За първи път от 1939 насам, т.е. след 66-годишна пауза, всички разклонения на властта в Полша се контролират от десни националистичеси партии. Левите са ограничени в 10-15%-ова електорална ниша. Дори основната опозиционна партия е националистическа – тази на Анджей Леппер. А националистите никога не са били „гръбнак” на полската опозиция. Тоест, налице е безпрецедентна еволюция на полското общество.
Особености на новия полски национализъм
Това, преди всичко, не е протестен, още по-малко пък революционен национализъм. Не става дума за националистическа революция. Национализмът се формира и еволюира вътре в полското общество, в хода на решаването, през последните 15-20 години, на няколко важни задачи пред които бе изправена държавата. Полша съумя да осъществи без особени сътресения реформите от 90-те години на миналия век, стана член на НАТО и ЕС и демонстрира бърз икономически ръст. Тоест, полският национализъм няма причини да се обявява против основите на полската политика от последните десетилетия. Защото това беше една, по същество, националистическа политика. Полският национализъм е системен, структурен, неслучаен и неромантичен.
Три водещи политически партии олицетворяват различните акценки в новия полски национализъм. Партията на Лех Качински и национализмът на президента Качински е относително консервативен и възникна върху руините на традицонния полски полу-клерикален национализъм, олицетворяван навремето от Лех Валенса. В началото на 90-те именно този национализъм бе един от стълбовете на полското антикомунистическо движение. Също както в антикомунистическите революции в балтийските държави, или в по-скорошната „оранжева” революция в Украйна, либерално-демократичното движение се блокира с националистическото, така и в Полша от края на 80-те национализмът на преселилите се в градовете доскорошни селяни, възпитани от радикалните католически свещеници, и на романтично настроената интелигенция, се оказа подходящия таран за ликвидирането на комунистическия режим.
Но след падането на комунистическата власт, в нито една европейска страна, национализмът не съумя да осигури устойчивото и развитие. В края на краищата, мащабите на „декомунизацията” започнаха да тревожат самата интелигенция, а „шоковата терапия” отблъсна селяните и незащитените социални групи. Клерикалнита партии, лансираха идеи за радикална идеологическа трансформация, предизвикващи недоволство сред младите поляци. Изкуственото прекъсване на икономическите връзки с Москва доведе до безработица в индустриалната сфера, чиито жертви се превърнаха в база за реанимация на социалдемократическата левица. Така беше навсякъде: в Литва, Словакия, Чехия, Украйна, или Молдова, така беше и в Полша. Навсякъде антикомунистическите революционери от началото на 90-те бяха принудени да отстъпят властта на светски леви партии, които съумяха да повишат ефективността на държавното управление и да вкарат страните си в НАТО и ЕС. Именно левите посткомунисти направиха необратим процеса на разрушаване на Източния блок. В Полша тази мисия бе осъществена от Квашневски и бившите му съратници от комунистическата ПОРП. Пак те предпазиха светското полско общество от надигащата се клерикална вълна, която в началото на 90-те плашеше мнозина интелектуалци.
По време на управлението на Квашневски традиционният полски национализъм се трансформира в консервативно, но в достатъчна степен светско, движение. На свой ред, Католическата църква преодоля изкушението да се меси пряко в политическата борба. Проблемите с полските малцинства в Западна Украйна, Западна Беларус, Литва и Латвия вече не бяха толкова остри. Положението на етническите поляци в тези страни, като цяло, престана на тревожи полското общество, а и защитата на католицизма там престана да се смята за монопол на полското национално движение. Разположените на изток от Полша нови национални държави се стабилизираха, което помогна на полския национализъм да се освободи от традиционните си опасения и, особено, от страха, че страната отново може да бъде погълната от Русия. Всичко това повлия много сериозно върху полското национално чувство.
От друга страна, Полша, заедно с много други източноевропейски страни, влезе в НАТО и ЕС. Новите полски граници и сигурността на страната вече не предизвикват съмнения. Налице е определен проблем, касаещ мястото на Полша в двете организации, но това е далеч по-маловажен въпрос от опасенията за масова германизация на жителите на Шльонск (Силезия) от началото на 90-те, или пък страхът от масово завръщане на потомците на някогашните немски колонисти в Шльонск, Поморието или полска Прусия.
Полският национализъм се променяше в сянката на посткомунистическото управление. Придобивайки нови качества, той се освободи от необходимостта за вътрешна мобилизация пред евентуална външна опасност и постепенно се трансформира в „национализъм на победителите”. Изчезна усещането за немиуема обреченост, прословутата „полонеза на Огински” окончателно остана в миналото. През 90-е години, полските националистически среди вече не разсъждаваха за оцеляването на Полша, а за успешното и по-нататъшно развитие, особено след влизането на страната в НАТО и ЕС.
Междувременно полският национализъм се изправи пред нови проблеми: реално спадна влиянието на Католичествата църква в страната. Урбанизацията, а в още по-голяма степен интеграцията в ЕС и НАТО, укрепиха позициите на либерализма. А той, на свой ред, ограничи пространството на църквата, докато членството в западните институции ограничи възможността за появата на фундаменталистки движения (или решения). Католическата традиция си остава важен фактор, но новият полски национализъм вече не може да се основава на католическия фундаментализъм или на католическото месианство. Новият полски национализъм е интегрално свързан с европеизма и „демократичните ценности”, изместили в неговата идеология католическото духовно начало.
Именно във връзка с адаптацията към европейските ценности се осъществи и дивергенцията вътре в самата Полша. Посткомунистите бяха обречени на упадък, заедно с изчезването на големите заводи, изградени някога от тях, заедно с намаляващото значение на Русия за Полша, заедно с появата на един нов елит, принадлежащите към който са израстнали в контекста на прозападната ориентация и които просто не познават „Изтока”. Тоест, вътрешното разделение в Полша бе породено по-скоро от отношението към реформите и към Европа.
Традицонният клерикален национализъм постепенно изгуби позициите и влиянието си. Редом се него се оформи един нов , либерален национализъм, едновременно радикален и светски. Национализъм на младите кариеристи и средната класа, обзети от здрав потребителски дух. Тоест, национализмът на онези, които виждат бъдещето на страната си в рамките на един прагматично-материален, а не духовно-идеалистически проект.
Тук е мястото да отбележа и, че „онтологична” цел на либералния полски национализъм би следвало да стане изграждането на своебразна държава-корпорация. Макар че това едва ли е точно така. Защото полския либерален националистически проект е по-анархичен и по-малко технологично ориентиран, повече се ориентира към потребителските индивидуализъм. Поне засега е така.
Онова, което се случи на изборите през тази есен бе именно сблъсък между двата национализма – консервативния и либералния. Като консерваторите (или, по-точно казано, квазиконсерваторите) на Лех Качински победиха либералите на Доналд Туск. Подобни процеси, между другото, се извършват и в повечето източноевропейски страни. Навсякъде традиционният национализъм се трансформира в консерватизъм, навсякъде възниква и силен либерален национализъм „на младите прагматици”, навсякъде и двете разновидности на национализма са насочени към гарантиране на колкото се може по-добро място за своите страни в ЕС и НАТО. Тоест, национализмът, като цяло, се отказва от идеята за самостоятелната национална държава, възприемайки идеята за западната държава-провинция, или дори страна-клан, бореща се за по-високо място в йерархията (и в рамките) на западния свят с други подобни страни-кланове: Литва, Чехия, Украйна и дори Беларус (с нейните два опозиционни на Лукашенко „национални фронта”).
Кой от тези националисти ще заеме мястото на полската левица? Най-вероятно лявото наследство ще бъде поделено поравно между двете разновидности на национализма. Консерваторите поемат мисията да съхранят държавата, като цялостна система, а либералите – да защитят светското общество от клерикализма и всевъзможните исторически идеи и традици, които се струват безсмислени на либералните прагматици.
Така формиралата се полска политическа система е логична, а в перспектива може би ще стане и устойчива. Не и днес обаче. В днешна Полша, както и в днешна Чехия, Литва, Украйна и т.н., има и трети „национализъм”. Обикновено го определят като „популистки”. Това е несистемен, неинтелигентен национализъм, напомнящ ксенофобията и някогашните селски движения в защита на патриархалните ценности. Този национализъм, който в Полша се олицетворява от Анджей Леппер, е сходен с национализма на Роландас Паксас (бившият президент на Литва – б.р.), Виктор Успаских (бившият литовски министър на икономиката – б.р.) или Лукашенко. В последната полска електорална колизия, вероятно, тъкмо гласовете на привържениците на Леппер бяха решаващи за победата на Качински. Или поне изиграха определена роля в това отношение.
Селската партия „Самоотбрана” на Леппер е свободно от интелектуални търсения националистическо движение. Бихме могли да го интепретираме като ляво, което стихийно заема политическата ниша на масовата лява партия. Но това ще бъде външна и изкуствена квалификация. Появата на популистко движение е неизбежно в страна, като Полша, където социалните трансформации са толкова мащабни, а делът на хората, пострадали и уплашени от промените, е толкова голям.
18%-ната безработица не може да не ражда популистки движения. Популисткото движение е като, опрян в гърлото на системния елит на всяка нестабилна държава. Феноменът на Лукашенко, Мечиар или Паксас е пред очите на всички. В полския контекст Леппер е и олицетворение на политическа партия, способна открито да се ориентира към източния вектор на развитие. Той дори е известен със симпатиите си към диктатора Лукашенко. Навремето дори официално твърдеше, че възнамерява да емигрира в Беларус, което звучи чудовищно в страна като Полша. Всъщност, в източноевропейските страни винаги е имало „про-източни” „националистически” партии. Които нерядко са имали и откровено антизападен характер..
Появата в Полша, върху руините на лявото управление, на националистическа триада, в чиито състав има и подобна популистка партия, е признак на сериозна вътрешна нестабилност. Защото при провал на управляващите сега консерватори, съвсем не е сигурно, че ще ги сменят либералните националисти на Туск. Напълно е възможно и взривното развитие на „популистите” на Леппер. Както се случи в съседна Литва с Паксас.
Националистическа Полша със сигурност ще се опита да води по-активна външна политика. И това може да бъде само политика в източна посока, предназначена да осигури на страната по-добро положение вътре в ЕС. Спокойно за своите западни граници, собствената си сигурност и икономическия подем, полското общество роди този силен нов национализъм тъкмо за да стартира тази активна външна политика. Само че медалът има и друга страна: в случай на почти неизбежен неуспех на подобна политика в края на сегашния правителствен мандат (т.е. след 2008) в Полша би могла да възникне сериозна политическа нестабилност. Чието преодоляване вероятно ще изисква усилията на европейските институции, както впрочем би и в случая със свалянето (чрез „импийчмънт”) на литовския президент-популист Паксас.
Анализирайки днешната полска политическа ситуация, си струва да се замислим и за новата структура на Голяма Европа, която би могла да замени сегашната, спъваща евроинтеграционния процес. Не би било зле, ако полският референдум за присъединяване към еврозоната през 2010 съвпадне с появата в Европа на нови политически механизми, препятстващи формирането в страните от континента на толкова нестабилни политически системи, като днешната в Полша. Никак не е добре, че националистическите сили в страната сякаш се уравновесяват една друга, вместо да се уравновесяват от идейните си противници.
* Авторът е директор на Центъра по проблемите на европйската интеграция в Минст, Беларус и главен редактор на електронното издание „Геополитика”
{rt}
За първи път от 1939 насам, т.е. след 66-годишна пауза, всички разклонения на властта в Полша се контролират от десни националистичеси партии. Левите са ограничени в 10-15%-ова електорална ниша. Дори основната опозиционна партия е националистическа – тази на Анджей Леппер. А националистите никога не са били „гръбнак” на полската опозиция. Тоест, налице е безпрецедентна еволюция на полското общество.
Особености на новия полски национализъм
Това, преди всичко, не е протестен, още по-малко пък революционен национализъм. Не става дума за националистическа революция. Национализмът се формира и еволюира вътре в полското общество, в хода на решаването, през последните 15-20 години, на няколко важни задачи пред които бе изправена държавата. Полша съумя да осъществи без особени сътресения реформите от 90-те години на миналия век, стана член на НАТО и ЕС и демонстрира бърз икономически ръст. Тоест, полският национализъм няма причини да се обявява против основите на полската политика от последните десетилетия. Защото това беше една, по същество, националистическа политика. Полският национализъм е системен, структурен, неслучаен и неромантичен.
Три водещи политически партии олицетворяват различните акценки в новия полски национализъм. Партията на Лех Качински и национализмът на президента Качински е относително консервативен и възникна върху руините на традицонния полски полу-клерикален национализъм, олицетворяван навремето от Лех Валенса. В началото на 90-те именно този национализъм бе един от стълбовете на полското антикомунистическо движение. Също както в антикомунистическите революции в балтийските държави, или в по-скорошната „оранжева” революция в Украйна, либерално-демократичното движение се блокира с националистическото, така и в Полша от края на 80-те национализмът на преселилите се в градовете доскорошни селяни, възпитани от радикалните католически свещеници, и на романтично настроената интелигенция, се оказа подходящия таран за ликвидирането на комунистическия режим.
Но след падането на комунистическата власт, в нито една европейска страна, национализмът не съумя да осигури устойчивото и развитие. В края на краищата, мащабите на „декомунизацията” започнаха да тревожат самата интелигенция, а „шоковата терапия” отблъсна селяните и незащитените социални групи. Клерикалнита партии, лансираха идеи за радикална идеологическа трансформация, предизвикващи недоволство сред младите поляци. Изкуственото прекъсване на икономическите връзки с Москва доведе до безработица в индустриалната сфера, чиито жертви се превърнаха в база за реанимация на социалдемократическата левица. Така беше навсякъде: в Литва, Словакия, Чехия, Украйна, или Молдова, така беше и в Полша. Навсякъде антикомунистическите революционери от началото на 90-те бяха принудени да отстъпят властта на светски леви партии, които съумяха да повишат ефективността на държавното управление и да вкарат страните си в НАТО и ЕС. Именно левите посткомунисти направиха необратим процеса на разрушаване на Източния блок. В Полша тази мисия бе осъществена от Квашневски и бившите му съратници от комунистическата ПОРП. Пак те предпазиха светското полско общество от надигащата се клерикална вълна, която в началото на 90-те плашеше мнозина интелектуалци.
По време на управлението на Квашневски традиционният полски национализъм се трансформира в консервативно, но в достатъчна степен светско, движение. На свой ред, Католическата църква преодоля изкушението да се меси пряко в политическата борба. Проблемите с полските малцинства в Западна Украйна, Западна Беларус, Литва и Латвия вече не бяха толкова остри. Положението на етническите поляци в тези страни, като цяло, престана на тревожи полското общество, а и защитата на католицизма там престана да се смята за монопол на полското национално движение. Разположените на изток от Полша нови национални държави се стабилизираха, което помогна на полския национализъм да се освободи от традиционните си опасения и, особено, от страха, че страната отново може да бъде погълната от Русия. Всичко това повлия много сериозно върху полското национално чувство.
От друга страна, Полша, заедно с много други източноевропейски страни, влезе в НАТО и ЕС. Новите полски граници и сигурността на страната вече не предизвикват съмнения. Налице е определен проблем, касаещ мястото на Полша в двете организации, но това е далеч по-маловажен въпрос от опасенията за масова германизация на жителите на Шльонск (Силезия) от началото на 90-те, или пък страхът от масово завръщане на потомците на някогашните немски колонисти в Шльонск, Поморието или полска Прусия.
Полският национализъм се променяше в сянката на посткомунистическото управление. Придобивайки нови качества, той се освободи от необходимостта за вътрешна мобилизация пред евентуална външна опасност и постепенно се трансформира в „национализъм на победителите”. Изчезна усещането за немиуема обреченост, прословутата „полонеза на Огински” окончателно остана в миналото. През 90-е години, полските националистически среди вече не разсъждаваха за оцеляването на Полша, а за успешното и по-нататъшно развитие, особено след влизането на страната в НАТО и ЕС.
Междувременно полският национализъм се изправи пред нови проблеми: реално спадна влиянието на Католичествата църква в страната. Урбанизацията, а в още по-голяма степен интеграцията в ЕС и НАТО, укрепиха позициите на либерализма. А той, на свой ред, ограничи пространството на църквата, докато членството в западните институции ограничи възможността за появата на фундаменталистки движения (или решения). Католическата традиция си остава важен фактор, но новият полски национализъм вече не може да се основава на католическия фундаментализъм или на католическото месианство. Новият полски национализъм е интегрално свързан с европеизма и „демократичните ценности”, изместили в неговата идеология католическото духовно начало.
Именно във връзка с адаптацията към европейските ценности се осъществи и дивергенцията вътре в самата Полша. Посткомунистите бяха обречени на упадък, заедно с изчезването на големите заводи, изградени някога от тях, заедно с намаляващото значение на Русия за Полша, заедно с появата на един нов елит, принадлежащите към който са израстнали в контекста на прозападната ориентация и които просто не познават „Изтока”. Тоест, вътрешното разделение в Полша бе породено по-скоро от отношението към реформите и към Европа.
Традицонният клерикален национализъм постепенно изгуби позициите и влиянието си. Редом се него се оформи един нов , либерален национализъм, едновременно радикален и светски. Национализъм на младите кариеристи и средната класа, обзети от здрав потребителски дух. Тоест, национализмът на онези, които виждат бъдещето на страната си в рамките на един прагматично-материален, а не духовно-идеалистически проект.
Тук е мястото да отбележа и, че „онтологична” цел на либералния полски национализъм би следвало да стане изграждането на своебразна държава-корпорация. Макар че това едва ли е точно така. Защото полския либерален националистически проект е по-анархичен и по-малко технологично ориентиран, повече се ориентира към потребителските индивидуализъм. Поне засега е така.
