19
Съб, Окт
4 New Articles

Европа и имигрантите

брой3 2005
Typography

Европейските демографи и специалисти по миграциите обичат да разсъждават за това, как развитието на съвременните транспортни и информационни инфрастурктури, както и все по-голямата “прозрачност” на държавните граници, би следвало да се учудваме не на това, колко много хора изоставят земите на предците си за да се преселят някъде другаде, а по-скоро на това, колко малко се решават да го направят.Всъщност само един на всеки читиридесет жители на планетата (т.е. около 2,5% от цялото население) живеят извън пределите на отечеството си. Нещата не биха изглеждали толкова тревожни, ако (следвайки друга световна тенденция) болшинството от имигрантите избират да се преселят в някоя съседна страна. Така те просто щяха да поддържат световния и регионален баланс между имигранти и емигранти, спонтанно регулирайки миграционния натиск на принципа на скачените съдове. За съжаление, повечето от тях очевидно нямат представа за въпросните “световни тенденции” и затова тълкуват твърде своеобразно понятието “съседна страна”, че надхвърлйки в пъти средната “квота” от 2,5%.

Така жителите на Африка, Близкия изток, Централна и дори Югоизточна Азия от доста време насам са твърдо убедени, че техни най-близки “съседи” са благополучните държави от Западна Европа. Какво да кажем пък за жителите на Източна Европа и постсъветското пространство, които в огромното си мнозинство са европейци по рождение?

В появилото се преди няколко години мащабно изследване на Джон Солт “Текущи тенденции в международната миграция към Европа” се прави интересен анализ за миграционните тенденции, доминиращи на Стария континент в края на ХХ век. Нека добавим, че в началото на новия век западноевропейските държави продължават да преживяват резки колебания в миграционния натиск, на който са подложени. Така, Дания и Германия минаха своя връх още в средата на 90-те години. Финландия и Турция – през 1996-97, Австрия и Белгия – през 1998-99. Границата между предишното и сегашното столетие пък ознаменува началота на нова ера в миграционната история на Италия, Испания и Португалия: от традиционно емигрантски страни, те за броени години се превърнаха в притегалене полюс за имигрантите (включително и от България). Нещо повече, Италия и Испания твърдо заемат места сред петте водещи страни в Европа по насочващият се към тях миграционен поток, като Италия е абсолютен лидер в това отношение.

Общият брай на легалните имигранти, живеещи в Европа, достигна през 2002 23 милиона души (т.е.4,3%). Над 22 милиона от тях са предпочели именно западната половина на континента, където процентът на имигрантите през последните години демонстрира устойчив ръст, достигайки 6% (1). За сравнение ще посоча, че в средата на 90-те броят на имигрантите в Западна Европа е бил 19,4 милиона.

При това, ако разглеждаме Европа като единен регион, статистиката сочи, че тя си остава, в значителна степен, “самодостатъчна”, особено по отношение на държавите от Централна и Източна Европа, където е типичен именно вътрешноконтиненталния миграционен обмен. Типични примери за това са Македония, Румъния, Естония и Хърватия, които са привлекателни най-вече за имигранти от съседните им държави, т.е. от Централна и Източна Европа, и далеч по-малко – за такива от Западна Европа. Едно изключение е Словения, където 90% от имигрантите идват от страни извън Европа. Друга група подобни държави са скандинавските, които са привлекателни за западноевропейците, турците и гражданите на бившата Югославия. На свой ред, Германия (както и Австрия или Финландия) приема имигранти предимно от Централна и Източна Европа, за разлика от Великобритания например, където почти 75% от имигрантите нямат европейски произход. Имигрантският поток в Холандия продължава да следва старите колониални “канали”, докато държавите от европейското Средиземноморие са заложници на географското си положение, т.е. на относителната си близост до Африканския континент.

Тоест, в различните европейски региони и държави доминират няколко различни тенденции, отразяващи историческата им специфика (и, в частност, миналото им на колониални държави, водещо до формирането но устойчиви пост-колониални връзки със страните-донори в миграционния процес) и географските им особености (т.е. близостта до едни или други региони, традиционно генериращи миграционни потоци към Европа). В съотвествие с това, съставът на чуждестранното население на Европа е отражение на имиграционните вълни, които последователно заливат Стария континент в периода след Втората световна война. Първата такава вълна е свързана с острия дефицит на работна ръка в много (западно)европейски страни, стремящи се да възродят икономиката си от следвоенната разруха и нуждаещи се за целта от работна ръка, набирана извън Европа, С нея е свързана и втората, очертала се в средата на 70-те години на миналия век и породена от бурния процес на “събиране” на разделените семейства и формирането на нови такива с участието на чуждестранните имигранти. Последната засега миграционни вълна бе породен от кървавите етнически и/или религиозни конфликти (някои от тях на територията на Европа), принудили хиляди хора да търсят убежище в по-спокойните и “благополучни” страни от Западна Европа.

Тоест, структурата на чуждестранното население в една или друга (западно)европейска държава се определя, както от източниците на работна ръка, използвани от нея след 1945, така и от по-ранните исторически връзки, характерни за отношенията с бившите колонии и специфичните задължения, поети пред техните жители. В последно време пък, мащабите на бежанските потоци, достигащи границите на една или друга европейска държава, са в пряка зависимост от нейната политика по отношение предоставянето на убежище, както и от географската и отдалеченост от конфликтните региони. Поради всички тези причини жителите на Южна Европа – италианци, португалци, испанци и гърци, заедно с тези на Турция, бивша Югославия, а малко по-късно – и на Северна Африка, продължават да формират най-големите чуждестранни общности в онези държави от Западна и Северна Европа, които активно ги използваха като “гаст-арбайтери”през втората половина на 40-те и през 50-те години (интересно е, че тази ситуация се запазва на фона на промяната в собствения миграционен статут на редица европейски страни, и в частност, на Италия, Гърция, Испания или Португалия, за която споменах по-горе).

Така, от 18,7 милиона чужденци, живеещи в 15-те тогавашни страни-членки на ЕС през 2000, 5,7 милиона са били имигранти от други държави-членки на Евросъюза. И въпреки че разполагат с пълна свобода на движение в рамките на ЕС, броят на тези имигранти остава практическа постоянен.

Значението на другите региони на света като генератори на миграционни потоци към Европа значително варира между отделните страни. Африка например, си остава основният източник на имигранти за Франция, Португалия и, отчасти, за Белгия, което до голяма степен се обяснява и тяхната колониална история. На свой ред Южна Америка поддържа устойчива миграционнна връзка с Португалия и Испания, както и (в по-малка степен) с Италия и Гърция. Към Великобритания се насочват повечето имигранти от Северна Америка (има и такива!) и, къето е обяснимо, около 75% от преселниците от Австралия и Океания. Азия също генерира имиграция най-вече към Британските острови, а също към Гърция и Италия, макар че характеристиката на миграционните потоци към тях е твърде различна: Великобритания запазва тесните си връзка с индийския субконтинент, Италия - с Югоизточна Азия и, в частност, с Филипините, а миграционният поток към Гърция идва предимно от Близкия и Среден изток.

Специфично в това отношение и мястото на Германия, където 75% от имигрантите са дошли от страни, извън “старият ЕС на 15-те” – най-вече от Източна Европа и Турция. Известно е, че обединена Германия получи в наследство от вече насъществуващата ГДР и една доста многобройна виетнамска общност. Освен това, за разлика от мнозинството западноеврепейски държави, броят на имигрантите от африканския континент е сравнително малък.

Следва да се отбележи също, че през последните петнайсетина години е налице очевидна диверсификация на миграционния процес, както и усложняване на неговите пространствени и времеви рамки. И в това отношение европейските тенденции не се отличават от световните. Междувременно обаче, множеството нови форми и прояви на миграционния феномен доведоха до постепенното размиване на самото понятие “миграция”, както и до това, че наложилите се дефиниции и концепции стават все по неприложими. Проблемът няма само теоретичен характер, той се отразява пряко върху състоянието на миграционната статистика и дори доведе до криза в методиката на събиране и обработка на статистическите данни. Вследствие на това множество вътрешни (т.е. в рамките на европейския континент) миграции не се фиксират и не се отчитат в анализите на учените. На първо място, това са краткосрочните (сезонни, седмични и т.н.) движения на хора, както и нелегалната миграция, превърнала се в истинско бедствие за Западна Европа. Опитвайки се да я ограничат европейските правителства предприемат най-различни (но по правило неособено ефективни) мерки. Доста несъвършена е и методиката на отчитане на миграциите на гражданите на държавите-членки на ЕС, тъй като тяхното движение не се ограничава от правилата, важащи за чужденците-имигранти.


 

Според дела на имиграция в демографския баланс, европейските страни могат да се разделят на шест групи. За първата група е характерно намаляване на населението, вследствие както на отрицателната раждаемост, така и на отрицателния миграционен баланс. В почти всички държави, спадащи към тази група,най-големите загуби идват от естествения спад в раждаемостта и само в Литва емиграцията играе по-съществена роля във формирането на общата демографска картина. В страните от втората група, естественият спад в раждаемостта надвишава позитивния ефект от миграционния приток. Към третата група принадлежат държавите, където емиграцията е толкова голяма, че дори и високият естествен приръст не спасява положението и общата численост на населението спада. За представителите на четвъртата група, напротив, е характерно, че естественият приръст надвишава емиграцията, затова населението там нараства. Петата група, в която влизат най-голям брой държави, притежава определени демографски предимства, дължащи се едновременно на собствения положителен естествен приръст и на устойчивия имиграционен поток. И, накрая, в шестата група влизат страни с отрицателен естествен приръст, чието население обаче нараства поради мощнния поток и имигранти. Разпределениета на европейските държави в тези шест групи е показано в таблица 1.

Тук Таблица 1

Група Страни Естествен прираст Миграционен баланс Демографски баланс
І Латвия, Литва, Молдова, Румъния, Украйна, Чехия отрицателен отрицателен отрицателен
ІІ Беларус, България, Унгария, Русия, Естония отрицателен положителен отрицателен
ІІІ Армения, Грузия, Полша положителен отрицателен положителен
ІV Андора, Азербайджан, Македония положителен отрицателен положителен
V Австрия, Белгия, Босна и Херцеговина, Великобритания, Дания, Ирландия, Исландия, Испания, Кипър, Лихтенщайн, Люксембург, Малта, Холандия, Норвегия, Португалия, Сан-Марино, Сърбия и Черна гора, Словакия, Турция, Финландия, Франция, Швейцария положителен положителен положителен
Германия, Гърция, Италия, Словения, Хърватия, Швеция отрицателен положителен положителен

Вижда се, че всички страни, губещи население, са разположени в в Централна и Източна Европа или в постъветството пространство, като в повечето случаи именно естественият спад на населението е опредебящия компонент в демографския им баланс. На свой ред, държавите, чието население нараства, формират положителния си демографски баланс, съчетавайки естествения приръст с имиграционния поток. Като географското им положение е толкова разнообразно (от Северна Европа да Средиземноморския регион), колкото се различават по своите размери, икономически и други характеристики. Само три европейски държави – също представляващи три много различни региона (Западна Европа, Балканите и Кавказ), увеличават числеността на населението си изключително благодарение на високия си естествен приръст и напук на отрицателния миграционен баланс. Накрая, общият ръст на населението изцяло зависи от имиграционния поток само в шест европейски страни разположени от най-северните (Швеция) до най-южните (Италия и Гърция) райони на континента.

Тоест, имиграцията играе важна роля във формирането на демографската ситуация във всички, без изключение, европейски държави. Освен това, именно имиграцията, във все по-голяма степен определя характеристиките и перспективите на националните пазари на труда, при това в най-различни техни сегменти – както за висококвалифицирана, така и за нискоквалифицирана работна ръка. Няа контролираната имиграция се възлагат надеждите за решаване на такива болезнени за Европа проблеми, като деформирането на възрастовата структура, породена от остаряването на коренното население и съответното увеличаване броя на гражданите в пенсионна възраст, зависещи от държавата и нейните пенсионни фондове.

Сравнително неотдавна (Западна)Европа преживя своеобразна еуфория, откривайки, че имиграцията межу да се изпълзва като вълшебно лекарство за подмладяването на стареещия континент. Наистина, за да подейства това лекарство, Европа би трябвало да приема между един и 13 милиона (!) имигранти годишно (вж. предишната статия на Жозеф Гринблат- б.р.) в периода до 2050, което очевидно не звучи реалистично.

Освен това, става ясно, че имиграцията не решава автоматично проблема със стареенето на континента, защото имигрантите също остаряват, при тях (подобно на кореннните европейци) продължителността на живота постепенно се увеличава, а раждаемостта спада. Тоест, т.нар. “заместваща миграция” не може да предотврати остаряването на европейското население и последиите от него. Затова в дневния ред на Европа отново се поставят “вечните” въпроси за стимулирането на раждаемостта, реформата на пенсионната и здравна системи, както и увеличаване на възрастовата граница за излизане в пенсия.

Като цяло, отношението към имиграцията и имигрантите от страна на експертите и от страна на редовите европейци е твърде различно. Ако първите отдавна са наясно с ролята на миграциите в живота (и за оцеляването) на Европа, вторите продължават да вярват в митове и периодично да демонстрират откровено ксенофобски настроения. Факт е обаче, че в това противопоставяне повечето европейски политици са на страната на експертите-демографи. Но след като миграцията (при цялата нееднозначност на конкретните и пряви) постепенно започва да се възприема като по-скоро положителен феномен, остава задачата да бъдат преодолени отрицателните и измерения, така че както самите имигранти, така и приемащите ги държави и общества максимално да се възползват от ресурсите и предимствата, които притежава това явление. Именно поради това принципното понятие, характеризиращо вътрешната политика на ЕС (включително и по отношение на миграциите) е думата “интеграция”.

Постепенно в Европа се налага схвящането, че усъвършестването на управлението на миграционните процеси е далеч по-ефективен и перспективен подход, отколкото затягането на контрола върху тях. И отделните европейски държави, и наднационалните институтции на ЕС започват да осъзнават, че не са в състояние да контролират миграционните потоци само с механичното затваряне на границите (пък и последното едва ли е възможно). Затова, продължавайки да полагат усилия за ограничаване на притока на имигранти, особено от страните, принадлежащи към т.нар. Трети свят, в Брюксел вече сериозно обсъждат въпроса, как да контролират и управляват не само привичните и лесни за фиксиране потоци, но и нетрадиционните (предвид тяхната порстранствено-времева динамика) и нелегалните. Подобна промяна във възприемането на миграционния феномен може да доведе до своеобразна концептуална революция. И, ако тя стане факт, Европейският съюз вероятно ще достигне качествено ново ниво в управлението на миграционните потоци.

Що се отнася да непосредсвената миграционна политика, Европа, в буквалния смесъл на думата, преживява епоха на радикални промени. Необходимостта от “хармонизация” на имиграционните закони и политики отдавна се дискутира в Брюксел, предприети са и немалко практически стъпки към реализацията на тази идея (една от последните е идеята за въвеждане на единни зелени карти, по американски образец, за жителите на държавите, които не членуват в ЕС, което, в частност, би позволило на гастарбайтерите свободно да пребивават и работат в която и да било държава от Евросъюза). Подобна консолидация на усилията е своеборазен отговор на предизвикателсдтвото на глобализиращият се миграционен феномен, с което нито една държава вече не може да се справи сама.

1. Всички данни са взети от: John Salt. Current Trends in international migration in Europe”, 2003.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Европейските демографи и специалисти по миграциите обичат да разсъждават за това, как развитието на съвременните транспортни и информационни инфрастурктури, както и все по-голямата “прозрачност” на държавните граници, би следвало да се учудваме не на това, колко много хора изоставят земите на предците си за да се преселят някъде другаде, а по-скоро на това, колко малко се решават да го направят.Всъщност само един на всеки читиридесет жители на планетата (т.е. около 2,5% от цялото население) живеят извън пределите на отечеството си. Нещата не биха изглеждали толкова тревожни, ако (следвайки друга световна тенденция) болшинството от имигрантите избират да се преселят в някоя съседна страна. Така те просто щяха да поддържат световния и регионален баланс между имигранти и емигранти, спонтанно регулирайки миграционния натиск на принципа на скачените съдове. За съжаление, повечето от тях очевидно нямат представа за въпросните “световни тенденции” и затова тълкуват твърде своеобразно понятието “съседна страна”, че надхвърлйки в пъти средната “квота” от 2,5%.

Така жителите на Африка, Близкия изток, Централна и дори Югоизточна Азия от доста време насам са твърдо убедени, че техни най-близки “съседи” са благополучните държави от Западна Европа. Какво да кажем пък за жителите на Източна Европа и постсъветското пространство, които в огромното си мнозинство са европейци по рождение?

В появилото се преди няколко години мащабно изследване на Джон Солт “Текущи тенденции в международната миграция към Европа” се прави интересен анализ за миграционните тенденции, доминиращи на Стария континент в края на ХХ век. Нека добавим, че в началото на новия век западноевропейските държави продължават да преживяват резки колебания в миграционния натиск, на който са подложени. Така, Дания и Германия минаха своя връх още в средата на 90-те години. Финландия и Турция – през 1996-97, Австрия и Белгия – през 1998-99. Границата между предишното и сегашното столетие пък ознаменува началота на нова ера в миграционната история на Италия, Испания и Португалия: от традиционно емигрантски страни, те за броени години се превърнаха в притегалене полюс за имигрантите (включително и от България). Нещо повече, Италия и Испания твърдо заемат места сред петте водещи страни в Европа по насочващият се към тях миграционен поток, като Италия е абсолютен лидер в това отношение.

Общият брай на легалните имигранти, живеещи в Европа, достигна през 2002 23 милиона души (т.е.4,3%). Над 22 милиона от тях са предпочели именно западната половина на континента, където процентът на имигрантите през последните години демонстрира устойчив ръст, достигайки 6% (1). За сравнение ще посоча, че в средата на 90-те броят на имигрантите в Западна Европа е бил 19,4 милиона.

При това, ако разглеждаме Европа като единен регион, статистиката сочи, че тя си остава, в значителна степен, “самодостатъчна”, особено по отношение на държавите от Централна и Източна Европа, където е типичен именно вътрешноконтиненталния миграционен обмен. Типични примери за това са Македония, Румъния, Естония и Хърватия, които са привлекателни най-вече за имигранти от съседните им държави, т.е. от Централна и Източна Европа, и далеч по-малко – за такива от Западна Европа. Едно изключение е Словения, където 90% от имигрантите идват от страни извън Европа. Друга група подобни държави са скандинавските, които са привлекателни за западноевропейците, турците и гражданите на бившата Югославия. На свой ред, Германия (както и Австрия или Финландия) приема имигранти предимно от Централна и Източна Европа, за разлика от Великобритания например, където почти 75% от имигрантите нямат европейски произход. Имигрантският поток в Холандия продължава да следва старите колониални “канали”, докато държавите от европейското Средиземноморие са заложници на географското си положение, т.е. на относителната си близост до Африканския континент.

Тоест, в различните европейски региони и държави доминират няколко различни тенденции, отразяващи историческата им специфика (и, в частност, миналото им на колониални държави, водещо до формирането но устойчиви пост-колониални връзки със страните-донори в миграционния процес) и географските им особености (т.е. близостта до едни или други региони, традиционно генериращи миграционни потоци към Европа). В съотвествие с това, съставът на чуждестранното население на Европа е отражение на имиграционните вълни, които последователно заливат Стария континент в периода след Втората световна война. Първата такава вълна е свързана с острия дефицит на работна ръка в много (западно)европейски страни, стремящи се да възродят икономиката си от следвоенната разруха и нуждаещи се за целта от работна ръка, набирана извън Европа, С нея е свързана и втората, очертала се в средата на 70-те години на миналия век и породена от бурния процес на “събиране” на разделените семейства и формирането на нови такива с участието на чуждестранните имигранти. Последната засега миграционни вълна бе породен от кървавите етнически и/или религиозни конфликти (някои от тях на територията на Европа), принудили хиляди хора да търсят убежище в по-спокойните и “благополучни” страни от Западна Европа.

Тоест, структурата на чуждестранното население в една или друга (западно)европейска държава се определя, както от източниците на работна ръка, използвани от нея след 1945, така и от по-ранните исторически връзки, характерни за отношенията с бившите колонии и специфичните задължения, поети пред техните жители. В последно време пък, мащабите на бежанските потоци, достигащи границите на една или друга европейска държава, са в пряка зависимост от нейната политика по отношение предоставянето на убежище, както и от географската и отдалеченост от конфликтните региони. Поради всички тези причини жителите на Южна Европа – италианци, португалци, испанци и гърци, заедно с тези на Турция, бивша Югославия, а малко по-късно – и на Северна Африка, продължават да формират най-големите чуждестранни общности в онези държави от Западна и Северна Европа, които активно ги използваха като “гаст-арбайтери”през втората половина на 40-те и през 50-те години (интересно е, че тази ситуация се запазва на фона на промяната в собствения миграционен статут на редица европейски страни, и в частност, на Италия, Гърция, Испания или Португалия, за която споменах по-горе).

Така, от 18,7 милиона чужденци, живеещи в 15-те тогавашни страни-членки на ЕС през 2000, 5,7 милиона са били имигранти от други държави-членки на Евросъюза. И въпреки че разполагат с пълна свобода на движение в рамките на ЕС, броят на тези имигранти остава практическа постоянен.

Значението на другите региони на света като генератори на миграционни потоци към Европа значително варира между отделните страни. Африка например, си остава основният източник на имигранти за Франция, Португалия и, отчасти, за Белгия, което до голяма степен се обяснява и тяхната колониална история. На свой ред Южна Америка поддържа устойчива миграционнна връзка с Португалия и Испания, както и (в по-малка степен) с Италия и Гърция. Към Великобритания се насочват повечето имигранти от Северна Америка (има и такива!) и, къето е обяснимо, около 75% от преселниците от Австралия и Океания. Азия също генерира имиграция най-вече към Британските острови, а също към Гърция и Италия, макар че характеристиката на миграционните потоци към тях е твърде различна: Великобритания запазва тесните си връзка с индийския субконтинент, Италия - с Югоизточна Азия и, в частност, с Филипините, а миграционният поток към Гърция идва предимно от Близкия и Среден изток.

Специфично в това отношение и мястото на Германия, където 75% от имигрантите са дошли от страни, извън “старият ЕС на 15-те” – най-вече от Източна Европа и Турция. Известно е, че обединена Германия получи в наследство от вече насъществуващата ГДР и една доста многобройна виетнамска общност. Освен това, за разлика от мнозинството западноеврепейски държави, броят на имигрантите от африканския континент е сравнително малък.

Следва да се отбележи също, че през последните петнайсетина години е налице очевидна диверсификация на миграционния процес, както и усложняване на неговите пространствени и времеви рамки. И в това отношение европейските тенденции не се отличават от световните. Междувременно обаче, множеството нови форми и прояви на миграционния феномен доведоха до постепенното размиване на самото понятие “миграция”, както и до това, че наложилите се дефиниции и концепции стават все по неприложими. Проблемът няма само теоретичен характер, той се отразява пряко върху състоянието на миграционната статистика и дори доведе до криза в методиката на събиране и обработка на статистическите данни. Вследствие на това множество вътрешни (т.е. в рамките на европейския континент) миграции не се фиксират и не се отчитат в анализите на учените. На първо място, това са краткосрочните (сезонни, седмични и т.н.) движения на хора, както и нелегалната миграция, превърнала се в истинско бедствие за Западна Европа. Опитвайки се да я ограничат европейските правителства предприемат най-различни (но по правило неособено ефективни) мерки. Доста несъвършена е и методиката на отчитане на миграциите на гражданите на държавите-членки на ЕС, тъй като тяхното движение не се ограничава от правилата, важащи за чужденците-имигранти.

Европейските демографи и специалисти по миграциите обичат да разсъждават за това, как развитието на съвременните транспортни и информационни инфрастурктури, както и все по-голямата “прозрачност” на държавните граници, би следвало да се учудваме не на това, колко много хора изоставят земите на предците си за да се преселят някъде другаде, а по-скоро на това, колко малко се решават да го направят.Всъщност само един на всеки читиридесет жители на планетата (т.е. около 2,5% от цялото население) живеят извън пределите на отечеството си. Нещата не биха изглеждали толкова тревожни, ако (следвайки друга световна тенденция) болшинството от имигрантите избират да се преселят в някоя съседна страна. Така те просто щяха да поддържат световния и регионален баланс между имигранти и емигранти, спонтанно регулирайки миграционния натиск на принципа на скачените съдове. За съжаление, повечето от тях очевидно нямат представа за въпросните “световни тенденции” и затова тълкуват твърде своеобразно понятието “съседна страна”, че надхвърлйки в пъти средната “квота” от 2,5%.

Така жителите на Африка, Близкия изток, Централна и дори Югоизточна Азия от доста време насам са твърдо убедени, че техни най-близки “съседи” са благополучните държави от Западна Европа. Какво да кажем пък за жителите на Източна Европа и постсъветското пространство, които в огромното си мнозинство са европейци по рождение?

В появилото се преди няколко години мащабно изследване на Джон Солт “Текущи тенденции в международната миграция към Европа” се прави интересен анализ за миграционните тенденции, доминиращи на Стария континент в края на ХХ век. Нека добавим, че в началото на новия век западноевропейските държави продължават да преживяват резки колебания в миграционния натиск, на който са подложени. Така, Дания и Германия минаха своя връх още в средата на 90-те години. Финландия и Турция – през 1996-97, Австрия и Белгия – през 1998-99. Границата между предишното и сегашното столетие пък ознаменува началота на нова ера в миграционната история на Италия, Испания и Португалия: от традиционно емигрантски страни, те за броени години се превърнаха в притегалене полюс за имигрантите (включително и от България). Нещо повече, Италия и Испания твърдо заемат места сред петте водещи страни в Европа по насочващият се към тях миграционен поток, като Италия е абсолютен лидер в това отношение.

Общият брай на легалните имигранти, живеещи в Европа, достигна през 2002 23 милиона души (т.е.4,3%). Над 22 милиона от тях са предпочели именно западната половина на континента, където процентът на имигрантите през последните години демонстрира устойчив ръст, достигайки 6% (1). За сравнение ще посоча, че в средата на 90-те броят на имигрантите в Западна Европа е бил 19,4 милиона.

При това, ако разглеждаме Европа като единен регион, статистиката сочи, че тя си остава, в значителна степен, “самодостатъчна”, особено по отношение на държавите от Централна и Източна Европа, където е типичен именно вътрешноконтиненталния миграционен обмен. Типични примери за това са Македония, Румъния, Естония и Хърватия, които са привлекателни най-вече за имигранти от съседните им държави, т.е. от Централна и Източна Европа, и далеч по-малко – за такива от Западна Европа. Едно изключение е Словения, където 90% от имигрантите идват от страни извън Европа. Друга група подобни държави са скандинавските, които са привлекателни за западноевропейците, турците и гражданите на бившата Югославия. На свой ред, Германия (както и Австрия или Финландия) приема имигранти предимно от Централна и Източна Европа, за разлика от Великобритания например, където почти 75% от имигрантите нямат европейски произход. Имигрантският поток в Холандия продължава да следва старите колониални “канали”, докато държавите от европейското Средиземноморие са заложници на географското си положение, т.е. на относителната си близост до Африканския континент.

Тоест, в различните европейски региони и държави доминират няколко различни тенденции, отразяващи историческата им специфика (и, в частност, миналото им на колониални държави, водещо до формирането но устойчиви пост-колониални връзки със страните-донори в миграционния процес) и географските им особености (т.е. близостта до едни или други региони, традиционно генериращи миграционни потоци към Европа). В съотвествие с това, съставът на чуждестранното население на Европа е отражение на имиграционните вълни, които последователно заливат Стария континент в периода след Втората световна война. Първата такава вълна е свързана с острия дефицит на работна ръка в много (западно)европейски страни, стремящи се да възродят икономиката си от следвоенната разруха и нуждаещи се за целта от работна ръка, набирана извън Европа, С нея е свързана и втората, очертала се в средата на 70-те години на миналия век и породена от бурния процес на “събиране” на разделените семейства и формирането на нови такива с участието на чуждестранните имигранти. Последната засега миграционни вълна бе породен от кървавите етнически и/или религиозни конфликти (някои от тях на територията на Европа), принудили хиляди хора да търсят убежище в по-спокойните и “благополучни” страни от Западна Европа.

Тоест, структурата на чуждестранното население в една или друга (западно)европейска държава се определя, както от източниците на работна ръка, използвани от нея след 1945, така и от по-ранните исторически връзки, характерни за отношенията с бившите колонии и специфичните задължения, поети пред техните жители. В последно време пък, мащабите на бежанските потоци, достигащи границите на една или друга европейска държава, са в пряка зависимост от нейната политика по отношение предоставянето на убежище, както и от географската и отдалеченост от конфликтните региони. Поради всички тези причини жителите на Южна Европа – италианци, португалци, испанци и гърци, заедно с тези на Турция, бивша Югославия, а малко по-късно – и на Северна Африка, продължават да формират най-големите чуждестранни общности в онези държави от Западна и Северна Европа, които активно ги използваха като “гаст-арбайтери”през втората половина на 40-те и през 50-те години (интересно е, че тази ситуация се запазва на фона на промяната в собствения миграционен статут на редица европейски страни, и в частност, на Италия, Гърция, Испания или Португалия, за която споменах по-горе).

Така, от 18,7 милиона чужденци, живеещи в 15-те тогавашни страни-членки на ЕС през 2000, 5,7 милиона са били имигранти от други държави-членки на Евросъюза. И въпреки че разполагат с пълна свобода на движение в рамките на ЕС, броят на тези имигранти остава практическа постоянен.

Значението на другите региони на света като генератори на миграционни потоци към Европа значително варира между отделните страни. Африка например, си остава основният източник на имигранти за Франция, Португалия и, отчасти, за Белгия, което до голяма степен се обяснява и тяхната колониална история. На свой ред Южна Америка поддържа устойчива миграционнна връзка с Португалия и Испания, както и (в по-малка степен) с Италия и Гърция. Към Великобритания се насочват повечето имигранти от Северна Америка (има и такива!) и, къето е обяснимо, около 75% от преселниците от Австралия и Океания. Азия също генерира имиграция най-вече към Британските острови, а също към Гърция и Италия, макар че характеристиката на миграционните потоци към тях е твърде различна: Великобритания запазва тесните си връзка с индийския субконтинент, Италия - с Югоизточна Азия и, в частност, с Филипините, а миграционният поток към Гърция идва предимно от Близкия и Среден изток.

Специфично в това отношение и мястото на Германия, където 75% от имигрантите са дошли от страни, извън “старият ЕС на 15-те” – най-вече от Източна Европа и Турция. Известно е, че обединена Германия получи в наследство от вече насъществуващата ГДР и една доста многобройна виетнамска общност. Освен това, за разлика от мнозинството западноеврепейски държави, броят на имигрантите от африканския континент е сравнително малък.

Следва да се отбележи също, че през последните петнайсетина години е налице очевидна диверсификация на миграционния процес, както и усложняване на неговите пространствени и времеви рамки. И в това отношение европейските тенденции не се отличават от световните. Междувременно обаче, множеството нови форми и прояви на миграционния феномен доведоха до постепенното размиване на самото понятие “миграция”, както и до това, че наложилите се дефиниции и концепции стават все по неприложими. Проблемът няма само теоретичен характер, той се отразява пряко върху състоянието на миграционната статистика и дори доведе до криза в методиката на събиране и обработка на статистическите данни. Вследствие на това множество вътрешни (т.е. в рамките на европейския континент) миграции не се фиксират и не се отчитат в анализите на учените. На първо място, това са краткосрочните (сезонни, седмични и т.н.) движения на хора, както и нелегалната миграция, превърнала се в истинско бедствие за Западна Европа. Опитвайки се да я ограничат европейските правителства предприемат най-различни (но по правило неособено ефективни) мерки. Доста несъвършена е и методиката на отчитане на миграциите на гражданите на държавите-членки на ЕС, тъй като тяхното движение не се ограничава от правилата, важащи за чужденците-имигранти.

Страница 2

 

Според дела на имиграция в демографския баланс, европейските страни могат да се разделят на шест групи. За първата група е характерно намаляване на населението, вследствие както на отрицателната раждаемост, така и на отрицателния миграционен баланс. В почти всички държави, спадащи към тази група,най-големите загуби идват от естествения спад в раждаемостта и само в Литва емиграцията играе по-съществена роля във формирането на общата демографска картина. В страните от втората група, естественият спад в раждаемостта надвишава позитивния ефект от миграционния приток. Към третата група принадлежат държавите, където емиграцията е толкова голяма, че дори и високият естествен приръст не спасява положението и общата численост на населението спада. За представителите на четвъртата група, напротив, е характерно, че естественият приръст надвишава емиграцията, затова населението там нараства. Петата група, в която влизат най-голям брой държави, притежава определени демографски предимства, дължащи се едновременно на собствения положителен естествен приръст и на устойчивия имиграционен поток. И, накрая, в шестата група влизат страни с отрицателен естествен приръст, чието население обаче нараства поради мощнния поток и имигранти. Разпределениета на европейските държави в тези шест групи е показано в таблица 1.

Тук Таблица 1

Група Страни Естествен прираст Миграционен баланс Демографски баланс
І Латвия, Литва, Молдова, Румъния, Украйна, Чехия отрицателен отрицателен отрицателен
ІІ Беларус, България, Унгария, Русия, Естония отрицателен положителен отрицателен
ІІІ Армения, Грузия, Полша положителен отрицателен положителен
ІV Андора, Азербайджан, Македония положителен отрицателен положителен
V Австрия, Белгия, Босна и Херцеговина, Великобритания, Дания, Ирландия, Исландия, Испания, Кипър, Лихтенщайн, Люксембург, Малта, Холандия, Норвегия, Португалия, Сан-Марино, Сърбия и Черна гора, Словакия, Турция, Финландия, Франция, Швейцария положителен положителен положителен
Германия, Гърция, Италия, Словения, Хърватия, Швеция отрицателен положителен положителен

Вижда се, че всички страни, губещи население, са разположени в в Централна и Източна Европа или в постъветството пространство, като в повечето случаи именно естественият спад на населението е опредебящия компонент в демографския им баланс. На свой ред, държавите, чието население нараства, формират положителния си демографски баланс, съчетавайки естествения приръст с имиграционния поток. Като географското им положение е толкова разнообразно (от Северна Европа да Средиземноморския регион), колкото се различават по своите размери, икономически и други характеристики. Само три европейски държави – също представляващи три много различни региона (Западна Европа, Балканите и Кавказ), увеличават числеността на населението си изключително благодарение на високия си естествен приръст и напук на отрицателния миграционен баланс. Накрая, общият ръст на населението изцяло зависи от имиграционния поток само в шест европейски страни разположени от най-северните (Швеция) до най-южните (Италия и Гърция) райони на континента.

Тоест, имиграцията играе важна роля във формирането на демографската ситуация във всички, без изключение, европейски държави. Освен това, именно имиграцията, във все по-голяма степен определя характеристиките и перспективите на националните пазари на труда, при това в най-различни техни сегменти – както за висококвалифицирана, така и за нискоквалифицирана работна ръка. Няа контролираната имиграция се възлагат надеждите за решаване на такива болезнени за Европа проблеми, като деформирането на възрастовата структура, породена от остаряването на коренното население и съответното увеличаване броя на гражданите в пенсионна възраст, зависещи от държавата и нейните пенсионни фондове.

Сравнително неотдавна (Западна)Европа преживя своеобразна еуфория, откривайки, че имиграцията межу да се изпълзва като вълшебно лекарство за подмладяването на стареещия континент. Наистина, за да подейства това лекарство, Европа би трябвало да приема между един и 13 милиона (!) имигранти годишно (вж. предишната статия на Жозеф Гринблат- б.р.) в периода до 2050, което очевидно не звучи реалистично.

Освен това, става ясно, че имиграцията не решава автоматично проблема със стареенето на континента, защото имигрантите също остаряват, при тях (подобно на кореннните европейци) продължителността на живота постепенно се увеличава, а раждаемостта спада. Тоест, т.нар. “заместваща миграция” не може да предотврати остаряването на европейското население и последиите от него. Затова в дневния ред на Европа отново се поставят “вечните” въпроси за стимулирането на раждаемостта, реформата на пенсионната и здравна системи, както и увеличаване на възрастовата граница за излизане в пенсия.

Като цяло, отношението към имиграцията и имигрантите от страна на експертите и от страна на редовите европейци е твърде различно. Ако първите отдавна са наясно с ролята на миграциите в живота (и за оцеляването) на Европа, вторите продължават да вярват в митове и периодично да демонстрират откровено ксенофобски настроения. Факт е обаче, че в това противопоставяне повечето европейски политици са на страната на експертите-демографи. Но след като миграцията (при цялата нееднозначност на конкретните и пряви) постепенно започва да се възприема като по-скоро положителен феномен, остава задачата да бъдат преодолени отрицателните и измерения, така че както самите имигранти, така и приемащите ги държави и общества максимално да се възползват от ресурсите и предимствата, които притежава това явление. Именно поради това принципното понятие, характеризиращо вътрешната политика на ЕС (включително и по отношение на миграциите) е думата “интеграция”.

Постепенно в Европа се налага схвящането, че усъвършестването на управлението на миграционните процеси е далеч по-ефективен и перспективен подход, отколкото затягането на контрола върху тях. И отделните европейски държави, и наднационалните институтции на ЕС започват да осъзнават, че не са в състояние да контролират миграционните потоци само с механичното затваряне на границите (пък и последното едва ли е възможно). Затова, продължавайки да полагат усилия за ограничаване на притока на имигранти, особено от страните, принадлежащи към т.нар. Трети свят, в Брюксел вече сериозно обсъждат въпроса, как да контролират и управляват не само привичните и лесни за фиксиране потоци, но и нетрадиционните (предвид тяхната порстранствено-времева динамика) и нелегалните. Подобна промяна във възприемането на миграционния феномен може да доведе до своеобразна концептуална революция. И, ако тя стане факт, Европейският съюз вероятно ще достигне качествено ново ниво в управлението на миграционните потоци.

Що се отнася да непосредсвената миграционна политика, Европа, в буквалния смесъл на думата, преживява епоха на радикални промени. Необходимостта от “хармонизация” на имиграционните закони и политики отдавна се дискутира в Брюксел, предприети са и немалко практически стъпки към реализацията на тази идея (една от последните е идеята за въвеждане на единни зелени карти, по американски образец, за жителите на държавите, които не членуват в ЕС, което, в частност, би позволило на гастарбайтерите свободно да пребивават и работат в която и да било държава от Евросъюза). Подобна консолидация на усилията е своеборазен отговор на предизвикателсдтвото на глобализиращият се миграционен феномен, с което нито една държава вече не може да се справи сама.

1. Всички данни са взети от: John Salt. Current Trends in international migration in Europe”, 2003.

* Българско геополитическо дружество

{rt}