Провъзгласената независимост на Косово и подкрепата за нея от страна на САЩ и редица европейски държави (сред тях и България), нямаше как да не вдъхновят сепаратистките движения, действащи в най-различни точки на света. Сред регионите, които се сблъскват с проблемите на сепаратизма, е и Арабският Изток.
Ситуацията в Иракски Кюрдистан
Този проблем винаги е бил особено остър в Ирак, където основната заплаха за териториалната цялост на страната, по традиция, идва от местните кюрди и шиити. Наистина, през последните години, тенденцията към отделяне на иракския Юг забележимо отслабна, тъй като създадената от американците в Ирак система на държавно управление, даде възможност на шиитите да се превърнат в основната политическа сила в страната. При това, шиитските партии и групировки се научиха да извличат от така създалата се ситуация и определена икономическа изгода. Както констатира шефът на иракския Комитет за борба с корупцията Муса Фарадж, само контролът, установен от шиитите върху контрабандния трафик на петрол и природен газ им позволи, през петте години след свалянето на Саддам Хюсеин, да получат приходи от около 45 млрд. долара.
По-различно се разви ситуацията в Иракски Кюрдистан. В съответствие с новата иракска конституция, този район се сдоби с максимално широка автономия и дори получи правото да напусне иракската държава, ако Багдад не спазва поетите от него задължения. В момента, кюрдските власти в регионалния център Ербил признават властта на централното правителство, само защото все още не смятат, че е дошъл моментът за обявяване на независимост. Освен това, в Иракски Кюрдистан цари относителна стабилност. Икономическата ситуация определено се подобрява и там действат около 3,5 хиляди иракски и чуждестранни компании. Край Захо и Сюлеймания вече се добива немалко петрол, който гарантира на местните кюрди собствени източници на приходи. В Кюрдската автономия функционира местен парламент и правителство, сформирана е 80-хилядна армия, разполагаща с тежко въоръжение, включително и с бронирана техника.
Тоест, така създалата се ситуация напълно удовлетворява иракските кюрди. Както отбелязва и президентът на Ирак Мустафа Барзани, който е кюрд, неговите сънародници “поеха задължението да бъдат активен елемент от федерален, демократичен и плуралистичен Ирак, но в същото време се гордеят с високото равнище на автономия, което си извоюваха”.
В същото време, отношенията между Ербил и Багдад не са чак толкова безпроблемни. Както е известно, кюрдите традиционно претендират за Киркук и Мосул. Техните части заеха тези два града, през април 2003, след влизането на американците в Багдад, но после бяха принудени да ги изоставят, под натиска на Вашингтон и Анкара. В резултат от това, Мосул и Киркук, в чиито околности има значителни петролни залежи, не станаха част от Иракски Кюрдистан (макар да бе обявено, че въпросът за принадлежността им ще бъде решен по-късно, чрез референдум).
Друг сериозен препъни-камък е проблемът с разрешенията за разработката на енергийните находища. Кюрдите, които през 2007 приеха специален Закон за кюрдистанския петрол и природен газ, смятат, че тези разрешения следва да се издават от властите в Ербил, но правителството в Багдад не е склонно да им признае подобно право.
Предвид казаното дотук, естествено възниква въпросът, дали е възможно (пък макар и чисто теоретично) скорошно провъзгласяване на независимостта на Иракски Кюрдистан? Повечето експерти смятат, че подобна стъпка би имала много сериозни негативни последици за иракските кюрди. Опитът от всички досегашни военни сблъсъци между тях и Багдад сочи, че кюрдските части не са в състояние да се противопоставят на превъзхождащата ги иракска армия и затова всеки път им се налага да изоставят градовете и големите населени пунктове и да се изтеглят в труднодостъпните и неособено пригодни за нормален живот планински райони.
Освен това, в международен план, обявяването на независим Иракски Кюрдистан би провокирало крайно отрицателната реакция на Анкара, която още през март 2003 предупреди, че при подобно развитие турските войски ще влязат в Северен Ирак, и дори прие решение за такава интервенция, през октомври 2003 (макар че, заради силния американски натиск, турското правителство не се реши да го осъществи). Освен това, провъзгласяването на независим Иракски Кюрдистан, може да даде на Анкара необходимия повод да денонсира турско-британско-иракския договор от 1926, според който Мосулският вилает става част от Ирак (но не и от независим Иракски Кюрдистан). Тоест, ако в Ербил решат да обявят независимост, Турция ще започна много по-активно да разиграва “картата” с иракските “тюркмени”, които са 7% от населението на страната и също претендират за Киркук. Впрочем, не по-малко негативна ще бъде и реакцията на Иран, който също има сериозни проблеми със своите кюрди. Освен това, излизането на Иракски Кюрдистан от състава на Ирак би бил в нарушение на резолюции № 1483 и № 1500 на Съвета за сигурност на ООН, сред целите на чието приемане беше именно гарантиране на териториалната цялост на тази страна.
В подобна ситуация, независимостта на Иракски Кюрдистан е възможна само, ако бъде одобрена и подкрепена от САЩ, макар че последното е много малко вероятно, тъй като подобна стъпка би провокирала остър конфликт между Вашингтон и Багдад и би върнала американско-иракските отношения към състоянието, в което се намираха по времето на Саддам Хюсеин. Да не говорим, че тя би предизвикала криза в отношенията между САЩ и Турция, която не само е американски съюзник в НАТО, но и единствената светска и демократична държава в Близкия изток.
Ситуацията в Судан
Не по-малко остър (всъщност, дори още по-остър) е проблемът със сепаратизма в Судан, където, от 1955 до 2005 (с 11-годишно прекъсване) се водеше кървава война между мюсюлманския Север и езическия и християнски Юг, в хода на която загинаха над два милиона души, 600 хиляди бяха принудени да напуснат страната, а четири милиона бяха насилствено изселени от родните си места. През 90-те години на миналия век, войната поглъщаше по 400 млн. долара годишно, т.е. почти всички приходи на суданското правителство.
За прекратяването на бойните действия, до голяма степен, допринесе откриването на петролни залежи в разположения на границата между Севера и Юга район Нуерленд. Перспективите за печалбите от тях накараха както правителството в Хартум и ръководството на Суданското народно-освободително движение/Суданска народно-освободителна армия (СНОД/СНОА), така и подкрепящите Юга западни държави да потърсят възможност за политическо разрешаване на проблема. На 9 януари 2005, суданският вицепрезидент Али Таха и лидерът на СНОД/СНОА Джон Гаранг подписаха в Найроби Всеобхватно мирно споразумение, което радикално промени характера на отношенията между Севера и получилия широка автономия Юг. Беше приета временна конституция на Южен Судан, след което там се създаде местен парламент и правителство, а на базата на СНОА беше сформирана и редовна армия на Юга. Освен това, Хартум и Джуба се споразумяха за принципите на разпределение на икономическите ресурси (включително петрола), властовите пълномощия и за създаване на механизми за гарантиране на сигурността. Но най-важното решение е, че през януари 2011, в суданските провинции Сини Нил и Нубийски планини, ще се проведе референдум за евентуалното им присъединяване към Юга.
Това мирно споразумение беше подкрепено от Съвета за сигурност, приел (на 25 март 2005) резолюция № 1590, според която беше създадена специална Мисия на ООН, с цел да се подпомогне провеждането на референдума, като в нея ще участват над 13 хил. души,
В момента независимостта на Юга се подкрепя от 90% от местното население, което обаче не означава, че ситуацията не може да се промени. В тази връзка си струва да припомним, че след като през 1972-1983 водачите на движението “Аня-Ня” (предшественик на СНОД/СНОА) бяха поканени да заемат ключови постове в администрацията на получилия автономия Юг, в суданското правителство и в ръководството на управляващата тогава партия – Суданския социалистически съюз, това възстанови мира и потисна сепаратистките настроения. През 1991 пък, южняците отхвърлиха предложението на Съвета на командването на революцията за национално спасение за превръщане на Судан във федерална държава, изтъквайки, че това би довело до разпадането на държавата.
При евентуално обявяване независимостта на Юга, в много сериозен проблем може да се превърне и въпросът за принадлежността на Нуерленд, където има големи петролни залежи (в южните провинции се добива 85% от суданския петрол). В момента лицензите за разработването им се дават от суданското правителство и Хартум едва ли ще гледа безучастно, как находищата преминават под контрола на Джуба.
Освен това, отделянето на Юга може да поощри сепаратистките настроения в другите райони на страната и, в частност, в Дарфур където ситуацията и без това е трагична, както и в провинция Червено море.
Сепаратизмът в Арабска Африка
Във външнополитически план, обявяването на независимост на Южен Судан, може да се превърне в заразителен пример за сепаратистите в района на Африканския Рог, зоната на Големите африкански езера и Централна Африка, което допълнително би дестабилизирало ситуацията в този, и без това взривоопасен, район.
Що се отнася до останалите арабски държави, в момента те почти нямат сериозни проблеми с териториалната си цялост. Така, исканията на кабилите в Алжир засега не излизат извън рамките на “културната автономия”. В Саудитска Арабия и Либия, които се формират като единни държави, сравнително неотдавна, има известни регионалистки настроения, които обаче все още не са се трансформирали в сепаратистки. В Йемен и Оман пък, споменът, че в миналото на територията и на двете страни съществуваха по две отделни държави, все повече избледнява.
Тоест, като цяло, засега липсват основания да се твърди, че сепаратизмът е сред основните заплахи пред държавите от Близкия изток и Магреб. Във всеки случай, мащабите му са несъпоставими с тези на заплахата, която представлява за Арабския Изток ислямският фундаментализъм.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
