19
Съб, Окт
4 New Articles

Латинска Америка като геополитически силов център

брой3 2009
Typography

За евентуалното превръщане на Латинска Америка в световен център на сила и геополитическо влияние се говори сравнително отскоро (от 30-40 години). Дотогава целият този огромен регион оставаше в сянката на големите държави и най-вече на САЩ, а до началото на ХХ век - и на Великобритания, Франция и Германия, като европейските колониални империи водят упорита борба за установяването на собствени сфери на влияние в Латинска Америка. Впрочем, в региона и досега има колониални владения на Великобритания, Франция и Холандия (а до началото на ХХ век и на Дания). Да не забравяме и, че в миналото цяла Латинска Америка е колония на Испания и Португалия. В началото на ХХ век и особено след избухването на Първата световна война, която антажира цялото внимание на европейските сили, САЩ окончателно налагат хегемонията си в субконтинента.

Първоначално обаче, сякаш нищо не предвещава на бившите испански и португалски колонии, извоювали независимостта си, подобна неособено завидна участ. Още повече, че те, на практика, повтарят пътя на Съединените щати, само че трийсетина години по-късно. Истината е, че латиноамериканските държави отдавна биха могли да се превърнат в значими силови центрове на територията на Америка. Само че това не се случи. Като основната причина е изостаналата им икономика, ориентирана към износа на суровини. Впрочем, ако аграрният Юг на САЩ действително се беше отделил от индустриалния Север, вероятно и той би имал подобна съдба.

Войните за независимоост през 1810-1826 окончателно слагат кръст на Испания, като велика световна държава. В същото време обаче, новите независими държави не заемат, в рамките на световния силов баланс, мястото на бившата си метрополия. На първо място, защото се оказват няколко, а не само една, а на второ – защото раздробяването им продължава и през следващите десетилетия.

Така, създадената от Симон Боливар Велика Колумбия се разпада още докато той е жив (в резултат от което му се налага да емигрира). През 1830 тя се разделя на Венецуела, Нова Гренада (след 1861 - Колумбия) и Еквадор, а в началото на ХХ век САЩ провокират отделянето на Панама от Колумбия. Съединените провинции на Централна Америка пък се разпадат през 1839.

Междувременно, САЩ овладяват значителна част от някогашното колониално наследство на Испания. Пред 1803, френският император Наполеон І препродава (за 15 млн. долара) на Съединените щати отстъпената преди това от Испания на Франция, Луизиана, Впрочем, по онова време, Луизиана включва не само едноименния американски щат, но и огромната територия на запад от река Мисисипи до Скалистите планини. През 1819, Испания, която вече е започнала да губи американските си владения, продава на САЩ Флорида и то само за 5 млн. долара. През 1845, от Мексико, което става независима държава през 1821, се откъсва Тексас, за да се присъедини малко слеед това към САЩ. Това естествено води до война между двете държави, в резултат от която Мексико е принудено да отстъпи на Съединените щати над половината от първоначалната си територия. През 1898 пък, САЩ лишават Испания и от последните и американски колонии - Куба и Порто Рико.
В същото време, южноамериканските държави са заети най-вече с разчистване на сметките помежду си, последица от което става поредната промяна в съотношението на силите на субконтинента. Така, в резултат на войната от 1864-1870, която води с Бразилия и Аржентина, Парагвай губи почти 2/3 от първоначалната си територия. Сред останалите южноамерикански държави, чиито територии са силно окастрени, вследствие на агресивните действия на по-силните им съседи, са Боливия и Еквадор. В крайна сметка, в началото на ХХ век, в Латинска Америка се утвърждават три локални силови центрове – Мексико, Бразилия и Аржентина. Всички те обаче са в сянката на САЩ, като най-могъшата държава в Новия свят.
Интеграцията като геополитически инструмент
В същото време, винаги е било ясно, че ако действително претендират за пълна външнополитическа независимост от САЩ, латиноамериканските държави биха могли да я постигнат само чрез интеграцията помежду си. Едва през 60-те години на миналия век обаче, под влияние на нарастващите радикални настроения в местните общества, са направени първите стъпки в тази посока. В това отношение победата на кубинската революция, през 1959, както и провъзгласената по-късно от Фидел Кастро „социалистическа ориентация” на тази държава, не е просто опит за излизане от сферата на влияние на САЩ, но и за открито противопоставяне на северноамериканския силов център, пък макар и с цената на присъединяването към сферата на влияние на другата тогавашна свръхдържава – комунистическата Съветска империя.

Както е известно, първото интеграционно обединение на Американския континент – Организацията на американските държави (ОАД), в която днес членуват 34 страни, е създадена още през 1948 под егидата на САЩ, стремящи се с нейна помощ да усилят влиянието си в региона. В същото време, процесите, протичащи в рамките на ОАД, отразяват промените в силовия баланс в двете Америки, още повече че тези рамки са доста гъвкави.

Първото чисто латиноамериканско обединение пък се появява през 1964. Това е Латиноамериканският парламент, обединяващ парламентите на 23 страни от региона. За разлика от Европейския парламент, латиноамериканският му аналог не притежава реална власт и представлява своеобразен политически клуб. По негов модел, по-късно са създадени и по-малки регионални обединения: Андският, Амазонският и Централноамериканският парламенти, като някои държави (Перу, Колумбия, Венецуела и Еквадор) членуват едновременно в две такива обединения.
Използвайки модела на Европейската икономическа общност, трансформирала се в Европейски съюз, Бразилия, Аржентина, Уругвай и Парагвай създават, през 1991, т.нар. Южноамерикански „общ пазар” (MERCOSUR). По-късно към него се присъединяват Чили, Боливия и Венецуела. По правило, перспективите пред това обединение се оценяват най-оптимистично. Така, на последната среща на MERCOSUR, провела се през юни 2008 в аржентинския град Тукуман, участваха всички южноамерикански лидери (освен тези на Гайана и Суринам). На него, в частност, беше взето решение за премахване на визите за гражданите на държавите от „общия пазар”. Имайки предвид, че MERCOSUR има споразумение за сътрудничество с Андската общност на нациите (в която членуват Колумбия, Еквадор, Перу и Боливия), може да се очаква че тази мярка ще се разпростре върху всички страни от Южна Америка, което би било важна стъпка по пътя към икономическата интеграция на региона. Впрочем, в рамките на MERCOSUR функционира и общ парламент, като е налице тенденция за разширяване на политическите му функции.
Що се отнася до политическата интеграция, тук нещата са по-сложни и едва ли можем да очакваме, че скоро ще бъде създаден Латиноамерикански съюз, по подобие на ЕС. Най-динамичният политически проект в региона е т.нар. Боливарианската алтернатива за Америка, идеята за която беше лансирана от президента на Венецуела Уго Чавес. В нея участват също Куба, Никарагуа и Боливия. Поне засега обаче, това не е универсално интеграционно обединене, а по-скоро политически пакт, който очевидно е насочен против влиянието на САЩ в Латинска Америка. Въпреки това, именно този тип съюзи се очертават като основните нови силови центрове в Америка на юг от Рио Гранде.

Впрочем, наред с интеграционните проекти, развиващи се като алтернативи на американското влияние в региона, продължават да се развиват и такива, чиято цел е съхраняването и укрепването на това влияние в Латинска Америка. Важно място сред тях заема проектът за Общоамериканска зона за свободна търговия (ALCA), опитващ се да наложи на цялата територия на Америка принципите на Северноамериканската зона за свободна търговия (NAFTA), в която, освен САЩ, членуват Канада и Мексико. Редица латиноамерикански държави и, в частност, Колумбия и Перу, също имат споразумения за свободна търговия със САЩ. Като цяло обаче, отношението към проекта в Южна Америка е по-скоро отрицателно. През последните години латиноамериканските държави развиват тясно сътрудничество с други световни силови центрове. Важен индикатор в това отношение е провеждането на редовни срещи между латиноамериканските правителствени и държавни ръководители и тези от ЕС и арабския свят, както и постигнатите споразумения за свободна търговия. Общият стремеж към геополитическо противопоставяне на САЩ създава основа за партньорство на някои латиноамерикански държави с Китай и мюсюлманския свят. Това най-ясно си личи в политиката на венецуелския президент Чавес, опитващ се да формира стратегически съюз с Китай и Иран на базата на общите антиамерикански настроения и китайския интерес към доставките на венецуелски петрол.

Потенциалът на Латинска Америка за самостоятелно развитие и противопоставяне на САЩ е доста крехък. При население от над 600 млн. души (два пъти повече от това на САЩ) общият БВП ва държавите от региона е около 2,5 трилиона долара тодишно, което е над пет пъти по-малко от това на САЩ. Пазарът на САЩ поема по-голямата част от износа на суровини и селскоскопанска продукция на латиноамериканските държави. Този пазар е достатъчно голям и, в същото време, е удобен и близък. Затова всички разговори за диверсификация на износа (например за доставки на венецуелски петрол за Китай, вместо за САЩ) имат само теоретичен характер. САЩ са много по-близо до Венецуела, отколкото Китай, а Иран е много по-близо до Китай, отколкото Венецуела. И извънамериканските пазари в никакъв случай не биха могли да заменят за латиноамериканските държави пазара на изключително богатите Съединени щати.

Тук е мястото да посочим, че двете държави, символизиращи сегашната „лява вълна” в Латинска Америка – Венецуела и Боливия, се опитват да играят ролята на своеобразни „енергийни суперсили” в региона, като антиамериканският патос на техните лидери се съпровожда от процес на национализация на добива и транзита на енергоносители. Между другото, тези процеси не са нови и то именно за въпросните две страни. И е напълно възможно сегашната национализация да приключи (както и в миналото) с поредната реприватизация.
Тоест, въпреки наличието на известни противоречия в отношенията между САЩ и отделни държави от региона, както и на масово недоволство от традиционната хегемония на Вашингтон, като цяло, между Съединените щати и Латинска Америка не съществува някакъв фатален сблъсък на геополитически интереси, да не говорим, че откритата конфронтация със САЩ е икономически неизгодна за повечето страни от региона.
Прекалената зависимост от САЩ
Интеграцията на латиноамериканските държави е неизбежна, но следва да имаме предвид и алтернативните варианти: или доминацията на САЩ ще укрепне, благодарение на участието им в интеграционните структури, или Латинска Америка ще се трансформира в самостоятелен силов център, въпреки усилията на САЩ. Втората перспектива обаче засега е доста неясна.

Нещата опират до това, че нито една от трите най-големи латиноамерикански държави – Мексико, Бразилия и Аржентина, не е притегателен център за регионалните сили, противопоставящи се на хегемонията на Вашингтон. Въпросните държави провеждат доста предпазлива политика по отношение на САЩ и в никакъв случай не се стремят към конфронтация с тях (Бразилия и Аржентина), или пък изцяло се съобразяват с политиката на Белия дом (Мексико). На фона на сегашните обществени настроения и при сегашните си правителства, нито една от трите големи латиноамерикански държави няма да отправи директно предизвикателство към САЩ, просто защото не се нуждаят от това. Те, по-скоро, биха могли да се възползват от слабостта на Съединените щати, ако действително се очертае подобна тенденция. Като това особено се отнася за Мексико, която има доста причини да търси исторически реванш. Поне засега, основните изразители на идеологията, насочена към прекратяването на северноамериканската доминация в Латинска Америка и превръщането на региона в самостоятелен силов център са държави, спадащи към друга (далеч по-малко влиятелна) категория. Това са Венецуела, Куба, Никарагуа, Боливия, а напоследък – и Еквадор, Уругвай и Парагвай. Потенциалът им обаче е несравнимо по-малък от ресурсите на водещите латиноамерикански държави. Освен това те са териториално разпръснати и не могат да формират ефективен геополитически блок. Именно затова венецуелският лидер Уго Чавес толкова държи на идеята за възстановяването на Велика Колумбия – т.е. държавата, съществувала по времето на Боливар, когото самият Чавес постоянно сочи като пример за съвременните латиноамерикански политици.

Обединяването на Венецуела, Колумбия, Еквадор и Панама би довело до създаването на още един мощен регионален силов център, който действително ще може да претендира за една от водещите роли в Латинска Америка. Засега обаче, липсват необходимите предпоставки за подобно развитие. Управляващите в Колумбия са тясно свързани със САЩ, а всеки опит да се провокира извършването на преврат, с цел последващо обединяване на двете държави под знамето на «боливарианската идеология», неизбежно ще доведе до обвинения в «империализъм» срещу Чавес и може да отблъсне от Венецуела много държави от региона, включително и потенциалните и съюзници. Да не говорим, че Вашингтон едва ли би допуснал подобно развитие.

Проектът «Велика Колумбия»

Стабилността на левите режими в латиноамериканските държава изглежда доста крехка. Сред най-важните характеристики на региона, проявяващи се през цялата му история, е цикличното политическо развитие на повечето държави в него. Така, антиимпериалистическите режими, обикновено биват заменяни (нерядко с военни преврати) от диктатури, работещи съвместно с чуждестранните монополи и т.нар. компрадорски капитал. На свой ред, тези режими стават жертви на бунтове и революции, с което спиралата отново се завърта. В тази връзка, да не забравяме, че наскоро опозиционните на Чавес партии победиха на изборите в 5 от 22-та щата на Венецуела, а в Боливия опозицията на президента Ево Моралес се опитва да провокира отделянето на някои провинции, което може да доведе или до разпадането на държавата, или до свалянето на президента.

Разбира се, наличието на подобна цикличност означава, че и проамериканските режими в региона не са застраховани от същата участ. Истината обаче е, че през последните десетилетия държавите от южната част на Южна Америка, както и Мексико, са на път да се измъкнат от този порочен кръг. Състоянието на техните икономики и промените в социалната им структура дават основание да се твърди, че в тях се очертава продължителна стабилизация на демократичните режими, които, по правило, не са склонни към конфронтация със САЩ.

Друга особеност на Латинска Америка е съществуващата в региона освободителна, революционна и антиимпериалистическа традиция. В този смисъл, национализмът в региона винаги е бил по-скоро ляв, отколкото десен (макар, разбира се, да има немалко изключения от това правило).
Тази особеност обяснява и синтеза, който през миналия ХХ век се осъществява между революционната и християнската идеология в Латинска Америка. Негов израз е феноменът на т.нар. «теология на освобождението». Този синтез все още не е приключил, но свързването на лявата идея и католицизма, въпреки негативното отношение на Ватикана, продължава силно да влияе върху политиката в региона. Поредно потвърждение на това стана избирането, през миналата 2008, на бившия епископ Фернандо Луго (който за целта се отказа от свещеническия си сан, без това да се отрази на популярността му) за президент на Парагвай.

В тази връзка, не бива да се изключва, че в бъдеще в Латинска Америка може да се формира алтернативен световен център на католизицма и дори на алтернативна версия на тази християнска деноминация. Впрочем, едно такова развитие би дало нови възможности за интеграция и разширяване влиянието на региона. Засега обаче, шансовете на подобна перспектива не се оценяват еднозначно.

Еволюционният вариант

В светлината на казаното дотук, вариантите за бъдещото развитие на Латинска Америка могат условно да бъдат обединени в две групи: «еволюционни» и «революционни».

Еволюционният сценарий се базира на предпоставката, че САЩ ще продължат изцяло да доминират в Западното полукълбо и традиционното разпределение на силите и икономическите отношения в региона няма да претърпят съществени промени. Тоест, регионалните интеграционни структури в рамките на двете Америки ще се изграждат под егидата на САЩ. При този вариант, сред държавите от Латинска Америка ще се формират предимно субрегионални структури от типа на Андската общност. На фона на общата политическа стабилизация е възможно, от време на време, да се появяват и режими, ползващи откровено революционна и антиамериканска реторика. Това обаче няма да бъдат големи държави от региона и съществуването им няма да представлява реална алтернатива за развитието на Латинска Америка. В крайна сметка, тези режими ще бъдат «консервирани» на някакво изгодно за интересите на САЩ равнище.

Вторият сценарий предполага укрепване на икономическата мощ на латиноамериканските държави и нарастване на политическото им влияние, началото на реална конкуренция между някои от тях (и формираните с тяхно участие съюзи) и САЩ и прехвърлянето на значителна част от латиноамериканския износ към неамериканските пазари. Регионалната интеграция ще се развива в две посоки – с участието на САЩ или без тях, като вторият вариант ще предобие по-голямо значение. Южноамериканските държави (може би не всички) ще се преориентират от създаването на «общ пазар» към формирането на реално политическо обединение, което, по степента си на консолидация, постепенно ще се доближава до сегашния модел на ЕС.

В рамките на еволюционния сценарий обаче, латиноамериканската интеграция няма да представлява идеологическа конкуренция на САЩ, в глобален мащаб, а реалното и влияние едва ли ще излезе извън границите на Западното полукълбо.

Революционният вариант

Перспективите за реализацията на този вариант се базират на предпоставката за нарастваща роля на едни или други идеологически иновации, както и за отслабването на САЩ, вследствие негативното развитие на вътрешнополитическите процеси в тази страна.

По-нататъшното нарастване на „лявата вълна” би могло до доведе до формирането на латиноамерикански съюз с ясно изразено идеологическо „ядро”, под формата на „боливарианството” или друга „антиимпериалистическа” идеология. Този съюз ще представлява интеграционно образувание, имащо подчертано геополитически характер, с обща територия, единна отбрана и структури на властта на наддържавно ниво. В неговите рамки са възможни промени в сега съществуващите граници (например създаването на Велика Колумбия).

Не е задължително хипотетичният съюз да обединява всички държави от Южна и Централна Америка, но той, при всички случаи, ще се превърне в реален силов център, чиято геополитическа цел ще бъде ерозията на мощта на САЩ. Съюзът ще предприеме консолидирани мерки за изолиране на северноамериканския пазар и мащабното излизане на латиноамериканската икономика на глобалната сцена. Можем да очакваме и, че благодарение на антиимпериалистическата си реторика, той вероятно ще се сдобие с влияние и съюзници и извън Западното полукълбо.

По-нататъшният синтез на лявата идея и католицизма пък може да доведе до формирането в Латинска Америка на нов духовен център на католическия свят, алтернативен на Ватикана. Влиянието му ще бъде осезаемо и в Европа, и в другите части на света, където има компактни маси католици. Авторитетът на латиноамериканския католически йерарх, който ще оглави тази своеобразна „Църква на Освобождението” вероятно ще съперничи с този на римския папа. При положение, че светските наддържавни структури не разполагат с достатъчно реална власт, главата на тази нова църква може да се превърне в своего рода върховен арбитър и духовен вдъхновител на латиноамериканските политически лидери. В крайния си вариант, подобно развитие би могло да доведе до появата в Латинска Америка на своеобразна теократична империя, в чиято идейна основа да се превърне „християнският социализъм”. В този случай, ролята на Латинска Америка, като световен център на влияние, би била максимална.

Разбира се, подобно развитие може да се очаква само при бързо и драматично отслабване на САЩ. Ако действително се случи нещо подобно (което е много малко вероятно), това би довело до доминация на хипотетичния съюз на латиноамериканските държави в Западното полукълбо. Макар че ако това драстично отслабване на мощта на  САЩ стане прекалено бързо, то може да окаже сдържащо влияние върху развитието на интеграционните институции на юг от Рио Гранде. В такъв случай, доминираща тенденция ще стане конкуренцията между най-силните латиноамерикански държави и техните проекти за лидерство в Новия свят. Оставайки си разединена обаче, Латинска Америка може отново да се превърне в обект на борбата за влияние между големите външни сили.

Тоест, колкото и да е парадоксално, но именно наличието на едни умерено силни Съединени щати тласка държавите от Латинска Америка към интеграция. Като всяко отклонение в една или друга посока може да има негативни последици за региона. Така, прекалено силните САЩ ще потискат (както и досега) появата и развитието на конкурентите си в Новия свят, а пък много рязкото отслабване на северноамериканската мощ ще провокира изостряне на съперничеството между отделните държави от Западното полукълбо, оставяйки интеграцията им на заден план.

* Българско геополитическо дружество

{rt}