16
Пон, Сеп
25 New Articles

ЕС или НАТО: промяната в геополитическите приоритети на Украйна

брой3 2008
Typography

Украйна, която е разположена между Европейския съюз и Руската Федерация, играе ключова роля в отношенията между тези две части на Европа: и за Брюксел, и за Москва, от стратегическо значение е както външнополитическата ориентация, така и вътрешното устройство на тази „ничия ивица” в междинното европейско пространство, превърнала се в пресечна точка на „европейското съседство” и руската „близка чужбина”.

Самата Украйна (ако не броим заиграването на президента Леонид Кучма, в края на кариерата му, с евразийския интеграционен проект, лансиран от Владимир Путин, под формата на т.нар. „Единно икономическо пространство”, което беше прекратено от „оранжевата революция”, довела на власт Виктор Юшченко) още през 1998 официално обяви „евроинтеграцията” за своя стратегическа цел. Всъщност, идеята за създаването на „единното икономическо пространство” влизаше в известно противоречие с този курс и бе насочена към възстановяване на съюза с Русия.

Впрочем, фактът, че Украйна изпитва влиянието на два силови полюса (Русия и ЕС) не означава, че между Брюксел и Москва съществува конкуренция за украинската интеграция. Истината е, че за разлика от Кремъл, който активно работи за икономическата реинтеграция на двете страни, Брюксел, след срещата за разширяването на ЕС, провела се през 1993 в Копенхаген, провежда по отношение на Украйна политика на „сдържане”. Както преди, така и днес, интересът на ЕС се ограничава само до това да има достатъчно стабилен съсед по своята източна граница.

Макар че Русия, след парадигмалната промяна в отношенията си с европейските държави от ОНД (т.е. отказа и да продължи да дотира енергоемката украинска индустрия, под формата на ценови отстъпки за доставяните енергоносители), на практика, изключи Украйна от зоната на своята „близка чужбина” и я прехвърли в зоната на „съседите”, лишени от енергийни и други привилегии, страната продължава да има стратегическо значение за Москва. Растящата икономическа гравитация на все по-укрепващата Руска Федерация и интеграционно-политическият вакуум, в който се намира Украйна, чието присъединяване към ЕС засега се отхвърля, трудно би позволило на Киев да запази икономическата си независимост, а в перспектива - и политическия си суверенитет.

Политиката на съседство на ЕС – една неуспешна конструкция

След разширяването на ЕС, от 1 май 2004, Европейската комисия обедини своята „Източноевропейска политика” (Барселонският процес) и „Европейско-средиземноморското партньорство” в нова „Европейска политика на съседство”, с очевидното намерение  да създаде алтернатива на член 49 на консолидирания Договор за ЕС, предоставящ на всички европейски държави правото да подават заявление за членство в Съюза. Макар че ЕС работи за интеграцията на Украйна в своето правно поле, ситуирането и в пространството на „европейските съседи”, т.е. към същото ниво, на което са и средиземноморските съседи на Европа от Северна Африка и Близкия изток, означава, че Съюзът, както и преди, отхвърля перспективата тази страна един ден на стане негов член. В процеса на продължаващите преговори за сключване на разширено споразумение (Enhanced Agreement), което да замени Споразумението за партньорство и сътрудничество, представителите на ЕС всячески се опитват да избегнат предложенията, свързани с перспективите на европейската интеграция. Всъщност, ЕС отказва на Украйна дори статут на асоцииран член, с който вече разполагат някои неевропейски страни, участващи в Барселонския процес.

Причината за оставянето на Украйна извън границите на европейския интеграционен процес е, че (макар да не го признава официално) Брюксел е склонен да признае, че тази постсъветска република се намира в руската сфера на влияние, както и, че трябва да се съобразява със средиземноморските амбиции на Франция, опасяваща се, че ще загуби централното си положение в ЕС, ако в него влезе една толкова голяма източноевропейска държава, като Украйна.

Германското председателство на ЕС, през първата половина на 2007, не промени нищо в негативната позиция на Берлин относно възможността за присъединяване на Украйна към Съюза. Немското Федерално министерство на външните работи предложи на Киев само политика на съседство със знак „плюс”, ръководейки се от неприкрит стремеж да не допусне появата, в пространството между ЕС и Русия, на вакуум по отношение на интеграционната политика и сигурността. Зад далеч отиващите (и, всъщност, доста сериозни) предложения към Украйна, се крие необходимостта да бъде преодоляна „фалшивата алтернатива: членство/липса на членство в ЕС”. В коалиционния си договор управляващите в Германия партии (ХДС/ХСС и ГСДП) се договориха да лансират амбициозна и диференцирана политика на съседство, като дългосрочна алтернатива на евроинтеграцията и така да бъде избегнато, през следващите години, подаването на нови заявки за членство в ЕС.

Всъщност, тази политика може да се нарече „диференцирана”, само защото (за разлика от Европейската комисия) в нея поне се прави разлика между „европейските съседи” и „съседите на Европа”, но новата германска политика не би могла да се определи като особено амбициозна, тъй като само затвърждава неудачната конструкция на „Европейската политика на съседство”, лансирана от Еврокомисията.

Така Украйна (заедно с такива „специални случаи”, като Молдова, с нейния съвсем реален проблем на „разделена държава” и Беларус, с нейния виртуален съюз с Русия) стана единствената европейска държава, която, след решението за предстоящото присъединяване на западнобалканските държави, прието в Солун, през 2003, не може да се разглежда като претендент за членство в Евросъюза, в духа на член 49 от Договора за ЕС. Затова, лично за мен,  логично изглежда провеждането на такава източноевропейска политика, която да отдели Украйна от „Европейската политика на съседство” и да я включи в ново разширено споразумение за предоставяне на европейска перспектива, т.е. перспектива за членство в ЕС.

Интересът на Европейския съюз към бившите съветски републики и сегашните членки на ОНД се пробуди десет години след разпадането на Съветския съюз, засягайки по този начин легитимните интереси на Русия. Въпреки „икономизирането” на руската политика на съседство, въпросът за принадлежността/непринадлежността на Украйна отново може да стане причина за конфронтация между Брюксел и Москва, както през 2004. Въпреки това, не бива да се изключва и постигането на баланс между интересите на ЕС и Русия, който обаче не може да се основава на по-нататъшното съществуване на Украйна в сегащния и междинен статус. Ако не става дума за моментен баланс на интереси, чиято цел е само временно да реши проблема, или пък да замрази потенциалния конфликт, тогава негов резултат трябва да стане превръщането на украинско-руската граница в източна граница на ЕС.

Тъй като склонността да се сътрудничи с Русия е от жизнено важно значение за сигурността на ЕС, евентуалната интеграция на Украйна на институционално равнище следва да се осъществява по начин, който да носи на Москва съвсем очевидна изгода. Минимална предпоставка за това е многостранните връзки между Русия и Украйна не само да бъдат съхранени, но и да се задълбочат, дори и след евентуалната интеграция на последната в ЕС. Всъщност, ключът към признаването на украинското членство в Съюза от руска страна е симетричното участие на Русия в изграждането на общоевропейските структури в сферата на икономиката и сигурността, както и здравата връзка между Москва и Брюксел в духа на новата германска източна политика на външния министър Франк-Валтер Щайнмайер.

ЕС – „да”! НАТО – „не”!

В опростен вид, целият комплекс на отношенията между Украйна и Русия, може да се характеризира с желанието на Киев за по-голяма независимост от Москва, при условия на продължително запазване на връзките с нея. Тези исторически и културни връзки на Украйна (въпреки цялата им амбивалентност) се проявяват и в отхвърлянето на идеята за членството на страната в НАТО от по-голямата част от нейното население, възприемащо новата вълна на разширяване на пакта на изток като геостратегическа инициатива на САЩ, насочена срещу Русия.

Членството в ЕС е от жизненоважно значение за Украйна, докато членството в НАТО – не. Русия не представлява военна заплаха за Украйна, а НАТО не може да я защити от икономическото проникване на руския капитал в нейната икономика (което, впрочем, се осъществява в тясно сътрудничество с едрия украински бизнес). Отчитайки глобалното военно присъствие на САЩ и американското проникване в постсъветското пространство, обвиненията срещу Русия, че осъществява неоимперска експанзия, т.е. че се опитва да възстанови влиянието си в бившите съветски републики, звучат крайно неубедително. След края на епохата на студената война, военният характер на НАТО си остава непроменен. Промени се само целевото предназначение (raison d’etre) на пакта: под предлог да бъдат стабилизирани регионите с реални (Балканите) или мними (балтийските държави и Полша) конфликти в Европа, той се използва като средство за гарантиране на хегемонията на САЩ по отношение на Европа и предотвратяване създаването на собствена военна мощ на Европейския съюз, в рамките на Общата политика в сферата на сигурността и отбраната. Използвайки исторически обоснованите и все още действащи на чисто емоционално равнище опасения на някои от новите източно- и централноевропейски членки на ЕС по отношение на Русия, САЩ съзнателно пречат за формирането на общоевропейска общност за сигурност и отбрана, която, от гледна точна на защитата на държавите-членки на ЕС, би могла да стане оптимално допълнение към НАТО.

Европейската политика на САЩ е насочена към отслабване единството на Европейския съюз. Американското решение за разполагане, на територията на ЕС, на компоненти на националната система за противоракетна отбрана (ПРО), прието едностранно и съгласувано, на двустранно равнище, само с Чехия и Полша, без това да стане и с европейските партньори на САЩ от НАТО, е ярко доказателство за това. Системата за ПРО в Полша и Чехия може да бъде насочена срещу Руската Федерация. Но от гледна точка на политическите реалности, тя е насочена именно срещу единството на Европейския съюз.

Присъединяването на Украйна към НАТО, за което толкова настоява Вашингтгон, не помага за укрепване сигурността на страната, а за разширяване на американското военно присъствие в Европа. По време на срещата си с президента Юшченко, в Давос през януари 2008,  държавният секретар Кондолиза Райс изброи сред трите най-важни задачи пред САЩ защитата на суверенитета и независимостта на Украйна. Откъде обаче идват заплахите срещу тях? Райс не каза, че има предвид Русия, защото по този начин би признала и, че вижда опасност за независимостта на Украйна от страна на нейния източен съсед, както и че интеграцията на страната в НАТО всъщност е насочена срещу Русия. Истината обаче е, че Украйна – както и цяла Европа – може да гарантира сигурността си само заедно с Русия, а не обявявайки се против нея.

Политиката на Украйна по отношение на НАТО, която е инспирирана от САЩ, представлява съвършено излишно и непремерено предизвикателство към Русия и то въпреки строгото предупреждение на президента Путин, отправено на пресконференцията му от 12 февруари 2008, за последиците от евентуално украински членство в НАТО. Членството на Украйна в НАТО не отговаря и на интересите на ЕС. Във всичките си документи, касаещи политиката му към Украйна, Съюзът подчертава, че смята за изключително важни добрите отношения между Украйна и Русия. А процесът на икономически и политически реформи, който Киев ще трябва да продължи и задълбочи за да достигне „нивото на зрялост в ЕС”, както и утвърждаването на европейските ценности в съзнанието на украинските политици, не се нуждае от дублиране, под формата на подготовка на страната за присъединяването и към НАТО. Поборниците на американското разширяване в Източна Европа, сред новите членки на ЕС, фактически действат като лобисти на американските хегемонистични интереси в Европа. А форсираният атлантически интеграционен курс на сегашния украински президент Юшченко по-скоро намалява готовността на ЕС (и по-точно на старите страни-членки) да приемат евентуалното присъединяване на Украйна към Съюза, отколкото я усилва. Тоест, членството в НАТО не е фактор, ускоряващ приближаването на Киев към ЕС. Т.нар. „писмо на тримата” до генералния секретар на НАТО, в което президентът Юшченко, премиерът Тимошенко и председателят на Върховната Рада Яценюк заявиха готовност Украйна да се присъедини към Плана за действие за получаване на членство в НАТО, по време на срещата на високо ниво на страните-членки на пакта в Букурещ (2-4 април 2008), дори ако оставим настрана крайно неудачния, както във вътрешнополитическо, така и във външнополитическо отношение, начин за подаване на подобна заявка, означава движение по трудния и заобиколен път, а най-вероятно и в съвсем погрешна посока. Впрочем, на срещата в Букурещ, както можеше да се очаква, украинските надежди бяха попарени и страната (също както и Грузия) не бе поканена да се присъедини към Плана за действие. Тук трябва да отбележа, че премиерът Юлия Тимошенко подписа въпросното „писмо” под силния натиск на президентския секретариат. Почти конспиративните обстоятелства, при които бе проведена срещата и с генералния секретар на НАТО Яп де Хоп Схефер, преди отлитането и от Брюксел за Киев, позволяват да се предположи, че тя не желае открито да се отъждествява с това писмо, особено ако иска да разчита на гласовете на жителите на източните украински райони на предстоящите президенттски избори. Впрочем, по време на посещението си в Брюксел, в вачалото на 2008, тя лансира съвсем правилната теза, че „Украйна смята балансираните и хармонични отношения с Русия за неотделима част от стремежа си за интеграция в ЕС”. В концентриран вид този подход означава: ЕС – „да”! НАТО – „не”!

Европейската функция на Украйна

От раположението на Украйна в „междинното” европейско пространство, произтича и нейната европейска функция. Историческите, културни и лични връзки с Русия предопределят тази мисия, защото Украйна е призвана не само да попречи на възникването на ново вътрешно политическо разделение в Европа, но и да формира гъста мрежа от връзки между ЕС и Русия. За да се справи с тази европейска функция обаче, Украйна се нуждае от опора, каквато може да стане перспективата за евентуалното и членство в ЕС. При това не става дума за начало на преговори за присъединяване към Съюза в близко време, а просто за обявяване от страна на ЕС на принципна готовност да възприеме подобен подход, подкрепен с предоставянето на асоцииран статут на Украйна.

Както в рамките на новото разширено споразумение с Украйна, така и в планираното ново споразумение с Русия, в полезрението неизменно се оказва зоната за свободна търговия между тези две страни и ЕС. Комбинацията от двата нови договора за основите на отношенията с Брюксел, всъщност цели създаването на Разширено европейско икономическо пространство. То пък би могло да ускори реализацията на идеята за една „по-широка Европа”, която да обхваща ЕС и Руската Федерация. По този начин ще бъде поставена „материалната” основа за изграждането на наистина общоевропейски институционални структури. На основата на общите интереси може да се разчита и, че желаното нормативно сближаване между Русия – тази „друга Европа” – и ЕС, ще стане много по-бързо, отколкото разчитайки на натрапчивите и неадекванти призиви към изповядване на онези политически ценности, които (отчитайки няколкото поколение, израснали в условията на тоталитарна диктатура) тепърва предстои да се формират.

* Авторът е представител на Фондация „Фридрих Еберт” в Украйна

{rt}