Сред основните въпроси, обсъждани на последната среща на върха на НАТО в Букурещ (2-4 април 2008) бе и ходът на военната операция на коалиционните сили в Афганистан. Днес, военният контингент на пакта в тази страна наброява 47 хиляди души от 40 държави. Срещата в Румъния и последвалите събития очертаха новите тенденции в антитерористичната кампания в Афганистан, сред които следва да се посочи последователно провежданият курс към интензифициране на военната операция в страната, както и определянето на Пакистан като възможен обект, където да бъдат изпратени американски части за борба с талибаните и Ал Кайда. Паралелно с това се правят опити за по-активното ангажиране на Русия и ОНД в логистичната и инфраструктурна подкрепа на операциите на пакта в Афганистан.
Трябва да признаем, че след кризата в ръководството на военната кампания от края на 2007 и началото на 2008, алиансът сякаш навлиза в период на подем. Така, през март 2008, парламентът в Отава (макар и след ожесточени дебати) гласува за удължаване на канадското военно присъствие в Афганистан, при условие, че САЩ изпратят допълнителни части в южните провинции на страната.
На свой ред, Франция обяви намерението си да изпрати в Афганистан още 800 свои военнослужещи, в състава на коалиционните сили, под егидата на НАТО. Подкрепа за военната кампания декларира и страната-домакин Румъния.
По време на срещата в Букурещ американският държавен секретар по отбраната Робърт Гейтс обяви намерението на САЩ също да изпратят още войски в Афганистан. Като цяло, през 2008, там вероятно ще бъдат пратени 10 хиляди души.
Необходимостта от продължаване на войната с тероризма беше подчертана и от генералния сектретар на ООН Бан Ки Мун, според когото „международните сили ще останат в Афганистан за да гарантират мира и сигурността там и действията им ще помогнат за по-нататъшното възстановяване на тази разрушена страна”. В тази връзка, мнозина авторитетни анализатори смятат, че военната кампания в Афганистан вероятно ще продължи 20-25 години.
Мястото на Пакистан в стратегията на НАТО и САЩ
Сред елементите за успеха на афганистанската военна кампания, коалиционните сили (и особено САЩ) отделят специално място на позицията на Пакистан. В общи линии, формиралите се, през периода 2001-2008, отношения между Вашингтон и пакистанския държавен глава Первез Мушараф, отговарят на така очертаните цели. Исламабад беше признат за ключов американски съюзник в борбата с международния тероризъм. Пакистанската армия вече години наред провежда операции в граничната с Афганистан долина Суат, както и в отделни райони на Зоната на пущунските племена в Северозападната гранична провинция. Освен това, след 11 септември 2001, Пакистан се превърна в един от основните клиенти на американския военно-индустриален комплекс. Накрая, по различни канали, Исламабад получава значителна финансова помощ от САЩ във военната, социалната и образователната сфери. Косвените данни сочат, че тази помощ варира между 11 и 20 млрд. долара, но не касае изключително важните за развитието на страната инфраструктурни и икономически проекти.
На свой ред, Пакистан, през всичките тези години, поставя и отстоява редица условия пред НАТО, като цяло, и САЩ, в частност. На първо място, Исламабад категорично не разрешава осъществяването на военни операции на коалицията на своя територия, а на второ – забранява международните инспекции на ядрените си обекти. Упоритостта на Пакистан по тези въпроси, както и мощните доларови потоци, които се вливат в тази страна, я превръщат, от гледна точка на НАТО, в „непредсказуема”. Тази непредсказуемост още повече нарасна след парламентарните избори през февруари 2008 и формирането на ново коалиционно правителство от опозиционните на президента Мушараф политически сили.
Евентуалната промяна на позицията на новия пакистански кабинет по отношение на войната с тероризма би влязла в много сериозно противоречие с плановете на САЩ. Честите посещения напоследък на различни официални представители на Белия дом (като например заместник държавният секретар Джон Негропонте и помощникът на държавния секретар Робърт Баучър) илюстрират голямата загриженост на Вашингтон за курса, който ще избере новата управляваща коалиция, тъй като има сериозни основания да се смята, че „стратегията и е насочена към постигане на споразумение с талибаните и Ал Кайда и разграничаване по този въпрос от САЩ.
На свой ред, мнозина пакистанци смятат, че Съединените щати се стремят да окажат определен натиск върху сегашното правителство, принуждавайки го да следва същата тактика за борба срещу международния тероризъм, която бе възприета от Мушараф, непосредствено след 11 септември. Тоест, приоритетното отношение на правителството към въпросите, свързани с тероризма, са продиктувани не само от стремежа за ефективното им решаване, но и от американската позиция и прекия натиск на Вашингтон.
Неслучайно, още първото заседание на новата управляваща коалиция, провело се в началото на април 2008, беше посветено именно на борбата с тероризма. На него, генерал Ашфак Первез Кияни (назначен през ноември 2007 за началник щаб на сухопътните сили) представи изчерпателна информация по въпроса, като сред обсъжданите теми бяха дислокацията на пакистанските части край границата с Афганистан, в пущунската Племенна зона, ефективността на борбата им с терористите, методите, използвани за освобождаване на заложниците и т.н.
На свой ред, назначеният наскоро за военен министър на Пакистан Чоудри Ахмед Мухтар потвърди заинтересоваността на правителството от стабилизиране на ситуацията в зоната на пущунските племена и нормализация на обстановката в долината Суат, като цяло. Според него обаче, ефективната борба с тероризма изисква „всеобхватен стратегически подход, в чиято основа следва да присъстват политически и икономически елемент, наред с мощната военна подкрепа”.
Съзнавайки важността на борбата с международния тероризъм, сегашното пакистанско правителство демонстрира приемственост и по въпроса за провеждането на военни операции на коалиционните сили на НАТО в граничните с Афганистан територии на Пакистан. Исламабад и преди призоваше пакта и, в частност, американците да се откажат от призивите за преки военни действия в пущунската племенна зона в Северозападната гранична провинция.
Както и предишното, така и сегашното пакистанско правителство рязко реагира на всички декларации на коалиционните сили за възможна военна операция на територията на Пакистан. В тази връзка, на САЩ за пореден път бе заявено, че „всяко едностранно действие може да наруши или затрудни борбата с тероризма”, както и, че „подобни действия биха били безотговорни и опасни”. Според прес-секретаря на пакистанското Външно министерство Мохамед Садиг: „Ако някоя страна разполага с конкретни разузнавателни данни, следва да се свърже с пакистанските сили за сигурност, които ще вземат необходимите мерки”.
Като цяло, Пакистан продължава да се стреми да избегне, на първо място, създаването на негова територия на „специална зона”, контролирана от терористите и прегрупирането им във вътрешните райони на страната, на второ – провеждането на каквито и да било военни операции от части на НАТО в зоната на пущунските племена, а на трето - намесата във вътрешните работи на новото правителство на Северозападната гранична провинция.
На свой ред, разработвайки плана си за действия, целящ „запазването на Пакистан като ключов съюзник в мащабните действия за борба с тероризма”, НАТО се стреми, на първо място, към преки преговори с новото пакистанско правителство. Тоест, както заяви генералният секретар на пакта Яп де Хооп Схефер: „Контактите между нашите военни са отлични, но се нуждаем от политически диалог с Пакистан, защото нестабилността в тази страна, генерира и нестабилност в Афганистан”. На второ място, пактът планира да организира международна конференция под егидата на ООН, в която да участват всички съседи на Афганистан, както и други заинтересовани държави. Накрая, алиансът (и, в частност, САЩ) е силно заинтересован да присъства на територията на Пакистан, разглеждайки я като стратегически подстъп както към Централна Азия, така и към Китай.
Принудителното включване на Русия
Сред отличителните особености на срещата на НАТО в Букурещ е поканата към Русия да се ангажира по-активно в инфрастрактурната и логистична подготовка на кампанията за борба с международния тероризъм. Както е известно, въпреки сдържаната позиция на САЩ, Русия и пактът подписаха споразумения за сухопътния транзит, през руска територия (както и през тази на Казахстан и Узбекистан) на невоенни товари и, най-вече, хуманитарна помощ за тиловото обезпечаване на Международните сили за поддържане на сигурността в Афганистан (ISAF). Става дума за доставки на храни, резервни части, гориво и транспортна техника.
Икономическите измерения на тези споразумения са очевидни. В момента, част от товарите за коалиционните сили на НАТО в Афганистан първоначално се доставят по море до пристанището на Карачи, след което прекосяват цял Пакистан, достигайки планинските райони на Северозападната провинция, откъдето се прехвърлят в Афганистан. В Пакистан, където на практика не се осъществяват товарни жп превози (по редица обективни и субективни причини), почти 80% от всички товари се превозват с камиони. Местната логистика и спедиция са изключително скъпи (имайки предвид резкия скок в цените на петрола), а от друга страна са налице постоянни проблеми с доставките на гориво. Още на границата между Пакистан и Афганистан всеки литър гориво става „златен”, а докато товарите стигнат до крайния пункт – „платинен”. Затова включването на Русия в пазара на тиловото осигуряване на ISAF се оказва икономически изгодно.
Подписаните с Москва споразумения биха могли да се разглеждат като първа стъпка в сътрудничеството между руснаците и НАТО в афганистанската антитерористична кампания. Разрешението, дадено от Казахстан и Узбекистан, за преминаване през тяхна територия на хуманитарните товари за ISAF допълнително увеличава списъка на участниците. А, имайки предвид, че и Русия, и Казахстан, и Узбекистан са членове на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), в бъдеще могат да се очакват още инициативи, продиктувани от непредсказуемостта на претенциите на НАТО да играе глобална роля в сферата на сигурността и окончателното излизане на пакта извън зоната на географската му отговорност. Всъщност, изтръгвайки от партньорите си обещание (макар и дадено с половин уста), че ще изпратят още свои военни в Афганистан, САЩ напълно постигнаха целите, които си бяха поставили преди срещата в Букурещ, в това отношение. Следващата им цел е Пакистан. Никак не бе случайно, че само няколко дни след срещата в Букурещ, американският президент Буш (в речта си по случай петата годишнина от военната интервенция в Ирак) ясно определи именно Пакистан, като следващия обект на евентуална военна операция на НАТО. По-късно, в интервюто си за АВС News, той характеризира племенната зона, разположена покрай афганистанско-пакистанската граница, като „най-опасния район в света, в който Ал Кайда е намерила убежище и откъдето замисля нови атаки против САЩ”. На въпроса, защо, ако наистина смята, че следващите атаки могат да дойдат от района на Афганистан и Пакистан, не е изпратил повече войски в Афганистан, Буш отговаря: „Защото те (т.е. Ал Кайда – б.р.) не се намират в Афганистан. Там те вече са изкоренени, а заплахата идва от членовете на Ал Кайда, намерили убежище в Пакистан”.
НАТО и енергийните проекти в Централна Азия
Срещата на НАТО в Букурещ показа и, че пактът демонстрира все по-голям интерес към постсъветските централноазиатски републики. Както е известно, в румънската столица присъстваха държавните глави на седем държави от ОНД – Грузия, Азербайджан, Молдова, Украйна, Русия, Узбекистан и Туркменистан, като сред най-представителните бяха именно делегациите от Централна Азия. Освен президентите Гурбангули Бердимухамедов (Туркменистан) и Ислам Каримов (Узбекистан), там бяха казахстанският военен министър Даниал Ахметов и таджикистанският министър на външните работи Хамрохон Зарифи. Само Киргизстан не изпрати своя делегация на срещата на НАТО, но следва да напомним, че именно тази страна поддържа особено тесни отношения с пакта, тъй като там е разположена военната база на НАТО в Манас, откъдето се снабдяват частите на алианса в Афганистан.
Повечето анализатори отделиха специално внимание на факта, че въпреки напрегнатата си програма в Букурещ, Джордж Буш намери време да се срещне на четири очи с туркменистанския президент Бердимухамедов. Според официалното комюнике от срещата, „двете страни съгласуваха подходите си за осъществяване на взаимноизгодно сътрудничество в най-перспективните направления и на първо място – в енергийната сфера”. В частност, двамата президенти са обсъждали шансовете за изграждане на нов газопровод Туркменистан-Афганистан-Пакистан-Индия. В разговора си с Буш, Бердимухамедов е напомнил, че страната му бе сред първите, предоставили въздушното си пространство на НАТО за прехвърляне на товари за Афганистан. Твърди се също, че Ашхабад е предложил на пакта да създаде на своя територия тренировъчни лагери за подготовка на бойците на коалиционните сили в Афганистан, както и да разположи там складове и тилови бази за снабдяване на частите на НАТО.
Ако това се окаже вярно, то потвърждава предположенията, че след смъртта на диктатора Сапармурад Ниязов, Туркменистан постепенно се ориентира към политика на „отворените врати”, което би трябвало да демонстрира стремежа на новото правителство да преодолее международната изолация на страната и да направи действията си по-прозрачни. Това отваряне обаче, предизвиква известно безпокойство в Москва, където смятат, че то може да постави под въпрос колективната сигурност в Централна Азия. Тук е мястото да припомня, че през 90-те години на миналия век Русия разполагаше с военновъздушна база в Туркменистан (Марах), а туркменистанско-афганистанската граница се пазеше от руски граничари. През 1998 обаче, Ашхабад поиска руските части да напуснат територията на страната. Евентуалното присъствие на НАТО в Туркменистан ще се превърне в сериозен фактор за укрепване позициите на пакта и, особено, на САЩ в един толкова важен, от енергийна гледна точка, регион. На практика, чрез НАТО, американците ще получат възможност за достъп до северните граници на Иран, който продължава да се спряга за следващата мишена на Пентагона. Освен това, влизайки в Туркменистан, алиансът ще се сдобие и с „излаз” на Каспийско море. Което няма как да не тревожи Москва. Нито една държава от Каспийския регион, с изключение на Туркменистан, все още не е предлагала разполагането на обекти на НАТО на своя територия. Въпреки че подобна тенденция е налице. Така, в началото на май 2008, в Астана се проведе Седмица на сътрудничеството между НАТО и Казахстан, основно действащо лице в която бе специалният представител на генералния секретар на НАТО за Кавказ и Централна Азия Робърт Симънс. Той декларира заинтересоваността на алианса да съдейства за военната реформа в страната, включително и за създаването на военен флот на Казахстан в Каспийско море. Разбира се, отново бяха обсъждани и въпроси, свързани с енергетиката. Както е известно, НАТО вече 40 години се занимава с проблемите на енергийната сигурност, чрез своята Агенцията за петроло- и газопроводите. Затова пактът смята за част от прерогативите си охраната на бъдещите тръбопроводи за петрол и природен газ, от Казахстан към Европа. В Астана, Симънс подчерта, че: „най-големият риск в енергийната сфера е терористичната заплаха” и съобщи, че под егидата на НАТО функционира механизъм за обмен на разузнавателни данни в тази област, включително и с Казахстан. Според него, „ролята на НАТО е свързана със защитата на енергийната инфраструктура”. На пресконференцията си в Алмати, той посочи, че алиансът и Казахстан успешно са реализирали редица съвместни мероприятия, както и, че предстои превъоръжаването на една казахстанска бригада според стандартите на НАТО и уточняване на въпросите, касаещи транзита на товари за частите на пакта в Афганистан.
Тоест, НАТО активно развива сътрудничеството си с Казахстан, включително и в чисто военната сфера. В тази връзка, особено интересна изглежда позицията на Москва, която е основния партньор на Астана във военно-техническата област. Макар че открито се противопоставя на разширяването на НАТО на изток, Кремъл или не иска, или не може, да пречи на партньорите си от ОНД да се превъоръжават по стандартите на алианса, както и да приемат на своя територия негови бази. В същото време, НАТО открито игнорира Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС) и Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), но активно сътрудничи с редица техни членки, на двустранна основа.
Междувременно, срещата на НАТО в Букурещ очерта възможните допирни точки именно между пакта и ОДКС. Например, по въпросите за съпровождането, на територията на страните, участващи в тази организация, на невоенните товари за частите на НАТО в Афганистан. Според известния руски експерт Игор Томберг, ОДКС, би могла да повдигне този въпрос, но вместо това, Москва мълчаливо се е съгласила с транзита на товарите за НАТО, през територията на държавите от ОНД, в резултат от което той ще се осъществява на двустранна основа.
Именно тази неясна позиция на Русия е сред факторите, стимулиращи сближаването между централноазиатските държави и НАТО. Това се отнася дори за Узбекистан, който вече има негативен опит с разположената на негова територия американска военна база в Ханабад (закрита, по искане на Ташкент, през 2005). Така, на срещата на НАТО в Букурещ, през април 2008, узбекистанският президент Ислам Каримов предложи на алианса коридор за транзита на невоенни товари в Афганистан, през граничния пункт Термез-Хейратон и дори обеща да подпише съответното споразумение. Според него: „като основа на бъдещото споразумение може да се използва подписаното, на 4 март 2008, между Узбекистан и Германия, споразумение за железопътния транзит на товари за частите на Бундесвера в Афганистан”. Каримов предложи също възобновяване и разширяване на процеса на преговори за постигане на мир и стабилност в Афганистан в рамките на групата „6+2” (Иран, Китай, Пакистан, Таджикистан, Туркменистан и Узбекистан, плюс САЩ и Русия): „Отчитайки днешните реалности, би следвало да трансформираме „6+2” в „6+3”, заради задължителното участие в преговорния процес и на представители на НАТО”.
Предложението на Каримов за транзита на товари за частите на НАТО в Афганистан, визира железопътната линия до границата между тази страна и Узбекистан. Възможно е обаче, товарите да преминат и през територията на Туркменистан, който също има жп връзка с Афганистан (жп линията продължава на 3 км навътре в афганистанска територия) чрез граничния град Кушки. Както е известно, туркменистанският президент Бердимухамедов също подкрепи на срещата в Букурещ сухопътния транзит на товари за НАТО, и може да предложи по-изгоден маршрут за целта. В крайна сметка, маршрутът може да бъде очертан и, заобикаляйки Русия. Например – от Турция, към Грузия и Азербайджан, после с ферибот през Каспийско море и оттам, през Туркменистан, към Афганистан.
Тоест, с мълчаливото съгласие на част от лидерите на централноазиатските държави, САЩ и НАТО активизират присъствието с в южната част на ОНД, където по традиция руските интереси са особено силни. При това не става дума просто за „изпробване на почвата”, а за умна и детайлно обмислена политика. Във Вашингтон също не го крият. Така, в края на април 2008, помощникът на държавния секретар на САЩ по въпросите на Централна и Южна Азия Ричард Баучър, заяви пред долната камара на американския Конгрес, че: „Администрацията на президента Буш подкрепя интеграцията на бившите съветски републики от Централна Азия с разположените на юг от тях държави, а не укрепването и разширяването на отношенията им с техните традиционни партньори (т.е. с Русия – б.р.)”. Тоест, Вашингтон откровено декларира, че работи за отслабване на сътрудничеството между централноазиатските държави и Русия и то най-вече в енергийната сфера.
Според Баучър, САЩ биха искали в Централна Азия да се развиват „напълно суверенни, стабилни и демократични нации, уважаващи човешките права”. Той подчертава, че „искаме също, те да бъдат интегрирани в световната икономика, както и да сътрудничат помежду си, със САЩ и с нашите партньори за гарантиране на сигурността и стабилността в региона”. Баучър твърди, че американската политика в Централна Азия твърдо се основава на предпоставката, че петте държави от региона са „суверенни и независими” и с тях „следва да се поддържат многостранни отношения по широк спектър от въпроси”.
Според него: „От наша гледна точка, развитието и диверсификацията на петролния и газов сектор в Централна Азия е ключов компонент от по-широката американска стратегия за формиране на множествени икономически връзки на региона с други райони, с цел укрепване независимостта на принадлежащите към него държави и налагане на чисто пазарните принципи в местната енергийна сфера. В този смисъл, подкрепяме идеята за прокарване на множество маршрути за износ на петрол и газ, включително и през Каспийско море, с цел да се увеличи стабилността и благосъстоянието на региона”.
Тоест, САЩ и НАТО все по-активно проникват в южните пространства на ОНД и, в частност, в Централна Азия. В същото време, пасивната руска позиция стимулира появата на обратен процес - т.е. на ориентация на местните елити към по-тясно сътрудничество със Северноатлантическия алианс.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
