20
Пет, Сеп
24 New Articles

Ядрените измерения на руската военна доктрина

брой3 2008
Typography

През последните петнайсет години ядрените оръжия на Русия са обект на почти постоянни дебати в международните отношения. Ядрената надпревара между великите сили, по време на Студената война, представляваше основен елемент в отношенията между двете суперсили. След рухването на Съветския съюз, темата продължи да бъде все така актуална, като наред с традиционните спорове за ограничаването на ядрения арсенал на Русия се появи и нов проблем – сигурността и управлението на този арсенал в условията на тежки политически, обществени и икономически реформи.

Състояние и структура на руския ядрен арсенал

Съвременният руски ядрен арсенал има своята основа в съветската ядрена научна дейност, развивана още в годините преди Втората световна война. Отделни съветски физици работят в областта на ядрената физика още през 20-те години на миналия век, като десетилетие по-късно се създават и няколко изследователски института. В началото на 40-те години, Съветската академия на науките формира т.нар. Комисия по урановите проблеми, имаща за задача да изготви програма за делението на урановото ядро. Трябва да се отбележи, че тези първоначални усилия имат изцяло научен характер и не предвиждат употреба на получените знания за военни цели. Нещата обаче се променят през 1943, когато съветското разузнаване получава сведения за подобни програми във Великобритания и Съединените щати. В резултат, с директива от 11 февруари 1943, на Държавният комитет по отбраната се създава т.нар. Лаборатория № 2, която се превръща в център на съветската ядрена програма. Въпреки това, поради икономиите, свързани с войната, в началото лабораторията няма необходимия капацитет за цялостни изследвания. Ситуацията се променя драматично след като САЩ правят успешен тест с новото оръжие, на 16 юли 1945, и малко по-късно хвърлят двете бомби над Хирошима и Нагасаки. Това води до значително ускоряване на съветската програма и на 20 август 1945 се учредяван Специален комитет, който да надзирава изработването на съветска ядрени бомба, докладвайки директно на Политбюро. Така, към февруари 1949, Съветският съюз вече разполага с достатъчно плутоний за създаването на атомна бомба. На 24 август същата година става факт успешната детонация на първата нова бомба, носеща кодовата идентификация RDS-1. Мощността на взрива е 22 килотона, т.е. колкото е предвиждано. Така са поставени основите на успешни научни програми и разширяването на арсенала не закъснява. Първата съветска термоядрена бомба е тествана на 12 август 1953, а първата междуконтинентална балистична ракета е готова само три години по-късно. През 1957 е пусната на вода и първата подводница, въоръжена с ракети с ядрени бойни глави. Така окончателно се слага началото на няколкото десетилетия на напрежение между СССР и САЩ, в които ядрените оръжия са от първостепенно значение.

През 1991, Съединените щати и тогавашният Съветски съюз започват постепенен процес на редуциране на арсеналите си от стратегически и тактически ядрени оръжия. В първият Меморандум на разбирателство по СТАРТ от 1994, Русия посочва 9 568 глави и 1 956 носителя. Следващите години обаче са съпътствани с многобройни съкращения, причини за които, отчасти, са и чувствително подобрените отношения между някогашните противници САЩ и Русия. Но по-важната причина, като че ли, е невъзможността на Русия да запази и поддържа финансово и научно-технически своя огромен арсенал. През 90-те години се наблюдава драматичен спад в нивото и качеството на руските отбранителни способности, както конвенционални, така и ядрени. През 1989 (годината на падането на Берлинската стена) бюджетът на СССР за отбрана е 120 млрд. долара, докато този на САЩ е 290 милиарда. Десет години по-късно, през 1999, руският военен бюджет възлиза на 31 милиарда, докато този на Съединените щати - на внушителните 276 милиарда долара[1]. Тоест, очевидно е, че докато американският бюджет е леко намален, руският практически се е сринал.

Горепосочените фактори доведоха до значителни редукции в ядрения арсенал на Русия. Според последния засега Меморандум на разбирателство по СТАРТ, в момента Русия притежава общо 5 436 стратегически бойни глави, като 1 101 от тях са монтирани на различни носители от стратегическата триада – междуконтинентални ракети, ядрени подводници и бомбардировачи. Страната премахна ракетите СС-11, СС-13, СС-17, както и всички ракети тип СС-24, заедно със съответните укрепени силози. Докато правеше тези редукции, Русия започна разработването на нова ракета СС-27. Първите успешни тестове на това оръжие се проведоха през 1997, а през декември с.г. първите две ракети бяха приети на въоръжение. До началото на 2004, в състава на руските стратегически ракетни войски вече има 24 такива ракети. В момента се разработва и мобилна версия на ракетата СС-27, която при успех ще бъде използвана, заедно с тези ракети, базирани в специални силози[2].

Междувременно, руският боен флот почти напълно приключи с изтеглянето на всички по-стари подводници от клас Янки I, Делта I и Делта II. В момента тече програма за премахването и на подводници от клас Делта III. Наред с тези морално остарели съдове, флотът се отказа и от услугите на две относително нови подводници клас Тайфун. В резултат, днес Русия разполага с четири подводници клас Делта III, седем от клас Делта IV и четири от най-мощните подводници клас Тайфун. Единствената програма за разработване на нови оръжейни системи за флота сега е тази за подводниците „Юрий Долгорукий”. Първата подводница от този тип бе спусната на вода през февруари 2008.

През 2001, Русия практически премахна напълно старите си стратегически бомбардировачи Ту-95 и техните модификации, снабдени с гравитационни бомби и крилати ракети с малък обсег на действие. През 1999, в резултат на споразумение между Москва и Киев, Украйна върна на Русия осем бомбардировача Ту-160 и три Ту-95МС. В допълнение, още един нов бомбардировач – Ту-160, влезе във военновъздушните сили на Русия, през 2000. Днес руската стратегическа авиация включва от 62 бомбардировача Ту-95МС и 15 бомбардировача Ту-160. И тук има само една нова програма – тази за разработването на крилата ракета с голям обсег на действие, която да замени съществуващите АС-15, носени от стратегическите бомбардировачи[3].

Така, повече от десетилетие след края на Студената война, руският ядрен арсенал е в категорично по-лошо състояние в сравнение с този на някогашния съперник САЩ. Тежките икономически и политически реформи оказват сериозно отражение върху структурата на стратегическите ядрени сили. Въпреки привилегированото положение, което те имат в състава на въоръжените сили, липсата на средства пряко засяга тяхното функциониране и безопасност. Ограниченото финансиране не позволява и изготвянето на нови развойни програми. Увеличи се значително и опасността от ядрени инциденти и незаконен трафик на оръжия и материали. Всичко това поставя руските ядрени сили в трудна ситуация и им вещае нелеко бъдеще.

Стратегическо мислене и военна доктрина

Официалната политика на Руската федерация по военните въпроси и националната сигурност е описана в редица документи, най-значими сред които са Федералния закон за отбраната, годишното президентско обръщение към Думата, документът, озаглавен „Посоки за развитие на въоръжените сили на Руската федерация” от октомври 2003, както и в други документи, като анализи, доктрини и изследвания.

Всички те разглеждат възможните заплахи за националната сигурност на страната като териториални претенции, въоръжени конфликти в близост до държавната граница или по границите на руските съюзници, повишена концентрация на военна сила, експанзия на враждебни военни алианси и всички други посегателства срещу статута на Русия, като велика сила. Положението на руските стратегически ядрени войски заема челно място в тази своеобразна класация на приоритетите на руската национална сигурност. Това отразява както статута на Русия като първостепенна ядрена сила, така и виждането, че тези оръжия са, може би, единственото наследство от военната и политическа мощ на разпадналия се Съветски съюз. За сравнение, друг изключително важен проблем на глобалната сигурност – международният тероризъм – е поставен доста по-назад в списъка на заплахите. Той се намира след проблемите на информационната война и преди нелегалната търговия с наркотици[4].

Един по-задълбочен преглед на официалните документи и съвместните декларации, по които Русия е страна, показва, че са налице известни противоречия в приоритетите за сигурността на страната. От една страна, Русия многократно декларира, че твърдо е поела по пътя на стратегическото партньорство със САЩ и страните от Западна Европа, в стремежа им да отговорят на новите глобални заплахи. В същото време, на тези декларации се противопоставят редица оценки на основните заплахи за руската сигурност, като разширяването на НАТО, изграждането на нови американски бази в Източна Европа и Централна Азия и др. Така например, за основен приоритет на руските въоръжени сили се смята отблъскването на потенциална масирана въздушна или дори космическа атака, която, по същество, може да бъде извършена само от силите на НАТО, оглавявани от Съединените щати.

В контекста на изложеното по-горе, съвсем логично звучи и формулировката на руската ядрена политика, като част от военната доктрина. За последен път тази политика официално е препотвърдена във Военната доктрина на Руската федерация, одобрена от президента Владимир Путин, на 21 април 2000. В нея се посочва, че Русия продължава да поддържа статуса си на ядрена сила и смята за необходимо да притежава сдържащ ядрен потенциал, който да е в състояние да причини много сериозни щети на потенциалния агресор (достатъчно сериозни за да го откажат от мисълта за агресия), при всякакви условия.

Основен въпрос във военната доктрина е възможността за изпреварващо използване на ядреното оръжие. За един продължителен период, в рамките на студената война, тогавашният Съветски съюз бе възприел политика на въздържане от първи ядрен удар. След сериозни дискусии обаче, се наложи позицията, че Русия си запазва правото да използва ядрени оръжия, при употребата срещу нея, или нейни съюзници, на ядрени и други оръжия за масово поразяване, както и в отговор на масирана агресия с конвенционални средства, заплашваща жизненоважните интереси и националната сигурност на страната. Тази формулировка на руската ядрена политика, по същество, я доближава до позицията, изповядвана от дълго време от Съединените щати, Великобритания и Франция – държави, които никога не са отричали възможността за ядрен контраудар при мащабна атака с конвенционални средства от силите на Варшавския договор, водени от СССР. Все пак, като допълнение, по настояване на руското Министерство на външните работи, към така формулираната ядрена позиция са добавени и т.нар. негативни гаранции по отношение на страните, непритежаващи ядрени оръжия. Тези гаранции, по същество, са пълно копие на споразуменията от края на 60-те години, постигнати от страните-членки на Ядрения клуб. Според тях, Русия се въздържа от употреба на ядрено оръжие срещу държави-страни по Договора за неразпространение на ядрените оръжия, както и срещу страни, непритежаващи такива оръжия. Но дори и тези негативни гаранции оставят вратичка за първа употреба на ядрени оръжия, при условие, че е застрашена националната сигурност на Русия или нейните съюзници.

Интересно нововъведение, намерило място в ядрената стратегия на Русия, е свързано с употребата на т.нар. тактически ядрени оръжия. За разлика от стратегическите, те имат ограничен обхват и могат да бъдат използвани в локални конфликти. Именно това се посочва и в руската военна доктрина, където се заявява, че въоръжените сили на страната имат за задача да водят и ограничени (селективни) бойни действия, използвайки отделни компоненти на руския ядрен арсенал[5]. Така, за първи път, в руската ядрена доктрина официално се утвърждава идеята, че може да бъде водена и спечелена ограничена ядрена война. Но и тук е очевидно желанието да бъде приложена политиката на САЩ, които още през 70-те години на миналия век формулират подобни виждания в собствената си ядрена стратегия. Основна причина за възприемането на този подход е, че руският ядрен арсенал на стратегическо ниво отстъпва значително на американския и Москва се опитва да компенсира своята слабост, чрез тактическите си оръжия.

Официалните руски документи и изявления на висшите кръгове във властта прокламират, че страната и занапред ще продължи да спазва принципите, установени чрез различните режими на неразпространение на оръжия за масово поразяване, и най-вече Договора за неразпространение на ядрените оръжия. Президентът Владимир Путин, неколкократно е заявявал на различни форуми, че основните заплахи през ХХІ век ще бъдат свързани именно с безконтролното разпространение на този тип оръжия[6].

Трябва да се отбележи, че изразената на думи руска ангажираност с проблемите на разпространението на оръжия за масово поразяване, и в частност на ядрените оръжия, нееднократно е потвърждавана и с конкретни действия. За разлика от САЩ, Русия ратифицира Договора за забрана на ядрените опити и успешно посрещна изискванията по Договора за неразпространение на ядрените оръжия – едно сериозно постижение, особено като се имат предвид влошените политически и икономически условия, възникнали в резултат от рухването на СССР. Москва надлежно спазва и договорките по режима за контрол на ракетните технологии. Тя набляга повече на контрола върху местното производство и износа на такива технологии, отколкото на чуждестранните проблеми. Въпреки това, към момента няма никакви данни Русия да е подпомогнала, по един или друг начин, ядрените програми на Северна Корея или на Иран. Нещо повече – Москва не счита тези две държави за свои потенциални противници, така както и Съединените щати не смятат ядрените сили на Израел и Пакистан за такива.

Някои изводи

В заключение, можем да кажем, че, като цяло, Русия провежда умерена ядрена политика. До известна степен, тя гледа със скептицизъм на глобалната стратегия за борба с разпространението на ядрените оръжия и, в частност, на американската политика в тази сфера, защото вижда в нея двойни стандарти и опит за прикриване на други политически, икономически и военни интереси. Ограничаването на трансферите на ядрени технологии не е сред основните приоритети на Москва и, въпреки нежеланието на САЩ, страната продължава да поддържа активни политически и търговски връзки с редица държави, определяни от Вашингтон като „враждебни” и „нестабилни”. Същевременно, Русия спазва напълно поетите от нея задължения съгласно международноправните договорености за ограничаване и редуциране на ядрените оръжия. Причината е, както добрата политическа воля на руското ръководство, така и чисто обективната невъзможност на страната да поддържа големия арсенал, наследен от СССР. В остър контраст със Съединените щати, Русия провежда доста ограничена модернизация на своите въоръжени сили, което отново, до известна степен, е продиктувано от липсата на средства. Въпреки това, в болезнените условия на преход, а и в момента, когато страната очевидно преживява възход, ядрените оръжия заемат специфично място във вижданията на руските политически и военни кръгове – те се разглеждат едновременно като наследство от славното минало на страната, и като гарант за бъдещото величие, към което Москва се стреми.

Бележки:

 


[1] Arkin, William, What’s New?, The Bulletin of the Atomic Scientists 53, no.6, 1997, p.25

[2] Krause, Joachim, The Crisis in Nuclear Arms Control, Geneva, 2007, p.92

[3] Ibid., p.99

[4] Rogers, Paul, Losing Control: International Security in the 21 Century, University of Bradford, 2006, p.71

[5] Arbatov, Alexei and Vladimir Dvorokin, Revising Nuclear Deterrence, John Hopkins Center for International and Security Studies, Maryland, 2006, p.142

[6] Arbatov, Alexei and Vladimir Dvorokin, Nuclear Deterrence and Non-Proliferation, Carnegie Endowment for International Peace, Moscow, 2006, p..26

 

* Докторант в СУ „Св. Климент Охридски”

{rt}