19
Съб, Окт
4 New Articles

Морето срещу Сушата

брой3 2005
Typography

Отдавна в тълкуването на човешката история се е утвърдило схващането, че нейна движеща сила и основно съдържание е глобалното противопоставяне между “морските” и “сухопътните” държави. Войните между Атина и Спарта, или между Картаген и Рим, са сред най-популярните примери за това в класическата история. В Късното Средновековие, друга класическа “морска” държава - Венецианската република, успешно осъществява своята “голяма игра” между тогавашните могъщи континентални монархии. Един от най-известните френски военни специалисти – адмирал Кастекс, базира цялата си теория на формулата: la mer contre la terre (т.е. морето срещу сушата – б.р.). Популярните сравнения изобразяват вечната битка на кита (като символ на морските) и мечката (на континенталните сили), митовете разказват за схватката между гигантския кит Левиатан и големия звяр от сушата – слона, бика или носорога.

Пак в този контекст, много историци разглеждат и войните на Англия срещу държавите от европейския континент – Испания, Франция и Германия. Разбиро се, тук са налице доста паралели, но в повечето случаи не се обръща необходимото внимание на нещо твърде съществено. Завоят, който британската политика прави през ХVІ-ХVІІ век, и който в основата си е специфичен и неповторим, не представлява обикновено политическо решение да се концентрират всички сили за завоюването на моретата. Вдсъщност, този завой е по-скоро стихиен, фундаментален обрат от сушата към морето, който променя същността и характеристиките на самите Британски острови.

Разбира се, има много острови и като използваме това общо географско понятие, ние не обясняваме нищо. Сицилия също е остров, също както Крит, Ява или Япония. С островното положение на една държава могат да се свържат множество противоречиви събития и процеси. Така, един френски писател, митологизира живота на Наполеон, подчертавйаки, че великият пълководец е роден на остров Корсика, цял живот воюва срещу Англия (която е островна държава), бива заточен на един остров – Елба, и накрая умира на друг – Света Елена. Всъщност, самата Англия е островна държава в продължение на хиляди години – и по времето на Цезар, и на Алфред Велики, и на Ричард Лъвското сърце, и на Орлеанската дева и стогодишната война с Франция. Къде тогава е същността на въпроса и в какво се състои спецификата на подобно изобилие от исторически възможности? И едното, и другото следва да се търси в противопоставянето между различните природни стихии – т.е. между елементите на сушата и земята. Което означава, че един остров може да се разглежда в два противоположни аспекта – като откъснала се част от сушата или като неотделима част от света на моретата и океаните.

В общи линии, човешката фантазия и мироглед изцяло се определят от сушата. Поне в своето мислене и език, човекът е син на “земята” (т.е. на сушата). Неслучайно наричаме планетата, която обитаваме, именно Земя. Формирайки своите фундаментални понятия, ние (в повечето случаи) неосъзнато се обвързваме именно със сушата и гледаме морето от нейните брегове. Така, корабът в океана става “плаваща част от държавната територия”, а военният кораб – “плаваща крепост”. Островите пък се разглеждат като територия, обкръжена от морето, подобно на крепостен ров. Казваме “морски пътища” (Meeresstrassen), наивно пренасяйки познатите ни сухоземни пътища в една съвсем различна среда (съвършено различен елемент от битието), а в същото време не говорим за “въздушни пътища”, а по-скоро за въздушни линии. Човек много рядко осъзнава, че има и друга възможност - да разглежда сушата и отношенията, които се формират на нея, от гледната точка на морето, макар че именно то покрива по-голямата част от собствената ни планета. Но от подобна гледна точка, не морето е част от земята, а земята е част от морето и може да се говори не за облика на земята за за облика на морето. Това, разбира се, звучи странно, но би ни помогнало да осъзнаем една възможност, превърнала се в политическа реалност. Защото един народ може да премести своята обща екзистенция (т.е. съществуването си) от сушата към морето, превръщайки се в част от него.

Англия, в епохата на кралица Елизабет (т.е.през ХVІ-ХVІІ век) прави именно този избор против сушата и в полза на морето. Не приетото след дълго лавиране решение в полза на протестантството (срещу католицизма), или в полза на парламентаризма (против абсолютизма), а именно това, в истинския смисъл на думата, елементарно решение в полза на морето, определя същинската характеристика на фундаменталната историческа промяна, предприета от английската държава. Този процес не би могъл да се сравнява с нито едно предишно събитие от световната история, доколкото е част от действително планетарна пространствена революция и се осъществява в една епоха, когато европейските народи започват да си правят съвсем практически изводи от Великите географски открития и свързаното с тях ново разпределяне на световната суша, както и налагането на един нов световен ред. Разбира се, този съдбовен избор на Англия в полза на морето и срещу сушата не може да се представя като планомерно действие на един човек или пък групи от хора. Носители на фундаменталния, стихиен обрат са новите, набиращи сила нации на тогавашните Франция, Холандия и Англия, противопоставящи се на световната католическа държава Испания, чиято енергия, в крайна сметка, се концентрира именно в Англия (наследила и всичките им успехи в битката с испанците). Извършват го каперите, частните предприемачи, корсарите, пиратите, флибустерите – независимо как точно се наричат тези пъстри образи от онази удивителна епоха. Всъщност, те действително са били такива, каквито са се определяли сами – privateers (т.е. хора, действащи за собствена сметка и риск, в най-екстремния смисъл на това понятие). Английското правителство ги използва повече от сто години, въздавайки им почести, назначавайки ги на високи държавни постове, раздавайки им рицарски звания, или пък преследвайки ги безпощадно и изпращайки ги на бесилката. При всички случаи, става дума за хора, които в политически аспект са нещо твърде различно от криминалните морски разбойници, действащи през следващия ХVІІІ век и увековечени от писателите-романтици. Става дума за онези, които според британския издател на прословутата “История на пиратството”, превръщат Англия от бедна в богата държава, които разгромяват нейния най-опасен и могъщ враг и (което авторът подчертавао особено) и формират специфичната “раса от опитни, издръжливи и твърди моряци”, без която не би могла да възникна, нито пък да се наложи, британската световна империя. Най-важният резултат от тяхната дейност обаче не е нито британското богатство нито британската отвъдокеанска империя, а същностната промяна, която се случва с Британските острови, които вече не са просто откъснала се част от сушата, а интегрална част от Световния океан.

Оттогава насам, този остров не може да се разглежда като част от Европа. Той съзнателно скъсва брака си със Стария континент за да се обрече на Океана. И, ако бих могъл да се изразя по този начин, днес той е вдигнал котва и все повече се отдалечава от сушата. От принадлежащ на земята, става непотопяем кораб. “Децата на лъва ще се превърнат в морски риби” – както се казва в едно средновековно пророчество. Митичният образ на огромния кит Левиатан действително се превръща в реалност, но по съвсем различен начин от онзи, конструриран от Хобс в едноименната му книга. Защото Хобс нарича Левиатан държавата, докато Англия (именно вследствие на избора си в полза на морето) става нещо различно от традиционната континентална държава. Защото държавата се формира на континента, докато морето не признава държавните граници, то не е държавна територия. И днес морето и земята продължават да представляват два, макар и разположени един до друг, отделни свята, връзките между които са твърде слаби. И един англичанин може да разглежда Европа само от в аспекта на своето “морско” мислене. “Какво представлява Испания? – пита Едмънд Бърк и дава отговор, какъвто просто не би могъл да се роди в главата на някой европеец от континента – Испания е изхвърлен на европейското крайбрежие кит”.

Естествената последователност на трансформацията на една нация от континентална в морска, включва и възможността за евентуалното и “преместване” отвъд океана или, по-точно (защото “преместването” е представа, формирана от гледната точка на сушата) – за “отплуването” и в някоя друга точка на света. Днес (става дума за първите години на Втората световна война, когато в британското общество се разисква възможността за масова емиграция в САЩ, предвид съвсем реалната опасност от десант на армията на нацистка Германия на острова – б.р.) тази възможност изглежда реална. Но мисълта за нея не възниква в Англия чак през годините на войната 1939-1941, макар че поради отчаяното положение на страната именно сега придоби практическо значение и привлича всеобщия интерес. За възможността да бъдат преместени метрополията и седалището на правителството се говори отдавна. Преди почти сто години (през 1847) Дизраели пише в романа си “Танкред”: “Нека британската кралица формира голям флот, нека вземе цялата си свита и цялото управляващо съсловие и пренесе своята имперска резиденция от Лондон в Делхи. Там ще открие огромна и очакваща я империя, първокласна армия и големи постоянни доходи”.

Германия обаче, не би трябвало да се опасява от подобно развитие на нещата. Развитието на техниката, новите мощни оръжия за водене на морски войни, както и овладяването на въздушното пространство създадоха съвсем нова и качествено различна ситуация. Времената на ХVІ-ХVІІ век, когато Англия можеше да се обърне към морето, скъсвайки със сушата, и да обоснове световното си господство по отношение на европейския континент, отдавна останаха в миналото и вече не могат да се повторят. Морето вече не е отделен елемент (стихия), а се превърна в обикновено пространство, също както и въздухът е вече пространство на човешката активност и стремеж към господство. Съвременната пространствена революция е далеч по-мащабна и дълбока, отколкото онази, осъществена през ХVІ-ХVІІ век. Затова може да очакваме, че тя ще промени радикално възникналото по време на предишния планетарен преврат и обосновано от него разпределение на сушата. Новите сили ще наложат световен ред, който ще обхваща не само сушата и морето, континентите и океаните, но и въздушното пространство. Така ще приключи и епохата на Левиатан, т.е. онзи отрязък от човешката история, в който морето доминираше над сушата. Скоро това ще стане само исторически спомен, само епизод от великата история на народите. И ще разказваме на внуците си преданието за световната империя на Левиатан.

* Авторът (1941-1985) е сред най-големите немски геополитици-континенталисти, известен юрист и теоретик на т.нар. “консервативна революция”.

{rt}