26
Нед, Сеп
18 Нови статии

Новата азиатска геополитическа ос

брой4 2008
Typography

Напоследък, както в  Австралия, така и в Южна Корея, настъпиха сериозни политически промени, макар и в различни посоки. Така, след 11-годишното управление на консерваторите, начело с Джон Хауърд, властта в Австралия премина в ръцете на лейбъристите и техния лидер Кевин Руд. В Южна Корея пък приключи десетгодишното управление на „прогресистите” Ким Те Чжун и Ро Му Хюн и властта премина в ръцете на консерваторите, начело с Ли Мьон Бак.. Австралия и Южна Корея, които заемат, съответно, 17 и 14 място в света, по обема на своя БВП, осъществяват помежду интензивен търговски обмен и поддържат ред други връзки. В същото време обаче, Австралия, която смята за свои важни „клиенти” само Китай и Япония, е едва на пето място в списъка на основните вносители на южнокорейския пазар.

Като държави със средни възможности, двете страни се стремят да балансират стратегическите си връзки с постепенно отслабващите (и силно загрижени от този факт) Съединени щати, от една страна, и нарастващите си търговски и икономически контакти с Китай – от друга. Регионалното разминаване между стратегическите и икономически интереси дестабилизира тази част на света. Имайки предвид състоянието на китайската икономика, централната роля на Пекин в региона трудно може да бъде оспорена. Затова, като най-вероятно решение на това противоречие се очертава формирането на нова система за регионална сигурност и търговия, в резултат от което азиатската общност би се освободила от прекалено силната си обвързаност със САЩ.

Промените в Австралия

Австралия сравнително късно се превърна в геополитически „играч” в Азия. В качеството си на лоялен член на Британската общност, страната дълго време се гордееше, че подкрепя метрополията със свои части, взели участието във войните, водени от британците от  Южна Африка и Судан до Египет и Турция, и сравнително доскоро провеждаше силно рестриктивна имиграционна политика (чиято скрита цел бе съхраняването на „Бяла Австралия”). След Втората световна война обаче, нещата се промениха, като Австралия се преориентира към САЩ, подкрепяйки ги във всяка водена от тях война – от Корея до Афганистан и Ирак.

В същото време, имиграционната стратегия на Канбера също претърпя сериозна трансформация, в резултат от която концепцията за „Бяла Австралия” отстъпи пред тази за „мултикултурализма”. Като последица от това, в страната бяха осъществени значителни социални и културни преобразования. В същото време, Австралия предприе сериозни, макар и нееднозначни, опити да се освободи от едностранната си зависимост от САЩ, преориентирайки се към към по-сериозно политическо и икономическо ангажиране в Азия. Разбира се, тя не престана да сътрудничи с Вашингтон, но ясно показва, че би искала да се придържа към „нормални и приятелски” (а не съюзнически) отношения с Америка.

Досегашните действия на правителството на Кевин Руд отразяват именно този „развиващ се консенсус”. Както е известно, Руд зае премиерския пост в края на 2007, няколко месеца преди южнокорейския президент Ли. Още преди това той квалифицира войната в Ирак като „грешка” и обеща да изтегли оттам австралийските части, обявявайки, че занапред австралийската външна политика ще следва решенията на ООН. В същото време, той определи Китай като приятел и партньор на Австралия. Първото решение на правителството му стана ратификацията на Протокола от Киото, касаещ глобалните климатични промени. Полагайки клетва като премиер на страната в Парламента, Руд се извини пред коренното население на Австралия за извършените в миналото престъпления срещу него от страна на държавата. Що се отнася да отношенията със САЩ, премиерът обяви, че съюзът с тях ще продължи да бъде сред основните теми в работата на правителството.

Заради разделението на страната, Корейската и студената война и все още нерешения национален въпрос, Южна Корея, в продължение на дълго време, също беше зависима от САЩ. Тя предостави бази на американската армия на своя територия и изпрати военни контингенти в помощ на Съединените щати в редица конфликти, водещи се далеч от границите на страната. Тази зависимост се запазва и днес, макар че е все по-малко желана от Сеул и все по-трудно се поддържа от Вашингтон. Разделена и притисната между двете азиатски свръхдържави (Китай и Япония), Южна Корея се отнася с възторг към идеята за формиране на самостоятелна азиатска общност. Засега обаче, никой не обръща особено внимание на стремежите и в тази посока.

В началото на 2008, визията на Кевин Руд за провеждане на сравнително по-независима австралийска външна политика, получи значителна обществена подкрепа. За разлика от него, южнокорейският президент Ли Мьон Бак предпочете да концентрира вниманието си върху вътрешноикономическото развитие и зае по-твърда позиция спрямо Северна Корея, което не бе посрещнато положително от повечето му съграждани.

Австралийската стратегия на баланса

На премиера Кевин Руд няма да е никак лесно да постигне целите си. При последното му посещение във Вашингтон (в края на март 2008), разногласията му с Буш, поне на пръв поглед, не повлияха върху приема, който му устроиха неговите американски домакини. В същото време, Руд допусна (може би без да иска) грешката да заимства от своя домакин реториката за „споделените ценности”, което може да му създаде известни проблеми в бъдеще. Защото в Азия тази формула се асоциира най-вече с проекта на американския вицепрезидент Дик Чейни за „сдържането” на Китай. Впрочем, малко по-късно, грешката беше задълбочена и от позицията на Руд, във връзка с кризата в Тибет.

Всъщност, стратегията, която се опитва да следва австралийския премиер, съдържа сериозни противоречия. През първия месец от управлението си, той успя да убеди Китай, че правителството му няма да подкрепя никоя сила, която китайците смятат за враждебно настроена към тях. В началото на април 2008, при посещението си в Пекин, той стана първия съвременен държавник, общуващ с домакините си на китайски.

В същото време обаче, в навечерието на отпътуването си за Вашигтон, Руд подчерта, че Австралия ще спазва регионалните си задължения в сферата на сигурността, поети от предшественика му Джон Хауърд. А те, както е известно, включват споразумението за съвместно гарантиране на сигурността с Япония, подписано през март 2007. Между другото, това бе първият договор от този тип между следвоенна Япония и друга държава (като изключим този със САЩ, разбира се) и той се превърна в първа стъпка към формирането на тристранно споразумение за сигурност между САЩ, Австралия и Япония. Впрочем, политиката на Руд към Япония все още не е съвсем ясна. През 2007, в официален документ на австралийското Министерство на отбраната, бе заявено, че Канбера одобрява идеята Токио да отмени конституционната забрана и да започне да води „по-активна политика по въпросите на сигурността, в рамките на алианса си със САЩ и многонационалната коалиция”. Дали сегашният австралийски премиер също мисли така?

Регионалната сигурност

По време на посещението си в Пекин, Руд трябваше да обяснява на домакините си, как точно възнамерява да съчетае задълженията си към САЩ и Япония със задълбочаване на приятелските връзки между Австралия и Китай, а също и позицията си по различните предложения за формиране на азиатска общност. Засега Китай и Южна Корея са склонни да подкрепят идеята в нея да участват само държави от региона (например тези от АСЕАН, плюс Китай, Япония и Корея). Тук е мястото да припомним, че Япония, подкрепена от САЩ и Австралия, първа откликна на срещата на високо равнище, провела се в Куала Лумпур, през 2005, с участието на Австралия, Нова Зеландия, Индия и др. Всъщност, основното различие във визиите за бъдещето на Азия се свежда до формулата: „със или без САЩ”.

С други думи, австралийският премиер Кевин Руд е изправен пред трудната задача да намери начин да помогне за изграждането на такава азиатска общност, която да включва Китай, да използва енергията и идеализма на Япония и да избягва нападките срещу САЩ, в рамките на достатъчно широка структура, бореща се с глобалното затопляне и ръководеща наистина жизнеспособна цивилизация. Истината е, че това може да се постигне само в тясно сътрудничество с други средноголеми политически сили, сред които особено място заема Южна Корея.

За съжаление, засега нито Австралия, нито Южна Корея отделят необходимото внимание една на друга. Показателно за това е дори такъв дребен, на пръв поглед факт, че в нито една от тях няма постоянно акредитирани представители на медиите на другата. В Австралия живее голяма и постоянно увеличаваща се корейска общност, а повечето големи градове имат свои Кoreatown. Над 30 хиляди корейци учат в Австралия, повечето от тях – в местните университети. Само в Австралийския национален университет има повече от 40 корейски аспиранти, чиито изследвания са в сферите на правото, политиката, астрономията, химията, физиката и медицината, докато, само преди десетина години, те бяха не повече от 4-5. В същото време, нараства броят на австралийските студенти, изучаващи корейски език, култура и общество.

Терминът „споделени ценности”, на който толкова държат американците, се използва рядко, както в Австралия, така и в Корея, където не без основание гледат с подозрение на откровено манипулативната му и идеологизирана употреба. В същото време, Австралия и Южна Корея изпъкват като две високоразвити държави от региона, притежаващи развита гражданска демокрация, полагащи сериозни усилия да постигнат национално помирение относно грешките, допуснати в миналото, и изправени пред едни и същи геостратегически дилеми, които са резултат от упадъка на Америка, възхода на Китай, объркването на Япония и заплахите, свързани с такива проблеми, като глобалното затопляне например. Тоест, и двете държави имат достатъчно възможности да се освободят от зависимостта си от великите държави (независимо дали тези от миналото или онези от бъдещето) и успешно да си сътрудничат за изграждането на нова жизнеспособна и мирна Азия.

* Авторът е професор в Австралийския национален университет, автор на няколко книги, последната от които е озаглавена „Япония в прегръдката на Америка”

{rt}

Поръчай онлайн бр.4 2021