23
Вт, Юли
22 New Articles

Политико-географски особености на португалската експанзия в Ориента

брой3 2009
Typography

Далечният Изток е географско понятие, обхващащо цивилизационния ареал на индийската, китайската и японската цивилизация в Южна и Югоизточна Азия. От началото на ХVІ век това пространство предизвиква интереса на европейските мореплаватели и търговци, най-вече заради подправките, които са широко търсени по европейските пазари. По силата на Турдесийския договор (1494), Португалия придобива законното право да търгува с източни стоки. За да успее в този отдалечен и непознат район португалският флот трябва да разчита на една добре планирана морска стратегия.

Португалия е колониална държава чак до 1975, когато се разделя с Източен Тимор и африканските владения от задморската си империя. В периода 1530-1822 нейна колония е и Бразилия, където португалците отглеждат каучуконосно дърво, тръстика, кафе и добиват злато, диаманти и желязна руда. След загубата на Бразилия, Португалия се ориентира към Африка, разширявайки и оформяйки окончателно владенията си в Ангола и Мозамбик. През 1498, португалският мореплавател Вашку да Гама достига пристанището на Каликут при Малабарския бряг на Индия, което е последвано от създаването на колонии по крайбрежието на Индийския океан. С цената на много жертви и огромни трудности Португалия започва изграждането на източната част от колониалната си империя.

Търговското господство и военноморската стратегия

Португалската колониална организация в Далечния Изток е епична сага за величието и падението на един европейски народ, видени през призмата както на политическата география и стопанската история, така и от гледна точка на чисто морално-философските размишления. Очертаването на грандиозния план за създаване на отвъдморска империя е сравнително лесна задача в този обширен и богат на ценни стоки район, контролиран ревниво от арабските търговци и исляма. Изпълнението му обаче се оказва прекалено трудно заради огромното разстояние между метрополията и Индия и непривичния тропично-мусонен климат. Освен това, португалският флот трябва да се сражава с турци, араби, персийци и малайци, прочути с военната си сила и мощ. Единственото предимство на португалците срещу многократно превъзхождащите ги противници е въоръжението и корабите.

Отвъдморската експанзия на Португалия преминава през четири основни етапа. Първият обхваща периода между 1501 и 1505 и се свързва с дейността на Дуарте Пашеку Перейра, който организира и разработва защитата на търговията по крайбрежието на Източна Африка. През втория етап (1505-1509) е създаден поста вицекрал на Индия на който е назначен Франсишку Алмейда. Вицекралете  се подпомагат в дейността си от секретар на общата администрация (първоначално един, после трима), контрольори на хазната (проверяващи, дали се спазват кралските разпоредби) и един главен съдия. Колониалната администрация включва още капитани, кметове, управители на фактории и началници на крепости. По времето на Алмейда, започва да се води адекватна на новата географска среда геополитика, с чиято помощ португалците се опитват да гарантират господството си в западната част на Индийския океан. Особено важен е периода до 1515, когато португалската инвазия в Ориента се ръководи от Афонсу де Албукерки. Той основава т.нар. Португалска Индия и налага нови и методи на завладяване и господство, използвани и през следващите векове. Четвъртият етап продължава до 1557 и определя характера на португалския монопол по бреговете на Индийския океан. Особено плодотворен е периодът до 1529, когато бива  подписан Сарагоския договор с Испания. Той приключва със смърта на крал Жуау ІІІ, след което значението на империята в Ориента бързо намалява за сметка на колониите в Южна Америка и Африка.

От началото на ХVІ век, експедициите към Индия зачестяват. За разлика от използваните дотогава кораби, каравелите и галеоните вече са снабдени с модерни за времето си оръдия и са много по-големи и тежкотоварни, а екипажите, съставени някога от по двеста-триста моряка, включвали армия от над две-три хиляди войници, начело на вече не са “старите морски вълци”, а високопоставени аристократи, борещи се за високи постове, титли и богатства. Скъпоценните камъни и метали, коприната, златните и сребърни изделия, орнаментите от слонова кост и най-вече ароматните подправки (черен пипер, канела, карамфил, джиджифил, шафран, индийско орехче) разпалват въображението и алчността на португалските търговци, авантюристи и мореплаватели. Многобройни флотилии, повечето от които се ръководят от талантливи военни пълководци, редовно биват изпращани на изток. Възможността за мирни търговски връзки с местните владетели, основаващи се на взаимната изгода и приятелското отношение, се оказва практически трудно съществима. Посланическите мисии и любезности обикновено завършвали с бомбардирането на местните пристанища. Мирните преговори са обречени на неуспех и поради друга важна причина – португалската политика в Индия е поверена на аристократите, чийто войнствен дух ги прави склонни към насилие и вместо да преодолеят съперничеството чрез проговори и компромиси, те предпочитат да правят това, което най-добре умеят, т.е. да воюват за своя крал и родина. Това обаче изисква добре планирана морска и военна тактика, тъй като португалците трябва да се изправят срещу силен и добре подготвен съперник, далеч от своята територия, в едно огромно пространство, което, макар че предлага големи възможности, с многобройните си пристанища и добре развита мрежа от търговски пътища, си остава чуждо, враждебно и непознато.

В началото на този труден процес португалската морска организация страда от липсата на единен център, който да гарантира сигурността и стабилността на управлението. С течение на времето, особено след окупирането на Кочин[1], се налага изборът столица на португалската империята в Изтока да бъде Гоа. Разположен на остров, в съседство със западния бряг на Индия, градът разполага с удобно пристанище и стратегическо местоположение, осигуряващо господство над морските пътища към Персийския залив и Червено море. Според португалските стратези, онзи, който притежава Гоа, владее и пътищата за Ормуз и Аден.

Битката с местното население и обсадата на Гоа са трудно начинание, но през 1510 португалската армия завладява града. Така е създадена жадуваната база за военноморски походи и търговски офанзиви в района. В Гоя започват строежи на нови укрепления и католически църкви, бързо развитие получава и корабостроенето. Градът е център на португалските колониални владения в Индия и Ориента чак до 1961[2].

За да бъдат овладени търговските маршрути, свързващи богатите пристанища по бреговете на Индийския океан, трябва да се изградена мрежа от опорни пунктове, които да пазят „входовете” на океана от нашествия и тъкмо това е основната идея на португалската задморска експанзия в Изтока. В началото на ХVІ век морската стратегия се изразява в завземането на четири важни опорни точки, които да осигурят търговския монопол на португалците.

Най-важна е крепостта при нос Добра Надежда, в най-южната част на Африка. „Носът на бурите”, както го наричат по онова време, е достигнат за първи път от Бартолумеу Диаш, а след експедицията на Вашку да Гама е превърнат от португалците в стратегическо брегово укрепение и преден пост към богатствата на Ориента. На другия край на океана, Малака представлява гъстонаселен град с голямо пристанище и кръстопътно местоположение, център на огромен островен свят, богат на екзотични подправки. През 1511, стотици малки лодки обсаждат португалската армада, насочила се към пристанищата на града. Султанът на Малака се оказва добре подготвен – срещу португалската армия той разполага с осем хиляди оръдия, трийсет хиляди бойци и дори четиринайсет бойни слона. За португалците няма съмнение, че който завладее Малакския пролив, ще контролира и цялата ориенталска търговия. Така, на 25 юли 1511, започва една от най-важните битки за разпределение на търговията с подправки в района на Мусонна Азия през ХVІ век.

Пристанищният град е поделен на китайска и малайска част, свързани с мост. Превземането на моста е от решаващо значение. Португалците обаче не успяват да се справят с огромната противникова армия и са принудени да се върнат на корабите си, откъдето безучастно гледат издигането на нови укрепления. Нова битка за моста се води на 10 август, когато в края на деня, след много жертви и от двете страни, португалците завладели моста. След още няколко часа пада и султанският дворец. Гледката е ужасна – реки от кръв се стичат надолу към морето, къщите са опожарени, а градът е напълно унищожен. Превземането на Малакското султанство позволява установяването на търговски връзки с Цейлон, Тайван, Ява, Суматра, Сиам и Бирма. Малака е и отправна точка към мечтаните Молукски острови. Макар и за кратко тя се превръща в португалски град с голяма крепост, болница и църкви, пряко подчинен на Гоа - командният пунт към експанзията в Далечния Изток.

Следващата важна стъпка е овладяването на входа на Червено море. За целта, португалските армади първоначално се насочват към Сокотра, но тъй като островът се намира сравнително далеч от бреговете му, той скоро бива напуснат. В същото време, Аден – крепост в южния край на Червено море, отдавна привлича вниманието на португалците със стратегическото си географско положение. През 1513 те предприемат рискована офанзива към пристанището на града. Геополитическите планове на португалските адмирали са грандиозни, но практическата им реализация се оказва почти невъзможна. Сред най-важните геостратегически цели е пресичането достъпа на турския султан до Индийския океан. До 1515 аденската крепост многократно е обсаждана, без съпротивата ù да бъде сломена. В крайна сметка, експедициите в Червено море се превръщат в истинска военна катастрофа. Всички опити за обсадата на Аден се провалят и градът така и не става португалско владение.

Въпреки това обаче, португалците все пак съумяват да овладеят източните търговски маршрути. Скоро след поражението при Аден, те окупират Ормузкия проток. Стратегически разположен в южната част на Персийския залив, край оманския бряг, Ормуз брани залива от другите европейски флоти и остава португалска собственост до 1622.

Славата (макар и несъвсем заслужена) на португалците като жестоки и безкомпромисни нашественици нараства, докато препълнените със скъпоценности и ароматни подправки кораби потеглят един след друг към родината. За кратко време, военни фортове, над които се веел червено-зеленият флаг, се появяват по източния бряг на Африка и крайбрежието на Индия. По същото време португалски търговци се отправят към недостъпното дотогава за европейските кораби Жълто море, където започват да търгуват пряко с Китай и Япония, въпреки крайно негативното отношение на последните към чужденците[3].

Незавладян до този момент остава Молукският архипелаг. Според легендите, тайнствените острови са приказно място, истински земен рай, богат на непознати в Европа екзотични стоки. Нито един мореплавател обаче не знаел, къде точно се намират те. Междувременно, в Лисабон се засилват подозренията, че архипелагът попада в испанската зона (по силата на спогодбата от Турдесия[4]). Подобна хипотеза изказва и португалският мореплавател Фернанду Магелан, който, през 1518, представя план за откриването на островите в Кастилския кралски двор[5]. Три години по-късно Магелан наистина достига островите и те стават испанско притежание, което пък провокира поредния конфликт между двете велики тогавашни морски сили. Всичко обаче се решава по мирен път, подписания през 1529 в Сарагоса договор, сред който испанският крал продава правата си над островите за 350 000 златни дуката. Срещу тях Португалия прибавя най-голямата перла към короната на търговската си империя в Ориента и цялата търговия в Изтока се оказва само в нейни ръце. Разполагайки основните си сили в стратегическите пристанища по бреговете на Индийския океан, превърнат в “португалско море”, каравелите на Жуау ІІІ вече бродят и сред вълните на Тихия океан[6].

Португалската морско-военна офанзива в Далечния Изток успява и благодарение на двамата най-влиятелни и способни индийски вицекрале – Франсишку Алмейда и наследника му Афонсу де Албукерки. За съжаление, от един момент нататък, двамата влизат в открит конфликт помежду си, което се отразява и върху колониалната организация в региона. Алмейда завладява редица важни крепости, като Килуа, Суфала, Мумбаса, островите Анджидив и Кананур и основава търговски фактории в Каликут и Кочин, а водената от него битка край Диу завършва с една от най-бляскавите португалски победи в Индия. Управлението на Албукерки пък се свързва с изграждането на колониалното ядро в Гоа и на многобройни стратегически крепости, най-важни сред които са Ормуз и Малака. Той всъщност е първият португалец, ангажиран със задморските дейности, считащ, че португалското господство в Индийския океан не може да се гарантира само като се насочи потокът от подправки към вече завладените източни пристанища. Според него, за целта е нужно създаването на отвъдморска империя, т.е. на първата колониална колониална държава на изток. Основната му геополитическа идея е, че Португалия трябвало да владее всички пунктове, контролиращи влизането в Индийския океан, и да създаде колонии по бреговете му. Само по така начин тя ще бъде неуязвима, както от страна на местните княжества, така и по отношение на Испания – най-големия португалски съперник в Европа. Стратегията на Албукерки се съдържа в думите му: “дори когато завладея Гоа, няма да се върна, преди да бъде завладея и цяла Индия”.

Заради военното поражение при Аден и често неразумното си и тиранично поведение, Албукерки изпада в немилост пред краля. Освен това, той има много врагове в лисабонския двор. Те настройват срещу него Дон Мануел[7] и кралят, притеснен от нарастващият му авторитет, който застрашава собствената му власт, решава да го отстрнани от заемания пост. Малко преди смъртта си вицекралят пише, изпълнено с достойнство и вълнение, писмо до Мануел І, в което защитавал поведението си. Убеден със закъснение във верността му, кралят опитва да изкупи вината си, оказвайки големи почести на сина на адмирала, получил всички награди, падащи се по право на неговия баща. Индийците в Гоа, за които това е благословен период на развитие, запомнят с добри чувства управлението на Албукерки и, посещавайки гроба му, се молят за помощ срещу потисничеството на неговите наследници. Албукерки умира в края на 1515, когато корабът му е на рейд, недалеч от завоюваната от него столица на португалските колонии в Ориента.

Загубата на търговския монопол и разпадането на военноморската система

Цената на великолепието на португалские двор при Мануел І се оказва обаче по-висока от приходите на империята. Немалко автори, писали по въпроса, определят отвъдморската система на Португалия в Ориента като нетрайна или „невъзможна”, а идеята за просперитет, базиран на монопола търговията с Изтока – илюзорна. Геополитическата ситуация, създадена от португалците през ХVІ век, благодарение на забележителната им морска стратегия, в крайна сметка,  не успява да превърне малкото кралство в световна икономическа сила.

Огромните печалби от задморската търговия и богатствата, спечели на Изток, обогяват найвече аристорацията и краля, чиито двор се слави с невиждан разкош. Целият този външен блясък обаче само прикрива застоя и упадъка на самата Португалия.

Положението ù на колониална сила изисква огромно натоварване и напрежение. Най-напред се усеща недостигът на хора. В експедициите на изток загиват много войници и моряци, не толкова в сраженията, колкото от различни болести, пред които лекарите обикновено са безпомощни. Смъртното наказание, осъждането на затвор или на каторжна работа, започват да се заменят с изпращане в Индия. В един момент, там вече е пълно със затворници и престъпници, които в замяна бива аминстирани, а флотилиите се водят от неопитни и непознаващи обстановката морски капитани. Величието в Ориента струва на страната огромни военни усилия. Славните победи се редуват с тежки поражения в изтощителни битки, в които португалските ресурси никога не се оказват достатъчни. Това е време на постоянни войни по суша и море, водени по бреговете на Индийския океан, чийто разходи се поемат от Лисабон.    След средата на ХVІ век критиките срещу на икономическия експеримент в Ориента се привръщат в любима тема на португалските хуманисти. Голяма част от интелигенцията в страната смята търговията с подправки за главен фактор за упадъка на Португалия. Ползата от канелата и черния пипер е много по-малка от риска за живота на португалците по тези места. Поддържането на португалското присъствие в Индия вече се определя като истинско чудо.

Внасянето на огромни количества източни стоки оказва крайно неприятен ефект и върху традиционното равновесие в португалското общество. Освен това, продължава, започналата още преди географските открития, интензивна емиграция от провинцията към столицата, където се появило паразитно дворцово общество, което не произвеждало блага. Забогатяването на населението от първите години на източната търговия е временно явление, но промените, които то поражда, се оказват трайни. Кралският двор в Лисабон става огромен и все по-разточителен, а висшата аристокрация прави всичко възможно, за да поддържа високия си социален статус и, като цяло, разходите и се оказват много по-големи от приходите.

Колкото повече се увеличава потреблението на благата от изток, толкова повече намаляват приходите в държавната хазна, които спадали и като абсолютна, и като относителна стойност. В първия случай, това означава, че стойността на внасяните стоки започва да намалява, а във втория – че печалбата от препродажбата им става все по-ниска. Междувременно, се нарушава и равновесието в търговския баланс, заради увеличения обем на вносните стоки.

Геополитическата ситуация към края на ХVІ век вече е променена. Португалия продължава да пази опорните си точки в Изтока, но старите търговски пътища, по които източните богатства достигат от Мала Азия до средиземноморските пристанища, отново се активизират. С всяка изминала година, превозите до Индия стават все по-скъпи, увеличават се корабокрушенията, смъртните случаи сред военното и цивилното население, както и разходите по поддържането на армадите, заради по-големите им мащаби. Все повече пирати кръстосват Атлантика, поради което на натоварените с подправки галеони се налага да пристан на Азорите и оттам да бъдат конвоирани с военни кораби до Лисабон.

Освен това, войните в Ориента вече са прекалено скъпо удоволствие. По време на първите пътувания към Изтока, португалските оръдия изглеждат мощни и сигурни, но впоследствие тъкмо португалците са онези, които се притесняват от тежката индийска артилерия. Дълго време капитаните успяват да удържат морското си превъзходство, но защитата на крепостите става все по-трудна. Огромните човешки жертви и опожаряването на складовете с ценна стока се редуват с удивителни военни подвизи срещу далеч по-многочислен и добре подготвен съперник.

Търговският процес се затруднява и от сложната обстановка в района. В Индия, черният пипер най-напред трябва да бъде купен, преди да се натовари на корабите. Повечето индийски княжества обаче, предпочитат да го изнасят, с посредничеството на арабите. Разплащането с местните търговци обикновено става с пари, а в някои случаи и със стокова размяна. Португалците продават стоки, които изобилстват в Европа, но в Индия са редки, интересни и скъпи – мед, олово, живак, платове и др. Всички те обаче се купуват от чужбина, тъй като не се произвеждат в самата Португалия[8]. Плаща се с кредит на различни банкови кантори, който впоследствие трябва да бъде изплащан със стоката, докарвана от армадите.

Затова португалският крал решава да открие терминал за източните стоки във фламандското пристанище Антверпен. Факторията там представлява търговска организация, осъществяваща връзките между Португалия и цяла Западна Европа. Кредитите обаче са с твърде високи годишни лихви (понякога над 25 %). Така кралският двор задлъжнява и към 1524 вече дължи три милиона крузадуш, което съответства приблизитено на стойността на стоките внасяни в рамките на тригодишен период.

По правилата на пазарната логика, при огромното количество подправки, предлагани европейският пазар, спадът в цената им е неизбежен. А, когато старите търговски пътища започват да се възстановяват, италианските градове отново получават възможност за активна търговска дейност. Така европейците могат да избират между черния пипер, внасян от Португалия и този, продаван в Италия. Италианците претендират, че тяхната подправка е по-качествена, тъй като португалският пипер пътувал много по-дълго по море и, следователно, се развалял. Това поставила началото на поредната търговска война.

Вследствие на тези процеси португалската нация прогресивно обеднява. Черният пипер и канелата се заплащани не само със злато, но и с живота на хората. Корабите, отплаващи от естуара на Тежу, са пълни с португалци, а се връщали, натоварени с източни стоки. Чувалите с пипер заемали мястото на умрелите по време на пътуването и на онези, които оставали в Индия и никога повече не се завръщали. Смъртността в открито море е твърде висока, като обикновено оцелява не повече от половината екипаж. Освен това, португалците трудно понасят мусонния климат. Към болестите можем да прибавим и честите корабокрушения, тъй като Индийският океан се прекосява през влажния сезон, изпълнен с ужасни тропически бури, при които галеоните трудно оцеляват.

Експанзията на Изток влошава социалния климат и поражда сериозни проблеми в обществения живот на страната. По време на географските открития, аристокрацията бива обуздана и превърната в слуга на краля, едрата буржоазия на практика изчезва, а на политическата сцена се утвърждава влиятелната прослойка на духовниците. Те започват да стават все по-силни, придобивайки значително политическо влияние.

Източните богатства така и не успяват да достигнат до португалското село. Сред селското население, което е и най-многобройно, отрицателните последици от експанзията са особено силни. Борбата за по-високо заплащане на селяните става все по-трудна, тъй като робите вършят приблизително същата работа като тях. Търговията с роби из португалските земи процъфтява, като, според някои изчисления, всяка година са внасят около десет-дванадесет хиляди африкански роби.

Икономическите промени, дължащи се на отвъдморската експанзия, водят до внезапното забогатяване на придворната аристокрация, която се превръща в мощна паразитна прослойки, смазваща с тежестта си класата на производителите, които по онова време се представят почти единствено от селяните. Богатствата на Изтока поддържат блясъка и разкоша на кралския двор и огромната аристокрация, а политиката на меркантилизъм[9] ерозира местното производство, поради което настъпва сериозен икономически застой. През целия ХVІ век, буржоазната класа остава изключително слаба и не играе каквато и да било роля в обществения живот. Много скоро в търговската дейност и занаятчийското производство се появяват чужди търговци – фламанди, немци, венецианци, ломбардци, флорентинци. Крайният икономически резултат от търговския монопол в Ориента (постигнат благодарение бляскавите победи на португалската армия, дала толкова много жертви в битките), уви, се оказва твърде неприятен. Всъщност, равносметката от експанзията е проста – богата държава и бедна нация.

Португалия не е и свободна страна. Когато кралството навлиза в европейското културно пространство, западната част на европейския континент е разделена на два враждуващи лагера – между католическа и консервативна Европа, подчинена на Папата, и противопоставящата ù се реформистка и занаятчийска Европа, бунтуваща се срещу Рим. Конфликтът се дължи на социално-икономически различия, но се проявява под формата на културен проблем. Поради географското си положение, социалния състав, икономическото развитие и политическото си състояние, Португалия застава на страната на католическите сили в този спор, а тъй като в страната липсват много подръжници на Лутеровите идеи, в обект на антиреформистки преследвания се превъщат евреите и маврите (т.е. христианизираните араби). При това, еврейската общност ника не е малобройна и притежава голяма част от богатствата в страната (повечето евреи са изкусни занаятчии и най-добрите търговци). Те живеят отдавна в Португалия и плащат високи данъци на кралете, поради което интересите им обикновено се защитават от тях. Дон Мануел също е наясно, колко полезен източник на доходи е еврейската общност и първоначално няма намерение да я прогонва. Впоследствие обаче, ситуацията се променя – кралят иска да обедини под властта си целия полуостров и затова се стреми да получи ръката на испанската принцеса Изабела[10], която е фанатична католичка и поставя като условие за брака прогонването на юдеите. През 1496, Мануел издава указ за прогонване на евреите от страната и те биват принудени да емигрират, най-вече, в Италия, Нидерландия, Англия и Франция. В 1536 започва да действа португалската Инквизицията и, съответно, да се осъществяват прословутите „аутодафе”, взели хиляди жертви. Тази своеобразна духовна цензура отнема възможността за творческо мислене, унищожавайки проявите на научния хуманизъм в онази велика епоха на географски открития и търговска експанзия, от което, в крайна сметка страда и цялата икономика на страната.

Анализът на тези събития недвусмислено показва трудната политикогеографска обстановка, в която Португалската колониална империя в Ориента трябва да се бори за  съществуването си. Междувременно, във водите на световния Океан вече бродят всякакви европейски кораби – холандски, английски, френски и скоро те напълно ще изместят португалците от търговията в Ориента.

След отрезвяването от силния аромат на канелата и пипера, португалците си дават сметка за случилото се през ХVІ век[11]. Оказало се, че по бреговете на Индийския океан Португалия построила система, опирайки се на невъзможна морска тактика, тъй като опорните точки в нея били доста отдалечени помежду си. Отвъдморската империя в Изтока е изградена без ядро, а отделните ù колонии и фортове са разделени от огромни водни пространства. В очите на изпълнените с надежда хора в метрополията, империята изглежда цялостна и величествена, но самата Португалия бавно пропада и този процес няма как да бъде спрян.

В източната част на империята, ситуацията не изглежда така, както трябвало да бъде според първоначалния замисъл. Всъщност, истината е, че малцина португалци, подобно на Албукерки, мечтаят за велика колониална империя. За повечето португалски командири, Индия е просто огромен пазар за подправки и екзотични стоки, както и военна арена за демонстрация на сила, изразяваща се в непосилни данъци, грабежи, всякакви жестокости и лицемерие, което естествено настройва местното население срещу пришълците.

Португалската отвъдморска система в Ориента изглежда измамно силна и стабилна. При това, където и да се настаняват, португалците се оказват прекалено уязвими за конраатаки. Така, през 1594, командирът на малка португалска крепост в Персия, пише злополучна докладна до краля, в която се оплаква, че укреплението му е направено от кал и всяка година трябва да се строи наново, след дъждовете. Гарнизонът пък се състоял от повече наемници, отколкото португалци, съобщава се за недостиг на муниции и най-вече (което е твърде показателно) за невъзможността войниците да се снабдяват с опиум. Писмото дава отлична представа за живота на португалците в един от пунктовете на разпадащата се имперска система от военно-търговски бази.

Португалците в Индия получават съответното възнаграждение от държавната хазна, поради което се смятат за господари и не работят, разчитайки на многобройните роби, а търговските дейности все повече преминеват към индийците и арабите. Според някои тогавашни автори, португалските владения на изток са пълни с “тълпи от безделници, играещи зарове и карти и пушещи опиум”. Към средата на ХVІ век, от 16 000 португалци в Индия, може да се разчита на не повече от две хиляди, в случай, че се наложи допълнителна мобилизация на гражданско население в армията. Освен това, оказват се, че в средите на колонизаторите има и предатели. Така, още през 1510, при обсаждането на Гоа, на страната на противниците се сражавала и малък португалски отряд .

Управниците в Индия също не са безупречни. Повечето от тях са търсачи на приключения и хора, стремящи се към бързо и лесно забогатяване. Разхищението на държавни средства и подкупите са обичайно явление в Ориента. След смъртта на Албукерки, крал Мануел престава да изпраща в Индия талантливи хора, тъй като се опасява, че ако вицекралят затвърди положението си, може да откаже да се подчинява на Португалия. Затова, ако Албукерки не жали нито сили, нито средства за осъществяване на идеята си за морско господство, губернаторите, дошли след него, гледат само как да забогатеят по най-бързия начин, за сметка на местното население, държавата и сънародниците си.

В този си стремеж за забогатяване, португалците не се спират дори пред открито предателство. Постъпките им скоро подкопават всякакво доверие към законите в страната. Процъфтява търговията с длъжности, която почти се легализира, като съдиите открито вземат подкупи. Задържайки заплатите на моряците и войниците, кралските чиновници на краля търпеливо изчаквали момента, когато склонят на много по-малко възнаграждение.

През 1521, Мануел І починал и мястото му заема Жуау ІІІ. Многобройните оплаквания за случващото се в Индия, го кара да замени губернатора Диогу Лопеш де Секвейра и да назначи на негово място Дуарте де Менезиш. Той обаче се оказва още по-лош от предшественика си, а подкупността и разхищението на финансови средства надминават всичко, познато дотогава. Естествено, лисабонският кралски двор е затрупан от нови оплаквания, молби за присъди и петиции. Жуау ІІІ се принуждава да прати в Индия престарелия Вашку да Гама, за да наложи там дисциплина и по-добра организация. Адмиралът склонява, защото, подобно на краля, смятал, че цялото зло идва от недостойните хора, на които е поверено управлението на колониите в Ориента. Нито той, нито кралят разбират, че проблемите в Португалска Индия са многобройни и трудно разрешими, а причините за неблагополучията имат трайни, дълбоки корени.

Междувременно, войните с Испания, по море и суша, продължават, а във вътрешнополитически план нараства влиянието на реакционните кръгове на феодалната аристокрация и католическата Църква. Настъпилият упадък в търговията, флота и армията се съчетава с многобройни вътрешни конфликти. Португалският флаг вече губи морското си господство, когато армията на испанския херцог Алба преминава границата, а испанската армада блокирала португалската ескадра по крайбрежието. Португалската армия търпи тежко поражение, сложило край на династията Авиш. Кортесите са принудени да признаят новия владетел и, на 27 юли 1581, испанският крал Фелипе ІІ тържествено влиза в Лисабон. Португалия губи независимостта си и става част от Испанската империя. Към Испания са присъединени и всички португалски колонии. Начело на държавата, обхванала вече целия Пиринейски полуостров, в която Португалия все пак имала гарантирана административна автономия, застава един от най-влиятелните европейски владетели.

Макар че по онова време Португалската отвъдморската империя представлява едно „съмнително наследство”, пагубната испанска външна политика на Испания ускорява и придава катастрофални измерения на процеса на нейната ерозия и очерталия се крах. Единственият положителен момент е подобряване положението на Молукските острови, благодарение на испанската помощ от Филипините, тъй като двата архипелага са разположени един до друг. Когато Португалия възстановява независимостта си, през 1640, и на престола се възкачва Жуау ІV (първият от династията Браганса) е вече ясно, че епохата на португалското морско могъщество окончателно е отминала и старата слава на световна търговска сила не може да бъде възвърната. Със загубата на Малак,а през 1641, португалското търговско и военно-морско господство в Ориента приключва.

Заключение

Мнозина автори, писали по темата, смятат, че наследник на португалското могъщество в Изтока е Нидерландия. Действителн, ситуацията в Ориента придобива изненадващ обрат към 1580, когато Португалия става част от Испания, едновременно с обявяване независимостта на седемте протестантски провинции край бреговете на Рейн, Маас и Шелда. Най-важният холандски град – Амстердам, се възползва от ситуацията и поема ролята на фламандския Антверпен (който продължава да е под испанска власт) като главно търговско пристанище за стоките, пристигащи от Индия. С други думи, към началото на ХVІІ век Амстердам се превръща в това, което е Лисабон през ХV и по-голямата част от ХVІ век

Първите новини за появата на холандски кораби в Ориента, идват в Гоа, през 1597 и пораждат основателна тревога сред португалското население. Следват многобройни битки между португалските първооткриватели и холандците. През 1619, последните основават столицата си в Холандска Индия – Батавия, на остров Ява[12], а към 1655 завладяват португалския форт Коломбо на остров Цейлон. Скоро след това, в Индийския океан се появява и британският флот. Колониалните инициативи на Великобритания са ускорени съблазнителния пример на холандските успехи в Ориента. Първоначално, Англия и Нидерландия се насочват към Малайския архипелаг и Молукските острови, а впоследствие, стимулирани от търговските си успехи в Изтока и очевидната португалска слабост, други европейски народи (французи, датчани) също започват да проявяват нескрит интерес към богатствата на Мусонна Азия.

Географските условия, историческото развитие, социалната обстановка и състоянието на икономиката в Холандия се различават значително от тези в Португалия. Самата Нидерландия е много по-различна от всички останали страни на континента, тъй като, за разлика от повечето европейски държави, е почти изцяло зависима от външната търговия и морските дейности. Холандците, като никой друг европейски народ, отдават огромно значение на това да бъдат свободни и успели хора, което е свързано и изповядваното от тях протестантнство.

Още в началото на ХVІІ век мнозина холандци са наясно с предимствата на отвъдморската търговия и печалбите от нея. През 1602 е основана Холандската източноиндийска компания, осъществяваща търговска дейност в огромната зона между нос Добра Надежда и Магелановия проток, и от Кейптаун до Японските острови. Компанията разполага със значителен ресурс – 150 търговски кораба, 40 военни фрегати и 10 000 войници. За кратко, Нидерландия се превръща в най-голямата търговска сила в света, елиминирайки португалците в редица стратегически точки по брега на Индийския океан.

Реализирайки колониалната си стратегия, холандците разполагат и с важно техническо предимство – създаденият от тях и нов за времето си „кораб-флейта”. Нидерландската „флейта”, наричана още “Летящия холандец”, е значително по-лека от португалската каравела и лесно може да се движи срещу вятъра. За разлика от португалските колонизатори, холандците нямат никакво желание да покръстват местното население, нито да завладяват земите му. Те търсят само чисто търговската печалба. Нидерландското търговско надмощие в Ориента през този период е очевидно и води до осъществяването на холандско икономическо чудо[13], нещо непостижимо за Португалия, дори в най-добрите години на колониалната и империя. Успехът на отвъдморското начинание на Холандия е за сметка и на португалските амбиции. Един непознат дотогава новаторски модел на колониална политика се налага над архаичнните разбирания на Португалия.

След средата на ХVІІ век португалската морско-търговска система в Изтока практически престанава да съществува. Португалците насочват икономическите си интереси към Бразилия, а след раздялата си с нея се опитват да съхранят каквото могат от колониите си в Африка. В Ориента, където вече доминират Нидерландия, Великобритания и Франция, като португалски владения останават само Гоа, Диу, Дамау, Източен Тимор и Макао.

Едва през ХХ век, по време на диктатурата на Салазар[14], понятието Португалска колониална империя отново придобива популярност. През първата половина на ХХ век колониалното наследство се смята за единственото оцелямо доказателство за подвизите на португалците по време на славния период на експанзията. Към 1939, Салазар, който за кратко е и министър на колониите, прокарва т.нар. Колониален закон, изиграл важна роля в португалската отвъдморската политика през този период. В него се уреждат основните принципи на администрацията в обвързаните с Португалия задморски територии.

След Втората световна война обаче антиколониализмът се налага като фундаментален принцип от ООН, което дава тласък на движенията за независмост в колониите. Тази тенденция, с някои изключения, не среща сериозна съпротива от страни-метрополии като Великобритания, Франция и Нидерландия, тъй като те разполагат с достатъчно механизми за дълготрайно икономическо влияние в колониите, позволяващо им да запазят позициите си в тях и след политическата им независимост. Променената международна обстановка поражда външнополитически проблеми, с които португалското правителство трябва да се справя, и те се проявили най-напред в обвързаните с Португалия територии на изток. Появата на независима Индия, през 1947, внася напрежение в португалскоо-индийските отношения в “португалските” щати (Гоа, Диу и Дамау). Индийското правителство започва военни действия, довели до инцидента от Дадра и Нагар-Авели – два малки анклава, подвластни на Дамау, като през 1954 достъпът до тях е блокиран. Шест години по-късно Португалия за кратко възстановява контрола си, но в крайна сметка, индийското правителство решава да използва сила и, през 1961, многобройни военни части навлизат в контролираните от Португалия области. Без изобщо да стига до военни действия, изправена пред смазващото превъзходство на противника, малочислената португалска войска бързо слга оръжие.

Португалското колониално присъствие в Ориента продължава с различна степен на влияние, дълги години след първоначалното настаняване по бреговете на Индийския океан към началото на ХVІ век. Португалският флот овладява редица ключови позиции, като нос Добра Надежда, Ормуз и Малака. Това помага на португалците да осъществят активна търговия с източни стоки, препродавани в Европа на много високи цени, но тя обогатява само краля и придворната аристокрация. През целия период на търговски монопол в Ориента В Португалия не възниква силна буржоазия, способна да усвои капиталите от Изтока и да ги включи в процеса на производство, превръщайки ги във финансов ресурс. Икономическата слабост на Португалия довела до загубата на независимостта ù, в периода 1580-1640, когато е завладяна от Испания (испанско притежание стават и португалските колонии). Всъщност, португалските вицекрале не съумяват да създадат истинска колониална империя в Ориента и да я подчинят на властта си, задоволявайки се само с изграждането на фактории по бреговете на Индийския океан, поради което задморската им система придобива точков характер. Търговските пунктове трябва да бъдат бранени от военни кораби, което, през следващите години, става все по-трудно. Когато Португалия възстановява независимостта си, че морското ù господство вече е силно застрашено от бързия и маневрен холандския флот. Холандците се настаняват в подвластните на Португалия територии и напълно разстройват португалската търговия в района. В тази връзка, Португалия активизирала колонизацията на Бразилия и създава няколко колонии в Африка. В Азия, макар и по-скоро символично, португалската администрация задълго се задържа в Източен Тимур и Макао, макар че величието на страната като морска и търговска сила отдавна е останало в миналото.

Загубата на Гоа бележи края на португалското присъствие в Индия. Този пристанищен град, столица на империята в Ориента, е под португалска власт 450 години. Въпреки огромното му историческо и духовно значение, португалското общество остава почти безучастно, приемайки поражението спокойно, и не подкрепя организираните от правителството символични протестни демонстразии..

 

Литература:

Азия, енциклопедия ТЕМА. С., 2005

Беров, Л. Стопанска история. С., 1999

Бешков, А. и др. История на географията и географските открития. С., 1966

Боавен, М. История на Индия, С., 2002

Божинов, Н. и др. Светът – карти, имена числа. С., 2007

Бояджиев, В. Класическите колониални империи. – Год. СУ, Геол.-геогр. фак., 95, 2003, 1

Бретон, Р. География на цивилизациите. С., 2002

Бродел, Ф. Игрите на размяна. С., 2005

Ваис, М. Международните отношения след 1945 г. С., 2004

Дерменджиев, Ат., В. Дойков. Португалия. С., 2000

Динев, Л. Цейлон. С., 1962

Карастоянов, Ст. Лисабон – География, 1976, 1

Карастоянов, Ст. Политическа география, геополитика, геостратегия. С., 1997

Киндер, Х. В. Хилгеман. Атлас Световна история. т. 1, 2, Пловдив, 1999

Куртезау, Ж. История на португалската експанзия. С., 1998

Лакост, Ив. Политически речник на света. С., 2005

Луканов и др. Страните в света. С., 2003

Магидович, Й. П., В. И. Магидович. Очерки по истории географических открытий в 5 томах. М., 1982-1983

Петков, П. История на Ниските земи. С., 2005

Панайотов, И., Р. Чолаков. Календар на географските открития и изследвания. С., 1989

Ралф, Ф. и др. Световните цивилизации – т. ІІ, ІІІ. С., 1998

Роб, П. История на Индия. С., 2006

Ротермунд, Х. История на Южна и Югоизточна Азия през ХІХ и ХХ в. С., 2003

Русев, М. Страните от Източна и Югоизточна Азия и Азиатско-Тихоокеанския геополитически център. – Военен журнал, № 3, 1996

Сарайва, Ж. История на Португалия. С., 2002

Свет, Я. Фернандо Магеллан. М., 1956

Фернандес-Арместо, Ф. Хилядолетието. С., 1995

Фернандес-Арместо, Ф. Цивилизациите. С., 2004

Хауърд, М., У. Луис. Оксфордска история на ХХ в. С., 2000

Boxer, C. The Portuguese seaborne empire 1415-1825, London, 1991

Russell-Wood, A. A world on the move: The Portuguese in Africa, Asia, and America, 1415-1808. Manchester, 1992

Бележки:

1. Кочин е пристанищен град, разположен южно от Каликут, където португалците изграждат форт. По-късно некалцина от малабарските князе обсаждат крепостта, но благодарение помощта на корабите от португалската ескадара, кръстосващи морето, местните владетели са принудени да отстъпят. Защитата на Кочин показва силата, но и слабостите на португалския флот в Индия. Дисциплинирани, прекрасно въоръжени и снабдени с мощни и бързоходни кораби, португалците с лекота побеждават своите далеч по-многочислени съперници. Ако корабите са наблизо, фортовете изглеждат непобедими, но когато се връщат към родината, натоварени с подправки, португалските позиции се оказват застрашени. Това налага създаването на постоянна база, която да определя стратегията на управлението в Изтока.

2. Днес в Гоа са запазени внушителни останки от многобройните португалски сгради в ренесансов стил, напомнящи за господството почти петстотин годишното португалско присъствие.

3. В близост до китайския бряг португалците създават търговска кантора в Макау, където местният мандарин не спазва имперските закони, и чак до 1999 това пристанище (което вече се налича Аомън) остава под португалски контрол. По време на японската самоизолация, през периода на шогуната (1633-1854), на португалците било разрешено да търгуват в района на Нагазаки.

4. Според Тордесийския договор, районът на Далечния Изток попада в колониалната зона на Португалия, но конкретно Молукските острови са в испанската сфера

5. В тази деликатна ситуация, Магелан се обръща към испанския крал, тъй като заслугите му не били оценени подобаващо в Португалия. Опитите да бъде спрян от португалския монарх са неуспешни, като мореплавателят дори заявява, по думите на един летописец от епохата, че “в Испания просяците живеят по-добре, отколкото в Португалия хората със заслуги към Отечеството”.

6. Това предизвиква желание за свързване на източната и западната част на империята в едно цяло, но те не се оказват успешни, тъй като по тихоокеанското крайбрежие на Южна Америка вече са се разположили испанците.

7. Мануел І Велики (1495-1521), наречен още Щастливия, е монархът, комуто се падат най-сладките плодове от периода на португалската експанзия на изток. “Мануелизмът” е период, изпълнен с величие, който превърнал Португалия от малко и периферно кралство в силна морска държава.

8. Според изследванията, през ХVІ в., времето в което Португалия осъществила търговски монопол в Далечния Изток, нямало никакви сведения на територията на страната да е започнала някаква нова производствена дейност. Занаятчийското производство от ХVІ в. в този смисъл, не се различавало особено от това през ХІІІ в.

9. Меркантилизмът е икономическа теория, възникнала в края на ХVІ век, чиято основна идея е свързана със стремежа към забогатяване чрез активна външна търговия, което е възможно само при осъществяване на отвъдморска експанзия. Основен нейн принцип е поддържането на положителен търговски баланс, при който приходите от износа трябва да надвишават разходите по вноса.

10. Дъщеря на арагонския крал Фернандо и на Изабела Кастилска

11. В португалските летописи ХVІ век е определян като “златен”

12. Джакарта

13. Всъщност, Холандия, първа в Европа, осъществява буржоазен преврат

14. Португалски диктатор, управлявал страната през 1928-1968

 

* Софийски университет „Св.Климент Охридски”

{rt}