24
Съб, Авг
4 New Articles

Всички пътища минават през Афганистан

брой2 2009
Typography

Успехът на новата афганистанска стратегия на американския президент Барак Обама ще бъде право пропорционален на способността му да откъсне войната в тази страна от геополитическите планове на предшественика си Джордж Буш-младши.

Очевидно е, че сътрудничеството с Иран и Русия е не по-малко важно, отколкото военните усилия, които напоследък САЩ изискват от пакистанските генерали. Освен това, можем да предположим, че Обама ще може да разчита на по-изгодна позиция в преговорите си с праволинейните генерали от Равалпинди (където е щабът на пакистанската армия – б.р.), ако преди това гарантира подкрепата на Русия и Иран за своята афганистанска стратегия.

В този случай, Москва и Техеран са в правото си да разчитат, че САЩ ще се откажат от досегашната стратегия за увеличаване на военното си присъствие по техните граници. Поне засега обаче, фактите говорят по-скоро за обратното. Показва го, в частност, съставът на екипа на новия президент, отговарящ за националната сигурност, както и утвърждаването на Робърт Гейтс като държавен секретар по отбраната.

Междувременно, през последните седмици от пребиването си на власт, администрацията на Буш за пореден път демонстрира стремеж за ангажирането на Саудитска Арабия в урегулирането на афганистанския проблем, под предлог, че уахабитския партньор на Америка би могъл да окаже влияние върху поведението на талибаните. Това нямаше как да не предизвика недоволство в Иран, чиито духовен лидер Али Хаменей призова, в края на декември 2008, за единство пред „опитите на външните врагове да внесат раздор между шиитите и сунитите”.

Сближаването между Русия и Иран

На практика, изглежда неизбежно, че Русия и Иран ще обединят усилията си. Всъщност, те вероятно вече са започнали да го правят. Оставалите държави от региона – Индия, Китай и централноазиатскитя републики, също следят с нарастващо напрежение безмилостната битка на САЩ за доминация в него. „Войната с тероризма” вече дестабилизира Пакистан, възможно е рухването на пакистанската държава да удари и по Индия. Очевидно е, че терористичното нападение в Мумбай, през декември миналата година, не може да се разглежда изолирано от проблемите, породени от войната в Афганистан.

Знаменателно е, че по същото време, когато в Делхи заседаваше руско-индийската работна група (16-17 декември 2008), в Индия се появи такъв опитен дипломат като зам. министърът на външните работи на Иран Мохамед Махди Ахунзаде. Пак на 16 декември, началникът на руския Генерален щаб генерал Николай Макаров открито заяви, че използвайки като предлог войната в Афганистан, американците са осъществили „скок в голямата игра за Централна Азия”. Макаров едва ли би си позволил подобен тон, ако не беше получил предварителни указания от Кремъл. Тоест, по този начин Москва демонстрира недоволството си от американската политика пред екипа на Обама. Макаров заяви, че Русия разполага с информация, че САЩ планират да разположат нови военни бази в Казахстан и Узбекистан.

В същото време, все по-упорито се говори, че Москва е започнала да снабдява Техеран със системи за противовъздушна отбрана С-300. Става дума за една от най-модерните противовъздушни системи, клас земя-въздух, чиито ракети са в състояние едновременно да прехващат до 100 балистични ракети или самолети на противника, в радиус до 150 км. Както отбеляза по този повод старшият съветник в Пентагона Дан Хур: „Ако иранците се сдобият с С-300, това ще доведе до драматични промени в стратегията ни за противопоставяне на тази страна. Защото системата може да парира всички удари от въздуха на западната авиация”.

Трудно е да прогнозираме, какво точно ще се случи, но, както изглежда, Иран и Русия се готвят да реагират на евентуално предизвикателство от страна на администрацията на Обама, ако тя се опита да ги изолира от техните традиционни зони на влияние.

Наскоро авторитетното издание Aviation Week цитира американски източници, според които Русия възнамерява да продаде на Иран ракетната система СА-20, използвайки Беларус, като посредник в сделката. „Иранците усилено преговарят за СА-20 – твърди високопоставен американски държавен служител – и, ако това стане, ще се сблъскаме с цяла серия от безпрецедентни предизвикателства в сферата на сигурността. Защото през последните 20 години бяхме свикнали с безапелационната си доминация във въздуха, а военновъздушните ни сили можеха да осъществяват бойни задачи във всяка точка на планетата”.

Същият източник смята, че предполагаемото разполагане на СА-20 около иранските ядрени обекти може да застраши израелските самолети F-15I и F-16I, които макар и да са продукт на модерните технологии, не притежават параметрите на американските „Стелт”. В тази връзка, на 22 декември 2008, в Москва се появи политическият съветник на Министерството на отбраната на Израел генерал Амос Гилад, който опита да убеди руснаците да не  доставят ракетни системи на Иран.

В същото време, Москва продължава да следва курс на „конструктивна двусмисленост”. Така, още през октомври миналата година руският външен министър Сергей Лавров обяви, че „Русия не възнамерява да доставя системи С-300 в нестабилните райони на света”. През втората половина на декември обаче, РИА-Новости цитира анонимни източници от Кремъл, според които „Русия е приключила подготовката за подписването на договор за доставки на С-300”, а само ден по-късно първият зам.председател на Федералната служба за военно-техническо сътрудничество Александър Фомин обяви, че „Руската Федерация и Иран гарантират стабилността в региона”. Според него, „С-300 са подарък за региона, в който следва да бъде предотвратено избухването на нови военни конфликти”.

Междувременно, съобщението, че в началото на февруари 2009 Иран е изстрелял първия си спътник (което едва ли е станало възможно без руска, или китайска техническа помощ) се превърна в пореден повод за тревоги за САЩ и регионалните им съюзници в Близкия изток.

Руско-иранските преговори за С-300, без съмнение, са следствие от проникването на САЩ в регионите на Централна Азия и Кавказ. Москва и Техеран се опасяват, че ветераните на студената война от Вашингтон (които разполагат със сериозно влияние в администрацията на новия президент) ще продължат войната в Хиндукуш, въпреки патовата ситуация в битката за Афганистан и нарастващите трудности пред частите на НАТО.

Стратегията на транзитните маршрути

Всичко това става очевидно, ако анализираме маршрутите, по които върви снабдяването на американските части в Афганистан. Последните събития показаха, че бунтовниците са в състояние да блокират силите на НАТО, прерязвайки пътищата им за снабдяване от пакистанското пристанище Карачи. Освен пътя от Карачи, има още три маршрута за снабдяване на американските части: от Шанхай, през Китай и Таджикистан, от Русия, през Казахстан и Узбекистан/Туркменистан до афганистанската граница по река Амударя и най-краткият и практичен път - през Иран.

Русия е свързана с Централна Азия, както с автомобилни, така и с железопътни магистрали. Китай, напротив, засега разполага само с една железопътна линия, свързваща Урумчи, в автономната провинция Синцзян, с казахстанската граница. Китайците обаче работят по продължаването на жп линиите: от Коргас, на казахстанската граница, до Алмати, и от Каша към Киргизстан. Двете ще свържат Китай с централноазиатската железопътна мрежа, останала от съветската епоха и продължаваща до узбекистанското речно пристанище Термез, на Амударя, което традиционно се смята за „вратата” към Афганистан.

Странно е обаче, че САЩ не обръщат сериозно внимание нито един от тези маршрути (макар че Вашингтон вече се договори за транзита на невоенни товари за американския експедиционен корпус през руска територия). Иран например, предлага в това отношение наистина неограничени възможности (ще припомня, че през 2001 администрацията на Буш получи логистична подкрепа от иранците). САЩ се колебаят и, дали да ангажират в решаването на афганистанския въпрос Русия и Китай. Защото са наясно, че ако това стане двете страни ще получат право на глас при формулирането на стратегията за действие в Афганистан, което засега е изключителен прерогатив на САЩ.

Стратегията за увеличаване на американското присъствие по границите на Русия и Китай няма как да се реализира ефективно, ако Съединените щати се окажат зависими от тези две страни за снабдяването на своята армия в Афганистан. Ангажирането им във войната ще замрази американските планове за увеличаване присъствието на НАТО в Централна Азия, да не говорим за създаването на нови военни бази на САЩ в региона. Въвличайки Русия и Китай в снабдяването на американските части в Афганистан, САЩ ще бъдат принудени да преустановят реализацията на стратегията си за създаване на т.нар. „Голяма Централна Азия”, целяща ерозията на руското и китайско влияние в региона.

Нека видим, как действат в тази ситуация Съединените щати. Те се ориентират към двойнствена стратегия, като, на първо място, се стремят да убедят колебаещите се пакистански генерали да не създават допълнително проблеми по маршрутите за снабдяване на американските войски в Афганистан. Така, сенатор Джон Кери, който посети с посредническа мисия Пакистан и Индия в края на миналата 2008, обеща на пакистанските генерали нови военни доставки, които да им помогнат да снабдят своите самолети F-16 с оборудване, позволяващо им да носят ядрено оръжие, както и друга помощ, на стойност няколко милиарда долара. На второ място, Вашингтон разработва нови маршрути за снабдяване на своите части, заобикалящи Иран, Русия и Китай, които при това не само няма да намалят, а и ще усилят военното противопоставяне по руските и иранските граници.

Проникването на САЩ в Кавказ

И така, САЩ се опитват да развият съвършено нов сухопътен маршрут към Афганистан, през Южен Кавказ. Като товарите ще се доставят от грузинското черноморско пристанище Поти, през територията на Грузия, Азербайджан, Казахстан и Узбекистан. Негово разклонение ще тръгне от каспийското крайбрежие на Казахстан, през Туркменистан, към афганистанската граница.

Ако този проект се реализира, той ще се превърне в най-големия геополитически удар на американците в централноазиатските постсъветски «слабини» (който, при всички случаи, би компенсирал очакваната загуба на военновъздушната база в Манас, Киргизстан). С един замах, САЩ ще могат да установят военно сътрудничество, на двустранна основа, с Грузия, Азербайджан, Казахстан, Узбекистан и Туркменистан.

Всичко това ще способства за въвличането на тези държави в орбитата на НАТО. При това Грузия ще се ползва с привилегирован статут, което ще позволи на американците да игнорират европейската съпротива срещу приемането на тази страна в НАТО.

В същото време, САЩ ще нанесат чувствителен удар по позициите на Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС), доминирана от Русия. Те не само ще откажат ОДКС и ШОС (Шанхайската организация за сътрудничество) да се месят в афганистанския «котел», но ще направят неактуална и самата ОДКС. Защото, при подобно развитие, двама ключови играчи в централноазиатския регион – Казахстан и Узбекистан, ще напуснат руската орбита и ще се доближат до тази на НАТО.

В края на миналата 2008, руският вестник «Комерсант» отбеляза, че САЩ се стремят да получат военно присъствие в Казахстан, посочвайки, в частност, че: «казахстанският парламент прие меморандум за подкрепа на американската операция Enduring Freedom в Афганистан, според който Казахстан разрешава на САЩ да използват военната секция на летището в Алмати за приземяване на техни бойни самолети”.

Паралелно с това, САЩ очевидно се стремят да ограничат усилията на руската дипломация в Афганистан. Интересното в случая е, че в същото време Вашингтон кара НАТО да преговаря с Русия за помощ при транспортирането на товарите за частите на пакта в Афганистан. В началото на януари 2009, специалният представител на НАТО за Централна Азия Робърт Симънс посети Москва именно с тази цел, а месец по-късно въпросът с транзита на невоенни товари за корпуса на пакта в Афганистан беше обявен „за окончателно решен”. Но, ако Москва си мисли, че ще съумее да извоюва от Запада по-голямо участие в решаването на афганистанския проблем, това може да стане само срещу подкрепата и за военните операции на НАТО. Така, Вашингтон се опитва да „убие с един куршум два заяка”: да получи подкрепата на руснаците за военните си операции и, в същото време, да нанесе мощен удар по ОДКС и руските интереси в Централна Азия и Южен Кавказ.

Ако проектът за транскавказката магистрала се материализира, това ще ознаменува началото на дългосрочното американско военно присъствие в Южен Кавказ. Още преди миналогодишната грузинско-руска война, САЩ поискаха техни военни кораби постоянно да присъстват в Черно море, като периодично акостират в грузинските пристанища. Междувременно, на 9 януари 2009, беше подписана Хартата за стратегическо партньорство между Съединените щати и Грузия, чиито текст бе съгласуван при посещението на тогавашния зам.държавен секретар Матю Брайза, на 12 декември 2008. Документът предвижда оказване помощ на Грузия за присъединяването и към НАТО и очертава параметрите на „сътрудничеството в сферата на сигурността и стратегическото партньорство” между двете страни. Както отбелязва един американски експерт: „Изборът на Южен Кавказ като нов транзитен маршрут е най-скъпия, но и най-сигурния вариант. Този маршрут е защитен от политическите манипулации на руснаците, ще позволи на САЩ да разгърнат достатъчно мощно военно-логистично присъствие в региона, както и да установят стабилен военен контрол над въздушното пространство на Грузия и Азербайджан”.

Още една драматична последица от избора на маршрута Грузия-Азербайджан-Казахстан-Туркменистан ще стане това, че той сравнително лесно може да се превърне в енергиен коридор за каспийския петрол и природен газ, заобикалящ Русия. Което е стара мечта на Вашингтон. При подобно развитие и европейските страни постепенно ще склонят да подкрепят американските инициативи в Южен Кавказ, имайки предвид, че частите на НАТО ще гарантират с присъствието си там собствената им енергийна сигурност.

Очевидно е, че възобновената война с талибаните в Афганистан формира един наистина фантастичен контекст. За първи път американците получават шанс да установят дългосрочно военно присъствие в Южен Кавказ и да поставят под свой контрол енергийния коридор от Каспийския регион към Европа. Интригите около маршрутите за снабдяване на частите на НАТО в Афганистан илюстрират истинския характер на геополитическата битка, водеща се в Хиндокуш, която непросветените наивно продължават да възприемат в контекста на съдбата на Ал Кайда и Движението Талибан. Както и преди седем години, САЩ са на път да спечелят геополитическата шахматна игра, докато сред онези, които ще я загубят, са афганистанците, пакистанците, както и европейските войници от контингента на НАТО.

Американските козове

И така, в интерес на САЩ е да закрепят дългосрочното си присъствие в Афганистан. Иронията в случая е, че изострянето на военните действия в тази страна се използва като предлог за изграждането на нови военни бази в Централна Азия. Без да прекъсват тясното сътрудничествот с пакистанската армия, американците, търсейки нови пътища за снабдяване на корпуса си в Афганистан, създават подходящ контекст за увеличаване на своето военно присъствие в сферите на интереси на Русия, Китай и Иран.

В същото време, заплахата «да бъде преразгледан кашмирският въпрос» се използва от САЩ за да държат под контрол Индия. Основният геополитически риск за Вашингтон в Афганистан е евентуалното формиране на коалиция между Русия, Индия, Китай и Иран, която да сложи край на войната в тази страна и да попречи на Америка да постигне целите си в нея. Затова САЩ правят всичко възможно за да предотвравят създаването и, така че да продължат да разговарят с всяка от четирите страни поотделно. За целта, Вашингтон се възползва от съществуващите между тях противоречия.

В това отношение, американците разполагат с доста козове: противоречията в руско-китайските и китайско-индийските отношения, иранският въпрос, противоречията между Индия и Пакистан, както и между Русия и Пакистан. В тази ситуация, основната задача на американската дипломация е да предотврати формулирането от регионалните държави, под каквато и да е форма, на съгласуван подход към урегулиране на афганистанския конфликт. Затова САЩ правят всичко възможно да не допуснат идеята на ШОС за организирането на мирна конференция за Афганистан да се превърне в реалност.

Регионалната стратегия на САЩ

Всъщност, какво представлява регионалната стратегия на САЩ. На практика, тя включва преговори за матрицата на серия от свързани помежду си «големи сделки» между Вашингтон и съответните регионални играчи, чиято цел е умиротворяването на Ирак и Афганистан и възстановяване на стабилността в т.нар. «Голям Близък изток», което, на свой ред, би спестило на Съединените щати 15-те милиарда долара месечно, които сега се изразходват за тези две войни, и би намалило враждебността, която изпитват към Америка над един милиард мюсюлмани по света. В началото на януари, шефът на американското Централно командване генерал Дейвид Питреъс резюмира нещата така: «Трябва да демонстрираме ангажимента си да се придържаме към многостранни и координирани подходи и да формулираме регионална стратегия, която да включва Пакистан, Индия, централноазиатските държави и дори руската армия, а когато това стане възможно, и Иран».

Контурите на «голямата сделка» по отношение на ситуацията в Афганистан бяха очертани първоначално в прословутата статия, появила се в ноемврийския брой на “Foreign Affairs”, от регионалните експерти Ахмед Рашид и Бърнет Рубин, които, разбира се, предварително са се консултирали с генерал Питреъс. Според тях, е налице фундаментална промяна в геополитическата роля на Афганистан в международните отношения, в резултат от която днес тази страна вече не е „буферна държава”, исторически разделяща конфликтните зони, а се е превърнала в свързващо звено между тях. На тази основа, те изказват съмнение за ефективността на традиционните елементи на стабилността в района на Хиндокуш, в периода след като големите държави се съгласиха да не се месят в Афганистан и да не използват неговите слабости в своята „Голяма игра” (т.е. през 90-те години на миналия век). Според двамата експерти, правилата, ограничаващи воденето на „Голямата игра” в Хиндокуш са остъпили мястото си на изкуствените регионални и сектантски конфликти в самия Афганистан, които правят невъзможно възраждането на статута му като „буферна държава”. Затова, посочват те, афганистанският проблем не може да бъде решен, ако преди това не се решат международните проблеми, свързани с конфликта в Хиндокуш. Тези проблеми са идентифицирани като: „войната с тероризма”, напрегнатите отношения между Индия и Пакистан, конфликтът между шиити и сунити, бъдещето на НАТО, отношенията между САЩ и Русия и задънената улица, в която се оказаха американско-иранските отношения.

За Индия, „голямата сделка” включва дипломатическа инициатива на най-високо ниво, от страна на САЩ, насочена към „онези, които отговарят за сигурността в Пакистан”, което, естествено, ще изисква намесата на Делхи с цел осигуряване на необходимите гаранции. В същото време, Саудитска Арабия се опитва да наложи влизането на Движението Талибан (след като то официално се откаже от връзките си с Ал Кайда) в коалицианното правителство на Афганистан.

В един от последните броеве на “Foreign Affairs”, американският държавен секретар по отбраната Робърт Гейтс се опитва да очертае интелектуалната конструкция на американската регионална стратегия. Той чистосърдечно признава, че определящ принцип в тази стратегия е „търсенето на баланс”. Посочвайки, че американското присъствие в Ирак ще се запази под определена форма „в течение на дълги години занапред” и предполагайки, че евентуалният провал в Афганистан е „възможност, която въобще не бива да се обсъжда” (защото това би бил „пагубен удар” по имиджа на САЩ, както сред техните приятели и съюзници, така и сред противниците им), Гейтс твърди, че Вашингтон „следва да очертае приоритетите и да анализира неизбежните компромиси и алтернативните разходи”. Имайки предвид, че императивите на „войната с тероризма” си остават „мрачна реалност, налагаща продължителна глобална нерегулярна военна кампания”, както и нарастващите финансови ограничения за приемането на по-големи военни бюджети, той подчертава, че САЩ следва да действат прагматично.

Робърт Гейтс признава, че в обозримо бъдеще САЩ едва ли ще са в състояние да повторят иракската или афганистанската си кампания в някоя друга точка на света. Факт е, че Америка вече не може да смята глобалното си военно превъзходства за подразбиращо се от само себе си (макар че, предвид сегашните тенденции, то очевидно ще се запази в средносрочна перспектива). „И Русия, и Китай увеличиха разходите си за отбрана и военни модернизационни програми, включително касаещи противовъздушната отбрана и подобряване качеството на своите изтребители, чиито параметри в някои случаи се доближават до американските”. Тези две държави, „могат и да не поискат да отправят директно предизвикателство към САЩ, но са склонни да използват различни механизми за ерозия на американското влияние и ограничаване на военните възможности на САЩ и категорично отхвърлят тяхната свобода да придвижват свои военни части и да действат във всяка точка на планетата”. В статията си, Робърт Гейтс определя Китай като доминираща държава с потенциал, който може да се конкурира с американския, чиито инвестиции в кибервойните и противоспътниковите войни на бъдещето, както и във военна техника за борба със самолетите, корабите и подводниците на противника и в балистични ракети, биха могли „да застрашат първичните средства, с чиято помощ САЩ проектират своята глобална мощ, и да изпреварят американците в такива области като системите за противовъздушна отбрана например”.

В тази връзка, американската „Стратегия за национална сигурност 2008” подчертава необходимостта от развитие на „локалното партньорство” за ограничаване на заплахата от Русия и военната модернизация на Китай. Подобна постановка акцентира върху наличието на широк спектър от местни партньори на САЩ, като гаранция за американската сигурност в дългосрочен план. В „Стратегията за национална сигурност”, в частност, се споменава Индия, като изключително важен пример за такова „локално партньорство”, в чиито рамки САЩ възнамеряват да преследват глобалните си интереси занапред.

Така става ясно и накъде води „регионалната стратегия” на САЩ в Афганистан. Тя е неотделима част от стремежа на на Вашингтон да спечели продължителната война за глобално господство през ХХІ век. Би било очевидна софистика да твърдим, че Афганистан, „свързва” регионалните конфликти (като този в Кашмир например) помежду им. Но, американската регионална стратегия, опираща се на тази фалшива предпоставка, осигурява на САЩ необходимия контекст за реализацията на онова, което „Стратегията за национална сигурност” дефинира като „усилията да разберем онези обиди, които често са в основата на бунтовете срещу нас”. Тоест, тя действа като своеобразен механизъм, с чиято помощ могат да се балансират напрегнатите регионални отношения, извличайки максимални геополитически предимства за себе си.

В тази връзка, изборът на посредник за решаването на „свързаните помежду си регионални проблеми” в Южна Азия е изключително важен. Мнозина познават Ричард Холбрук като „блестящия церемониалмайстор в процеса на разпадането на Югославия”. Малцина обаче знаят, че той (заедно с бившия директор на ЦРУ Джеймс Улси и бившия специален координатор за Близкия изток в администрацията на Клинтън Денис Рос) е съучредител на т.нар. „Обединение против ядрен Иран” (UANI), което активно пропагандира апокалиптичната визия на Израел за държавата на аятоласите. Така, в септемврийския брой за 2008 на „Уолстрийт джърнъл” Холбрук заяви, че „Иран е смъртоносен и безогтоворен световен играч, използващ финансираните от него терористични организации, като Хизбула и Хамас, за ерозия на съществуващите в региона режими и разпалване на нови конфликти”.

Струва ми се, че на фона на всичко казано дотук, правителствата на страните от Югозападна Азия би следвало да действат изключително внимателно. Изправени сме пред много капани. Що се отнася до Индия, има достатъчно причини нейното правителство да не залага само на Америка в опитите си да излезе от задънената улица, в която се оказа след терористичните нападения в Момбай, в края на миналата година.

 

* Авторът е индийски дипломат от кариерата, бивш посланик на страната си в Узбекистан (1995-1998) и Турция (1998-2001)

{rt}