16
Пон, Сеп
25 New Articles

Европа – между Морето и Сушата

брой3 2008
Typography

След онова, което се случи в Ирак, мнозина анализатори заговориха за разцепление в Европейския съюз, в който, според тях, са се оформили два лагера: на подкрепящите твърдата линия на САЩ и Великобритания и на останалите, които са нейни категорични противници. Това разделение, макар и неочаквано за мнозина, идеално се вписва в класическата схема за геополитическата двойнственост на европейския континент. Геополитиците отдавна са забелязали следната закономерност: в пространството на самата Европа има два полюса – западен и източен, възпроизвеждащи, в миниатюра, далеч по-обемната картина на „планетарното напрежение между Изтока и Запада” (според формулировката на Карл Шмит).

Ядро на „западния” европейски полюс е Великобритания, която в историята на континента олицетворява политическата, икономическа и идейна модернизация. Източният полюс пък се олицетворява от Германия, която – напротив – е по-скоро консервативна и залага на историческата приемственост. Държавите от Източна Европа, които са в сферата на германското икономическо и политическо влияние, формират т.нар. „Средна Европа” (Mitteleuropa). Държавите, които се ориентират към Великобритания, пък се обозначават като „проатлантически”. Между Великобритания и Германия традиционно съществува напрежение, което се отразява и на континента, като цяло.

Отделен и, до голяма степен, самостоятелен, елемент на европейската геополитическа система е Франция, която се изявява или като континентална интегрираща сила (по времето на Наполеон или Дьо Гол) или като британски съюзник (Антантата). Другите европейски държави са по-малко значими в геополитически план и участието им в европейските алианси има обусловен характер: така влиянието откъм Морето ги сближава с Великобритания, докато силите на Сушата ги обвързват с континенталния блок. Обединението на европейските държави в единен съюз е проект на континенталния полюс. В неговата основа е изборът на Париж на „произточна”, т.е. сухопътна ориентация. Реалността на Европейския съюз се основава на формулата „Франция + Германия”. Всичко останало е, общо взето, второстепенно.

Британската позиция към европейската интеграция винаги е била, най-малкото, сдържана. Лондон постоянно се стреми да използва вътрешноевропейските противоречия, а когато френско-германската ос сериозно укрепна, той отново се ориентира към крайбрежните държави и онези страни от Източна Европа, които традиционно са в периферията на европейската история – балтийските държави, Полша, Румъния и др.

Великобритания не толкова лансира собствена версия на европейската интеграция, колкото „играе” срещу континенталната версия на Франция и Германия. Реализирайки геополитическата „поръчка” на своя стратегически американски съюзник, тя не предлага формирането на някаква „втора Европа”, но пречи за утвърждаването на първата и единствена.

Това е много важен момент: Европа, като единно геополитическо образувание, очевидно означава една континентална френско-германска Европа. Никаква „друга Европа” не съществува дори на теория, защото алтернативата е раздробена мозайка от европейски национални държави, каквато е налице и днес.

Иракската криза пробуди и актуализира тези дълбочинни линии на геополитически разлом, които в едни по-спокойни условия, оставаха невидими за външния наблюдател. Западният свят се оказа разделен на две геополитически образувания: морският англосаксонски полюс (САЩ, Великобритания и временните им европейски съюзници, подкрепили интервенцията в Ирак) и сухопътният континентален и наистина европейски полюс: Франция-Германия.

Оттук нататък, това са две отделни стратегически пространства, всяко от които ще се стреми към относителна автономия – стратегическа, икономическа, политическа. Културата и ценностната система на двете пространства на Запада остават доста близки, но геополитическите им интереси очевидно все повече се разминават.

Ролята на руското участие в световния силов баланс винаги е била ключова. Когато европейците говорят за „Европа от Атлантика до Урал” (Шарл дьо Гол) и, разширявайки това понятие - за „Европа от Дъблин до Владивосток” (Жан Тириар), имат предвид именно континенталния, сухопътен модел и източния геополитически вектор. Днес понятието „Европа”, само по себе си, съдържа определен „евразийски” елемент. В подобна конфигурация, тезата за оста „Париж-Берлин-Москва” става особено актуална.

При всички случаи обаче, не бива да храним някакви илюзии: силите, които ще се опитат да забавят, а и окончателно да провалят европейската интеграция, са изключително могъщи и са готови да използват всички средства за да постигнат целта си, включително оказването на натиск над „крайбрежните държави” (Италия, Испания), формирането на традиционния „санитарен кордон” от Балтийско до Черно море и изкуственото провокиране на търкания между Москва и Брюксел, например във връзка с чеченския или калининградския проблеми.

Френско-германската империя: тук и сега

В края на януари 2008, в медиите се появи сензационната новина за евентуално решение на Франция и Германия да се обединят в единна държава. Подобна изявление направиха политическите комисари на двете страни в Европейския съюз – Паскал Лами и Гюнтер Ферхойген. Това наистина беше сензация, защото ставаме свидетели на нов етап в европейската интеграция – пълното политическо сливане на двете най-важни държави от континентална Европа.

От геополитическа гледна точка е изключително важно, че за възможното си политическо обединяване говорят именно Германия и Франция. Защото именно между тези две държави минава основната геополитическа разделителна линия на европейската история.

Тук следва да се отбележи, че пак от геополитическа гледна точка Германия традиционно олицетворява „континенталното”, „източното” начало, т.е. една своеобразна „Азия” в рамките на Европа. На нея противостои „островната” Великобритания – морският полюс на континента (или истинският „Запад”). На свой ред, Франция представлява обширна „брегова зона”, балансираща между континенталната (прогерманска) и морската (пробританска) ориентация. В исторически план, винаги когато Франция се сближава с Германия (в миналото – с Австрийската империя), Европа се развива в една историческа посока – на Изток (nach Osten), а когато се сближава с Великобритания – в друга, на Запад (nach Westen). Морското, западното начало в Европа, по правило, надделява за сметка за Германия, а сухопътното – за сметка на Великобритания.

На съвременната политическа карта на Запада, Великобритания се е превърнала, по същество, в морска база на САЩ, техен непотопяем самолетоносач, т.е. в част от атлантическата система. На свой ред, Германия, която след Втората световна война беше лишена от политическото и военно-стратегическото си значение, наваксва пропуснатото в сферата на икономиката и финансите. Германската икономика олицетворява и въплъщава континенталното „източно” начало в съвременната европейска геополитика.

Стратегическият съюз, сближаването и евентуалното обединяване на Франция и Германия е златния блян на европейските „евразийци”, т.е. привържениците на една велика и независима от англосаксонския полюс Европа (т.нар. „крепост Европа”). В тази идея се вписва и средновековният проект за „Свещената римска империя на германската нация”, и мечтите за „Renovatio regnum francororum” (т.е. „възстановяване на Франкското кралство) – проектът на средновековните германски императори (Отон І, Отон ІІ и Отон ІІІ), и тайният план на Римската църква за възраждането на католическия Ойкумен, и надеждите на европейските „нови десни”, загрижени за съдбата на културата и цивилизацията на индоевропейските народи. Френско-германска Европа представлява геополитически проект с ясно изразена цивилизационна перспектива: икономическите, социални, политически и хуманитарно-демократични съображения всъщност прикриват основното в него – подобен съюз води до създаването на Европейска свръхдържава, способна да отстоява собствените си политически и стратегически интереси в обширната зона на влияние, включваща както самите европейски територии, така и тези на Магреб и Африка (защото, според аксиомите на европейската геополитика, Средиземно море е само «вътрешно езеро» в единното пространство на Евроафрика).

Френско-германска Европа е Европа, която за първи път след Втората световна война претендира да води самостоятелна «игра» и, в която център на суверенната стратегия, както по отношение на САЩ (и Великобритания), така и на Русия, е самият европейски полюс.

В исторически план, Франция и Германия, в определен смисъл, са «антитези», чието обединение представлява своеобразен геополитически синтез т.е. преодоляване на противоположностите. Как обаче, би трябвало да се отнесе към подобно развитие Русия?

Евразийската геополитика диктува еднозначен отговор на този въпрос: Кремъл трябва да продължи този сухопътен, континентален проект, т.е. да доизгради оста «Париж-Берлин» до пълната и формулировка «Париж-Берлин-Москва». Тук следва специално да се отбележи, че този път обединяването на Европа се осъществява на сухопътна (континентална) основа и косвено е ориентирано не против сегашната все още слаба и едва стъпваща здраво на краката си Русия, а по-скоро срещу планетарния хегемон – САЩ и европейския му «контрагент» - Великобритания. Впрочем, сходен смисъл има и първоначалният проект за френско-германско обединение на Дьо Гол и Аденауер, насочен против НАТО, САЩ и Великобритания. Една мощна и самостоятелна Европа е и фундаментален фактор за руската сигурност. Москва няма право да изпусне историческия шанс и следва да се включи в този процес, при всякакви условия. Френско-германска Европа е залог за руската сигурност от Запад, т.е. изключително необходим за Русия полюс в системата на колективната, наддържавна евразийска отбрана, в която ролята на логичния втори полюс ще играе именно Москва.

Ако европейската интеграция постигне целта си, ако в този процес се включи и Русия с огромния и ресурсен, стратегически и културен потенциал, утрешният свят ще бъдет балансиран, многополюсен и предоставящ достатъчно широки възможности за избор пред държавите в него. Ако обаче се наложи еднополюсният модел (т.е. глобализацията по американски), очевидно ще трябва да забравим за реалния геополитически избор, суверенитета и многополюсния свят.

В същото време, Русия не бива да губи време, пасивно съзерцавайки, коя страна ще надделее. Геополитическият съюз с новата френско-германска Европа ще бъде свързан с много трудности и търкания, но той е спасителен, както за самата нея, така и за Русия. На запад, французите и германците обявиха началото на реализацията на мащабен евразийски имперски проект. И Москва е длъжна внимателно да разшифрова тяхното послание. Днес и руските патриоти, с чиста съвест, могат да подкрепят лозунга «Към Европа!».

 

* Авторът е известен руски геополитик-неоевразиец

{rt}