22
Пон, Юли
22 New Articles

След Ирак: военното присъствие на САЩ в Близкия изток

брой3 2008
Typography

Преди време, стремейки се да успокоят прекалено големите очаквания на американското общество, президентът Джордж Буш и висшите военни ръководители на САЩ неведнъж се опитваха да обяснят, че битката срещу Ал Кайда и свързаните с нея ислямистки движения, ще бъде „дълга война”, която ще продължи десетилетия (1). Въпреки че това наистина е така, следва да отбележим, че продължителността на „войната с тероризма” не е предопределена или неизбежна. САЩ могат (и трябва) да предприемат стъпки за ограничаването на нейните срокове, ускорявайки разгрома на Ал Кайда. В случая, ключовият проблем е, дали Вашингтон може да осъществи достатъчно мащабна и всеобхватна стратегия, с чиято помощ да ликвидира днешната терористична заплаха и да пресече източниците на радикализация, генериращи нови поколения терористи.

Тук е мястото да посочим, че американското военно присъствие в Близкия изток е сред основните фактори за радикализацията на региона и терористичните действия срещу Съединените щати. Защитата на американските интереси в региона съвсем не изисква чак толкова натрапчиво и мащабно военно присъствие, характерни за което са увеличаване броя на военните бази и значителното количество, разположени в тях, американски военни. На практика, мащабното военно присъствие на САЩ съвсем не е необходимо и, често, е контрапродуктивно. Ако стратезите във Вашингтон продължат да игнорират ролята на американското военно присъствие за процеса на радикализация в Близкия изток и не направят точна преценка на реалната необходимост и размерите на това приъствие, САЩ рискуват да се окажат в изключително трудна ситуация, която малко напомня за битката на Херкулес с митичната многоглава хидра. Защото, на мястото на всеки Абу Мусаб ас-Заркауи, когото американците успеят да ликвидират, продължаващите да съществуват източници на радикализация постоянно ще изпращат все нови и нови фанатици.

С бързото наближаване на президентските избори в САЩ, анализаторите и политиците отделят все повече време и внимание на стратегията в Ирак и успешното изтегляне на американските части от страната. Но, макар че това действително са сериозни въпроси, САЩ следва да имат волята да погледнат и отвъд Ирак, за да очертаят оптималните параметри на бъдещото американско присъствие в Близкия изток. Трудностите, които Съединените щати преживяха през последните години в Ирак, както и агресивното поведение на Иран, правят бързото изтегляне неразумно, тъй като би провокирало дълбоки съмнения у американските съюзници за това, доколко си струва да разчитат на САЩ и, вероятно, би ускорило развитието на ядрените програми на Саудитска Арабия и някои други държави. Въпреки това, Съединените щати трябва да преодолеят изкушението да увеличат количеството на войските и броят на базите си в страните-участнички в Съвета за сътрудничество на държавите от Персийския залив (ССЗ), защото истината е, че военните играят само ограничена роля в защитата на жизнените американски интереси в региона.

Без всеобхватен анализ на необходимостта и последиците от силното американско военно присъствие, бюрократичната инерция и политиката ad hoc ще доведат до едно прекалено натрапчиво и излишно голямо военно присъствие, което ненужно ще нервира местното мюсюлманско население, опасно ще ерозира интересите на САЩ в региона и наистина ще увековечи т.нар. „Дълга война” с терора. След президентските избори в края на 2008, новата администрация и новият подход относно границите и последиците от използването на военна сила в Близкия изток може да постави на дневен ред пълното преразглеждане и промяна на концепцията за американското военно присъствие там.

Американските интереси в Близкия изток

Определянето на оптималното военно присъствие на САЩ в Близкия изток следва да се базира на (и да е тясно свързано с) американските интереси в региона и съществуващите заплахи за тези интереси. Въпреки че закрилят Израел и поддържат приятелски отношения с умерените арабски правителства, основните интереси на САЩ в Близкия изток са: гарантираният достъп до петрола в Персийския залив, неразпространяването на оръжия за масово поразяване и борбата с тероризма (2).

Осигуряването на постоянен и безпрепятствен петролен транзит от Залива към САЩ и другите индустриални държави е най-важния и дълготраен американски интерес в региона. Въпреки стремежа към икономии и инициативите за използване на алтернативна енергия, според Агенцията за енергийна информация (АЕИ), между 2003 и 2030, световната енергийна консумация ще нарастне със 71%, като петролът ще продължи да играе основна роля в нея (3). АЕИ прогнозира, че през  същия период глобалната и американската консумация на петрол ще нараснат, съответно, с 39% и 23% (4). В момента, САЩ внасят 60% от необходимия им петрол и АЕИ очаква, че тяхната зависимост от вносен петрол ще нарасне с 62%, през 2030 (5). Енергийните доставчици от Персийския залив ще играят ключова роля за покриване на това нарастващо търсене, в обозримо бъдеще. През 2003, те осигуряваха 27% от световната продукция на петрол и контролираха 57% от доказаните петролни запаси (и 41% от тези на природен газ) на планетата (6).  Очаква се, до 2020, делът на Персийския залив в глобалния петролен добив да нарасне до 33% (7). Ако САЩ, или глобалната икономика, бъдат лишени от този петрол или газ, икономическите и политически последици биха били опустошителни и дълготрайни.

Терористи или враждебно настроени държави са в състояние да застрашат петролния транзит от Персийския залив по три начина: ерозирайки вътрешната стабилност, или атакувайки наземната инфраструктура и морския трафик. Една успешна революция или ръст на нестабилността в основните държави-производителки на петрол, като Саудитска Арабия например, може да постави под въпрос достъпа на САЩ до значителна част от близкоизточния петролен пазар. Ще припомня, че през първите пет месеца на 2005, Саудитска Арабия е осигурила 14,9% от американския внос на суров петрол (8).  На второ място, наземната петролна инфраструктура в региона, включваща тръбопроводи, рафинерии и нефтени заводи, също е силно уязвима. Египетският тръбопровод Сумед и саудитската петролна рафинерия в Абкаик са особено привлекателни мишени за терористите (9). През февруари 2006, Ал Кайда пое оттоворност за опита за самоубийствена атака срещу завода в Абкаик (10). И макар че самото нападение не нанесе кой знае какви щети, инцидентът демонстрира намерението на терористичната мрежа да атакува петролната инфраструктура. Накрая, 17 млн. барела (40% от глобалния петролен транзит) минават всеки ден през Ормузкия пролив (11). Държави, като Иран, или пък терористични организации, като Ал Кайда,  могат да застрашат транзита през пролива, както и по други важни морски маршрути (като например, през пролива Баб ел-Мандеб, свързващ Червено море с Аденския залив и Арабско море). Заловени, преди време, документи на Ал Кайда съдържат подробни инструкции и съвети за осъществяването на морски нападения срещу петролни и газови танкери (12).

Вторият жизнен интерес на САЩ в Близкия изток, е да гарантират, че държавите и недържавните „играчи” в него няма да създадат, придобият или използват оръжия за масово поразяване (ОМП) (13). Въпреки че заплахите от използването на биологични и химически оръжия, също ангажират вниманието на американските стратези, то е концентрирано най-вече върху ядрените оръжия, заради уникалната им способност да предизвикат катастрофални поражения (14). В Близкия изток, днес, най-сериозна заплаха за американските усилия да бъде предотвратено разпространяването на  ядрените оръжия, представлява Иран (15). В най-лошия случай, Техеран би могъл да използва ядрените си оръжия (ако се сдобие с такива в бъдеще, разбира се) за да нанесе първи удар по Израел, или пък тайно да снабди с подобни технологии и материали терористични групи, като Хизбула, и по този начин индиректно да атакува израелските и американски интереси, без да може да бъде обвинен за това (и да понесе последиците от ответния удар).

Въпреки че подобни заплахи не могат да се изключват предварително, липсват доказателства, че Иран действително би могъл да предприеме подобни стъпки, рискувайки да провокира собственото си унищожаване. Все пак, ако тази страна действително се сдобие с ядрено оръжие, това би я направило по-агресивна, във външнополитически план, вероятно би провокирало регионална ядрена надпревара и би увеличило вероятността, ядрени технологии и материали да попаднат в ръцете на терористични групи от типа на Хизбула или Ал Кайда. Имайки предвид особеностите на иранския политически и военен елит, е напълно възможно, група разочаровани, корумпирани или идеологически мотивирани хора, принадлежащи към него, да предадат, без знанието на иранските лидери,  важни ядрени технологии и материали на терористите (както действаше небезизвестният Абдул Кадир Хан в Пакистан). Ако повече държави се сдобият с ядрени технологии и знания, вероятността, че ядреният трасфер може да доведе до успешна атака срещу САЩ и техните съюзници, също нараства значително.

Третият жизнен интерес на САЩ е свързан с необходимостта да променят региона така, че той да престане да генерира и изнася ислямски екстремизъм (и тероризъм). Ал Кайда и свързаните с нея терористични движения са най-сериозната заплаха за САЩ и техните интереси в Близкия изток. Затова американците следва да работят, съвместно с регионалните си партньори, за да ликвидират терористичния ислямистки екстремизъм, както и да изкоренят причините за радикализацията на Близкия изток, генериращи все нови и нови поколения ислямисти.

Ненужното присъствие

По време на студената война, присъствието на американски военни части в региона беше ограничено и само от време на време. Така, САЩ разположиха свои войски в Ливан, за няколко месеца, през 1958, и участваха в международните мироопазващи сили в тази страна, през 1982-1984, както и в Синай (от 1981 до днес). Американски бойни кораби патрулираха във водите на Източното Средиземноморие, Персийския залив и Червено море по време на студената война, като най-значимата им операция беше издигането на американски флаг на 11 кувейтски танкера, за да бъдат предпазени от ирански атаки, през 1987-1989 (16). Извън тези, сравнително ограничени операции, американските военни не можеха да се похвалят с нещо по-сериозно и поддържаха много малко постоянни бази в Близкия изток.

През близо петте десетилетия преди Първата война в Залива, САЩ използваха най-вече регионалните си съюзници, като Саудитска Арабия (от 1933 до днес) и Иран (1953-1979) за да защитят интересите си в региона, вместо да залагат на мащабно и постоянно военно присъствие там (17). През този период, САЩ се опитваха да минимизират съветското влияние в региона, оказвайки на антисъветски настроените местни правителства военна и икономическа помощ. Използвайки подобна стратегия, Вашингтон ефективно защитаваше интересите си в Близкия изток в продължение на почти половин век. През 1989, САЩ разполагаха с по-малко от 700 души военен персонал в Бахрейн, Кувейт, Оман, Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства (ОАЕ), взети заедно (18).

След окупацията на Кувейт от Саддам Хюсеин, през 1990, САЩ разположиха над 500 хил. свои войници в Саудитска Арабия (19). Това беше драматична повратна точка в американската стратегия и военното присъствие на Съединените щати в региона. След Войната в Залива, САЩ решиха да запазат мащабното си военно присъствие в Саудитска Арабия и Кувейт, въпреки нарастващите призиви за изтеглянето им оттам. Опитвайки се да прикрие, поне малко, това присъствие, през 1996, военното командване нареди на войските да се предислоцират в по-отдалечени райони на Саудитска Арабия. Това обаче не намали масовото недоволство от американското присъствие, отговорността за което трябваше да поеме и саудитското правителство (20).

По-късно, терористичните нападения от 11 септември и последвалата, през 2003, военна интервенция на САЩ в Ирак, доведоха до значително съкращаване на американските въоръжени сили в Саудитска Арабия. В момента, САЩ разполагат с над 220 хил. войници, моряци и морски пехотинци в Ирак и държавите от ССЗ: Бахрейн, Кувейт, Оман, Катар, Саудитска Арабия и ОАЕ. Основната част от тях се намират в Ирак и Кувейт, като част от операция „Свобода за Ирак”. През септември 2007, САЩ поддържаха повече от три пъти по-голям военен персонал в Бахрейн, Оман, Саудитска Арабия и ОАЕ, в сравнение с 1989 (21).

Въпреки драматичния ръст на американското военно присъствие в Близкия изток, след 1989, истината е, че САЩ се нуждаят от съвсем минимално присъствие за да се справят със заплахите срещу техните три ключови интереса в региона. На първо място, за да гарантира устойчив петролен транзит от Персийския залив, Вашингтон следва да осигури стабилност в региона и за да защити сухоземната инфраструктура, както и основните морски маршрути. Но, за предотвратяването на евентуална вътрешна нестабилност или революция, американските военни части играят много ограничена роля. Много по-важна в това отношение е ролята на съответните местни правителства. Въпреки че американските специални части и разузнаването могат тайно да подпомогнат последните при подобно развитие, съществуващите бази на САЩ и разположените там части не са в състояние да окажат реална подкрепа, а присъствието им може само да влоши ситуацията, разпалвайки радикалните настроения и народния бунт срещу американското военно присъствие и правителството, което го е допуснало. САЩ могат да предприемат редица невоенни мерки за да предотвратят възникването на подобна криза. Значително съкращавайки военното си присъствие, което обикновено стимулира радикализацията на масите, и използвайки различни политически и икономически лостове за да окуражат местните правителства да диверсифицират икономиките си, да инвестират повече за народите си и постепенно да се ориентират към конституционно-либерален модел, САЩ могат да намалят вероятността от вътрешна нестабилност, или революция, застрашаващи техните, произвеждащи петрол, съюзници.

Освен това, американските военни не играят ключова роля за защитата на наземната петролна инфраструктура на територията на приятелски настроените към САЩ държави. И, като изключим Ирак, не е необходимо (и е политически погрешно) американски части да охраняват петролните кладенци, тръбопроводите, или рафинериите в близкоизточните държави. Както показа и провалилото се нападение на Ал Кайда срещу саудитската рафинерия в Абкаик, повечето местни правителства вече могат сами да гарантират сигурността на петролните си мощности, предприемайки мащабни и ефективни мерки за да защитят основния източник на икономическия просперитет на своите страни. Впрочем, независимо от провала на атаката от февруари 2006, саудитското правителство реши драстично да повиши нивото на сигурност, създавайки 35-хиляден корпус за бързо реагиране, който да защитава енергийните съоръжения от терористични нападения. 9 хил. бойци от този корпус са вече подготвени, а окончателното му формиране ще приключи през следващите 3-4 години (23). Този пример илюстрира, че правителствата на петролните производителки от Близкия изток имат средствата и волята да защитят наземната си инфраструктура и без американско военно присъствие в тях.

Що се отнася до евентуални терористични нападения по море, ако Ал Кайда или Иран действително възнамеряват да превърнат в мишени петролните платформи и танкерите, американският отговор следва да бъде даден от военноморските сили. Флотът на САЩ може да провежда подобни операции и без да има бази в Персийския залив, или пък използвайки една единствена военноморска база (в Бахрейн или ОАЕ). Тоест, за защитата на наземната енергийна инфраструктура и на морските обекти, няма да са необходими допълнителни бази. Ако пък САЩ сметнат, че в някой, конкретен случай са необходими по-сериозни ресурси, те просто могат временно да прехвърлят повече кораби или друга военна техника в региона.

Вторият жизнен интерес на САЩ в Близкия изток е да гарантират, че държавите от региона, както и недържавните „играчи” няма да развиват, да придобиват или да използват оръжия за масово унищожаване. Както вече споменах, в това отношение най-голяма заплаха представлява иранската ядрена програма. Непрозрачността и фрагментарността на иранската политика и вземането на решения, затруднява идентификацията на мотивите за осъществяването на тази програма. Без съмнение обаче, върху тях е повлияло усещането за несигурност, което постоянно бива подхранвано (от иранско-иракската война, през 80-те, от интервенцията на САЩ в Ирак, през 2003, както и от войнствената американска реторика след 11 септември 2001). След нахлуването в Ирак, през март 2003, тогавашният ирански президент Мохамад Хатами публично изрази тези опасения, отбелязвайки: „американците твърдят, че следващата им мишена ще бъде Сирия, но нашите данни сочат, че това може да бъде Иран” (23).

Но, ако иранската ядрена програма действително е мотивирана от усещането за несигурност, нежеланието на САЩ да започнат открит диалог с Иран, без всякакви предварителни условия, както и постоянното дрънкане на оръжие и призивите за сваляне на режима на аятоласите, наред с масираното американско военно присъствие в региона, допълнително стимулират развитието на тази програма, като единствено средство за гарантиране на иранската сигурност. Сегашният американски подход подкрепя аргументите на иранските хардлайнери, твърдящи, че страната се нуждае от ядрено оръжие за да бъде предотвратена военна атака на САЩ и, в същото време, ерозира доводите на умерените реформатори или консервативните прагматици, които са склонни на компромис с Вашингтон и предпазливо критикуват агресивния подход на сегашния президент Махмуд Ахмадинеджад.

Вероятно има хора, според които разширяването на американското военно присъствие в държавите от ССЗ и увеличаване броя на базите в тях е необходимо, ако САЩ все пак решат да атакуват Иран за да попречат на аятоласите да се сдобият с ядрено оръжие (24). Но, ако Вашингтон действително предприеме толкова рискована стъпка, тя най-вероятно ще включва нанасянето на прецизни удари и ограничени военни действия по суша, целящи ликвидирането на иранските ядрени мощности и предотвратяване на евентуален ответен удар. Наличната американска военна инфраструктура в ССЗ обаче е повече от достатъчна за адекватното ръководство и поддръжка на такъв тип операции. Така че, дори ако САЩ вземат неразумното решение да атакуват Иран, няма да е необходимо американското военно присъствие в държавите от ССЗ да нараства (25). Армията на САЩ е в състояние да осъществи атаките от корабите, плуващи в международни води, както и от една или две военновъздушни бази, разположени по периферията на Близкия изток. Ако пък действително се окажат необходими още войски, те могат бързо да бъдат прехвърлени в региона от базите в Европа, или от другаде, имайки предвид нарастващата мобилност на американската армия. Тоест, прехвърлянето им е въпрос на часове (или, най-много, на дни) и те могат да използват екипировката и въоръжението, което предварително е разположено в многобройните американски складове в региона.

Накрая, третият жизнен интерес на САЩ в Близкия изток е свързан с гаранциите, че регионът вече няма да генерира, да страда от или да изнася краен ислямски екстремизъм. По ирония на съдбата, мащабното американско военно присъствие в Близкия изток е сред основните „катализатори” на радикализма в него. Разбира се, то не е единствената причина за радикализацията и тероризма, насочени срещу самите Съединени щати. Налице са редица други фактори, като израелско-арабската криза, както и авторитарния характер на повечето близкоизточни режими (26). Нещо повече, присъствието на американски части в региона, играе и конструктивна роля. Американските военни могат да подпомогнат обучението на местните въоръжени сили да осигурят контрол по границите, да ограничат „зоните, които не се контролират от правителствата” и да се справят с бунтовниците и терористите. Само че цялата тази подготовка може успешно да се осъществява далеч от общественото внимание и с помощта на малки, почти незабележими екипи на американската армия или ЦРУ, временно пребиваващи в региона. В същото време, следва да се отбележи, че макар драматичното съкращаване на постоянно базираните в Близкия изток американски войски няма незабавно да елиминира ислямистката заплаха, то значително ще ограничи процеса на радикализация на бъдещите поколения в региона.

Контрапродуктивното американско присъствие

Мащабното американско военно присъствие в Близкия изток не само е ненужно, но често е и контрапродуктивно. Ако анализираме възхода на Ал Кайда, през 90-те, като заплаха за САЩ, ще видим, че процесът на радикализация често върви паралелно с растящото американско военно присъствие. Именно това присъствие в Саудитска Арабия бе основната причина Осама бин Ладен и Ал Кайда да превърнат Америка в своя мишена, през 90-те години на миналия век. Така, през 1994, Бин Ладен за първи път публично осъди американското военно присъствие в родината си (27). Две години по-късно той публикува т.нар. „Декларация за джихад”, в която се твърди, че: „най-голямата катастрофа за мюсюлманите от смъртта на Пророка Мохамед насам е окупацията на Саудитска Арабия, която има ключово значение за ислямския свят, защото е земята на Откровението, извор на мисията на Пророка и дом на Свещената Кааба, към която мюсюлманите насочват молитвите си. Днес тя е окупирана от армиите на християните – американци и техни съюзници” (28).

След още две години, през 1998, Бин Ладен се присъедини към Айман ал-Зауахири и трима други ислямистки водачи от Бангладеш, Египет и Пакистан в общата им декларация, обявяващ джихада срещу американския военен и цивилен персонал за религиозен дълг на всички мюсюлмани. В него, като непосредствена причина за свещената война срещу американците се посочва, че: „На първо място, вече повече от седем години Америка е окупирала най-свещената част от земите на Исляма – Арабския полуостров, граби нейните богатства, диктува на водачити и, унижава нейния народ, тероризира съседите му и превръща военните си бази там в острие, насочено срещу съседните мюсюлмански народи” (29).

Разбира се, американското военно присъствие в Саудитска Арабия не може да оправдае клането, което Ал Кайда устрои на 11 септември и в което загинаха над 3000 невинни американци, но то до голяма степен го обяснява. От гледната точка на Бин Ладен, както и на значителна част от Арабския свят, САЩ са окупационна сила в Саудитска Арабия и единственият начин да бъдат изгонени оттам, според Ал Кайда, е да бъде използван най-ефективния инструмент, с който организацията разполага – терорът. Впрочем, не само Бин Ладен постоянно сочи американското присъствие в Саудитска Арабия като оправдание за джихада срещу „неверниците” през всичките години, след 11 септември. Да не забравяме и, че 15 от 19-те терористи, осъществили атаките, бяха от Саудитска Арабия, двама от ОАЕ и по един от Египет и Ливан. В едно проучване сред граждани на Саудитското кралство, направено непосредствено след атаките от 11 септември 2001, 95% подкрепят позицията на Бин Ладен за американското военно присъствие в региона (30). Особеното място, което заема Хиджаз (областта около Мека, Медина и съседните райони) в мюсюлманската религия, прави присъствието на чужди войски в Саудитска Арабия много по-провокативно, отколкото това в държавите по нейната периферия (31). В това отношение, предприетото, през 2003, съкращаване на американските войски в тази страна, беше стъпка в правилната посока, в опитите на САЩ да ограничат причините за радикализацията.

Появилата се през 2006 американска „Национална стратегия за борба с тероризма”, до голяма степен, игнорира ролята на военното присъствие на САЩ за появата на Ал Кайда, както и за продължаващата радикализация, подхранваща тероризма, като вместо това поставя акцента върху социалните, политически и идеологически проблеми, характерни за Арабския свят, както и върху подкрепата на Вашингтон, в миналото, за местните авторитарни режими (32). По всеобщо признание, едва ли има само една причина за появата на който и да било феномен, затова ще бъде изключително трудно да се направи достатъчно обективна и вярна класация на причините за появата на Ал Кайда и за нейните атаки срещу САЩ. Все пак, ако САЩ искат да провеждат в бъдеще действително адекватна стратегия в Близкия изток, трябва да са наясно, че американското военно присъствие беше и продължава да е сред няколкото основни причини, катализиращи антиамериканизма и екстремизма в региона.

Както частните разговори на нейните лидери, така и публичните акции в защита на Ал Кайда, подкрепят това съкрушително за Америка, но пък вярно твърдение. Така, през юли 2005, американските сили в Ирак заловиха тайно писмо от Айман ал-Зауахири, до местния лидер на Ал Кайда Ас-Заркауи. В него, Ал-Зауахири откровено признава, че: „мюсюлманските маси трудно могат да бъда обединени, освен срещу някой външен окупатор, особено ако последният е евреин или американец” (33). Анализът на свързаните с Ал Кайда терористични нападения потвърждава това твърдение на втория най-важен лидер на организацията. Според едно изследване на 71 самоубийствени атентати, извършени от активисти на Ал Кайда, между 1995 и 2003, е десет пъти по-вероятно терористът-камикадзе да идва от страна, в която има сериозно американско военно присъствие, отколкото от друга мюсюлманска държава. Нещо повече, когато има силно американско военно присъствие в държава, където ислямистите разполагат със сериозни позиции, вероятността терористът-самоубиец на Ал Кайда да е бил вербуван там е 20 пъти по-голяма, отколкото това да е станало в някоя друга страна (34). И макар това да не доказва, че американското военно присъствие в Близкия изток е основната причина за радикализацията на местното население, то сочи, че това присъствие е тясно свързано с мотивацията и набирането на кадри за Ал Кайда.

Все пак, уникалните условия в Бахрейн, Кувейт, Оман, Катар и ОАЕ правят тези пет държави по-малко податливи на радикализацията, провокирана от американското военно приъствие, което пък позволява там да бъде запазено минимално такова присъствие. В Кувейт, разстоянието, отделящо основното населено място – столицата Кувейт, и основната част от базираните там американски части, на практика, поставя последните „далеч от очите и далеч от мислите” на местните жители. Разумните мерки на Централното командване през последните години направиха американското военно присъствие в тази страна още „по-невидимо”. Нещо повече, въпреки силното неодобрение на американската политика от страна на обикновените кувейтци, мнозина от тях запазват доброто си отношение към САЩ (отчасти заради американската помощ за освобождаването на Кувейт от иракската окупация, през 1991). В същото време нестабилността в Южен Ирак и нарастващата агресивност на иранския режим само увеличават желанието на местните власти за дълготрайно и масирано военно присъствие на САЩ в страната.

В Катар и ОАЕ, малобройното местно население, наличието на много чужденци, ненатрапчивото присъствие на американските бази, процъфтяващите икономики на Доха и Дубай и недоверието към Иран сред местните сунити, прави военното присъствие на САЩ в двета страни достатъчно поносимо, поне в краткосрочна и средносрочна перспектива. В Бахрейн, въпреки централното положение на американската военноморска база в Манама, няма данни, че тя радикализира местното население. Тази липса на радикализиращ ефект частично може да се обясни с положителния ефект, който наличието на базата оказва върху икономиката на лишената от сериозни енергийни източници островна нация. В Оман, дискретното американско военно присъствие, в съчетание с традиционното противопоставяне на оманците на радикалната ислямистка идеология, гарантира, че, в краткосрочна и средносрочна перспектива, това присъствие може да продължи.

По-добрият начин за осигуряване на съюзници и възпиране на противниците

След като (рано или късно) основната част от войските на САЩ напусне Ирак, някои американски стратези вероятно биха лансирали идеята за разширяване на военното присъствие в държавите от ССЗ. Истината обаче е, че дори в случай на провал в Ирак, разширяването на американското военно присъствие в държавите от ССЗ няма да е необходимо, пък и ще е неразумно. САЩ могат да възпрат Иран и съхранят доверието на съюзниците си от Залива и без да разширяват военните си бази, като предприемат пет важни стъпки: да гарантират сигурността на държавите от ССЗ; да им осигурят мащабни доставки на оръжие и военна техника; да запазят, на тяхна територия, достатъчен брой складове за екипировка и въоръжение; да провеждат редовни съвместни учения; да работят за развитието на архитектура на сигурност за целия регион.

На първо място, американските политически лидери и дипломати следва твърдо и постоянно да внушават на правителствата на шестте страни от ССЗ, че Вашингтон няма да изостави приятелите си в региона, без значение какъв ще е изходът от мисията в Ирак. САЩ трябва да акцентират върху дългосрочния си ангажимент към сигурността и независимостта на държавите от ССЗ и готовността им да продължат да оказват помощ при възникването на евентуална заплаха, включително и от страна на Иран. Тези гаранции обаче не бива да придобиват формата на антиирански алианс. Подобен подход би подхранил иранския стремеж за придобиване на ядрено оръжие и ще изисква дълготрайно и скъпоструващо американско военно присъствие в Близкия изток. Умелата дипломатическа активност би могла едновременно да успокои американските арабски съюзници, без да провокира иранските подозрения.

На второ място, САЩ следва да докажат искреността на даваните от тях гаранции чрез сключването на договори за доставка на оръжия за въпросните държави. Като част от Диалога за сигурност в Залива, администрацията на Буш реши да продаде оръжия за около 20 млрд. долара за арабските държави, така че да бъде укрепена отбранителната им способност по отношение на Иран. В тази връзка, някои конгресмени изразиха оправдано безпокойство, дали сделката няма да застраши сигурността на Израел. Според тях, някои арабски държави, като Саудитска Арабия, след като се сдобият с високотехнологични американски оръжия за да се зашитят от Иран, могат да ги използват срещу Израел (35). Но, ако Конгресът забави или отхвърли усилията на сегашната администрация да продаде определени оръжейни системи на арабските съюзници на САЩ, това само ще затвърди широко разпространеното убеждение, че Вашингтон не е подходящ и сигурен партньор на арабите. Това особено се отнася за системите за противоракетна отбрана.

Евентуален провал в Ирак, в съчетание с нежелание на държавите от ССЗ да бъде продадено необходимото им въоръжение за да се защитят от иранската заплаха, може да има сериозни последици за американските интереси, както и за двустранните отношения на САЩ с въпросните страни. Тоест, Вашингтон следва да вземе разумно решение – ако продажбата на въпросните оръжия не бъде съпроводена с ясно предложение към Иран за решаване на спорните проблеми по дипломатически път, въоръжаването на арабските държави от Залива само ще увеличи напрежението в региона.

На трето място, САЩ трябва да запазят (и дори да разширят) съществуващите складове за екипировка и въоръжение, с които разполагат в отделните държави от ССЗ. За да не се провокира допълнително напрежение, те следва да се охраняват от частни американски фирми и да бъдат разположени далеч от големите населени места. Наличието на подобни складове ще позволи да бъде съкратено постоянното американско военно присъствие в региона.

На четвърто място, САЩ могат да гарантират сигурността на приятелите си и да възпрат Иран и без да увеличават военното си присъствие в Близкия изток, като периодично провеждат мащабни военноморски и въздушни учения с въоръжените сили на страните от ССЗ, далеч от големите градове. Без да водят до ръст на американското военно присъствие, те ще напомнят на Техеран, че САЩ са в състояние бързо да прехвърлят достатъчна военна мощ в региона, в случай на заплаха от иранска агресия.

Накрая, САЩ следва да използват влиянието си в региона за формирането на архитектурата на сигурност в Залива. Подобряването на ситуацията в региона би позволило по-нататъшно съкращаване на американското военно присъствие, което стимулира радикализацията на местното население. Тази архитектура следва да включва не само страните от ССЗ и Ирак, но и Иран. Основните световни сили, или петролни вносители, като Китай, ЕС, Япония, Русия и САЩ, също трябва да участват като наблюдатели. Вместо да се превърне в алианс срещу Иран, тази архитектура на сигурност следва да включва Иран и да се гради като форум, където ще се решават въпроси, засягащи всички участници.

Някои сигурно смятат, че включването на Иран би било грешка, но всяка регионална архитектура на сигурност без негово участие, може само да повиши напрежението и да затвърди убеждението на мнозина иранци, че безопасността на страната им изисква тя да притежава ядрено оръжие (36). Една архитектура на сигурност в Залива с иранско участие би била ключов компонент на евентуална „голяма сделка” между Техеран и Вашингтон и ще гарантира, в дългосрочен план, мира и стабилността в региона. Стремежът на Иран да се сдобие с ядрено оръжие не може да бъде напълно изключен, докато страната не се почувства сигурна, тъй като се смята за регионална сила, чиито граници и влияние следва да бъдат уважавани. Интеграцията на Иран в архитектурата на сигурност в Залива, до голяма степен, отговаря на тези ирански очаквания.

За да се изгради необходимото доверие, този форум може да започне с разглеждането на не толкова спорни въпроси, като например пиратството в Персийския залив, и постепенно да премине към решаването на по-сложни проблеми, като спора между Иран и ОАЕ за островите Голям и Малък Тунб и Абу Муса. В крайна сметка, той може постепенно да еволюира в своеобразна организация за колективна сигурност, окончателно премахвайки причините Иран да се чувства застрашен.

По общо признание, развитието на архитектурата на сигурност в Залива ще бъде дългосрочен проект. Като цяло, страните от ССЗ не са особено единни и изпитват определено недоверие една към друга, да не говорим за общото им недоверие към Иран. Вътрешната динамика и сцеплението в ССЗ следва значително да се подобрят преди формирането на дългосрочна архитектура на сигурност наистина да стане възможно. Все пак, ако държавите от ССЗ, Ирак и Иран зпочнат да гледат на такава организация като на средство за елиминиране на факторите, генериращи конфликти и нестабилност, може би ще подкрепят нейното създаване.

Как да намалим продължителността на „Дългата война”

И така, мащабното американско военно присъствие в Близкия изток не само е ненужно, но често е и контрапрадуктивно. Ако САЩ постигнат сближаване с Иран и известна стабилност в Ирак, те ще могат да намалят и военното си присъствие в страните от ССЗ, без това да им попречи да защитават интересите си. Макар че сегашното развитие на ситуацията в Ирак и Иран прави съкращаването на това присъствие в държавите от ССЗ неразумно, в краткосрочен план, американските стратези не бива да забравят, че жизнените интереси на САЩ в региона – гарантиран достъп до петрола в Залива, неразпространяването на ОМП и борбата с тероризма – не изискват наличието на гъста мрежа от бази или голямо количество войски.

Предприемайки някои от стъпките, споменати по-горе, Вашингтон може да улесни евентуалното съкращаване на военното си присъствие, без да застраши сигурността на приятелските арабски държави, или своите собствени интереси. Оптимизирането на американското военно присъствие в Близкия изток ще защити по-добре тези интереси и ще ограничи влиянието на Ал Кайда върху местното население, т.е. ще направи „Дългата война” с тероризма доста по-кратка.

 

Бележки:

1. Bradley Graham and Josh White, “Abizaid Credited With Popularizing the Term ‘Long War,’” Washington Post, February 3, 2006, p. A8; Office of the Press Secretary, The White House, “President Delivers Commencement Address at the United States Military Academy at West Point,” May 27, 2006; James Jay Carafano and Paul Rosenzweig, Winning the Long War: Lessons From the Cold War for Defeating Terrorism and Preserving Freedom (Washington, D.C.: Heritage Books, 2005).

2. За информация, относно дискусията за американските интереси, вж Robert J. Art, A Grand Strategy for America (Ithaca, N.Y.: Cornell University Press, 2003).

3. Energy Information Administration (EIA), U.S. Department of Energy, “International Energy Outlook 2006,” June 2006.

4. EIA, “Table A20 of the Annual Energy Outlook 2007,” February 2007.

5. “National Security Consequences of U.S. Oil Dependency,” Independent Task Force Report, no. 58 (New York: Council on Foreign Relations, 2006), p. 14.

6. EIA, “Persian Gulf Oil and Gas Exports Fact Sheet,” September 2004.

7. Ibid.; “Statement of General John P. Abizaid, USA, (Former) Commander, U.S. Central Command Before the Senate Armed Services Committee on the 2006 Posture of the U.S. Central Command,” March 14, 2006.

8. EIA, “Saudi Arabia: Background,” February 2007.

9. EIA, “World Oil Transit Chokepoints: Suez/Sumed,” January 2008.

10. “Saudis Thwart Oil Refinery Attack,” CNN.com, February 25, 2006.

11. EIA, “Country Analysis Briefs: World Oil Transit Chokepoints,” January 2008.

12. Michael Knights, Troubled Waters: Future U.S. Security Assistance in the Persian Gulf (Washington, D.C.: Washington Institute for Near East Policy, 2006), p. 34.

13. “National Defense Strategy of the United States of America,” March 2005.

14. Виж Ashton B. Carter, “How to Counter WMD,” Foreign Affairs 83, no. 5 (September/October 2004): 72–85.

15. Виж Anthony H. Cordesman and Khalid R. Al-Rodhan, Iran’s Weapons of Mass Destruction: The Real and Potential Threat (Washington, D.C.: CSIS, 2006), pp. 99–159.

16. George Lenczowski, American Presidents and the Middle East (Durham, N.C.: Duke University Press, 1990), pp. 244–254.

17. Bradley L. Bowman, “Realism and Idealism: U.S. Policy Toward Saudi Arabia, From the Cold War to Today,” Parameters 35, no. 4 (Winter 2005–2006): 91–105.

18. U.S. Department of Defense, “Active Duty Military Personnel Strengths by Regional Area and by Country,” September 30, 1989.

19. “Gulf War Facts,” CNN.com, 2001.

20. Knights, Troubled Waters, pp. 9–10.

21. U.S. Department of Defense, “Active Duty Military Personnel Strengths by Regional Area and by Country,” December 31, 2004.

22. Simon Webb, “Saudi Builds Security Force of 35,000 to Guard Oil,” Reuters, November 16, 2007.

23. Ray Takeyh, “Iran at the Strategic Crossroads,” in Proliferation of Weapons of Mass Destruction in the Middle East, ed. James A. Russell (New York: Palgrave Macmillan, 2006), p. 55.

24. Kenneth Pollack and Ray Takeyh, “Taking on Tehran,” Foreign Affairs 84, no. 2 (March/April 2005): 20–34.

25. Paul Rogers, Iran: Consequences of War (Oxford: Oxford Research Group, 2006).

26. Peter L. Bergen, The Osama bin Laden I Know (New York: Free Press, 2006), pp. 183, 264, 291, 346, 389; Osama bin Laden, Messages to the World: The Statements of Osama Bin Laden, ed. Bruce Lawrence (New York: Verso, 2005), p. 162; Natan Sharansky, The Case for Democracy: The Power of Freedom to Overcome Tyranny and Terror (New York: Public Affairs, 2004).

27. Bin Laden, Messages to the World, pp. 3–14.

28. Ibid., p. 25.

29. Ibid., pp. 59–60.

30. Robert A. Pape, Dying to Win: The Strategic Logic of Suicide Terrorism (New York: Random House, 2005), p. 82.

31. State Department officials, interviews with author, Washington, D.C., May–July 2006.

32. See “National Security Strategy of the United States of America,” September 2002,; “National Security Strategy of the United States of America,” March 2006; Office of the Press Secretary, The White House, “President Bush Discusses Freedom in Iraq and Middle East,” November 6, 2003; Office of the Press Secretary, The White House, “President Bush Discusses Iraq Policy at Whitehall Palace in London,” November 19, 2003; Sharansky, Case for Democracy.

33. Bergen, The Osama bin Laden I Know, p. 366.

34. Pape, Dying to Win, p. 104.

35. “New U.S. Weapons Sale for Saudis,” New York Times, January 14, 2008.

36. За провалите на опитите за сдържане на Иран, виж Vali Nasr and Ray Takeyh, “The Costs of Containing Iran,” Foreign Affairs 87, no. 1 (January/February 2008): 85–94.

* Авторът е анализатор на изключително влиятелния американски Съвет за международни отношения (CFR) и доцент във Военната академия на САЩ в Уест Пойнт


{rt}