11
Пон, Ное
22 New Articles

Америка и Европа – новите предизвикателства

брой3 2005
Typography

Обикновено европейците ме смятат за човек, който би трябвало да разбира проблемите на Европа след като се е родил тук, и дори ме наричат “европеец по сърце”.

Всъщност истината е, че моята представа за Европа се оформи едва в периода след Втората световна война, когато се върнах на континента заедно с американската окупационна армия. Видях онази разрушена Европа и станах свидетел на нейното възраждане, на възстановяването на отношенията с Германия и другите европейски държави, както и на борбата за свобода в Източна Европа. Именно това бе периодът, в който се формира и моето политическо мислене.

Споменавам това, защото принадлежа към онова поколение за което укрепването на трансатлантическите отношения бе в основата на американската външна политика. Когато влязох в администрацията на Ричард Никсън, първото му пътуване в чужбина като президент бе именно в Европа. Оттогава обаче, от двете страни на Атлантика се смениха поне две поколения. Така че онази Европа, която познавам най-добре, първо в качеството ми на учен, а след това и на политик, бе свързана органично със Съединените щати - както по необходимост, така и по принципни съображения. За нея сътрудничеството с Америка бе от жизнено значение и затова – в реда на нещата. Разбира се, отношенията не винаги бяха гладки - в тях имаше немалко кризи, дори и по времето на студената война. Но макар че това не бе един романтичен период, факт е, че през него доминираше усещането за обща съдба и общи цели. И споровете (когато имаше такива) бяха по-скоро за методите с чиято помощ да постигнем тези цели, а не за принципите или пък за това, дали трябва да си сътрудничим. Днес обаче сме свидетели на фундаментална промяна в това отношение.

Днес основният въпрос е, дали Америка е заинтересована от една обединена Европа, както и каква Европа всъщност биха искали да видят във Вашингтон? Другият въпрос, който очевидно си задават много хора от Централна и Източна Европа, е как страните им ще могат да балансират между желанието да поддържат приятелски връзки със САЩ и очевидната враждебност, която демонстрират към Америка такива ключови европейски държави като Германия и Франция? Всъщност, може би е пресилено да се твърди, че последните две страни са враждебно настроени към Съединените щати, но поне в очите на източноевропейците нещата изглеждат така. При всички случаи е налице определено напрежение между Париж и Берлин, от една страна, и Вашингтон – от друга. Което несъмнено е проблем за страните от Централна и Източна Европа, които искат да бъдат част от Европа, без обаче да се разграничат от Америка. Затова ще се спра именно на тези два въпроса.

И така, каква Европа би искала да види Америка? Всъщност, истинският въпрос е: за коя Америка говорим? Ако става дума за преобладаващото мнозинство американци, те просто нямат представа, каква Европа биха искали да видят. Тоест, тази Америка не е враждебно настроена към Европа, а просто е безразлична към нея. Що се отнася до американските политици, проблемът е, как да се стимулира интереса им към укрепване на трансатлантическите връзки, така че той да надделее над тяхното неприязнено отношение към Стария континент. Една от основните психологически (ако не и политически) дилеми между Европа и Америка е, свързан с огромното внимание, което европейските политици отделят на въпроса за европейската идентичност, в сравнение с това, което му отделят техните колеги от САЩ. Много бих се изненадал например, ако някой високопоставен американски политик е чел Европейската конституция. Докато европейските външни министри обикновено отделят по 40% от времето си на проблеми, касаещи ЕС, американските им колеги почти не обръщат внимание на тези въпроси. Затова и въпросът, “каква Европа би желала да види Америка?” няма точен отговор. Но, както вече споменах, аз съм човек от следвоенното поколение, което вярваше и работеше за тесни връзки между Европа и Америка. Това, донякъде, е предимство, но то е и недостатък, защото онази Европа, която познаваме, бе обвързана със Съединените щати, както поради спецификата на студената война, така и заради собствените си икономически интереси.

Ето защо, когато Европа започна все по-открито да се противопоставя на САЩ, ние американците реагирахме вероятно по-остро, отколкото би трябвало. От друга страна обаче, поведението на Франция и Германия по иракския въпрос действително шокира много американци. И преди имахме противорочия по отношение на тактиката, а от време на време – дори и стратегически противоречия, но никога не бяхме ставали свидетели на това, как отделни европейски правителства атакуват фондаменталните принципи на американската политика. Именно това доведе до сегашната ситуация, особено по отношение на Франция и, в по-малка степен, на Германия.


 

Но да се върнем на въпроса, “какво иска Америка?”. Истината е, че Америка, като държава, не разполага с ясен отговор. Всъщност, предизвикателството, пред което сме изправени (поне ние, в САЩ) е в сблъсъка между мултилатерализма и унилатерализма (т.е. между многостранния и едностранния подход във външната политика – б.р.). Администрацията на Буш често е обвинявана, че действа едностранно, докато европейците предпочитат мултилатералния подход. Но това е само на повърхността. Истинският проблем е, дали между Европа и Америка все още има усещане за общност на целите. Ако това е така, мултилатералният подход се налага от самосебе си. Но, ако подобно усещане липсва, европейско-американските отношения са обречени на стагнация, а унилатерализмът става неизбежен. В това е същността на днешната ситуация.

Проблемът често се представя катопроцедурен въпрос. Но в случая не става дума за процедура, а за същността на нещата. Никак не е ясно, дали въобще е възможно да се възроди усещането за трансатлантическа общност. Това е въпрос, на който трябва отговорят от двата бряга на Атлантика. Самият аз не съм сигурен, какъв точно ще бъде отговорът, знам само че този въпрос следва да се постави с цялата му сериозност.

Предишният модел на трансатлантическите отношения от ерата на студената война беше прост: той се основаваше на презумпцията, че Европа трябва да стане по-силна, т.е. да се обедини, за да поеме част от бремето на Америка. Този модел се основаваше върху презумпцията, че съществува само една стратегия и тя е американската, както и че, европейският принос ще бъде свързан предимно с поемане на част от бремето по осъществянето и. Днес това вече не е така. Днес виждаме европейците да изразяват собствена визия за нещата. Онова, което ме тревожи особено обаче, е вярата на определени кръгове в Европа, че европейската идентичност може да се базира именно върху противопоставянето на САЩ. Тоест, въпросът не е, дали европейците могат да критикуват Америка или да се придържат към различна от нейната политическа позиция. Въпросът е, дали Европа може да се утвърди като самостоятелен геополитически субект, противопоставяйки се на САЩ. Тъкмо това тревожи повечето американци, които са ангажирани с проблема. Една Европа, която е достатъчно силна за да отстоява собствените си позиции, като те могат да бъдат и различни от тези на САЩ, би била от голяма полза за международния баланс. Но една Европа, която се самоопределя в духа на класическата европейска традиция, утвърдила се през вековете на континента – т.е. като се опитва да ерозира позициите на най-могъщата в момента държава и това се превръща в основна цел на нейната политика – несъмнено би представлявала проблем за Америка.

Впрочем, в дългосрочен план, това вероятно ще се окаже проблем и за самата Европа, както и за света, като цяло. Известно е, че има безброй интелектуални анализи, посветени на класическите модели във външната политика, отношенията между отделните страни, както и начините, чрез които може да се постигне и утвърди мирът в една международна система от суверенни държави. Само че днес живеем в един свят, който в редица отношения е надраснал концепцията за суверенитета, макар в същото време все още да се ръководи от принципите за държавния суверенитет, установени от Вестфалския договор от 1648. А основната особеност на съвременния свят е, че той е изправен пред редица нови предизвикателства и възможности, които излизат далеч извън традиционната концепция за суверенитета. Едно от тях е приватизацията на сигурността. Днес е съвсем в реда на нещата определени групи (различаващи от държавите), които оперират на територията на държавите, но са независими от тях, да пораждат най-сериозните предизвикателства пред които сме изправени в сферата на сигурността. И този проблем не може да се реши на основата на принципите за суверенитета или на дефинициите за агресия, създадени в епохата на националните държави.

Прословутата американска концепция за необходимостта от нанасянето на изпреварващи удари е интелектуално коректна. Просто защото самият характер на днешните заплахи изисква превантивни действия за предотвратяването им. И тук не става дума за група радикално настроени американски политици, търсещи си повод за война. Само че начинът, който се лансира тази концепция е прекалено “американски” и се основава върху схващането, че американската позиция може автоматично да се трансформира в универсална, т.е. че другите нации трябва да я приемат едва ли не веднага. Непосредствено след 11 септември САЩ действително нямаха особен избор. Но едно от новите предизвикателства пред Америка и Европа днес е да дадат адекватен отговор на въпроса, дали е възможно да се дефинират принципите, върху които да се основава нанасянето на изпреварващи удари, които да бъдат възприети от преобладаващата част от човечеството, и които са практически приложими в един свят, където дори престъпността е вече интернационална, да не говорим за тероризма.

В този смисъл, проблемът е не толкова в това, дали европейските институции са съвместими с американската политика. Лично аз не предвиждам сериозни опити на Америка да се намеси с процеса на европейската интеграция. Както вече отбелязах, повечето влиятелни американски политици, както и повечето обикновени хора нямат ясна представа за спецификата на европейските институции. Те не са наясно и как ще еволюират отношенията между САЩ и Европа. Но очевидно ще бъдат разочаровани и загрижени, ако окончателно се убедят, че европейското противопоставяне на американската политика се основава на принципни различия, както и, че се използва като средство за утвърждаването на новата европейска идентичност.


 

Има и няколко чисто практически съображения. Например, въпросът за европейската отбранителна идентичност. По принцип, няма никакъв проблем Европа да укрепва своята собствена идентичност във военната сфера. Но това поражда два въпроса. Единият е институционален – в такъв случай, какво ще стане с НАТО? Дали занапред европейците ще трябва първо да формулират собствената си обща позиция по конкретен въпрос, преди да го обсъдят с американците на поредната среща на пакта? Помня, че когато бях държавен секретар се сблъсках със следния проблем, касаещ отношенията ни с Европейската общност: когато разговарях с представителите на отделните европейски държави, нито един от тях не желаеше да обсъжда конкретния проблем, преди Общността да е взела решение по него, а след като въпросното решение вече бе взето, разговорите ставаха безсмислени, понеже отделните страни-членки трябваше или да се съобразяват с него, или да стартират сложна и мудна процедура за преразглеждането му. Така че, ако и НАТО занапред взема решенията си едва след като европейците предварително са уточнили позицията си, това несъмнено силно би затруднило ефективността на алианса.

Миналата година, в разгара на американско-европейския словесен сблъсък, група известни американски политици излязоха с апел, в който критикуваха прекалено острата реторика, използвана от правителството на САЩ в спора и призоваха към търсене на компромис. В апела си те споменаха и, че би било полезно ако европейците позволят на американски наблюдатели да присъстват на дебатите в основните институции на ЕС. Интересно е, че тъкмо това предизвика гнева на хора като Жак Делор и на редица немски политици. И никой не се сети да поздрави въпросните американци, че се опитват да възстановят връзките между САЩ и Европа. Вместо това, те бяха обвинени, че се опитват да се намесват във вътрешните работи на ЕС. Разбирам много от критиките, които ни отправят от другата страна на Атлантика, но нека все пак се опитаме да разгледаме проблема от позициите на онези, които искрено желаят укрепването на евро-атлантическите отношения.

Каквито и да са позициите ни по войната в Ирак, ясно е, че политиката по умиротворяването на страната след свалянето на Саддам е от изключително значение както за САЩ, така и за Европа. Тоест, този въпрос не касае само Америка. Ако умиротворяването приключи с поражение за радикалната ислямистка съпротива в страната, това би имало сериозни последици и за Европа, и за мюсюлманския свят. Нееднократно съм заявявал в САЩ, че е необходимо да се създаде контактна група от държави, имащи влияние и позиции в света на Исляма. Според мен тя би следвало да се заеме с решаването на целия комплекс от проблеми в региона: Ирак, отношенията с Иран и палестинския въпрос (по отношение на която традиционната европейска позиция е, че САЩ трябва да наложи на Израел своя план за решаването на проблема, без оглед на последиците). Това, разбира се, са само най-належащите измежду тях.

Днес преживяваме един преходен и доста напрегнат период, в който традиционната система на международни отношения се променя, като вече се очертава нова такава система. В хода на тези трансформации, фундаментално се променя и досегашният силов баланс в света. Днешният възход на Китай е още по-забележителе, отколкото германският подем в края на ХІХ век, довел до много сериозно промени в тогавашната система на международни отношения. А непосредствено след Китай, като нова велика сила се очертава и Индия. В същото време, ходът на събитията в Близкия изток донякъде напомня онзи в Европа през ХVІІ век, когато на Стария континент бушуват религиозни войни. В Азия пък, ситуацията напомня европейската система на баланс на силите, установена през ХІХ век. Наред с това вече функционира един безпрецедентен нов свят – глробалната политическа система на ХХІ век, доминираща в атлантическата зона. В този нов свят фундаменталните въпроси са: “Могат ли Европа и Америка да дефинират някакво общо бъдеще? В състояние ли са да дефинират онези общи ценности, в чието име и в чиято защита да се обединят? Какво биха могли да направят една за друга държавите от двете страни на Атлантика, преодолявайки ограниченията на концепцията за собствените си национални интереси?”.

Ако системата на международните отношения продължи и занапред да функционира изцяло на основата на националните интереси, вероятно ще се окажем в ситуация, аналогична с тази отпреди 1914. В такъв случай ще има няколко силови полюса – Америка, Европа, Китай, възможно Русия и Индия, които ще градят отношенията помежду си на базата на своите конкретни интереси и временни съюзи. Но след като тази система не функционираше добре, дори в ограничените рамки на предвоенна Европа, можем да очакваме, че в съвременния глобализиращ се свят, тя може да доведе до катастрофа. Ето защо ключовият въпрос днес е: възможно ли е Европа и Америка да възстановят и задълбочат специалните си отношения? Америка трябва да постави на втори план своята мощ, в името на постигането на консенсус с Европа. На свой ред, Европа трябва да използва евроинтеграционните механизми и стремежа си към по-голяма независимост за да се споразумее със САЩ, как двете страни на Атлантика да си поделят отговорността за достойно посрещане на новите предизвикателства.

* Статията се базира на лекцията, изнесена от бившия държавен секретар на САЩ на международната конференция “Новата политика на Централна и Източна Европа” във Варшава

{rt}

Обикновено европейците ме смятат за човек, който би трябвало да разбира проблемите на Европа след като се е родил тук, и дори ме наричат “европеец по сърце”.

Всъщност истината е, че моята представа за Европа се оформи едва в периода след Втората световна война, когато се върнах на континента заедно с американската окупационна армия. Видях онази разрушена Европа и станах свидетел на нейното възраждане, на възстановяването на отношенията с Германия и другите европейски държави, както и на борбата за свобода в Източна Европа. Именно това бе периодът, в който се формира и моето политическо мислене.

Споменавам това, защото принадлежа към онова поколение за което укрепването на трансатлантическите отношения бе в основата на американската външна политика. Когато влязох в администрацията на Ричард Никсън, първото му пътуване в чужбина като президент бе именно в Европа. Оттогава обаче, от двете страни на Атлантика се смениха поне две поколения. Така че онази Европа, която познавам най-добре, първо в качеството ми на учен, а след това и на политик, бе свързана органично със Съединените щати - както по необходимост, така и по принципни съображения. За нея сътрудничеството с Америка бе от жизнено значение и затова – в реда на нещата. Разбира се, отношенията не винаги бяха гладки - в тях имаше немалко кризи, дори и по времето на студената война. Но макар че това не бе един романтичен период, факт е, че през него доминираше усещането за обща съдба и общи цели. И споровете (когато имаше такива) бяха по-скоро за методите с чиято помощ да постигнем тези цели, а не за принципите или пък за това, дали трябва да си сътрудничим. Днес обаче сме свидетели на фундаментална промяна в това отношение.

Днес основният въпрос е, дали Америка е заинтересована от една обединена Европа, както и каква Европа всъщност биха искали да видят във Вашингтон? Другият въпрос, който очевидно си задават много хора от Централна и Източна Европа, е как страните им ще могат да балансират между желанието да поддържат приятелски връзки със САЩ и очевидната враждебност, която демонстрират към Америка такива ключови европейски държави като Германия и Франция? Всъщност, може би е пресилено да се твърди, че последните две страни са враждебно настроени към Съединените щати, но поне в очите на източноевропейците нещата изглеждат така. При всички случаи е налице определено напрежение между Париж и Берлин, от една страна, и Вашингтон – от друга. Което несъмнено е проблем за страните от Централна и Източна Европа, които искат да бъдат част от Европа, без обаче да се разграничат от Америка. Затова ще се спра именно на тези два въпроса.

И така, каква Европа би искала да види Америка? Всъщност, истинският въпрос е: за коя Америка говорим? Ако става дума за преобладаващото мнозинство американци, те просто нямат представа, каква Европа биха искали да видят. Тоест, тази Америка не е враждебно настроена към Европа, а просто е безразлична към нея. Що се отнася до американските политици, проблемът е, как да се стимулира интереса им към укрепване на трансатлантическите връзки, така че той да надделее над тяхното неприязнено отношение към Стария континент. Една от основните психологически (ако не и политически) дилеми между Европа и Америка е, свързан с огромното внимание, което европейските политици отделят на въпроса за европейската идентичност, в сравнение с това, което му отделят техните колеги от САЩ. Много бих се изненадал например, ако някой високопоставен американски политик е чел Европейската конституция. Докато европейските външни министри обикновено отделят по 40% от времето си на проблеми, касаещи ЕС, американските им колеги почти не обръщат внимание на тези въпроси. Затова и въпросът, “каква Европа би желала да види Америка?” няма точен отговор. Но, както вече споменах, аз съм човек от следвоенното поколение, което вярваше и работеше за тесни връзки между Европа и Америка. Това, донякъде, е предимство, но то е и недостатък, защото онази Европа, която познаваме, бе обвързана със Съединените щати, както поради спецификата на студената война, така и заради собствените си икономически интереси.

Ето защо, когато Европа започна все по-открито да се противопоставя на САЩ, ние американците реагирахме вероятно по-остро, отколкото би трябвало. От друга страна обаче, поведението на Франция и Германия по иракския въпрос действително шокира много американци. И преди имахме противорочия по отношение на тактиката, а от време на време – дори и стратегически противоречия, но никога не бяхме ставали свидетели на това, как отделни европейски правителства атакуват фондаменталните принципи на американската политика. Именно това доведе до сегашната ситуация, особено по отношение на Франция и, в по-малка степен, на Германия.

Обикновено европейците ме смятат за човек, който би трябвало да разбира проблемите на Европа след като се е родил тук, и дори ме наричат “европеец по сърце”.

Всъщност истината е, че моята представа за Европа се оформи едва в периода след Втората световна война, когато се върнах на континента заедно с американската окупационна армия. Видях онази разрушена Европа и станах свидетел на нейното възраждане, на възстановяването на отношенията с Германия и другите европейски държави, както и на борбата за свобода в Източна Европа. Именно това бе периодът, в който се формира и моето политическо мислене.

Споменавам това, защото принадлежа към онова поколение за което укрепването на трансатлантическите отношения бе в основата на американската външна политика. Когато влязох в администрацията на Ричард Никсън, първото му пътуване в чужбина като президент бе именно в Европа. Оттогава обаче, от двете страни на Атлантика се смениха поне две поколения. Така че онази Европа, която познавам най-добре, първо в качеството ми на учен, а след това и на политик, бе свързана органично със Съединените щати - както по необходимост, така и по принципни съображения. За нея сътрудничеството с Америка бе от жизнено значение и затова – в реда на нещата. Разбира се, отношенията не винаги бяха гладки - в тях имаше немалко кризи, дори и по времето на студената война. Но макар че това не бе един романтичен период, факт е, че през него доминираше усещането за обща съдба и общи цели. И споровете (когато имаше такива) бяха по-скоро за методите с чиято помощ да постигнем тези цели, а не за принципите или пък за това, дали трябва да си сътрудничим. Днес обаче сме свидетели на фундаментална промяна в това отношение.

Днес основният въпрос е, дали Америка е заинтересована от една обединена Европа, както и каква Европа всъщност биха искали да видят във Вашингтон? Другият въпрос, който очевидно си задават много хора от Централна и Източна Европа, е как страните им ще могат да балансират между желанието да поддържат приятелски връзки със САЩ и очевидната враждебност, която демонстрират към Америка такива ключови европейски държави като Германия и Франция? Всъщност, може би е пресилено да се твърди, че последните две страни са враждебно настроени към Съединените щати, но поне в очите на източноевропейците нещата изглеждат така. При всички случаи е налице определено напрежение между Париж и Берлин, от една страна, и Вашингтон – от друга. Което несъмнено е проблем за страните от Централна и Източна Европа, които искат да бъдат част от Европа, без обаче да се разграничат от Америка. Затова ще се спра именно на тези два въпроса.

И така, каква Европа би искала да види Америка? Всъщност, истинският въпрос е: за коя Америка говорим? Ако става дума за преобладаващото мнозинство американци, те просто нямат представа, каква Европа биха искали да видят. Тоест, тази Америка не е враждебно настроена към Европа, а просто е безразлична към нея. Що се отнася до американските политици, проблемът е, как да се стимулира интереса им към укрепване на трансатлантическите връзки, така че той да надделее над тяхното неприязнено отношение към Стария континент. Една от основните психологически (ако не и политически) дилеми между Европа и Америка е, свързан с огромното внимание, което европейските политици отделят на въпроса за европейската идентичност, в сравнение с това, което му отделят техните колеги от САЩ. Много бих се изненадал например, ако някой високопоставен американски политик е чел Европейската конституция. Докато европейските външни министри обикновено отделят по 40% от времето си на проблеми, касаещи ЕС, американските им колеги почти не обръщат внимание на тези въпроси. Затова и въпросът, “каква Европа би желала да види Америка?” няма точен отговор. Но, както вече споменах, аз съм човек от следвоенното поколение, което вярваше и работеше за тесни връзки между Европа и Америка. Това, донякъде, е предимство, но то е и недостатък, защото онази Европа, която познаваме, бе обвързана със Съединените щати, както поради спецификата на студената война, така и заради собствените си икономически интереси.

Ето защо, когато Европа започна все по-открито да се противопоставя на САЩ, ние американците реагирахме вероятно по-остро, отколкото би трябвало. От друга страна обаче, поведението на Франция и Германия по иракския въпрос действително шокира много американци. И преди имахме противорочия по отношение на тактиката, а от време на време – дори и стратегически противоречия, но никога не бяхме ставали свидетели на това, как отделни европейски правителства атакуват фондаменталните принципи на американската политика. Именно това доведе до сегашната ситуация, особено по отношение на Франция и, в по-малка степен, на Германия.

Страница 2

 

Но да се върнем на въпроса, “какво иска Америка?”. Истината е, че Америка, като държава, не разполага с ясен отговор. Всъщност, предизвикателството, пред което сме изправени (поне ние, в САЩ) е в сблъсъка между мултилатерализма и унилатерализма (т.е. между многостранния и едностранния подход във външната политика – б.р.). Администрацията на Буш често е обвинявана, че действа едностранно, докато европейците предпочитат мултилатералния подход. Но това е само на повърхността. Истинският проблем е, дали между Европа и Америка все още има усещане за общност на целите. Ако това е така, мултилатералният подход се налага от самосебе си. Но, ако подобно усещане липсва, европейско-американските отношения са обречени на стагнация, а унилатерализмът става неизбежен. В това е същността на днешната ситуация.

Проблемът често се представя катопроцедурен въпрос. Но в случая не става дума за процедура, а за същността на нещата. Никак не е ясно, дали въобще е възможно да се възроди усещането за трансатлантическа общност. Това е въпрос, на който трябва отговорят от двата бряга на Атлантика. Самият аз не съм сигурен, какъв точно ще бъде отговорът, знам само че този въпрос следва да се постави с цялата му сериозност.

Предишният модел на трансатлантическите отношения от ерата на студената война беше прост: той се основаваше на презумпцията, че Европа трябва да стане по-силна, т.е. да се обедини, за да поеме част от бремето на Америка. Този модел се основаваше върху презумпцията, че съществува само една стратегия и тя е американската, както и че, европейският принос ще бъде свързан предимно с поемане на част от бремето по осъществянето и. Днес това вече не е така. Днес виждаме европейците да изразяват собствена визия за нещата. Онова, което ме тревожи особено обаче, е вярата на определени кръгове в Европа, че европейската идентичност може да се базира именно върху противопоставянето на САЩ. Тоест, въпросът не е, дали европейците могат да критикуват Америка или да се придържат към различна от нейната политическа позиция. Въпросът е, дали Европа може да се утвърди като самостоятелен геополитически субект, противопоставяйки се на САЩ. Тъкмо това тревожи повечето американци, които са ангажирани с проблема. Една Европа, която е достатъчно силна за да отстоява собствените си позиции, като те могат да бъдат и различни от тези на САЩ, би била от голяма полза за международния баланс. Но една Европа, която се самоопределя в духа на класическата европейска традиция, утвърдила се през вековете на континента – т.е. като се опитва да ерозира позициите на най-могъщата в момента държава и това се превръща в основна цел на нейната политика – несъмнено би представлявала проблем за Америка.

Впрочем, в дългосрочен план, това вероятно ще се окаже проблем и за самата Европа, както и за света, като цяло. Известно е, че има безброй интелектуални анализи, посветени на класическите модели във външната политика, отношенията между отделните страни, както и начините, чрез които може да се постигне и утвърди мирът в една международна система от суверенни държави. Само че днес живеем в един свят, който в редица отношения е надраснал концепцията за суверенитета, макар в същото време все още да се ръководи от принципите за държавния суверенитет, установени от Вестфалския договор от 1648. А основната особеност на съвременния свят е, че той е изправен пред редица нови предизвикателства и възможности, които излизат далеч извън традиционната концепция за суверенитета. Едно от тях е приватизацията на сигурността. Днес е съвсем в реда на нещата определени групи (различаващи от държавите), които оперират на територията на държавите, но са независими от тях, да пораждат най-сериозните предизвикателства пред които сме изправени в сферата на сигурността. И този проблем не може да се реши на основата на принципите за суверенитета или на дефинициите за агресия, създадени в епохата на националните държави.

Прословутата американска концепция за необходимостта от нанасянето на изпреварващи удари е интелектуално коректна. Просто защото самият характер на днешните заплахи изисква превантивни действия за предотвратяването им. И тук не става дума за група радикално настроени американски политици, търсещи си повод за война. Само че начинът, който се лансира тази концепция е прекалено “американски” и се основава върху схващането, че американската позиция може автоматично да се трансформира в универсална, т.е. че другите нации трябва да я приемат едва ли не веднага. Непосредствено след 11 септември САЩ действително нямаха особен избор. Но едно от новите предизвикателства пред Америка и Европа днес е да дадат адекватен отговор на въпроса, дали е възможно да се дефинират принципите, върху които да се основава нанасянето на изпреварващи удари, които да бъдат възприети от преобладаващата част от човечеството, и които са практически приложими в един свят, където дори престъпността е вече интернационална, да не говорим за тероризма.

В този смисъл, проблемът е не толкова в това, дали европейските институции са съвместими с американската политика. Лично аз не предвиждам сериозни опити на Америка да се намеси с процеса на европейската интеграция. Както вече отбелязах, повечето влиятелни американски политици, както и повечето обикновени хора нямат ясна представа за спецификата на европейските институции. Те не са наясно и как ще еволюират отношенията между САЩ и Европа. Но очевидно ще бъдат разочаровани и загрижени, ако окончателно се убедят, че европейското противопоставяне на американската политика се основава на принципни различия, както и, че се използва като средство за утвърждаването на новата европейска идентичност.

Страница 3

 

Има и няколко чисто практически съображения. Например, въпросът за европейската отбранителна идентичност. По принцип, няма никакъв проблем Европа да укрепва своята собствена идентичност във военната сфера. Но това поражда два въпроса. Единият е институционален – в такъв случай, какво ще стане с НАТО? Дали занапред европейците ще трябва първо да формулират собствената си обща позиция по конкретен въпрос, преди да го обсъдят с американците на поредната среща на пакта? Помня, че когато бях държавен секретар се сблъсках със следния проблем, касаещ отношенията ни с Европейската общност: когато разговарях с представителите на отделните европейски държави, нито един от тях не желаеше да обсъжда конкретния проблем, преди Общността да е взела решение по него, а след като въпросното решение вече бе взето, разговорите ставаха безсмислени, понеже отделните страни-членки трябваше или да се съобразяват с него, или да стартират сложна и мудна процедура за преразглеждането му. Така че, ако и НАТО занапред взема решенията си едва след като европейците предварително са уточнили позицията си, това несъмнено силно би затруднило ефективността на алианса.

Миналата година, в разгара на американско-европейския словесен сблъсък, група известни американски политици излязоха с апел, в който критикуваха прекалено острата реторика, използвана от правителството на САЩ в спора и призоваха към търсене на компромис. В апела си те споменаха и, че би било полезно ако европейците позволят на американски наблюдатели да присъстват на дебатите в основните институции на ЕС. Интересно е, че тъкмо това предизвика гнева на хора като Жак Делор и на редица немски политици. И никой не се сети да поздрави въпросните американци, че се опитват да възстановят връзките между САЩ и Европа. Вместо това, те бяха обвинени, че се опитват да се намесват във вътрешните работи на ЕС. Разбирам много от критиките, които ни отправят от другата страна на Атлантика, но нека все пак се опитаме да разгледаме проблема от позициите на онези, които искрено желаят укрепването на евро-атлантическите отношения.

Каквито и да са позициите ни по войната в Ирак, ясно е, че политиката по умиротворяването на страната след свалянето на Саддам е от изключително значение както за САЩ, така и за Европа. Тоест, този въпрос не касае само Америка. Ако умиротворяването приключи с поражение за радикалната ислямистка съпротива в страната, това би имало сериозни последици и за Европа, и за мюсюлманския свят. Нееднократно съм заявявал в САЩ, че е необходимо да се създаде контактна група от държави, имащи влияние и позиции в света на Исляма. Според мен тя би следвало да се заеме с решаването на целия комплекс от проблеми в региона: Ирак, отношенията с Иран и палестинския въпрос (по отношение на която традиционната европейска позиция е, че САЩ трябва да наложи на Израел своя план за решаването на проблема, без оглед на последиците). Това, разбира се, са само най-належащите измежду тях.

Днес преживяваме един преходен и доста напрегнат период, в който традиционната система на международни отношения се променя, като вече се очертава нова такава система. В хода на тези трансформации, фундаментално се променя и досегашният силов баланс в света. Днешният възход на Китай е още по-забележителе, отколкото германският подем в края на ХІХ век, довел до много сериозно промени в тогавашната система на международни отношения. А непосредствено след Китай, като нова велика сила се очертава и Индия. В същото време, ходът на събитията в Близкия изток донякъде напомня онзи в Европа през ХVІІ век, когато на Стария континент бушуват религиозни войни. В Азия пък, ситуацията напомня европейската система на баланс на силите, установена през ХІХ век. Наред с това вече функционира един безпрецедентен нов свят – глробалната политическа система на ХХІ век, доминираща в атлантическата зона. В този нов свят фундаменталните въпроси са: “Могат ли Европа и Америка да дефинират някакво общо бъдеще? В състояние ли са да дефинират онези общи ценности, в чието име и в чиято защита да се обединят? Какво биха могли да направят една за друга държавите от двете страни на Атлантика, преодолявайки ограниченията на концепцията за собствените си национални интереси?”.

Ако системата на международните отношения продължи и занапред да функционира изцяло на основата на националните интереси, вероятно ще се окажем в ситуация, аналогична с тази отпреди 1914. В такъв случай ще има няколко силови полюса – Америка, Европа, Китай, възможно Русия и Индия, които ще градят отношенията помежду си на базата на своите конкретни интереси и временни съюзи. Но след като тази система не функционираше добре, дори в ограничените рамки на предвоенна Европа, можем да очакваме, че в съвременния глобализиращ се свят, тя може да доведе до катастрофа. Ето защо ключовият въпрос днес е: възможно ли е Европа и Америка да възстановят и задълбочат специалните си отношения? Америка трябва да постави на втори план своята мощ, в името на постигането на консенсус с Европа. На свой ред, Европа трябва да използва евроинтеграционните механизми и стремежа си към по-голяма независимост за да се споразумее със САЩ, как двете страни на Атлантика да си поделят отговорността за достойно посрещане на новите предизвикателства.

* Статията се базира на лекцията, изнесена от бившия държавен секретар на САЩ на международната конференция “Новата политика на Централна и Източна Европа” във Варшава

{rt}