17
Вт, Сеп
25 New Articles

Новият евразийски блок

брой3 2005
Typography

Бурните събития, които се случиха през първата половина на 2005 в Централна Азия, включително “революцията на лалетата” в Киргизстан и кървавото потушаване на протестите в Узбекистан, промени геополитическия баланс на силите в региона. Като най-голяма полза от тези промени има Русия, докато отношението на регионалните държави към САЩ продължава да се влошава.

Укрепвайки стратегическите си позиции в Централна Азия, Москва използва за тази цел най-вече различните регионални организации. Една от тях – Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), обединяваща Китай, Казахстан, Киргизстан, Русия, Таджикистан и Узбекистан, проведе на 5-6 юли в Астана годишната си среща с участието на държавните глави на страните-членки. На срещата беше приета обща декларация за борба с тероризма и бе решено Индия, Иран и Пакистан да получат статут на наблюдатели. Всичко това обаче остана в сянката на съдържащото се в заключителната декларация на участниците искане САЩ да уточнят крайния срок за изтеглянето на военния си персонал от региона.

В случая става дума за най-вече за американските военно-въздушни бази Карши-Ханабад (Узбекистан) и Манас (Киргизстан), въпреки че логистични структури на НАТО са разположени и в Термез (Узбекистан) и Колуб (Таджикистан).

Според редица руски анализатори, инициатор на тази, по същество, антиамериканска декларация, е бил узбекският президент Ислам Каримов, чиято страна силно влоши отношенията си със САЩ след силовото потушаване на бунтовете в Андиджан през май. Това предположение са потвърждава от изявлението на узбекския външен министър, направено непосредствено след срещата на ШОС, в което той подчерта, че американската база в страната му е била създадена за да улесни разгрома на талибанския режим в Афганистан, както и, че Узбекистан не е получил никакви компенсации за предоставянето и.

След “пробива” на САЩ в Централна Азия и появата на американските бази в региона, в столиците на бившите съветски републики започнаха да гледат на ШОС като на алтернативен силов полюс в региона. Значителни надежди се възлагаха на способността на организацията да се противопостави ефективно на различните регионални и транснационални заплахи и да гарантира по-голяма сигурност. Като в основата на подобна визия са не толкова антиамериканските настроения на местния елит, колкото отчитането на геополитическите реалности: ядрената мощ на две от страните-членки на ШОС - Русия и Китай, големият енергиен потенциал на организацията, както и фактът, че в нея членуват страни, контролиращи 61% от територията и 25% от населението на Евразия.

Напоследък, все по-актуални са въпросите, свързани с потенциалното разширяване на ШОС. Готовността си да се присъединят към нея (под една или друга форма) вече обявиха Индия, Пакистан, Иран (които през юли получиха статут на наблюдатели), Монголия (със статут на наблюдател от 2004), Южна Корея, Туркменистан, Афганистан и дори… САЩ. Толкова голям външен интерес открива пред организацията няколко алтернативни възможности:

  • да се развива като “отворена” и проамериканска организация с широк състав от участници и дори интегририрана с някои западни структури (преди всичко с НАТО);
  • да се трансформира в откровено антизападен алианс;
  • да се развие като организация, водещи позиции в която ще заеме Русия;
  • да се превърне в алианс, доминиран от Китай;
  • да се разширява на основата на “отворения регионализъм” – т.е привличайки и други азиатски държави, включително принадлежащи към света на Исляма.

 


 

Първият сценарий не дава възможност на ШОС да реализира задачите, които организацията си поставя, защото в този случай участничките ще трябва да съобразяват поведението си с естествения лидер на НАТО – САЩ. А американците (както показват и отношенията с “партньорите” им от постсъветското пространство) не допускат и най-малкото отклоняване от очертания от самите тях политически курс. Следователно, при реализацията на първия сценарий, на съществуването на ШОС като самостоятелно регионално обединение спокойно може да се сложи кръст.

Вторият сценарий води до конфронтация и също не притежава някакъв конструктивен заряд, защото може да провокира допълнително политическо напрежение в региона, отвличайки силите на страните-членки на ШОС от решаването на най-важните проблеми – тези на сигурността. Но тъй като, априори, ШОС възникна именно като алтернатива на растящото западно влияние в Централна Азия и съседните и държави, очевидно е, че елементът на съперничество между организацията и западните военно-политически структури ще продължи да съществува.

Третия и четвъртния сценарии също не изглеждат особено перспективни, тъй като предполагат наличието на една държава-лидер (Русия или Китай), както и на общ противник. Именно в това обаче е и уникалния характер на ШОС – за разлика от по-разпространените в постсъветското пространство и Азия, като цяло, модели за колективна сигурност, тази организация има възможността да развие като своеобразен модел на кооперативна сигурност (cooperative security).

Петият сценарий обаче, открива през ШОС широк простор за реализация на нейния потенциал, и изглежда, че тъкмо него се опитват да реализират напоследък страните-участнички. Органзацията твърдо е решила да не се “затваря” към други страни, пожелали асоциация с нея. Така, през 2004 статут на наблюдател получи Монголия, последвана през юли т.г. от Индия, Иран и Пакистан.

Разбира се, сценарият за една “разширена ШОС” има както плюсове, така и минуси. Пример за това са отношенията между организацията и нейното мюсюлманско обкръжение. Отношенията със света на Исляма заемат важно място в стратегията на ШОС. Най-малкото защото през последните години геополитическото значение на Централна Азия претърпя радикална промяна. Неслучайно мнозина известни политолози, наред с термина “Голям Близък изток” вече използват и понятието “Голяма Централна Азия”, включвайки в него, освен бившите съветски централноазиатски републики, и съседния азиатски (супер)регион – Китай, Афганистан, Монголия, Пакистан, Индия и Иран. В повечето от тези страни (като изключим Монголия) ислямският компонент в политиката е внушителен. Да не забравяме и, че самата ШОС обединява държави, голяма част от чието население изповядва исляма. Тоест, налага се констатацията, че ислямските страни от региона са несъмнен приоритет за организацията.

Що се отнася до въпросните държави, те са доста разнородни и целите, които преследват с интеграцията си в ШОС, също са различни. Въпреки това, има и нещо общо, което ги привлича към Шанхайската организация за сътрудничество.

На първо място, става дума за икономическия аспект от дейността на ШОС, където повечето мюсюлмански държави разчитат да открият нови възможности за укрепване на сътрудничеството и взаимодействието в енергийната сфера.

Вторият привлекателен за тях момент е свързан със сигурността. Защото сред приоритетите на ШОС е обявената от организацията борба с “трите злини”: сепаратизма, екстремизма и наркотрафика. И мюсюлманските съседи на ШОС вярват, че биха се справили с тях по-лесно в рамките на организацията – т.е. с общи усилия.

В тази връзка особено внимание заслужава проблемът за религиозния екстремизъм, който застрашава регионалната стабилност в Централна и Южна Азия, превръщайки се в много сериозно предизвикателство за участниците в ШОС, всеки от които, сам за себе си, е изправен пред тази опасност: Китай – в Синцзян-Уйгурския автономен район; Русия – в Чечения; Таджикистан, Узбекистан и Киргизстан – във Ферганската долина, където дейността на местните местните ислямистки групи тясно се преплита с тази на наркокартелите и криминалните кланове. Що се отнася да мюсюлманските съседи на ШОС, там проблемът с религиозния екстремизъм също е достатъчно остър, поддържайки в постоянно напрежение местните управляващи елити. Да не забравяме, че в населените с мюсюлмани региони, в близост до страните-членки на ШОС действа и цяла мрежа терористични организации, които си сътрудничат активно в реализацията на своите операции. Най-сериозна опасност за постсъветските републики от Централна Азия, представлявават групировките, базирани в Афганистан. Интересът на участниците в ШОС към ислямския фактор и политическата му роля нарастна след последните събития в Киргизстан и Узбекистан, които някои квалифицираха като “провокирани отвън бунтове”, докато други ги смятат за ако не за истински революции, то поне за пролог към тях. Всъщност, кои са причините за техния толкова силен регионален и дори световен резонанс?


 

Една от тях е, че въпросните събития имаха място в две стратегически важни държави и то на фона на общата активизация на американските усилия за “налагане на демокрацията” в Близкия изток, Азия и постсъветското пространство. Очевидно е, че революционнити сътресение вече не плашат Вашингтон, който все повече ги разглежда като “инструмент на историята”, помагащ му да променя според собствените си интереси картата на регионите и да сменя управляващите елити, извличайщи осезаема полза за себе си от този съзнателно провокиран хаос. Но в самите азиатски държави, които са обект на подобни опити за “демократизация”, тези геополитически иновации пораждат растяща тревога, тъй като в резултат от тях в региона съзряват условия не толкова за разпространение на демокрацията, колкото на радикалния ислямизъм. Именно тази очевидно противоречаща на интересите на азиатските и мюсюлманските държави геополитика е факторът, който обуслява ориентацията им към ШОС.

Един пример за това е Пакистан, който още от 2001 насам, се стреми към статута на наблюдател, получен от него на последната среща в Астана през юли. Доскоро, пречка за това беше недоверието на страните, членуващи в организацията, към политиката на Исламабад. Включително към участието му в създаването на движенето “Талибан”, приютило много т.нар. “ислямски опозиционери” от държавите-членки на ШОС, които разполагаха с тренировъчни лагери на територията на Афганистан. След падането на талибанския режим през 2001 беше премахната основната преграда пред взаимодействието между страните от Централна Азия и Пакистан. За това помогна и подписаното през март 2005 пакистанско-узбекистанско споразумение за борба с тероризма.

Стремежът за членство в ШОС не пречи обаче на Исламабад да води собствената си игра в централноазиатския регион. Влизайки в организацията, Пакистан се надява да активизира участието на Русия (или поне на другите страни-членки) в отдавна лансирания от него енергиен проект – изграждането на Трансафганистанския газопровод, който да свърже Туркменистан (който все още не е член на ШОС, но декларира желание за присъединяване към организацията), през Афганистан, с Пакистан и Индия. Тук обаче, интересите на Москва и Исламабад очевидно се разминават: ако Пакистан, а също Туркменистан, Афганистан, Индия и (възможно) някои традиционни износителки на суровини, членуващи в ШОС, биха подкрепили подобен маршрут, Русия (която е най-големия доставчик на петрол и газ на световните пазари и, в същото време, транзитна държава, притежаваща монопола върху трафика на енергоносители) не се нуждае от Трансафганистанския тръбопровод, защото е конкурентен на нейните собствени.

Пакистанската активност по отношение на ШОС има и чисто политичесо обяснение. Като водеща регионална сила, тази страна се стреми да увеличи присъствието си в Централна Азия още след разпадането на СССР през 1991. Исламабад е заинтересован от установяването на по-тесни икономически отношения със страните от региона, усилване на политическото си влияние и ограничаване това на своя традиционен съперник – Индия. Впрочем, има и други причини, поради които Пакистан настоява да влезе в ШОС.

Макар тази страна да се смята за стратегически партньор на САЩ, отношенията и с Вишингтон съвсем не са еднозначни. Американците подозират, че Исламабад води двойна игра, търгувайки с ядрени технологии и снабдявайки съседен Иран с компоненти за производството на обогатен уран. Във Вашингтон не крият недоволството си и от това, че пакистанският елит (напук на всички уверения за привързаността му към демокрацията) не желае да скъса връзките си с радикалните ислямски движения и продължава да осъществява почти тотален военен контрол върху политическото и икономическо развитие на страната. Пакистанското общество прогресивно се поляризира, в него запазват силни позиции ислямистките организации. Тъкмо това тласка Исламабад да търси нови партньори на север – включително сред държавите от ШОС.

Интересът на Исламабад към Шанхайската организация за сътрудничество допълнително нарастна след събитията в Киргизстан и бягтството на президента Акаев. Показателен е фактът, че малко преди началото на “революцията на лалетата” в Киргизстан, пакистанският президент Мушараф посети съседен Узбекистан и получи подкрепата му за присъединяването на страната си към “шенхайската шестица”. Мушараф и Каримов се обявиха за по-нататъщното разширяване на ШОС и постепенното и превръщане в икономическо-политически блок. Освен това Исламабад подкрепи лансираната от казахстанския президент Назарбаев идея за създаването на нов – евразийски – регионално-интеграционен съюз.

Що се отнася до перспективата за съвместно участие в ШОС на Индия и Пакистан, дори и това да се случи, то със сигурност би съдействало за укрепването на доверието в Азия и стабилизация на ситуацията, тъй като в рамките на ШОС може да се ускори решаването (с посредничеството на Москва и Пекин) на старите проблеми, тровещи отношенията между Исламабад и Делхи.


 

Индия, която на практика е втората по брой на гражданите-мюсюлмани държава в света, също отправи, през април 2004, молба за членство в ЕС (и получи статут на наблюдател през юли т.г. в Астана). Сред причините за това е нейната заинтересованост от развитие на регионалното сътрудничество в борбата с транснационалния тероризъм, религиозния екстремизъм и трафика на наркотици (т.е. със същите онези “три злини”, с които обяви, че ще се бори и ШОС), тъй като те ерозират основите на сигурността и стабилността в Азия. Разбира се, Делхи има и определен икономически интерес от интеграцията на страната в ШОС. Индия е на шесто място сред основните световни потребители на енергоносители, при това положението и е по-трудно, отколкото това на Китай например: две трети от потребностите и се покриват чрез внос, докато в Китай – само една трета. Стремейки се да диверсифицира източниците на енергоносители, Индия обръща поглед към Централна Азия, където разполага с доста по-дабри позиции, отколкото Афганистан или Пакистан например. Още докато съществуваше Съветския съюз, Индия установи тесни връзки, както с централноазиатските републики, така и с Русия. Затова, измежду трите страни, които получиха в Астана статут на наблюдатели в ШОС, имеенно Индия има най-големи шансове за пълноправно членство. Както отбеляза наскоро казахстанският президент Назарбаев: “приемането на Индия в ШОС ще превърне организацията в най-мощната структура за сигурност в Евразия”. Според него, “това би означавало разширяване на организацията към Южна и Източна Азия, където особено перспективно е взаимодействието и с държавите от АСЕАН”. Китай също не възразява срещу бъдещо пълноправно членство на Индия в ШОС. В Пекин са разтревожени от възможността “цветните революции” в постсъветското пространство да се прехвърлят в Синцзян и Вътрешна Монголия и това бе една от причините да прояви активност в уреждането на спорните китайско-индийски въпроси през 2004-2005.

Не по-малко важно е присъединяването към ШОС за Иран и най-вече за реализацията на неговата геостратегия в Централна Азия. Освен това то му дава възможност да предолее международната изолация, в която го постави Вашингтон.

Техеран получи статут на наблюдател в организацията, най-вече заради ключовите си позиции в енергийната сфера. Ще припомня, че това е вторият (след Саудитска Арабия) производител на петрол в света, а разполага и с огромни запаси от природен газ, макар че засега предлага на пазара само незначителна част от тях. Не по-малко важна е ролята на Иран като регионална държава, притежаваща военен потенциал, който и позволява да държи в постоянно напрежение съседните арабски държави от Залива. Всичто това помогна на иранците на получат статут на наблюдател, който пък им дава възможност да укрепят връзките си с останалите претенденти за членство в ШОС. За тях Иран е важен и като основно звено в транспортния коридор Север-Юг, споразумението за чието създаване бе подписано между Инадия, Иран и Русия още през 2002.

Афганистан също демонстрира активен стремеж за присъединяване към ШОС. Какви са причините за това? Макар Вашингтон да определя официално Афганистан за “образцов пример” на това, как демокрацията може да бъде наложена със сила отвън, истината е, че ситуацията в страната остава напрегната и нестабилна. Президентът Карзаи полага огромни усилия да спаси собствения си режим, включително и опитвайки да се отърве от имиджа на американски сателит. Той е силно загрижен и от предстоящите през септември парламентарни избори, които три пъти бяха отлагани и чиито резултат и последици са непредсказуеми. Освен това Карзаи разчита да реши с помощта на ШОС проблема с процъфтяващото производство на опиум в страната.

На за да постигне целта си и получи поне статут на наблюдател в организацията, Карзаи, който действително е американска креатура, трябваше предварително да получи благословията на Вашингтон. САЩ обаче съвсем не са заинтересовани от сътрудничеството на марионетние режим в Кабул с един блок, който все по-открито се противопоставя на американските интереси в централноазиатския регион и представлява реална алтернатива на разположените в Афганистан т.нар. международни сили за гарантиране на сигурността, формирани предимно от контингентите на страни-членки на НАТО. Ето защо Афганистан продължава да е извън ШОС.

Междувременно САЩ реагираха светкавично и “асиметрично” на дипломатичното подсещане от страна на ШОС, направено в Астана, за срока на американското военно присъствие в региона. Държавният департамент обяви, че въпросът за базите е решен с двустранните споразумения между Съединените щати и правителствата на Узбекистан и Киргизстан и, следователно, не влиза в компетенциите на ШОС. Веднага след това американският Конгрес обяви намерение да отпусне през 2006 85 млн.долара за “развитието на демокрацията и икономическите реформи в Русия” и да помогне за “утвърждаване върховенството на закона” в другите държави от постсъветското пространство. Тоест, Вашингтон даде да се разбере, че ще продължи да следва идеята за “перманентната демократична революция” в пространството на рухнатала съветска империя.

Но има и нещо друго. Както заяви при посещението си в Кабул председателят на Обединения комитет на началник щабовете на САЩ генерал Ричърд Майърс, американското решение за създаването на пълноценни военни бази в Афганистан, както и изграждането на такива бази в Централна Азия, “се дължи частично на стремежа към сдържане на Иран и осъществяване на мониторинг на неговите въоръжени сили”, частично – на желанието за създаване на колкото се може повече военни бази в подстъпите към Близкия изток, който има огромно значение за американската глобална стратегия. Всъщност, антитерористичната операция в Афганистан бе максимално използвана от Вашингтон за да си гарантира присъствието в централноазиатския регион за неограничено време, което пък му дава възможност да следи трафика на енергоносители от Централна Азия към Китай, да влияе върху националистическите настроения в Синцзян, а също да контролира кризисното пространство на Афганистан и индо-пакистанския регион. Поради това САЩ очевидно не се нуждаят от ШОС и каквито и да било други структури за регионална сигурност, нещо повече, те виждат в тях директен съперник. Позицията на Вашингтон, който отказва дори да обсъжда с ШОС въпроса за присъствието си в Централна Азия, изглежда още по-двусмислена, на фона на американската подкрепа за ултимативното искане на Тбилиси за закриване на всичи руски бази в Грузия в максимално кратки срокове. Последното, впрочем,

очертава още една от целите на американското присъствие в региона – постепенното изтласкване на Русия от него. В Москва са съвсем наясно с това и именно то обяснява засилената руска активност в Централна Азия, където руснаците действат, както по линия на ШОС, така и на две други регионални организации – Евразийската икономическа общност и Организацията на Договора за колективно сътрудничество. Първата, която обединява Русия, Казахстан, Киргизстан, Таджикистан и Беларус, има предимно икономически характер, докато цел на втората (където членуват същите страни, плюс Армения) е борбата с предизвикателствата към сигурността в региона.

Разбира се, ШОС несъмнено притежава несравнимо по-голям потенциал. За да го реализира обаче, организацията трябва да осъществи качествен скок, и то в най-близко време: или към трасформирането си във военен пакт, способен на практика (а не само формално) да гарантира сигурността в “Голяма Централна Азия”, или пък - към създаването на пълноценен регионален политико-икономически съюз, подобен на АСЕАН. Защото само ако ШОС съумее да изработи конкретна регионална стратегия и (което е по-важното) започне да я реализира на практика, тази действително перспективна организация би могла да отговори на стоящите пред участващите в нея държави многобройни и сложни въпроси, част от които имат транснационален характер. Тоест, ШОС има уникалния шанс да се превърне в мощен фактор, с позитивен принос за мира, прогреса и стабилността в Евразия.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Бурните събития, които се случиха през първата половина на 2005 в Централна Азия, включително “революцията на лалетата” в Киргизстан и кървавото потушаване на протестите в Узбекистан, промени геополитическия баланс на силите в региона. Като най-голяма полза от тези промени има Русия, докато отношението на регионалните държави към САЩ продължава да се влошава.

Укрепвайки стратегическите си позиции в Централна Азия, Москва използва за тази цел най-вече различните регионални организации. Една от тях – Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), обединяваща Китай, Казахстан, Киргизстан, Русия, Таджикистан и Узбекистан, проведе на 5-6 юли в Астана годишната си среща с участието на държавните глави на страните-членки. На срещата беше приета обща декларация за борба с тероризма и бе решено Индия, Иран и Пакистан да получат статут на наблюдатели. Всичко това обаче остана в сянката на съдържащото се в заключителната декларация на участниците искане САЩ да уточнят крайния срок за изтеглянето на военния си персонал от региона.

В случая става дума за най-вече за американските военно-въздушни бази Карши-Ханабад (Узбекистан) и Манас (Киргизстан), въпреки че логистични структури на НАТО са разположени и в Термез (Узбекистан) и Колуб (Таджикистан).

Според редица руски анализатори, инициатор на тази, по същество, антиамериканска декларация, е бил узбекският президент Ислам Каримов, чиято страна силно влоши отношенията си със САЩ след силовото потушаване на бунтовете в Андиджан през май. Това предположение са потвърждава от изявлението на узбекския външен министър, направено непосредствено след срещата на ШОС, в което той подчерта, че американската база в страната му е била създадена за да улесни разгрома на талибанския режим в Афганистан, както и, че Узбекистан не е получил никакви компенсации за предоставянето и.

След “пробива” на САЩ в Централна Азия и появата на американските бази в региона, в столиците на бившите съветски републики започнаха да гледат на ШОС като на алтернативен силов полюс в региона. Значителни надежди се възлагаха на способността на организацията да се противопостави ефективно на различните регионални и транснационални заплахи и да гарантира по-голяма сигурност. Като в основата на подобна визия са не толкова антиамериканските настроения на местния елит, колкото отчитането на геополитическите реалности: ядрената мощ на две от страните-членки на ШОС - Русия и Китай, големият енергиен потенциал на организацията, както и фактът, че в нея членуват страни, контролиращи 61% от територията и 25% от населението на Евразия.

Напоследък, все по-актуални са въпросите, свързани с потенциалното разширяване на ШОС. Готовността си да се присъединят към нея (под една или друга форма) вече обявиха Индия, Пакистан, Иран (които през юли получиха статут на наблюдатели), Монголия (със статут на наблюдател от 2004), Южна Корея, Туркменистан, Афганистан и дори… САЩ. Толкова голям външен интерес открива пред организацията няколко алтернативни възможности:

  • да се развива като “отворена” и проамериканска организация с широк състав от участници и дори интегририрана с някои западни структури (преди всичко с НАТО);
  • да се трансформира в откровено антизападен алианс;
  • да се развие като организация, водещи позиции в която ще заеме Русия;
  • да се превърне в алианс, доминиран от Китай;
  • да се разширява на основата на “отворения регионализъм” – т.е привличайки и други азиатски държави, включително принадлежащи към света на Исляма.

 

Бурните събития, които се случиха през първата половина на 2005 в Централна Азия, включително “революцията на лалетата” в Киргизстан и кървавото потушаване на протестите в Узбекистан, промени геополитическия баланс на силите в региона. Като най-голяма полза от тези промени има Русия, докато отношението на регионалните държави към САЩ продължава да се влошава.

Укрепвайки стратегическите си позиции в Централна Азия, Москва използва за тази цел най-вече различните регионални организации. Една от тях – Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), обединяваща Китай, Казахстан, Киргизстан, Русия, Таджикистан и Узбекистан, проведе на 5-6 юли в Астана годишната си среща с участието на държавните глави на страните-членки. На срещата беше приета обща декларация за борба с тероризма и бе решено Индия, Иран и Пакистан да получат статут на наблюдатели. Всичко това обаче остана в сянката на съдържащото се в заключителната декларация на участниците искане САЩ да уточнят крайния срок за изтеглянето на военния си персонал от региона.

В случая става дума за най-вече за американските военно-въздушни бази Карши-Ханабад (Узбекистан) и Манас (Киргизстан), въпреки че логистични структури на НАТО са разположени и в Термез (Узбекистан) и Колуб (Таджикистан).

Според редица руски анализатори, инициатор на тази, по същество, антиамериканска декларация, е бил узбекският президент Ислам Каримов, чиято страна силно влоши отношенията си със САЩ след силовото потушаване на бунтовете в Андиджан през май. Това предположение са потвърждава от изявлението на узбекския външен министър, направено непосредствено след срещата на ШОС, в което той подчерта, че американската база в страната му е била създадена за да улесни разгрома на талибанския режим в Афганистан, както и, че Узбекистан не е получил никакви компенсации за предоставянето и.

След “пробива” на САЩ в Централна Азия и появата на американските бази в региона, в столиците на бившите съветски републики започнаха да гледат на ШОС като на алтернативен силов полюс в региона. Значителни надежди се възлагаха на способността на организацията да се противопостави ефективно на различните регионални и транснационални заплахи и да гарантира по-голяма сигурност. Като в основата на подобна визия са не толкова антиамериканските настроения на местния елит, колкото отчитането на геополитическите реалности: ядрената мощ на две от страните-членки на ШОС - Русия и Китай, големият енергиен потенциал на организацията, както и фактът, че в нея членуват страни, контролиращи 61% от територията и 25% от населението на Евразия.

Напоследък, все по-актуални са въпросите, свързани с потенциалното разширяване на ШОС. Готовността си да се присъединят към нея (под една или друга форма) вече обявиха Индия, Пакистан, Иран (които през юли получиха статут на наблюдатели), Монголия (със статут на наблюдател от 2004), Южна Корея, Туркменистан, Афганистан и дори… САЩ. Толкова голям външен интерес открива пред организацията няколко алтернативни възможности:

  • да се развива като “отворена” и проамериканска организация с широк състав от участници и дори интегририрана с някои западни структури (преди всичко с НАТО);
  • да се трансформира в откровено антизападен алианс;
  • да се развие като организация, водещи позиции в която ще заеме Русия;
  • да се превърне в алианс, доминиран от Китай;
  • да се разширява на основата на “отворения регионализъм” – т.е привличайки и други азиатски държави, включително принадлежащи към света на Исляма.

 

Страница 2

 

Първият сценарий не дава възможност на ШОС да реализира задачите, които организацията си поставя, защото в този случай участничките ще трябва да съобразяват поведението си с естествения лидер на НАТО – САЩ. А американците (както показват и отношенията с “партньорите” им от постсъветското пространство) не допускат и най-малкото отклоняване от очертания от самите тях политически курс. Следователно, при реализацията на първия сценарий, на съществуването на ШОС като самостоятелно регионално обединение спокойно може да се сложи кръст.

Вторият сценарий води до конфронтация и също не притежава някакъв конструктивен заряд, защото може да провокира допълнително политическо напрежение в региона, отвличайки силите на страните-членки на ШОС от решаването на най-важните проблеми – тези на сигурността. Но тъй като, априори, ШОС възникна именно като алтернатива на растящото западно влияние в Централна Азия и съседните и държави, очевидно е, че елементът на съперничество между организацията и западните военно-политически структури ще продължи да съществува.

Третия и четвъртния сценарии също не изглеждат особено перспективни, тъй като предполагат наличието на една държава-лидер (Русия или Китай), както и на общ противник. Именно в това обаче е и уникалния характер на ШОС – за разлика от по-разпространените в постсъветското пространство и Азия, като цяло, модели за колективна сигурност, тази организация има възможността да развие като своеобразен модел на кооперативна сигурност (cooperative security).

Петият сценарий обаче, открива през ШОС широк простор за реализация на нейния потенциал, и изглежда, че тъкмо него се опитват да реализират напоследък страните-участнички. Органзацията твърдо е решила да не се “затваря” към други страни, пожелали асоциация с нея. Така, през 2004 статут на наблюдател получи Монголия, последвана през юли т.г. от Индия, Иран и Пакистан.

Разбира се, сценарият за една “разширена ШОС” има както плюсове, така и минуси. Пример за това са отношенията между организацията и нейното мюсюлманско обкръжение. Отношенията със света на Исляма заемат важно място в стратегията на ШОС. Най-малкото защото през последните години геополитическото значение на Централна Азия претърпя радикална промяна. Неслучайно мнозина известни политолози, наред с термина “Голям Близък изток” вече използват и понятието “Голяма Централна Азия”, включвайки в него, освен бившите съветски централноазиатски републики, и съседния азиатски (супер)регион – Китай, Афганистан, Монголия, Пакистан, Индия и Иран. В повечето от тези страни (като изключим Монголия) ислямският компонент в политиката е внушителен. Да не забравяме и, че самата ШОС обединява държави, голяма част от чието население изповядва исляма. Тоест, налага се констатацията, че ислямските страни от региона са несъмнен приоритет за организацията.

Що се отнася до въпросните държави, те са доста разнородни и целите, които преследват с интеграцията си в ШОС, също са различни. Въпреки това, има и нещо общо, което ги привлича към Шанхайската организация за сътрудничество.

На първо място, става дума за икономическия аспект от дейността на ШОС, където повечето мюсюлмански държави разчитат да открият нови възможности за укрепване на сътрудничеството и взаимодействието в енергийната сфера.

Вторият привлекателен за тях момент е свързан със сигурността. Защото сред приоритетите на ШОС е обявената от организацията борба с “трите злини”: сепаратизма, екстремизма и наркотрафика. И мюсюлманските съседи на ШОС вярват, че биха се справили с тях по-лесно в рамките на организацията – т.е. с общи усилия.

В тази връзка особено внимание заслужава проблемът за религиозния екстремизъм, който застрашава регионалната стабилност в Централна и Южна Азия, превръщайки се в много сериозно предизвикателство за участниците в ШОС, всеки от които, сам за себе си, е изправен пред тази опасност: Китай – в Синцзян-Уйгурския автономен район; Русия – в Чечения; Таджикистан, Узбекистан и Киргизстан – във Ферганската долина, където дейността на местните местните ислямистки групи тясно се преплита с тази на наркокартелите и криминалните кланове. Що се отнася да мюсюлманските съседи на ШОС, там проблемът с религиозния екстремизъм също е достатъчно остър, поддържайки в постоянно напрежение местните управляващи елити. Да не забравяме, че в населените с мюсюлмани региони, в близост до страните-членки на ШОС действа и цяла мрежа терористични организации, които си сътрудничат активно в реализацията на своите операции. Най-сериозна опасност за постсъветските републики от Централна Азия, представлявават групировките, базирани в Афганистан. Интересът на участниците в ШОС към ислямския фактор и политическата му роля нарастна след последните събития в Киргизстан и Узбекистан, които някои квалифицираха като “провокирани отвън бунтове”, докато други ги смятат за ако не за истински революции, то поне за пролог към тях. Всъщност, кои са причините за техния толкова силен регионален и дори световен резонанс?

Страница 3

 

Една от тях е, че въпросните събития имаха място в две стратегически важни държави и то на фона на общата активизация на американските усилия за “налагане на демокрацията” в Близкия изток, Азия и постсъветското пространство. Очевидно е, че революционнити сътресение вече не плашат Вашингтон, който все повече ги разглежда като “инструмент на историята”, помагащ му да променя според собствените си интереси картата на регионите и да сменя управляващите елити, извличайщи осезаема полза за себе си от този съзнателно провокиран хаос. Но в самите азиатски държави, които са обект на подобни опити за “демократизация”, тези геополитически иновации пораждат растяща тревога, тъй като в резултат от тях в региона съзряват условия не толкова за разпространение на демокрацията, колкото на радикалния ислямизъм. Именно тази очевидно противоречаща на интересите на азиатските и мюсюлманските държави геополитика е факторът, който обуслява ориентацията им към ШОС.

Един пример за това е Пакистан, който още от 2001 насам, се стреми към статута на наблюдател, получен от него на последната среща в Астана през юли. Доскоро, пречка за това беше недоверието на страните, членуващи в организацията, към политиката на Исламабад. Включително към участието му в създаването на движенето “Талибан”, приютило много т.нар. “ислямски опозиционери” от държавите-членки на ШОС, които разполагаха с тренировъчни лагери на територията на Афганистан. След падането на талибанския режим през 2001 беше премахната основната преграда пред взаимодействието между страните от Централна Азия и Пакистан. За това помогна и подписаното през март 2005 пакистанско-узбекистанско споразумение за борба с тероризма.

Стремежът за членство в ШОС не пречи обаче на Исламабад да води собствената си игра в централноазиатския регион. Влизайки в организацията, Пакистан се надява да активизира участието на Русия (или поне на другите страни-членки) в отдавна лансирания от него енергиен проект – изграждането на Трансафганистанския газопровод, който да свърже Туркменистан (който все още не е член на ШОС, но декларира желание за присъединяване към организацията), през Афганистан, с Пакистан и Индия. Тук обаче, интересите на Москва и Исламабад очевидно се разминават: ако Пакистан, а също Туркменистан, Афганистан, Индия и (възможно) някои традиционни износителки на суровини, членуващи в ШОС, биха подкрепили подобен маршрут, Русия (която е най-големия доставчик на петрол и газ на световните пазари и, в същото време, транзитна държава, притежаваща монопола върху трафика на енергоносители) не се нуждае от Трансафганистанския тръбопровод, защото е конкурентен на нейните собствени.

Пакистанската активност по отношение на ШОС има и чисто политичесо обяснение. Като водеща регионална сила, тази страна се стреми да увеличи присъствието си в Централна Азия още след разпадането на СССР през 1991. Исламабад е заинтересован от установяването на по-тесни икономически отношения със страните от региона, усилване на политическото си влияние и ограничаване това на своя традиционен съперник – Индия. Впрочем, има и други причини, поради които Пакистан настоява да влезе в ШОС.

Макар тази страна да се смята за стратегически партньор на САЩ, отношенията и с Вишингтон съвсем не са еднозначни. Американците подозират, че Исламабад води двойна игра, търгувайки с ядрени технологии и снабдявайки съседен Иран с компоненти за производството на обогатен уран. Във Вашингтон не крият недоволството си и от това, че пакистанският елит (напук на всички уверения за привързаността му към демокрацията) не желае да скъса връзките си с радикалните ислямски движения и продължава да осъществява почти тотален военен контрол върху политическото и икономическо развитие на страната. Пакистанското общество прогресивно се поляризира, в него запазват силни позиции ислямистките организации. Тъкмо това тласка Исламабад да търси нови партньори на север – включително сред държавите от ШОС.

Интересът на Исламабад към Шанхайската организация за сътрудничество допълнително нарастна след събитията в Киргизстан и бягтството на президента Акаев. Показателен е фактът, че малко преди началото на “революцията на лалетата” в Киргизстан, пакистанският президент Мушараф посети съседен Узбекистан и получи подкрепата му за присъединяването на страната си към “шенхайската шестица”. Мушараф и Каримов се обявиха за по-нататъщното разширяване на ШОС и постепенното и превръщане в икономическо-политически блок. Освен това Исламабад подкрепи лансираната от казахстанския президент Назарбаев идея за създаването на нов – евразийски – регионално-интеграционен съюз.

Що се отнася до перспективата за съвместно участие в ШОС на Индия и Пакистан, дори и това да се случи, то със сигурност би съдействало за укрепването на доверието в Азия и стабилизация на ситуацията, тъй като в рамките на ШОС може да се ускори решаването (с посредничеството на Москва и Пекин) на старите проблеми, тровещи отношенията между Исламабад и Делхи.

Страница 4

 

Индия, която на практика е втората по брой на гражданите-мюсюлмани държава в света, също отправи, през април 2004, молба за членство в ЕС (и получи статут на наблюдател през юли т.г. в Астана). Сред причините за това е нейната заинтересованост от развитие на регионалното сътрудничество в борбата с транснационалния тероризъм, религиозния екстремизъм и трафика на наркотици (т.е. със същите онези “три злини”, с които обяви, че ще се бори и ШОС), тъй като те ерозират основите на сигурността и стабилността в Азия. Разбира се, Делхи има и определен икономически интерес от интеграцията на страната в ШОС. Индия е на шесто място сред основните световни потребители на енергоносители, при това положението и е по-трудно, отколкото това на Китай например: две трети от потребностите и се покриват чрез внос, докато в Китай – само една трета. Стремейки се да диверсифицира източниците на енергоносители, Индия обръща поглед към Централна Азия, където разполага с доста по-дабри позиции, отколкото Афганистан или Пакистан например. Още докато съществуваше Съветския съюз, Индия установи тесни връзки, както с централноазиатските републики, така и с Русия. Затова, измежду трите страни, които получиха в Астана статут на наблюдатели в ШОС, имеенно Индия има най-големи шансове за пълноправно членство. Както отбеляза наскоро казахстанският президент Назарбаев: “приемането на Индия в ШОС ще превърне организацията в най-мощната структура за сигурност в Евразия”. Според него, “това би означавало разширяване на организацията към Южна и Източна Азия, където особено перспективно е взаимодействието и с държавите от АСЕАН”. Китай също не възразява срещу бъдещо пълноправно членство на Индия в ШОС. В Пекин са разтревожени от възможността “цветните революции” в постсъветското пространство да се прехвърлят в Синцзян и Вътрешна Монголия и това бе една от причините да прояви активност в уреждането на спорните китайско-индийски въпроси през 2004-2005.

Не по-малко важно е присъединяването към ШОС за Иран и най-вече за реализацията на неговата геостратегия в Централна Азия. Освен това то му дава възможност да предолее международната изолация, в която го постави Вашингтон.

Техеран получи статут на наблюдател в организацията, най-вече заради ключовите си позиции в енергийната сфера. Ще припомня, че това е вторият (след Саудитска Арабия) производител на петрол в света, а разполага и с огромни запаси от природен газ, макар че засега предлага на пазара само незначителна част от тях. Не по-малко важна е ролята на Иран като регионална държава, притежаваща военен потенциал, който и позволява да държи в постоянно напрежение съседните арабски държави от Залива. Всичто това помогна на иранците на получат статут на наблюдател, който пък им дава възможност да укрепят връзките си с останалите претенденти за членство в ШОС. За тях Иран е важен и като основно звено в транспортния коридор Север-Юг, споразумението за чието създаване бе подписано между Инадия, Иран и Русия още през 2002.

Афганистан също демонстрира активен стремеж за присъединяване към ШОС. Какви са причините за това? Макар Вашингтон да определя официално Афганистан за “образцов пример” на това, как демокрацията може да бъде наложена със сила отвън, истината е, че ситуацията в страната остава напрегната и нестабилна. Президентът Карзаи полага огромни усилия да спаси собствения си режим, включително и опитвайки да се отърве от имиджа на американски сателит. Той е силно загрижен и от предстоящите през септември парламентарни избори, които три пъти бяха отлагани и чиито резултат и последици са непредсказуеми. Освен това Карзаи разчита да реши с помощта на ШОС проблема с процъфтяващото производство на опиум в страната.

На за да постигне целта си и получи поне статут на наблюдател в организацията, Карзаи, който действително е американска креатура, трябваше предварително да получи благословията на Вашингтон. САЩ обаче съвсем не са заинтересовани от сътрудничеството на марионетние режим в Кабул с един блок, който все по-открито се противопоставя на американските интереси в централноазиатския регион и представлява реална алтернатива на разположените в Афганистан т.нар. международни сили за гарантиране на сигурността, формирани предимно от контингентите на страни-членки на НАТО. Ето защо Афганистан продължава да е извън ШОС.

Междувременно САЩ реагираха светкавично и “асиметрично” на дипломатичното подсещане от страна на ШОС, направено в Астана, за срока на американското военно присъствие в региона. Държавният департамент обяви, че въпросът за базите е решен с двустранните споразумения между Съединените щати и правителствата на Узбекистан и Киргизстан и, следователно, не влиза в компетенциите на ШОС. Веднага след това американският Конгрес обяви намерение да отпусне през 2006 85 млн.долара за “развитието на демокрацията и икономическите реформи в Русия” и да помогне за “утвърждаване върховенството на закона” в другите държави от постсъветското пространство. Тоест, Вашингтон даде да се разбере, че ще продължи да следва идеята за “перманентната демократична революция” в пространството на рухнатала съветска империя.

Но има и нещо друго. Както заяви при посещението си в Кабул председателят на Обединения комитет на началник щабовете на САЩ генерал Ричърд Майърс, американското решение за създаването на пълноценни военни бази в Афганистан, както и изграждането на такива бази в Централна Азия, “се дължи частично на стремежа към сдържане на Иран и осъществяване на мониторинг на неговите въоръжени сили”, частично – на желанието за създаване на колкото се може повече военни бази в подстъпите към Близкия изток, който има огромно значение за американската глобална стратегия. Всъщност, антитерористичната операция в Афганистан бе максимално използвана от Вашингтон за да си гарантира присъствието в централноазиатския регион за неограничено време, което пък му дава възможност да следи трафика на енергоносители от Централна Азия към Китай, да влияе върху националистическите настроения в Синцзян, а също да контролира кризисното пространство на Афганистан и индо-пакистанския регион. Поради това САЩ очевидно не се нуждаят от ШОС и каквито и да било други структури за регионална сигурност, нещо повече, те виждат в тях директен съперник. Позицията на Вашингтон, който отказва дори да обсъжда с ШОС въпроса за присъствието си в Централна Азия, изглежда още по-двусмислена, на фона на американската подкрепа за ултимативното искане на Тбилиси за закриване на всичи руски бази в Грузия в максимално кратки срокове. Последното, впрочем,

очертава още една от целите на американското присъствие в региона – постепенното изтласкване на Русия от него. В Москва са съвсем наясно с това и именно то обяснява засилената руска активност в Централна Азия, където руснаците действат, както по линия на ШОС, така и на две други регионални организации – Евразийската икономическа общност и Организацията на Договора за колективно сътрудничество. Първата, която обединява Русия, Казахстан, Киргизстан, Таджикистан и Беларус, има предимно икономически характер, докато цел на втората (където членуват същите страни, плюс Армения) е борбата с предизвикателствата към сигурността в региона.

Разбира се, ШОС несъмнено притежава несравнимо по-голям потенциал. За да го реализира обаче, организацията трябва да осъществи качествен скок, и то в най-близко време: или към трасформирането си във военен пакт, способен на практика (а не само формално) да гарантира сигурността в “Голяма Централна Азия”, или пък - към създаването на пълноценен регионален политико-икономически съюз, подобен на АСЕАН. Защото само ако ШОС съумее да изработи конкретна регионална стратегия и (което е по-важното) започне да я реализира на практика, тази действително перспективна организация би могла да отговори на стоящите пред участващите в нея държави многобройни и сложни въпроси, част от които имат транснационален характер. Тоест, ШОС има уникалния шанс да се превърне в мощен фактор, с позитивен принос за мира, прогреса и стабилността в Евразия.

* Българско геополитическо дружество

{rt}