позволено сами да решават проблемите със собственото си поведение. Като цяло, този подход е тясно свързан с традиционния европейски корпоративен подход към различните обществени организации. В Холандия, където държавата подкрепя едновременно и католическите, и протестанстките, и социалистическите течения, сравнително лесно бе възприета тезата за появата на още един мюсюлмански „стълб на обществото”. Само че този „стълб” твърде бързо се превърна в гето, отрязано от останалия свят.

Напоследък обаче, в тази страна се налага нов тип политика, целяща разрушаването на бариерите, отделящи мюсюлманската общност от околните. Пример за това е законът, забраняващ „вноса” на съпруги от Близкия изток. Британската и холандската полиции получиха нови, по-широки пълномощия за контрол върху дейността на религиозните проповедници, както и за техния арест и екстрадиране в случаите, когато действията им се определят като „провокативни”. Отвъд тези рамки обаче, остава далеч по-сериозният проблем – как да се формулират такива понятия за националната идентичност, които да обединят гражданите на дадена страна, независимо от религиозната и етническата им принадлежност, в единна демократична култура – както например американската идея се превръща в основа за обединяването на всички имигранти в една държава.

Убийството на Ван Гог тласна холандците към яростни и често недотам политически коректни дебати за това, какво означава да си холандец. Някои искаха от имигрантите не само да говорят холандски, но и да познават националната история и култура, при това в степен, в каквато не ги познават дори някои холандци. Всъщност, критерият за национална идентичност следва да служи като критерий за включване, а не за изключване от обществото. От друга страна, безкрайните отстъпки водят до неговото обезценяване, каквото и да твърдеше по този повод маргиналният холандски политик Пим Фортаун, който през 2003 също падна жертва на тероризма. За щастие, холандците поне успяха да пробият плътната пелена на т.нар. „политическа коректност”, която в останалите европейски държави не позволява дори обсъждането на взаимносвързаните проблеми на националната идентичност, културата и имиграцията. Защото самата постановка на въпроса за националната идентичност е твърде сложна и деликатна задача.

Мнозина европейци смятат, че американският „котел за претопяване” на имигрантите (т.нар. melting pot) не може да се пренесе автоматично на Стария континент. Тук националната идентичност е дълбоко вкоренена в кръвта, земята и общата памет. Може би наистина е така, но ако е вярно, европейците следва много да внимават. Защото делът на мюсюлманите в населението на континента продължава да расте и облаците над европейската демокрация се сгъстяват. А тъй като основната битка с тероризма се разгръща именно в Европа, то и победите и пораженията в нея няма как да не повлияят и върху целия останал свят.

* Авторът е професор по международна политическа икономия в Университета Джон Хопкинс, САЩ - повече за него вж.Геополитика – бр.2/04

{rt}

Поръчай онлайн бр.2 2024