22
Пон, Юли
22 New Articles

Надигащите се продоволствени кризи

брой2 2009
Typography

Удвояването на цените на пшеницата през последните две години вече провокира кървави протести в над 30 развиващи се държави и дори доведе до свалянето на хаитянския министър-председател Жак Едуард Алексис (1). Но въпреки че медиите отделиха доста място за анализите на причините за ръста в цените на хранителните продукти, на потенциалните последици от тях в сферите на политиката и сигурността не се отделя достатъчно внимание. Не всички продоволствени кризи водят до глад, но динамиката на бързо растящите цени на хранителните продукти демонстрира някои от типичните белези на глада, в началните му стадии. Въпреки че не изглежда вероятно гладът да се разпростре из цялата планета, провокирайки революции, катаклизми и смърт от изтощение на стотици милиони хора, последиците от ръста в цените на хранителните продукти, който се наблюдава след 2004, могат да се окажа потресаващи, ако те продължат да растат на фона на драстичния спад на семейните доходи в развиващите се държави заради глобалната финансово-икономическа криза.

Всъщност, терминът „криза” не би трябвало да се използва, когато говорим за последните промени в цените, защото подобна терминология само окуражава апокалиптичните прогнози във Вашингтон и другите столици, което пък може да доведе до неразумни политически действия. Политиците се нуждаят от аналитична рамка, която да може да се използва за да се минимизират хуманитарните и политическите последици от продоволствените проблеми, както и тези в сферата на сигурността. Теорията за глада, т.е. съвкупността от знанията, с които разполагаме, за макроикономическата динамика на глада, уязвимостта на хората от шоковото нарастване на цените на хранителните продукти и общите модели на поведение, които се използват за оцеляването на населението на различните етапи от продоволствените кризи, може да се превърне в основа за подобна рамка. В исторически план, политическите последици от глада се демонстрират посредством политическата система на съответната държава. Политическите и свързаните със сигурността последици от сегашния растеж на цените могат да се анализират въз основа на традиционната теория за глада, така че държавите-донори да са по-добре подготвени да идентифицират най-сериозните потенциални рискове за застрашените от глад страни с различни политически системи – от т.нар. „пропаднали” до „тоталитарните” държави – и да предприемат адекватни политически действия.

Защо растат продоволствените цени?

Ескалацията на цените на продоволствените продукти през последните години е резултат от комбинираното влияние на няколко фактора. Забележителният икономически ръст на Китай и Индия, както и наличието на редица други бързо развиващи се икономики, като Бразилия, Русия и редица африкански държави, доведе до разширяване на прослойката на т.нар. „средна класа” и, съответно, до ръст в търсенето на животински протеини от домакинствата в тези страни. На свой ред, повишеното търсене на месни продукти изискваше увеличаване производството на фуражни култури, необходими за изхранването на домашния добитък и птици, в резултат от което нараснаха и цените на житните култури в световен мащаб (една нежелана последица от иначе позитивната тенденция за ограничаване на бедността). В същото време, според Международния изследователски институт за продоволствена политика (IFPRI), отпусканите от американското правителство субсидии (както и сходната политика на ЕС) за производството на извличаните от различни зърнени култури биогорива, са причинили поне 30% от ръста в средните цени на въпросните култури, в периода 2005-2007 (2). Историческият скок в цените на петрола през същия период принуди мнозина дребни фермери, като например тези от Източна Африка, да ограничат посевите си, защото вече не можеха да си позволят да купуват необходимите им торове, чиято цена е пряко свързана с тази на петрола (3).

Около 15% от ръста в цените на хранителните продукти се дължеше на по-високите цени на енергията и торовете (4). Страните-износителки на храни въведоха квоти за износ и търговски ограничения за да запазят цените на основните храни по-ниски за собственото си население, което обаче допълнително повиши цените в държавите-вносителки. Наскоро, Световната банка публикува анализ на реакцията на 58 страни, от който се вижда, че 48 от тях са наложили контрол върху вътрешните цени и са въвели субсидии за потребителите, а също ограничения върху износа и по-високи митнически тарифи (5). В същото време, мнозина по-бедни фермери намалиха производството, тъй като нямаха достъп до евтини кредити и не можеха да платят за доставката на необходимите им химически торове (6).

Вероятността за значително съкращаване на субсидиите, които американското правителство изплаща за произвежданото от царевица етанолово гориво, е много малка. Практиката сочи, че когато едно демократично правителство започне да субсидира нещо, после му е изключително трудно да се откаже от това, в чисто политически план, понеже субсидиите гарантират избиратели, да не говорим, че раждат мощни финансови и политически лобита. Нарастващото търсене на животински протеини в порционите на разширяващата се „средна класа” в развиващите се държави, може и да спадне временно, през 2009, в резултат от глобалната икономическа криза, но отново ще стане факт, след като кризата отмине. Макар че наскоро Международният валутен фонд (МВФ) обяви, че цените на хранителните продукти са спаднали с 8%, в сравнение с максималната им цена от юни 2008, истината е, че тези цени продължават да са на непознати в миналото нива. И, ако политиците не действат достатъчно активно и адекватно, ерата на евтината храна може окончателно да приключи (7).

Какво знаем за глада

Можем да говорим за глад, когато значителна част от населението на една страна или регион страда от бързо и постоянно съкращаване на поеманите от тези хора калории, което води до масово изтощаване и смърт, причинена от болести или остро недохранване (8). Гладът рядко е причинен от липсата на храна въобще, а по-скоро от това, че наличната храна се оказва недостъпна за хората. В една от класическите формулировки на теорията за глада, носителят на Нобелова награда за икономика Амартиа Сен подчертава, че: „Изтощението е признак, че хората нямат достатъчно храна, но не и, че въобще липсва храна. Макар че понякога именно второто е причината за първото, това е само един от многото възможни варианти” (9).

Теорията на Сен е може би най-широко възприетата макроикономическа теория за глада, очертаваща рамката, в която може да се определи уязвимостта на индивида по отношение на глада и острата липса на храна, като индикатори за настъпващия глад. В основата и е твърдението, че достъпът на индивида до хранителните продукти не се определя единствено от средствата, с които разполага. Много по-важна е стойността на тези средства по отношение на пазарната цена на продоволствието (10). Тази констатация се оказва особено важна, когато търсим адекватен отговор на сегашния ръст на цените.

Непрекъснат процес, а не отделно събитие

Гладът не е някакво отделно събитие. Той е процес, който тече и се развива във времето (обикновено в продължение на години), като започва с недостиг на хранителни продукти за да кулминира във взривообразно нарастване на смъртните случаи, свързани с това, и последващото им намаляване, доколкото смъртта на най-уязвимите съкращава и броя на хората, нуждаещи се от храна (11). В редица случаи гладът продължава между четири и пет години, като например този в Ирландия (т.н. „картофен глад”) през 40-те години на ХІХ век, гладът, който Йосиф Сталин използва като политическо оръжие за да накаже, в началото на 30-те години на миналия век, онези, които се съпротивляват на насилствената колективизация, гладът по време на прословутия „Голям скок”, който Мао Цзедун се опитва да осъществи през 1958-1961,  или пък този в Северна Корея, през 90-те години.

Гладът може да започне и без да е налице висока смъртност, през първите една две години. Обикновено, поне 90% от хората, които стават жертва на глада, умират от болести, причинени от хронично недохранване, още  преди гладът да ги е изтощил напълно, което отнема доста повече време. Човешката имунна система се руши от острата липса на храна, което пък увеличава уязвимостта и от заразните болести. Бременните и майките-кърмачки и техните деца, чиято имунна система е слаба или не напълно развита, са най-уязвимите в това отношение. Разпространението на болестите се засилва, когато хората масово напускат домовете си за да търсят храна някъде другаде, което често ги поставя в нова болестна среда, срещу която собствената им имунна система не е пригодена да ги защити (12).

Абсолютната бедност увеличава уязвимостта на хората към скоковете в цените, което също води до глад, защото те обикновено не могат да компенсират намаляването на доходите си или пък увеличението на цените. Най-бедните хора в света изразходват до 70% от семейния доход за да си набавят храна. Дори и малка промяна в икономическия баланс между техния приход, състоянието им, или стойността на техния труд и цената на хранителните продукти може да се окаже катастрофална. Ако и преди да настъпи суша или някакво друго природно бедствие, те са живели на ръба, няма как да не се сринат в пропастта, когато, в резултат на това, цените започнат да растат бързо и драстично или пък когато собствените им приходи спаднат драматично. Затова, когато се опитват да реагират на  текущите повишения на цените, политиците не бива да забравят за пряката връзка между абсолютната бедност и уязвимостта пред настъпващия глад.

Глобалният ръст на цените на хранителните продукти не бива автоматично да се обвързва с глада, най-малкото по две важни причини. На първо място, гладът обикновено е свързан с ограничаване доставките на хранителни продукти и избухва, когато по някакви причини е налице драматичен спад в производството на такива продукти. Сегашният ръст на цените е, най-вече, резултат от дълготрайни тенденции, свързани с повишаване на търсенето, а не с някакво съкращаване общия обем на доставките на хранителни продукти. На второ място, този ръст на цените засяга най-вече градските потребители, зависими от продоволствените пазари. Макар че, в исторически план, гладът е по-характерен за селските райони. В миналото, част от онези, които умират в градовете по време на глад, са били вътрешно разселени лица, напуснали селските райони в търсене на храна или работа. Последното нарастване на цените на хранителните продукти обаче засяга най-вече потребителите в градовете, където потенциалните политически последици (както и тези, касаещи сигурността) са далеч по-големи, особено в хронично нестабилни държави, с голямо и бедно население.

Механизми за борба с глада

Както показахме по-горе, кризите, породени от недостига на храна, могат да доведат до глад, когато едновременно и цените растат, и доходите падат прекалено бързо и прекалено много, което не позволява на хората, живеещи в под прага на бедността, да се справят с този шок. Тъй като храната е абсолютно необходима за поддържане на човешкия живот, търсенето на хранителни продукти е постоянно. Онези, които могат да си позволят да купуват храна на по-високи цени, ще продължат да имат достъп до нея, макар че вероятно ще им се наложи да намалят дневния си порцион от калории, или пък да ограничат избора на продукти (всъщност тъкмо това правят повечето засегнати от текущия ръст на цените).

Тези обаче, които са най-уязвими пред лицето на глада, ще бъдат принудени да използват различни начини за оцеляването си. Между другото, тези начини, или механизми, за борба с глада, имат и прогнозно значение, защото използването им, само по себе си, може да бъде индикатор за започващ глад. Изследователите изброяват най-малко 14 такива механизми, които обикновено се използват на различни етапи от кризата, но само три от тях имат политически последици (както и такива, касаещи сигурността) и вече са налице в някои страни, именно поради ръста в цените на хранителните продукти.

На първо място, при повечето гладни кризи, предварителното спекулативно укриване на част от наличните хранителни стоки провокира презапасяване и задълбочава проблемите с продоволствените доставки. Така например, по време на глада в Бангладеш, през 1974, появилите се в медиите материали за очаквана лоша реколта, заради големите наводнения, подтикват към масово презапасяване, което, на свой ред, предизвиква недостиг на някои продукти на пазара и двойно повишаване цените на зърнените храни между февруари и юни. Гладът става неизбежен, след като, в резултат от това, покупателната способност на бедните (а това са мнозинството) жители на страната спада драстично (13). През 1996 пък, севернокорейските селски стопани укриват над един милион метрични тона царевица, презапасявайки се срещу прогнозираната продоволствена криза. Така, един, общо взето решим, проблем придобива катастрофално развитие.

Храната е едновременно предмет на потребление и източник на доходи за онези, които я произвеждат. Когато цените растат, едрите фермери често задържат на склад значителна част от реколтата, разчитайки, че те ще станат още по-високи, а дребните правят същото просто за да оцелеят на фона на растящите пазарни цени. Ако ръстът на цените е резултат от недостиг на доставки и хората не могат да посрещнат дори най-насъщните си нужди, това може да доведе до още по-мощен скок на цените (14). Когато тълпите гладуващи попаднат на складове с жито или други хранителни продукти, те често вземат нещата в свои ръце и просто ги разграбват, което пък увеличава риска от граждански вълнения по време на продоволствените кризи. В тези случаи, навременната, базираща се на пазарните механизми, намеса може да се окаже най-доброто средство за прекратяване на презапасяването, затова по-късно ще и отделим специално внимание.

Към края на юни 2008, най-малко 29 държави решиха да реагират на ръста в цените на хранителните продукти, като драстично ограничат износа си на храни (15). Но, ако подобна мярка осигурява временно облекчение за местните консуматори (най-вече за тези в градовете), тя се отразява крайно негативно на селските стопани, принудени да продават продукцията си на по-ниски цени, както и на търговските партньори на съответната държава, и по-специално нетните вносители, защото за тях цените нарастват. В същото време, очакванията за недостиг на храни, породени от наложените ограничения върху износа им, водят до презапасяване, в световен мащаб, от страна на фермерите, търговците и дори потребителите. На свой ред, това растящо презапасяване задълбочава проблема, провокирайки още по-голям ръст на цените. Нещо повече, някои държави, като Русия и Венецуела например, наложиха контрол върху цените на хранителните продукти, в отговор на тяхното нарастване в глобален мащаб. Също както и ограниченията върху износа, ценовият контрол цели да защити потребителите, налагайки изкуствено занижени цени, за кратък период от време, но подобна мярка със сигурност не стимулира селските стопани да увеличават производството (по-скоро обратното), да не говорим, че, в дългосрочен период, може да доведе до ръст на контрабандата и корупцията (16).

Вторият механизъм, чиито последици са едновременно политически и засягащи сигурността, е миграцията от зоните, където има недостиг на продоволствие. По правило, младите хора са първите които ги напускат още във фазата, предхождаща истинския глад, като най-често се преселват в градските зони, търсейки работа за да могат да подкрепят семействата си, останали в селските райони. Впрочем, ако условията продължат да се влошават и гладът настъпи, семействата им също могат да ги последват. В Сомалия, през 1992, гладът и интензивните сражения принудиха много семейства да напуснат домовете си, преселвайки се в лагерите за бежанци, където санитарно-хигиенните условия бяха ужасни, самотните жени ставаха жертви на физическо и сексуално насилие, а традиционните семейни връзки се късаха безвъзвратно. Населението в лагерите постепенно попадна под контрола на местните военни командири, вербуващи безработните и гневни младежи за своите армии и милиции, предлагайки им привлекателна алтернатива на ужасните условия и безнадеждността, царящи в лагерите (17).

На свой ред, бунтовническото движение в Ирак, частично, се подхранваше от миграцията на стотици хиляди мизерстващи младежи от селските райони, чиято икономика беше рухнала още преди началото на иракската война. Повечето от тези хора бяха бездомници и твърде лесно се съгласяваха да се присъединят към една или друга въоръжена групировка. Според чиновници от Мисията на ООН за съдействие в Афганистан (UNAMA), ръстът в цените на хранителните продукти в тази страна (която е сред най-уязвимите в света по отношение глобалния ръст в цените на храните), вероятно е допринесъл за увеличаване броя на хората, присъединили се към бунтовниците-талибани (18). Степента, в която миграционните движения са породени от повишаването на цените на храните, остава неясна и ще зависи от това, дали тези цени ще продължат да нарастват и в бъдеще. При подобно развитие, потенциалната миграция и уязвимостта на младиге хора и безработните мъже може да провокира политическа нестабилност, особено в страни със слаби политически институции.

Напоследък, влиянието на растящите цени на хранителните стоки се усеща все по-силно от бежанците и вътрешно разселените лица и поради намалелите доставки, по линия на програмата  „Храна за мир” (Food for Peace) на Американската агенция за международно развитие (USAID), „Световната хранителна програма” (WFP) и други донори на хранителни продукти. От началото на финансовата 2008, транспортните разходи на USAID са нараснали с 41%, а тарифите за товарни превози по море – с 26%, в резултат от което непредвидените разходи на Агенцията достигнаха 265 млн. долара (от които 200 млн. – само за транспорт). Все пак, общото количество на доставките не спадна драстично, заради рекордно високите допълнителни суми, одобрени в края на 2008 от Конгреса, които трябваше да покрият нарасналите нужди от храни в регионите, засегнати от суша или войни.

Третият механизъм за оцеляване е кражбата на хранителни продукти. Амартиа Сен посочва драматичния ръст на криминалната престъпност и най-вече на кражбите, по време на всеки от стадиите на глада, когато мъжете (особено тези, разхполагащи с оръжие) се ориентират към присвояване на наличното продоволствие за да оцелеят. Така, гладът в Северна Корея, през 90-те, води до мощен ръст на кражбите и криминалната активност, въпреки жестоките репресии на властите към заловените крадци. Ръстът в цените на хранителните продукти през последните години също провокира увеличаване на кражбите и бандитизма, особено в слабите и „пропаднали” държави, като Афганистан и Сомалия, и то не защото най-бедните са принудени да крадат, а защото стойността на чуждестранната продоволствена помощ толкова се увеличи, че превърна бандитизма в печеливш бизнес в една среда, която не предлага почти никакви други възможности за реализация. В Афганистан, където около 35% от населението, наброяващо 26,6 млн. души, не могат да си гарантират дори минималния необходим хранителен порцион, само между януари и юни 2008, бяха извършени 12 въоръжени нападения срещу конвои с храни (през цялата 2007 броят на тези нападения беше 30, при което бяха присвоени продоволствени доставки на стойност над един милион долара) (19). Ще припомня, че само на 26 юни 2008, при нападенията срещу конвой с храни, пътуващ от Кандахар за Херат, два от общо 48-те камиона бяха унищожени, а други 8 – откраднати (20).

Още по-тежка е ситуацията в Сомалия, където сушата, бандитизмът и пиратството, високите цени на хранителните продукти и горивото, както и инфлацията, принудиха над един милион сомалийци да напуснат домовете си от началото на 2007 насам.  До юли 2008, петима служители, наети да транспортират събраните по линия на WPF хранителни стоки, бяха убити (21). Макар че е възможно тези нападения да са били политически мотивирани, не бива да се подценява влиянието на скока в цените на храните, още повече че е налице исторически прецедент. По време на гладната криза от 1992, сомалийските военни командири се бяха специализирали в нападения срещу хуманитарните конвои, защото цената на храните на местните пазари беше станала опасно висока.

Какво е влиянието на политическата система

Ако цените на хранителните продукти продължат да нарастват, това със сигурност би имало политически последици, вариращи съобразно конкретните политически и икономически условия в страните, където това се случва. Политическите последици от глобалния ръст в цените на храните не могат да се анализират на регионално или дори на глобално равнище, защото, както беше казал един американски конгресмен, „всички политики, в крайна сметка, са локални”. Бунтовете и народните въстания не избухват срещу регионалните или глобалните институции, защото граждани на конкретната страна не смятат, че организации като ООН, Световната търговска организация (СТО) или Африканския съюз са отговорни за проблемите им. Електоралните катаклизми, превратите и народните бунтове избухват срещу управляващите институции на суверенните държави, на национално или провинциално равнище.

По правило, гладът и политическите последици от него са най-големи в страни със значително градско население, обвързани с международните пазари на хранителни продукти, макар че тук са налице и някои специфични изключения.  Така, професор Робърт Паарлбърг твърди, че Африка, която е най-уязвимия по отношение на глада регион, с най-високи равнища на хронично недохранване и най-голям брой нестабилни или просто „пропаднали” държави, може да се окаже най-слабо засегнатия от ръста в цените на хранителните продукти континент, защото мнозинството африканци купуват малко хранително продукти, идващи от международните пазари, и правят по-малко свързани с цената на петрола вложения в своето селско стопанство (т.е. купуват по-малко хербициди, пестициди и торове), отколкото жителите на други региони на планетата (27).

Но, макар тезата на Паарлбърг, че най-много хора, страдащи от хронично недохранване в Африка на юг от Сахара са съсредоточени в селските райони и, че недохранването им се дължи повече на бедността и ниската производителност, а не толкова на високите цените на храните на световните пазари, е вярна, неговият анализ не важи в два, много важни случая. На първо място, както вече споменахме, ръстът на цените води до значително съкращаване на средствата, които правителствата на страните-донори могат да предоставят на WFP и на неправителствените организации, поели изхранването на бежанците и вътрешно разселените лица. Освен това, високите цени на храните на международните пазари, ерозират способността на правителствата да доставях продоволствие на тези пазари. На второ място, струва си да отбележим, че повечето гладни бунтове, през пролетта на миналата 2008, разтърсиха именно Африка и бяха пряко свързани с ефекта от повишаване цените на храните на международните пазари върху градските потребители, свързани с тези пазари. Тоест, политиците следва да обърнат специално внимание на недостига на продукти в градските райони на нестабилните държави, защото политическите последици от глада се оказват най-силни именно в тях.

Потенциалните политически последици, както и тези в сферата на сигурността, от глада и ръста в цените на хранителните продукти, зависят от пет променливи фактори: скоростта и степента, с която нарастват цените на храните; нивото и степента на абсолютната бедност преди това нарастване да стане факт; наличието на функциониращи механизми за „обратна връзка”, позволяващи на местните политически лидери да осъзнаят, какво точно се случва в страните им; доколко правителствените ръководители се смятат отговорни и се отчитат пред своите съграждани; колко адекватно и бързо международната система за оказване на хуманитарна помощ може да реагира при рязък ръст на цените, още в най-ранните фази на този процес.

Схемата, показана на фиг.1, дава представа за политическите последици и тези, касаещи сигурността, от глада, при четири различни категории политически системи: системи, които можем да определим като „зрели” и напълно демократични; тоталитарни; нестабилни или „пропаднали” автокрации; полудемократични режими, разполагащи с големи армии.

Стабилни и зрели демокрации

Амартиа Сен подчертава, че в една демокрация не може да има глад (23). Макар че демокрациите на са имунизирани срещу шоковия ръст на цените, политическите последици от него обикновено биват минимизирани поради наличието на обратна връзка и подходящи механизми, интегрирани в демократичните институции. В многопартийните демокрации, където се провеждат свободни и честни избори, има свободни медии и политически свободи, а правителството гарантира онова, което Сен определя като „свободата на оцеляване” (24). Пазарните механизми, наред с обратната връзка и механизмите, с които разполагат държавните институции, дават на управляващите достатъчно ясни сигнали, че следва да се предприемат необходимите превантивни мерки, още преди очертаващата се криза да е станала необратима.

Сред най-типичните примери за това е Индия, която в исторически план често е била епицентър на гладни кризи. След провъзгласяването на независимостта, през 1947, индийското правителство решава да приложи системата, установена от британците през 1870, по време на директното им управление (1858-1947, т.нар. Raj). Тя осигурява заплащане на останалите без работа бедни индийци,  ангажирайки ги в осъществяването на големи обществени проекти, като строежи на пътища или напоителни системи, и подпомага фермерите, когато реколтата им е лоша, с хранителни продукти, съхранявани във верига от държавни складове. По време на британското управление тази система се управлява твърде хаотично и Индия продължава да страда от гладни кризи, чак до превръщането си в независима институционна демокрация, която започва да прилага същата система много по-ефективно. Оттогава насам, в Индия няма глад. В развиващите се държави с голям процент бедно население, подобни на Индия, където има развити демократични институции, подсилени от наличието на обратна връзка и подходящи механизми, използвани от институциите, гладните кризи са малко вероятни.

Тоталитарните режими

Тоталитарен режим е онзи, който „почти изцяло ликвидира съществувалия преди това политически, икономически и социален плурализъм, притежава обединяваща, ясно изразена, водеща утопична идеология, способен е да осъществява интензивна и екстензивна мобилизация и разполага с ръководство (често харизматично), чието управление не е ограничено от нищо и където и принадлежащите към елита, и онези, които са извън него, се чувстват несигурни и уязвими, а развитието на събитията изглежда непредсказуемо” (25). Тоталитарната държава е в състояние да минимизира политическите последици от глада, но не и чисто хуманитарните, защото управляващата партия може или да смаже със сила евентуален бунт, или пък да осигури субсидии или да реализира друг вид социални програми за да предотврати избухването на такива бунтове в политически чувствителните райони, каквито обикновено са градските центрове. Повечето механизми за справяне с кризата и микроикономическата динамика на глада, описани по-горе, нямат място в тоталитарните системи и затова е много трудно да бъдат наблюдавани отвън. Почти всички процеси там се развиват „под повърхността”.

През ХХ век има пет по-сериозни гладни кризи, развиващи се в условията на тоталитарни режими: гладът в Украйна, през 30-те, т.е. по времето на Сталин; гладът по време на „Големия скок”, стартиран от Мао в Китай, през 1958; гладът в Камбоджа по време на управлението на „червените кхмери” (1975) и гладът в Северна Корея, през 90-те години. При всички тях са налице някои общи белези. На първо място, всички споменати по-горе тоталитарни режими полагат извънредни усилия за да скрият глада от външния свят. Така например, по време на глада в Северна Корея, довел до смъртта на 2,5 млн. души и емиграцията на един милион корейци в Китай, Ким Чен Ир успява да предотврати избухването на метеж като осигурява доставки на храни за столицата Пхенян, въвеждайки там специална система за снабдяване, въпреки че това допълнително влошава ситуацията в провинцията (26). Фактът, че в повечето тоталитарни държави хората не могат да напуснат селищата или районите, в които живеят, без да имат специално разрешение за това, изостря хуманитарните последици от глада, но пък минимизира политическите му последици.

На второ място, въпреки че процентът на жертвите при гладните кризи в държавите с тоталитарни режими е доста по-висок от този в страните с други политически системи, нито една такава криза не води до свалянето на централното правителство. Гладът винаги има последици, но в тоталитарните държави те биват потиснати и често се проявяват доста по-късно. Властта на комунистическите партии, които са управляващи и в петте изброени по-горе държави, бива отслабена в резултат от гладните кризи, което по правило води до вътрешни чистки (непосредствено след като кулминацията на кризата отмине), с цел лидерите да съхранят позициите си. Има достатъчно основания да се смята, че агресивното поведение на севернокорейския лидер Ким Чен Ир по време и след глада от 90-те години се дължи и на страха му от вътрешни безредици, ако страната бъде сполетяна от нова подобна криза. Тоест, агресивната и често изглеждаща ирационална външна политика на севернокорейското ръководство може да придобие още по-опасни измерения, ако в страната отново възникнат продоволствени проблеми и властта се окаже неспособна да се справи с глада.

Северна Корея вероятно е най-засегнатата държава от текущия ръст в цените на хранителните продукти, защото системата и за снабдяване на населението с продоволствие и без това е прекалено уязвима и зле функционираща. Между 2007 и 2008, цените на хранителните продукти в страната нараснаха три пъти, достигайки равнища, типични за фазата, непосредствено предхождаща глада. Тези тенденции ограничават възможностите на държавата да внася пшеница на пазарни цени, както и на отделните домакинства да се снабдяват с нея. Ръстът в цените на хранителните продукти в глобален мащаб, накара китайското правителство да забрани износа на пшеница, с което допълнително влоши ситуацията, защото именно китайската пшеница гарантираше, че катастрофата от 90-те в Северна Корея няма да се повтори. В същото време, южнокорейският президент Ли Мюн Бак отмени отпускането на продоволствена помощ и химически торове за Севера, обвързвайки оказването и в бъдеще (освен в екстрени случаи) с отказа на Пхенян от ядрената му програма и подобряването на ситуацията със спазването на човешките права. Наводненията от 2006 и 2007, наред с нарасналото население (над 23 милиона), също съдействаха за ръста в цените на храните (27). По данни на южнокорейски неправителствени организации, вече са налице случаи на смърт от изтощение в много севернокорейски села. В същото време, беше съобщено за екзекуцията на 15 севернокорейци (повечето жени) от северната провинция Хамгьон, заради опита им да избягат в Китай, спасявайки се от глада (28).

Неспособността на Северна Корея да се справи с глада, произтича и от тоталитарния характер на режима, липсата на „обратна връзка” и адекватни механизми, колективизираната селскостопанска система и сталинисткото централизирано планиране, които обезкуражават чуждестранните донори и инвеститори (макара че на черните пазари в страната процъфтява търговията с всякакви стоки – от зеленчуци до автомобили „Мерцедес”) (29). В същото време, режимът драстично ограничава дейността на WFP („Световната хранителна програма”) в страната, още от нейното начало, през 1994, макар че сред изричните условия на програмата за оказване на продоволствена помощ на Северна Корея на USAID беше отмяната на тези ограничения (30). Бъдещето на страната остава неясно, включително и заради мистериозното заболяване на нейния лидер Ким Чен Ир. Няма съмнение обаче, че който и да го наследи, режимът ще продължи да контролира напълно икономиката и политическата система, влошавайки хуманитарните последици от задълбочаващите се продоволствени проблеми, за сметка на минимизирането на политическите последици от тях, в което са съсредоточени всички усилия на властта.

Нестабилните или „пропаднали” авторитарни режими

За разлика от тоталитарните, авторитарните режими не упражняват пълен контрол върху държавата, нито пък имат монопол върху използването на сила. Те обаче не притежават „обратната връзка” и адекватните механизми, характерни за демократичните институции, които позволяват на гражданите да изразяват недоволството си и правят необходимите промени възможни и с мирни средства. За разлика от тоталитарния режим (който предварително е взел всички мерки за да не допусне прояви на недоволство), при внезапен и висок ръст на цените или пък драстичен спад в семейните доходи, в рамките на авторитарната система, жителите на градовете и особено тези в столицата, могат да демонстрират, да се бунтуват и дори да свалят управляващия режим.

Политическите последици от глада и продоволствените кризи са най-сериозни именно в нестабилните или „пропаднали” държави, управлявани от авторитарни режими. Така по време на големия глад в района на Сахел (т.е. зоната между Сахара и по-плодородния район на юг, в Африка, включваща Сенегал, Мавритания, Мали, Буркина Фасо, Нигер, Нигерия, Чад, Судан и Еритрея – б.р.), през 1968-1974, всички местни правителства, като изключим това на Сенегал, който беше най-слабо засегнат от глада, станаха жертва на преврати. Макар че без съмнение тук действат и други фактори, гладът „много значително” ерозира способността на управляващите да се справят с нарастващата политическа нестабилност (31). Така например, етиопските офицерите-марксисти свалят император Хайле Селасие заради неспособността му да се справи с глада, поразил страната през 1972-1974 и причинил смъртта на няколко стотин хиляди души (32).

Френската революция е може би най-известния пример за политическите последици от глада, тъй като избухването и е предшествано от рязко нарастване на цените на хранителните продукти и появата на глад в селските райони, заради лошата реколта през 1788. Макар че не може да се твърди, че самата революция е резултат от ръста на цените и глада в селските райони, именно гладните бунтове подпалват фитила на клокочещото недоволство, породено от редица други нерешени проблеми във френското общество. Поуката е, че когато липсва подходящият политически механизъм за „канализиране” на общественото недоволство, ръстът в цените на храните може да се окаже обединяващ фактор, който да провокира политическа експлозия, независимо, че истинските причини за нея за други.

По дефиниция, всички нестабилни и „пропаднали” държави нямат достатъчно институционален капацитет за да осигурят основните обществени услуги, които една държава би трябвало да предоставя на своите граждани. Икономистът Пол Колиър прави опит да оцени приблизителните разходи за стабилизирането на една „пропаднала” държава в икономически план, посочвайки средна цифра от 100 млрд. долара (33). Но, ако оставим настрана тези доста относителни цифри, трябва да признаем, че този тип държави представляват най-значителното предизвикателство на нашето време в политически план, както и по отношение на сигурността, тъй като свързаните с тях конфликти, епидемии и икономически колапс ерозират регионалната сигурност (34). Стабилните държавни институции, разполагащи с функционираща „обратна връзка” и подходящи механизми, са фундаментална предпоставка за предотвратяването на всички дълготрайни политически и касаещи сигурността последици от високите цени на храните.

Последните данни сочат наличието на ясно изразена корелационна връзка между високите цени на хранителните продукти, ниските показатели за човешко развитие и слабите институции. За 25 от 30-те държави, които, според WFP, са най-уязвими от ръста в цените на храните, има информация за индекса им на човешко развитие (ИЧР) (35). От тези 25 държави, 21 са сред страните с най-нисък ИЧР, което говори за пряка зависимост между слабото човешко развитие и продоволствената несигурност. Освен това, тези трийсет държави, определени за най-уязвими от WFP, двайсет (т.е. две трети) са на дъното в класацията на „пропадналите държави” за 2008 на Foreign Policy (36). 14 от тях са в Африка.

Към този анализ обаче, може да се отправи едно доста съществено възражение. Ако авторитарният режим притежава монопол върху насилието, политическите последици от скока в цените на храните могат да бъдат минимизирани. Зимбабве, която е на трето място в споменатата по-горе класация на Foreign Policy и се смята от  WFP за най-уязвимата по отношение на ръста на цените държава, е точно този случай. След 2000, привържениците на президента Робърт Мугабе започнаха да конфискуват земите на местните бели фермери и да ги предават на своите политически клиенти, като по този начин разрушиха селскостопанската система на страната, смятана в миналото за житницата на Африка (37). Погрешната политика и последвалото нарастване на цените на хранителните продукти изправиха огромно количество хора, засегнати от икономическия колапс на страната, буквално на ръба на оцеляването. Към октомври 2008, инфлацията достигна 231 милиона процента (!), без работа са над 80% от населението, а една четвърт от 12-те милиона жители на страната бяха принудени да я напуснат (38). Бруталният и репресивен характер на режима на Мугабе обаче, засега успешно потиска всички потенциални политически последици от недостига на хранителни продукти, за сметка на задълбочаващите се хуманитарни последици. В един от последните доклади на WFP се твърди, че през първото тримесечие на 2009 от продоволствена помощ ще се нуждаят над 5,1 млн. жители на Зимбабве.

Полудемократичните режими с големи армии и предизвикателствата на глобалния протекционизъм

Сегашните тенденции в глобалната икономика могат да доведат в бъдеще до масова безработица в бързо индустриализиращите се градски зони. Днес, над половината от световното население живее в градовете, като мнозинството от тези хора са в развиващите се страни. През следващите 30 години, градското население в Африка и Азия вероятно ще се удвои (40). Комбинацията между нарастване на населението, високи цени на хранителните продукти  и растяща безработица може да доведе до опустошителни политически (както и в сферата на сигурността) последици, особено на фона на нарастващия в глобален мащаб протекционизъм. Още повече, че в това отношение е налице интересен и доста тревожен исторически прецедент.

През 1868, по времето на т.нар. „реформи Мейдзи”, населението на Япония е 32 млн. души, а средната консумация на храна е малко под четири бушела (1 бушел = 20,4 кг) ориз на човек годишно. През онази епоха, обработваемата земя в страната е 6 млн. акра, като от всеки акър се добиват средно по 20 бушела, т.е. горе долу достатъчно за изхранването на населението. През 1940 обаче, японското население достига 73 млн. души. Междувременно, производителността в селското стопанство също нараства значително, достигайки през 20-те години 40 бушела на акър, което обаче се оказва недостатъчно, отчасти защото консумацията на глава от населението също е нараснала, така че за да изхрани жителите си, Япония се нуждае от още 65 млн. бушела ориз годишно. Между 1910 и 1930, японците компенсират недостига като утрояват вноса на ориз, но населението продължава да нараства и страната е изправена пред много сериозен проблем (41). И въпреки, че Япония не е поразена от мащабна гладна криза, типичният порцион на селските семейства става все по-малък и през 30-те японците се оказват на ръба на глада. Доказателство за това е, че много момичета от село отиват да работят в текстилните фабрики или в публичните домове, съблазнени от обещанията, че там ще се хранят по-добре (42).

Известният японски интелектуалец Хашимото Кингоро описва дилемата пред тогавашните японци по следния начин: „Има само три начина Япония да се справи с натиска на непрекъснато нарастващото и население – емиграцията, пробивът на световните пазари и разширяването на територията. Първата възможност – емиграцията, се оказва ограничена заради антияпонската имиграционна политика на другите държави (включително американския закон от 1924). Втората възможност е поставена под въпрос поради митническите бариери и денонсирането на търговските договори. Какво може да направи Япония, след като две от трите възможности се оказват непостижими за нея?” (43).

Отговорът на въпроса, зададен от Кингоро, се натрапва от само себе си: имперската експанзия. Последиците от Голямата криза, започнала през 1929, допълнително подтикват японските военни лидери да се ориентират към империализма. Така, Япония колонизира Манчжурия и Индокитай с цел да си осигури достъп до техните хранителни и природни ресурси. В резултат, нейната процъфтяваща, през 20-те години, демокрация, деградира в авторитаризъм и милитаризъм, през 30-те.

Разбира се, не може да се твърди, че японският милитаризъм и империализъм преди и по време на Втората световна война е продукт изключително на недостига на хранителни продукти, през 20-те години. Нарастващото население на Япония и по-бавно растящата производителност на местното селско стопанство обаче, наред с нарастващият протекционизъм и ксенофобските настроения към японците в чужбина, оказват сериозно влияние върху нейната външна политика. Нито един от тези фактори не оправдава японския експанзионизъм, но илюстрира някои последици от постоянния недостиг на хранителни продукти в една крехка демокрация.

Не е изключено историята да се повтори. Въпреки че засега няма ясни признаци за нещо подобно, налице са някои сигнали, на които следва да се обърне специално внимание през следващото десетилетие. Ако протекционистките импулси, които се забелязват напоследък на Запад накарат политиците да се ориентират към поведение, ерозиращо международната търговска система, някои страни, които разчитат на мащабния внос на храни и, в същото време, разполагат с големи армии, могат да се ориентират към експанзионистична политика. Рязкото нарастване на цените на храните, в съчетание с висок процент безработни, може да се окаже мощна дестабилизираща сила.

Какво да се прави

За преодоляването на тези рискове е необходимо държавите донори и развиващите се страни, съвместно със Световната банка и агенциите на ООН, да приемат една, базираща се четири основни елемента, стратегия за справяне с текущото нарастване на цените, както и с нарастването им в бъдеще. На първо място, следва да се инвестира в програми за развитие, които да увеличат производителността на селските стопанства в нестабилните и „пропаднали” държави до степен достатъчна за намаляване на уязвимостта им от ценовия скок. В тази връзка, държавите-донори и развиващите се страни би трябвало да подкрепят обявения от президента на Световната банка Робърт Зелик план за отпускането на 1,2 млрд. долара, под формата на грантове и заеми, за стимулиране на селскостопанското развитие на страните, които са най-силно засегнати от глобалния ръст в цените на хранителните продукти, както и да се удвоят средствата, предоставяни на Консултативната група за международни научни изследвания в селското стопанство (CGIAR), през следващите пет години. Както е известно, CGIAR е верига от 17 изследователски центрове, пръснати по целия свят, посветили се на проблема за сигурността в продоволствената сфера и провеждащи научни изследвания в сферите на селското, горското и рибното стопанство, политическите реформи и околната среда (44).

Т.нар. „зелена революция” от 60-те години, която доведе до тройно увеличаване на добивите в Азия, спаси живота на над един милиард души и не допусна 16 млн. кв. мили гори да бъдат изсечени и превърнати в ниви (45). Правителствата на държавите-донори и международните институции следва да инвестират в устойчиви на сушата сортове пшеница, включително генетично модифицирани, както и в семена за посев, които са устойчиви срещу болести и насекоми, за да намалят уязвимостта на африканските фермери от лошите реколти и така да иницират нова „зелена революция” в Африка. Те трябва да подкрепят международните усилия за противопоставяне на вихрещите се лобистки кампании срещу биотехнологиите и генно-модифицираните храни, които забавят или парализират мащабното разпространение на генномодифицираните посевни семена. Защото тези семена остават, в близка перспектива, едно от най-обещаващите средства за решаване проблема с несигурността в продоволствената сфера и в тази връзка трябва да бъдат стимулирани изследванията и усилията на CGIAR.

На второ място, следва да се формира международна система за оказване на хуманитарна помощ, която да използва нови инструменти и нови, пазарни подходи за справяне с проблемите, породени от ръста на цените на храните, както и да усъвършенства вече съществуващите. Като модел за тази система може да се използва Мрежата от системи за ранно предупреждаване за настъпващ глад (FEWSNET) на USAID, която сътрудничи с различни международни, регионални и национални партньори за да гарантира ранното предупреждаване, както и необходимата информация за продоволствената сигурност в 25 високорискови държави. FEWSNET се превърна в пример за успешни превантивни хуманитарни действия, като напоследък разшири зоната на своите анализи и върху градските пазари, засегнати от ценовия ръст. Мониторингът, който FEWSNET осъществява, следва обаче да бъде разширен и извън въпросните 25 рискови държави.

В същото време е необходимо да се обсъди, дали бюджетът от 1,2 млрд. долара за борба с глада и други извънредни ситуации, който се отпуска от САЩ, наистина е достатъчен. В момента тези средства се използват най-вече за закупуване на американски храни и доставката им в чужбина. Подобна система е неефикасна и скъпа. Над 20% от помощта отива за морски транспорт, като към тях следва да добавим ощ 45% режийни разходи и разходи за логистика и разпределяне на продоволствената помощ. Обикновено поръчката, доставката, транспортирането и разпределянето на хранителните продукти отнема поне четири месеца. Предложението на бившия президент Джордж Буш 25% от бюджета на USAID да отиват за закупуване на храни от регионалните (а не от американския) пазари има определен икономически смисъл, защото намалява закъсненията в доставките, съкрашава логистичния риск и спестява транспортни разходи (46).

В този смисъл, новият президент Обама трябва да продължи да действа в същата посока, т.е. да поиска от Конгреса да одобри инициативата на предшественика му. Последният законопроект в тази сфера, приет от Конгреса, възлага на Департамента по селското стопанство да осъществява доставки на продоволствие от местните и регионални пазари, на обща стойност 60 млн. долара, за срок от пет години, но реализацията на тази програма е изправена пред сериозен риск, тъй като чиновниците от Департамента са сред основните противници на доставките от външни пазари. В същото време, WFP вече години наред осъществява продоволствени доставки именно от местните пазари, като при това помощта, която получава от други донори, е минимална. Най-добрият начин да предотвратим дестабилизиращият политическата ситуация ефект от масовите миграции, увеличаването на грабежите и беззаконието и другите разрушителни последици от ръста в цените на храните и техния недостиг, е да се действа бързо и решително, което най-добре може да стане, ако доставките на продоволствие се осъществяват от местните (а не само от американския или този на развитите държави) пазари.

Когато в една страна е налице бързо увеличаване на хроничното недохранване, политиците от държавите-донори и от развиващите се страни трябва да предприемат достатъчно рано необходимите превантивни мерки за да спасят живота на колкото се може повече хора – като например масова имунизация на децата под петгодишна възраст, за да се избегне появата на основните заразни болести, които убиват най-много хора по време на глад. Открай време се смята, че оказването на продоволствена помощ е най-важното средство за борба с глада, докато здравните мерки, в началните етапи на гладната криза, дълго бяха подценявани и, съответно, недостатъчно финансирани. В това отношение, Службата за оказване на помощ при бедствия в чужбина (OFDA), към USAID, трябва да получи повече средства именно за подобни спешни намеси в сферата на здравеопазването.

На трето място, в случай, че цените на хранителните продукти нарастват твърде бързо и твърде много, трябва да се предприемат спешни намеси на пазара. Ако семейните доходи спадат в една „пропаднала” държава, където значителна част от населението вече живее в бедност, намесата на пазара трябва да се реализира под формата на смекчаване на ефекта от ръста на цените, но само при извънредни обстоятелства, защото ако цените намалеят прекалено това може да откаже фермерите да произвеждат повече хранителни продукти. Набирането на продоволствената помощ от местните пазари може да стабилизира цените, като насочи потока от стоки именно към тези пазари. На този фон спадът в цените ще позволи на значителна част от населението да получи достъп до пазарите на храни.

Финансовата помощ за най-бедстващата част от населението, оказвана по линия на WFP и неправителствените организации, може да повиши покупателната способност на домакинствата и да компенсира бързия ръст в цените на хранителните продукти. Последната възможност е директното раздаване на безплатна храна. Всички тези програми бяха успешно приложени в Етиопия и Мозамбик и то в широки мащаби. Спешните интервенции на продоволствения пазар са особено подходящи при нестабилните и „пропаднали” държави и биха били полезни в Северна Корея, където градското население оцелява благодарение на черните пазари на селскостопански продукти.

На четвърто място, щедрите субсидии за производството на биогорива от различни зърнени култури следва незабавно да бъдат прекратени. Според директора на IFPRI Йоахим фон Браун, налагането на мораториум върху биогоривата ще намали цената на царевицата с около 20%, а тази на пшеницата с 10%, до 2010 (47). Политиците трябва да наложат ясно разграничение между биогоривата, произвеждани от царевица, и тези, произвеждани от захарна тръстика и друти незърнени култури, които не са чак толкова важни за продоволствената сигурност. В САЩ, вносните мита върху етанола не позволяват вноса на бразилски етанол, произвеждан от захарна тръстика, чиято енергийна ефективност е доста по-висока от онази на американския етанол, произвеждан от царевица. Наличието на подобни изкривени търговски механизми е причината за смайващи загуби, равняващи се на 7 млрд. долара годишно (48).

Накрая, развиващите се страни следва незабавно да отменят наложените ограничения върху износа и контрола на цените на ориза, царевицата, пшеницата и другите зърнени култури. Ограниченията върху износа могат да изглеждат разумна реакция на национално равнище, но комбинираният ефект от тях води до ръст в цените на храните, в глобален мащаб. Освен това, развиващите се държави трябва да намалят митата на вносните хранителни продукти и да променят цялата си регулаторна среда, така че бедните фермери да имат достъп до кредитите, необходими им за закупуването на торове (49).

Макар че ценовият контрол може временно да доведе до намаляване на потребителските цени, той намалява и доходите на фермерите от продажбата на тяхната продукция. В резултат от  това, те, на практика, са дестимулирани да произвеждат хранителни продукти, именно когато от тях има най-голяма нужда (50). Освен това, развиващите се страни биха могли да използват различни схеми за кешов трансфер за да осигурят краткосрочна подкрепа за най-бедните си фермери. Мексиканската програма PROCAMPO е успешен пример, макар че политиците не бива да забравят, че осъществяването на подобни програми изисква много сериозни усилия от страна на държавната бюрокрация (51).

Да избегнем най-лошите последици

Връзката между ръста на цените на хранителните продукти и абсолютната бедност не бива да се преекспонира. Най-добрият начин тя да бъде прекъсната, е да се помогне на икономическия растеж, както и за създаването в развиващите се (и особено в нестабилните и „пропадналите”) държави на здрави демократични институции, разполагащи с „обратна връзка” и подходящите механизми за справяне с продоволствените кризи. Използвайки аналитичната рамка, която се опитахме да развием в настоящата статия, по отношение на нестабилните и „пропадналите” държави, международните донори ще могат да реагират много по-рано и по-ефективно на потенциалните политически (и тези, касаещи сигурността) последици от ръста в цените на храните през последните години.

На свой ред, донорите от развитите държави следва да реагират адекватно на тази тенденция, най-вече от хуманитарни и етични съображения. Не бива обаче, да се пренебрегват и потенциалните политически последици, както и тези, свързани със сигурността. Макар че през последните месеци цените на хранителните продукти спадат, което се дължи най-вече на забавянето на световната икономика, по данни на Световната банка, изкупните цени на селскостопанската продукция ще запазят сегашното си равнище (най-малкото) през цялата 2009 и ще си останат много по-високи от тези през 2004, чак до 2015 (52). Ако състоянието на световната икономика не демонстрира значително подобрение и безработицата в бедните държави, лишени от системи за социална закрила, продължи да нараства, комбинацията между непрекъснато увеличаващото се градско население, все по-високите цени на хранителните продукти и растящата безработица може да се окаже фатална.

 

Бележки:

1. Andrew Martin, ‘‘Fuel Choices, Food Crises and Finger-Pointing,’’ New YorkTi mes,

April 15, 2008, http://www.nytimes.com/2008/04/15/business/worldbusiness/15food.html.

2. Joachim von Braun, ‘‘Responding to the World Food Crisis: Getting on the Right

Track,’’ IFPRI 2007-2008 Annual Report Essay (Washington D.C.: The International

Food Policy Research Institute, September 2008), http://www.ifpri.org/pubs/books/

ar2007/ar07essay01.pdf.

3. ‘‘Food and the Poor: The New Face of Hunger,’’ The Economist, April 17, 2008, http://

www.economist.com/world/international/displaystory.cfm?story_id_11049284.

4. Rising Food Prices: Policy Options and World BankResponse: Background Paper

(Washington, D.C.: World Bank 2008), p. 1, http://siteresources.worldbank.org/NEWS/

Resources/risingfoodprices_backgroundnote_apr08.pdf.

5. ‘‘Food and the Poor.’’

6. Ibid.

7. Food and Fuel Prices*/Recent Developments, Macroeconomic Impact, and Policy

Responses An Update (Washington, D.C.: IMF, 2008), p. 2, http://www.imf.org/

external/np/ppeng/2008/091908.pdf.

8. Fred Cuny, Famine, Conflict and Response: A Basic Guide (Bloomfield, CT: Kumarian

Publishers, February 1999), p. 1.

9. Amartya Sen, Poverty and Famines: An Essay on Entitlement and Deprivation (New

York, NY: Oxford University Press, 1981), p. 1.

10. Ibid.

11. Paul Walker, Famine Early Warning Systems: Victims and Destitution (London:

Earthscan, 1989).

12. Alex de Waal, Famine that Kills: Darfur, Sudan, 1984_/1985 (New York: Oxford

University Press, 1989), p. 19.

13. Ibid., p. 93.

14. Ibid.

15. Keith Bradsher and Andrew Martin, ‘‘Hoarding Nations Drive Food Costs Ever

Higher,’’ New YorkTimes , June, 30 2008, http://www.nytimes.com/2008/06/30/

business/worldbusiness/30trade.html.

16. ‘‘Don’t Impose Food Price Controls, Warns World Bank,’’ IRIN Humanitarian News

and Analysis, January 9, 2008, http://www.irinnews.org/Report.aspx?ReportId_76162.

17. Andrew Natsios, ‘‘The Politics of Famine in North Korea,’’ United States Institute of

Peace Special Report, no. 51(Washington, D.C.: United States Institute of Peace,

August 2, 1999), p. 72.

18. ‘‘What Does the Food Crisis Mean in Afghanistan,’’ NATO Review (May 2008),

http://www.nato.int/docu/review/2008/05/FS_AFGHANISTAN/EN/.

19. ‘‘Afghanistan: UN Renews Call for Food Aid Funding,’’ ReliefWeb, August 19, 2008,

http://www.reliefweb.int/rw/rwb.nsf/db900sid/PANA-7HNGVX?OpenDocument.

20. ‘‘Attacks on UN Food Convoy a Blow for Struggling Afghans,’’ UN News Service, July

28, 2008, http://www.un.org/apps/news/story.asp?NewsID_27500&Cr_Afghan&Cr1 _food.

21. Daniel Wallis, ‘‘RPT-UN Warns Somali Crisis Could Rival ’92-’93 Famine,’’

Reuters Foundation AlertNet, July 15, 2008, http://www.alertnet.org/thenews/newsdesk/

L15602849.htm.

22. Robert Paarlberg, ‘‘It’s Not the Price that Causes Hunger,’’ International Herald

Tribune, April 22, 2008, http://www.iht.com/articles/2008/04/22/opinion/edpaarlberg.php.

23. Amartya Sen, Development As Freedom (New York: Anchor, 2000), pp. 51_/52.

24. Ibid.

25. Juan J. Linz and Alfred Stepan, Problems of Democratic Transition and Consolidation:

Southern Europe, South America and Post-Communist Europe (Baltimore, MD: John Hopkins University Press, 1996), p. 40.

26. Andrew Natsios, The Great North Korean Famine: Famine, Politics, and Foreign Policy

(Washington D.C.: United States Institute of Peace, 2001), p. 217.

27. Ibid.

28. ‘‘Survival of the Fittest,’’ The Economist, September 25, 2008, http://www.economist.

com/specialreports/displaystory.cfm?story_id_12237187.

29. Ibid.

30. Ibid.

31. John Osgood Field, The Challenge of Famine: Recent Experience, Lessons Learned

(Sterling, VA: Kumarian Press, 1993), p. 23.

32. Natsios, The Great North Korean Famine, p. 231.

33. Paul Collier, The Bottom Billion (Oxford, UK: Oxford University Press, 2007), p.73.

34. Jeremy M. Weinstein, John E. Porter and Stuart E. Eizenstat, ‘‘On the Brink: Weak

States and U.S. National Security,’’ A Report of the Commission for WeakStates and

US National Security (Washington D.C.: Center for Global Development, June 8,

2004), http://www.cgdev.org/content/publications/detail/2879.

35. Липсва индекс за човешкото развитие за следните пет страни: Афганистан, Ирак, Либерия, Палестинските територии и Сомалия.

36.  Индексът за „пропадналите държави” на Foreign Policy’ за 2008 Failed States използва 12 различни политически, икономически и социални индикатори за да представи относителната стабилност на 177 държави. Виж http:// www.foreignpolicy.com/story/cms.php?page_1&story_id_4350.

37. Martin Plaut, ‘‘U.S. Backed Zimbabwe Land Reform,’’ BBC News, August 22, 2008,

http://news.bbc.co.uk/2/hi/africa/6958418.stm.

38. ‘‘A Need to Knock Heads Together,’’ The Economist, October 16, 2008, http:// www.economist.com/opinion/displaystory.cfm?story_id_12429534.

39. ‘‘Zimbabwe: Food Security Overview,’’ The World Food Program, 2008, http://

www.wfp.org/country_brief/indexcountry.asp?country_716.

40. USAID Office of Food for Peace, ‘‘Emergencies in Urban Settings: A Technical Review

of Food-Based Program Options,’’ August 2008.

41. Paul Johnson, Modern Times: From the Twenties to the Nineties (New York: Harper

Perennial, 1992), p. 158.

42. Mikiso Hane, Peasants, Rebels, Women and Outcastes: The Underside of Modern

Japan (Lanham, MD: Rowman and Littlefield, 2003), p. 40.

43. Cited in Johnson, Modern Times, p. 189.

44. ‘‘Who We Are,’’ The Consultative Group on International Agricultural Research,

http://www.cgiar.org/who/index.html; Lesley Wroughton, ‘‘World Bank Approves $1.2

billion Funding for Food Crisis,’’ Reuters, May, 29 2008, http://www.alertnet.org/

thenews/newsdesk/N29385432.htm.

45. Alex A. Avery and Dennis T. Avery, ‘‘The Local Organic Food Paradigm,’’ The

Georgetown Journal of International Affairs (Winter/Spring 2008): 39.

46. Andrew Natsios and Norman Borlaug, ‘‘African Food to Save African Lives,’’ The Wall

Street Journal, March 6, 2008, http://online.wsj.com/public/us.

47. Joachim Von Braun, International Food Policy Research Institute (IFPRI), ‘‘Global

Response Needed to Rising Food Prices,’’ press release, May 16, 2008, http://

www.ifpri.org/PRESSREL/2008/pressrel20080516.pdf.

48. ‘‘Food and the Poor.’’

49. Ibid.

50. Von Braun, ‘‘Rising Food Prices,’’ p. 2.

51. Ibid.

52. World Bank, Rising Food Prices, p. 1. Khalid Koser, ‘‘Rising Food Prices and Displacement,’’ Brookings Institute Opinions, April 23, 2008, http://www.brookings.edu/opinions/2008/0423_food_prices_koser.aspx.

 

* Професор по дипломатически практики в Джорджтаунския университет и старши анализатор на Института Хъдзън.

** Асистент в Джорджтаунския университет

{rt}