22
Пон, Юли
22 New Articles

Срещата на НАТО в Букурещ и новата европейска геополитика

брой3 2008
Typography

Доскоро след любимите теми на редица високопоставени представители на сегашната американска администрация и нейните идеолози-неоконсерватори, беше „безсилието” на Европа във военно отношение. Така, преди шест години, смятаният за „гуру” на американския неоконсерватизъм Робърт Кейган, от Фондация Карнеги, заяви, че: „През 90-те години на миналия век светът стана свидетел не на появата на европейска свръхдържава, а на отстъплението на Европа към позиция на относителна слабост. В началото на последното десетилетие на ХХ век, конфликтът на Балканите демонстрира военната безпомощност и политическото объркване на Европа, а в края му косовската криза показа, че между Европа и Америка има сериозен разрив във военните технологии и възможностите за водене на съвременна война, който занапред само ще се задълбочава. В най-добрия случай, европейската роля се ограничаваше до формирането на миротворчески сили, след като САЩ, на практика, сами осъществиха решаващите фази на военната операция и стабилизираха ситуацията. Или, както иронично отбелязват някои европейци, реалното разделение на труда се изчерпва с това, че САЩ готвят обяда, а Европа мие чиниите” .

Тези настроения бяха особено разпространени през пролетта на 2003, т.е. по време на американската военна кампания в Ирак. Тогава изглеждаше, че САЩ не се нуждаят от подкрепата на международните организации и на европейските си съюзници, както и, че новият световен ред ще се определя изключително от интересите на Вашингтон. Както отбеляза, през март 2003, директорът на руските и азиатски програми на Центъра за отбранителна информация на САЩ Николай Злобин: „Съединените щати започват изграждането на нова международна система, в чиято основа ще бъде поставена стратегическата сигурност на Америка и нейните приятели. Като за целта, Вашингтон е склонен дори да се откаже от съюзническите си отношения с редица свои традиционни партньори от Западна Европа”.

Тази еуфория обаче не продължи дълго. Военните победи в Афганистан и Ирак бяха последвани от продължителна и тежка партизанска война, довела до максимално напрежение на силите на Пентагона. Надеждите, че до лятото на 2008, ситуацията в Ирак ще се нормализира, което пък ще позволи да се съкрати числеността на американския корпус, рухнаха окончателна след бунта на шиитския духовен лидер Моктада ас-Садр.

В тези условия, Вашингтон беше принуден буквално да моли европейските си съюзници да отделят допълнителни сили за осъществяването на умиротворителната операция в Афганистан, като по този начин бъдат освободени част от намиращите се там американски войски. Така, преди няколко месеца президентът Буш помоли партньорите си от НАТО да изпратят в Афганистан още 7500 бойци. Впрочем, днес американците са по-малко от половината (19 хил. души) от 47-хилядния контингент на Международните сили за сигурност, намиращи се под командата на НАТО. Тези войски обаче очевидно не са достатъчни за решаваща победа над все по-агресивните талибани, нито пък за ограничаване на мащабния наркотрафик.

В отговор, още преди срещата на върха на НАТО в Букурещ, френският президент Никола Саркози обеща да прехвърли в Афганистан един батальон (800 души), което още веднъж потвърждава факта, че ситуацията, когато „американците готвеха, а европейците миеха чиниите” окончателно е останала в миналото.

Така, за първи път след края на студената война Европа получава възможност да държи по-твърд тон на Вашингтон, обсъждайки военно-политическите проблеми, които я вълнуват. Това съвсем ясно си пролича и в резултатите от срещата на НАТО в Букурещ, в началото на април 2008.

На първо място, въпреки огромните усилия на американския президент, молбата на Грузия и Украйна за присъединяването им към Плана за действие за членство в НАТО не беше одобрена. При това, нещата не опират само до слабите политически позиции на Буш, нито пък до стремежа на държавите-членки да се съобразят с тревогите и притесненията на Москва. Блокирайки тази американска инициатива, представителите на т.нар. „Стара Европа” се ръководеха най-вече от собствените си интереси. Защото истината е, че те не виждат никакъв смисъл от попълването на Северноатлантическия алианс с поредните „клиенти” на САЩ (и, съответно, с поредните противници на „Стара Европа”). Европейците бяха принудени да се съгласят с предишните разширявания на пакта, защото Европа беше слаба и зависима от американската мощ. Днес обаче ситуацията е по-различно. В Берлин, Париж и редица други европейски столици са наясно, че за Украйна и (в по-малка степен) за Грузия, прословутото членство в НАТО е просто етап към присъединяването им към ЕС. Като членки на пакта, Киев и Тбилиси биха имали далеч по-големи възможности за постигането на тази цел. Водещите държави от ЕС обаче, въобще не ги искат, което стана ясно и на срещата в Букурещ.

Проблемът с присъединяването на Украйна и Грузия към НАТО

Всъщност, тази среща показа, че страните от „Стара Европа” са възприели много по-прагматичен подход към европейската сигурност. Така, германците и французите, които през последните години се изявяват като основни противници на американската политическа линия, подчертават, че решението за невъзможността Украйна и Грузия да се присъединят към „Плана за действие”, на настоящия етап, не е следствие от опасенията, че това би довело до влошаване на отношенията между пакта и Русия, а се диктува най-вече от стремежа да бъде запазена политическата и финансова стабилност на самия алианс. Както отбелязват редица германски експерти, възприемането на различен и по-политизиран подход (за какъвто настояваха американците), би било изключително вредно за бъдещето на НАТО, която и без това изпитва криза на идентичността и не е наясно, относно целите, оправдаващи съществуването и. Според тях, ускореното сближаване на Киев и Тбилиси с пакта може съществено да го дестабилизира.

Впрочем, към подобна позиция се придържат и някои представители на групата на т.нар. „твърди атлантисти”. Така бившият британски министър на отбраната и на външните работи Малкълм Рифкинд директно заяви, че „не си струва НАТО да бърза с разширяването си на изток”. В интервю за „Дейли Телеграф”, той подчерта, че държавните ръководители на страните-участнички би трябвала до се погрижат най-вече за това „алиансът да не загуби основната си роля на общ отбранителен съюз”. Според него, Украйна и Грузия могат да бъдат подкрепени за сближаването им с ЕС, но това няма нищо общо с въпроса за членството им в НАТО. „Ако Украйна и Грузия станат пълноправни членки на пакта и бъдат подложени на въоръжено нападение, Великобритания и останалите участнички ще трябва много сериозно да се замислят, дали да се включат във войната”. Защото истината е, че никой от „Стара Европа” (както впрочем, и от „Нова”) не е склонен да се сражава за откъсналите се от Грузия автономни републики Абхазия или Южна Осетия.

Тезата за задълбочаващота се разцепление в Европа и свързаните с него потенциални усложнения в ЕС, заради грузинските и украински стремежи за присъединяване към НАТО, се споделя и от редица британски експерти, които прогнозират, че САЩ със сигурност ще реагират на шамара, който получиха от европейските си съюзници на срещата в Букурещ. Според тях, Вашингтон вече разработва планове за промяна на схемата за вземане на решенията в алианса, така че да изключи в бъдеще заплахата от налагане на вето от отделни членки на НАТО по отношение на една или друга американска инициатива, ликвидирайки по този начин сегашния принцип на „консенсусно вземане на решенията”.

На този фон, лидерите на водещите европейски държави демонстрират сериозна загриженост относно най-близкото бъдеще на Европа, която Вашингтон, чрез своите сателити, се опитва да ангажира в осъществяването на геополитическите си планове, целящи отслабването на икономическата конкуренция от страна на самия ЕС, чрез въвличането на европейците в остро противопоставяне (вместо взаимноизгодното партньорство) с Москва. Това потвърждава и мнението на водещи германски анализатори, че основата цел на обединилите се по въпроса за кандидатурите на Украйна и Грузия за членство в НАТО източноевропейци, в лицето най-вече на Полша, балтийските постсъветски държави и някои други нови членки на ЕС, не е укрепването на Северноатлантическия алианс, а по-скоро стремежът да бъдат отслабени международните позиции на Русия. Последното пък е очевидно потвърждение, че въпросните представителки на т.нар. „Нова Европа” продължават да са подвластни на синдрома на студената война.

В това отношение, особена загриженост сред представителите на големите европейски държави предизвика повишената активноста на Полша, която вече след края на срещата в Букурещ, в лицето на своя президент Лех Качински, заплаши да обвърже отказа си от налагането на вето на преговорите за подписване на нов договор между ЕС и Русия с включването на Украйна и Грузия в Плана за действие за членство в НАТО. Според мнозина западни анализатори, тези заплахи бяха своеобразен отговор на Белия дом (даден чрез устата на неговия полски „посредник”) на думите на еврокомисаря Бенита Фереро-Валднер (от 3 април), че „в обозримо бъдеще, няма перспектива за присъединяването на Киев към ЕС”. Макар че по-късно заявлението на Качински беше дезавуирано от Варшава, експертите прогнозират, че Вашингтон (използвайки за целта страните от „Нова Европа”) ще продължи да се бърка във източната политика на ЕС.

Впрочем, както неофициално се признава в Киев, въпреки оптимистичните заявления на управляващите, парите, които от 1995 насам се отпускат за пропаганда на ползата от членството в НАТО за Украйна, са били пропилени нахалост, защото, на практика, отношението на украинците към пакта въобще не се е променила за последните 13 години (над 70% от тях се обявяват против присъединяването на страната им към него). Впрочем, истината е, че по-голямата част от въпросните средства, най-вероятно са били присвоени от корумпирани украински чиновници на различни нива. В подобна ситуация, лобистите на украинската кандидатура би трябвало първо да направят необходимата проверка, чиито резултати вероятно ще покажат на страните от НАТО, къде точно отиват парите на техните данъкоплатци.

Но, освен чисто моралната неподготвеност на украинците за членството на страната им в НАТО, експертите отбелязват и наличието на чисто технически пречки. Става дума, в частност, за процеса на реформиране на украинската армия. Така, бившият военен министър на Украйна (през 2005-2007) Анатоли Гриценко, откровено признава, че „при сегашния бюджет, повишаването на отбранителната способност на армията е просто невъзможно”. За целта са необходими мащабни финансови инжекции. Само че, като наследство от рухналия СССР, Украйна получи и много сериозна зависимост от Русия в оръжейната сфера. И, въпреки призивите за сътрудничество с НАТО в тази област, украинските финансово-индустриални корпорации, засега очевидно не са готови да се преориентират към Северноатлантическия алианс.

Впрочем, въпреки декларациите си за своята „проевропейска” ориентация, украинските власти изглеждат настроени за по-тясно сътрудничество най-вече с Вашингтон. Това, в частност, се потвърждава от подписаното в навечерието на посещението в Киев на президента Джордж Буш, споразумение за доставката на американско ядрено гориво на компанията „Уестинхауз” за украинската АЕЦ, в Николаевска област. В този случай, и западните, и руските експерти са единодушни, че липсва каквато и да било техническа (вероятността за отказ на системите за управление, поради несъвместимостта между конструктивните особености на американското гориво и централата от съветски тип, е около 90%) или икономическа (цената на американското ядрено гориво е с 25-30% по-висока от тази на руското) целесъобразност от подобна сделка. Очевидно, украинските чиновници, взели решението за нея (и то без предварителен търг, при положение, че през 2007 руснаците спечелиха търга за доставка на горива за всички украински енергоблокове), са се ръководели изключително от политически мотиви, забравяйки ужасните уроци на Чернобил и решавайки да използват Николаевската АЕЦ за един чисто политически експеримент. Според мнозина на запад, в подобна ситуция, европейците би трябвало много сериозно да се замислят, дали им е необходим съюзник, който, в името на политическите си амбиции, е склонен да рискува сигурността както на собствените си граждани, така и на най-близките си съседи.

Проблемът за американската система за противоракетна отбрана

Второто важно постижение на страните от „Стара Европа” на срещата в Букурещ, бе, че успяха да наложат онова, което предлагаха още преди една година, т.е. вземането на решение за постепенната интеграция на третия позиционен район на Стратегическата система за противоракетна отбрана на САЩ, в общата система на противоракетната отбрана на НАТО. В Берлин и Париж са наясно, че разполагането на елементи от американската система за противоракетна отбрана в Източна Европа, както и на американски военни бази, превръща региона в потенциална мишена за всяка, враждебно настроена към САЩ държава с достатъчно радикален режим, опитващ да се сдобие с ядрени технологии и заинтересован да пробие американския противоракетен щит. Затова въпросните европейски държави ще се разглеждат от терористите като съюзници на Вашингтон и могат да станат обект на асиметрични ответни удари, особено при нови военни операции на военновъздушните сили на САЩ и НАТО в чужбина. При това, в зоната на непосредствен риск се оказват не само държавите, където са разположени елементи на американската ПРО, но и техните съседи. Така, източноевропейските държави се превръщат в своеобразна „буферна зона, поемаща първия удар на противника”.

Още на срещата на военните министри на ЕС, провела се във Висбаден, през ноември 2007, германският министър на отбраната Франц Йозеф Юнг предложи елементите на новата американска ПРО, които ще се разположат в Чехия и Полша, да бъдат интегрирани в общата структура на НАТО. Пак тогава канцлерът Ангела Меркел обяви, че най-добрият форум за обсъждане на противоракетните планове на САЩ е НАТО (а не самите САЩ), отбелязвайки, че: „Ние предпочитаме решение в рамките на пакта, и то след откровени преговори с Русия”.

Година по-късно, европейците са на път да постигнат подобно решение. В заключителната декларация на срещата в Букурещ, на Съвета на НАТО се възлага, „да разгледа възможността за изграждане на широкомащабна архитектура на противоракетна отбрана, покриваща цялата територия и население на алианса”. Освен това, в декларацията се изразява готовност за обединяване на противоракетните системи на САЩ, НАТО и Русия. В тази връзка си струва да напомня, че първоначалния подход на Вашингтон беше, че третият позиционен район в Европа касае само САЩ и източноевропейските им съюзници и, че НАТО не трябва да има каквото и да било отношение към тези планове. Впрочем, именно този навик на Вашингтон да поставя пред свършен факт, по отношение на взетите от него стратегически решения, както Москва, така и собствените си съюзници от НАТО, поражда най-големи възражения от страна на руснаците.

Но въпреки отстъпката, която направиха относно системата за ПРО, на европейските си съюзници, САЩ очевидно възнамерят да продължат да провеждат досегашния си геополитически курс. От друга страна, в Европа вече е налице достатъчно сплотена опозиция (включваща редица големи западноевропейски членки на НАТО, като Германия, Испания, а също Гърция и др.) спрямо тази американска политика. В подобна ситуация, новите членки от Източна Европа, които досега можеха да се възползват от противоречията между двата бряга на Атлантика, все по-често се оказват просто „разменна монета” в диалога между Белия дом и европейската „опозиция”. Последният пример за това стана Македония, която сега и Брюксел, и Вашингтон, настоятелно „молят” да реши с Атина (дори и ако решението е съобразено с гръцките претенции) спора за името си, за да не провали пакетното приемане в НАТО на държавите от „охридско-адриатическата група”. Анализирайки ситуацията във взаимоотношенията между Македония и НАТО, редица западни експерти посочват с каква лекота САЩ, които на думи декларират „сърдечното си приятелство” с „малките” посткомунистически държави, са склонни във всеки момент жертват интересите им и стремежите на тяхното население, заради реализацията на собствените си стратегически планове. В тази връзка и в подобни преломни моменти, въпросните държави би трябвало да си поставят въпроса, за промяна на своите външнополитически приоритети и преориентация на стратегическото си партньорство от Вашингтон, към Брюксел.

Накрая, предвид възможната активизация на европейското участие в афганистанската кампания, очертала се на срещата в Букурещ, следва да посочим, че, според прогнозите на водещи военни експерти, прякото ангажиране на европейските военни контингенти в битките с талибаните, носи потенциална опасност за отбранителния им потенциал. Специалистите сочат, че САЩ вече се сблъскаха да подобни трудности – всеки трети американски войник (при това измежду онези, които нито са ранени, нито са останали инвалиди), завърнал се в родината си от зоната на военни действия в Ирак и Афганистан, се нуждае от продължителна психологическа рехабилитация, като през този период, на практика, не е годен за военна служба. В тази връзка, американската армия вече бе принудена значително да свали летвата на изискванията към набираните от нея доброволци. С аналогични проблеми е обречена да се сблъска и Европа, заради прякото участие на европейските военни контингенти в реалните бойни действия. А тъй като в Афганистан (и Ирак) се намират най-боеспособните военни поделения, експертите прогнозират, общ спад в боеспособността на европейските армии, както и ръст на антивоенните настроения, заради неминуемите човешки жертви. А по отношение на източноевропейците с техните още по-ограничени ресурси, това би довело до още по-голямо забавяне на военните реформи (да не забравяме, че дори в иначе „благополучната” Германия, армейската реформа се точи от 2004 насам), отслабвайки допълнително и без това неголемия им военен потенциал.

* Клуб „Европа на демокрацията и различията”