21
Чет, Ное
22 New Articles

Мондиализацията и последиците от нея

брой3 2009
Typography

Мондиализацията модифицира конкуренцията между държавите. Днес конкурентоспособността на предприятията в различните държави не се покрива с конкурентоспособността на самите държави. Транснационалното пространство, в което действат големите компании, вече на съвпада с оптималната организация на националните пространства. Позицията на една или друга страна в света вече се определя само от нивото на конкурентоспособността на продукцията и на глобалния пазар. За да се удържат на този пазар, нейните бизнесмени трябва да намерят оптималното съотношение между риска и приходите (т.е. между себестойността и печалбата). В резултат от тези тенденции, държавите постепенно се превръщат просто в „точки” от производственото пространство на големите транснационални компании, а понятието „сравнителна доходност” придобива абсолютен характер.

Ерозията на националните държави

Държавите вече нямат друга възможност, освен да провеждат политика на конкурентоспособност, без оглед на социалната и цена. Всичко това се случва в Европа от началото на 80-те години на ХХ век насам, първоначално под влияние на либералните теории, реализирани на практика от Роналд Рейгън в САЩ и  Маргарет Тачър, във Великобритания, а след това това и на „критериите на конвергенцията”, съдържащи се в Договора от Маастрихт. Това приемане на изискванията на глобализацията, придоби следните форми: всеобща либерализация и дерегламентация; приоритет на износа пред вътрешното потребление; приватизация на държавните предприятия; превръщането на световния пазар в определящ фактор по отношение на цените и заплатите; отваряне на националните пазари за международните инвестиции; прогресивно съкращаване на социалните помощи и другите форми на социална подкрепа; тотално съкращаване на всички видове разходи, нямащи отношение към повишаване на конкурентоспособността, включително тези за образование и опазване на околната среда. Една след друга, европейските държави се ориентираха към строго монетаристична политика, борейки се срещу инфлацията с помощта на високите лихвени проценти. Всичко това водеше до увеличаване на безработицата и забавяне на икономическия ръст. Освен това, финансовите капитали се облагаха с по-ниски данъци, отколкото заплатите, което пък водеше до намаляване дела на частните капитали в общите разходи.

Междувременно, дълговата криза принуди държавите от Третия свят да предприемат аналогични мерки: в своите програми за „структурно оздравяване”, Международният валутен фонд (МВФ) и Световната банка (СБ) предписваха на тези страни същите рецепти, както и на развитите, което имаше още по-катастрофални последици. Международните организации се превърнаха в инструменти на мондиализацията. Всъщност, истината е, че целта на МВФ и СБ е да наложат на държавите либерализацията, да увеличат текучеството на капиталите и да подчинят икономиките на страните от Третия свят на обслужването на външния им дълг. На свой ред, Г-8 се опитва да насочи усилията на лидерите на развитите държави към оказване на помощ за ликвидиране на последиците от кризите, вместо за отстраняване на причините за тях. Най-мащабна обаче е ролята на Общото споразумение за митата и търговията (ГАТТ) и наследилата го Световна търговска организация (СТО).

В миналото, търговските отношения се регулираха от националните законодателства. Това засягаше вносните квоти, митническите тарифи, контрола върху движението на капиталите и т.н. Днес, търговската дипломация действа над държавните бариери, като преговорите се водят за вътрешните държавни институции: банковата система, мястото което се отрежда в националните икономики на частната собственост, социалното им законодателство, регламентирането на конкуренцията, концентрацията на индустриалната собственост и т.н. Скритата цел на тези преговори е обвързването, в рамките на СТО, на държавите със сходни институции, законодателства и отношение към собствеността.

Често, всички тези критерии просто се заимстват от американците, за да се намалят рисковете за чуждестранните инвеститори. При това нараства влиянието на транснационалните корпорации (ТНК), оказващи натиск върху държавите да променят в тяхна полза законодателството си, установявайки изгодна за тях система от трудови възнаграждения и данъци. В крайна сметка, посредством множество преговори на локално и международно равнище, националните държави биват принуждавани да променят своите закони и институции, така че да отговарят на изискванията, налагани им отвън. Условията и ограниченията, налагани от СТО, далеч надхвърлят рамките на традиционните споразумения за свободна търговия. Те са насочени, преди всичко, към осигуряване мобилността на капиталите. Тоест, споразуменията, в които се съдържат, не са споразумения за свободна търговия, а за свободно движение на капитали. Те целят формулирането на нови правила за международната собственост и създаването на нови ограничения за националните законодателство и правителствените инициативи. Или, както отбелязва канадският анализатор Йън Робинсън: „Споразуменията за свободно движение на капитали следва да се възприемат като инструменти, които в името на преодоляването на препятствията пред търговията, позволяват (или не позволяват) да се променят законите, политиката и практиката, препятстващи превръщането на света в единен планетарен пазар”.

Друг феномен на съвременната епоха е културната мондиализация: днес капитализмът продава не само стоки и услуги, но и символи, образи, сънища и културни връзки. Той не само обзавежда домовете ни, но и колонизира въображението и доминира в общуването. Докато през 60-те години на миналия век потребителското общество все още се захранваше и вдъхновяваше от съвсем конкретни материални блага – автомобили, музикални уредби и т.н., през следващите десетилетия постепенно се наложи една система, която британският професор Бенджамин Барбър нарича McWorld, по аналогия с Mcintosh и McDonald. Тя формира своеобразна виртуална вселена, образуваща се в резултат от пресичането на различните транснационални потоци, призвани да хомогенизират света, налагайки навсякъде един и същи начин на живот. Барбър уточнява: „днес системата на McWorld се крепи не на автомобилите, а на Дисниленд-парковете, мрежата на МТV, холивудските филми, компютърните програми, т.е. на образите и символите, а не на реалните обекти”.

Тази тотална експанзия на пазара превръща зрителско-рекламното потребление в единствена форма на социална ангажираност. Пак тя провокира агресията към онези, които нямат средства за да постигнат подобно ниво на потребление, и ги изтласква в периферията на обществото. Потопът от универсални образи и мечти води до унифициране на живота, постоянен стремеж към изтриване на различията и особеностите, уеднаквяване на привичките и отношенията и лишаване на традиционните култури и общности от техните корени.

Мондиализацията не бива да се бърка с интернационализацията, към която държавите се стремят с цел установяване на оптимална система на международните отношения. Тя представлява преход от международната икономика, като съвкупност на националните икономики, към икономика на планетарния пазар, регулиран от еднотипни правила, както го дефинира австрийският професор Карл Полани (1886-1964). Същността на мондиализацията е „растящата взаимна зависимост на всички съставни елементи на нашия свят, водеща до еднообразната им интеграция в едно цяло”. Начело на този процес са новите наднационални и наддържавни „играчи”, които се стремят към максимално увеличаване на изгодите и дивидентите си, планирайки своите действия така, че нищо да не пречи на тяхната активност. Тези нови „играчи”, които с всяка изминала година увеличават независимостта си от държавите, в същото време, стават все по-зависими един от друг и все по-осезателно се сливат в огромен единен пазарен организъм.

Последиците от мондиализацията

След като очертахме природата на икономическата и финансова мондиализация, нека се опитаме да анализираме и нейните последици. Едно от тях е придобилият трагични мащаби постоянен ръст на неравенството в света. Още Хегел отбелязва, че богатите общества не са достатъчно богати за да се справят с нарастването на бедността, която пораждат. Днес бедността не се поражда от дефицита на произведените блага, а от лошото им разпределяне, както и от културната и психологическа блокада, препятстваща връщането към обществата, за които трудът и производството не са всичко.

Между 1975 и 1985 нивото на индустриалното производство нарасна с 40%, от 1950 насам световният икономически ръст се е увеличил пет пъти, а нивото на стокообмена – 11 пъти. През същия период обаче, станахме свидетели и на постоянен спад на средното жизнено равнище, увеличаване на безработицата, разкъсване на социалните връзки и разрушаване на околната среда.

Днес, реалният БВП на глава от населението в страните от Третия свят е 17% от този на жителите на развитите държави от Севера. В индустриално развития свят, където живеят не повече от 1/4 от жителите на планетата, са концентрирани 85% от световните богатства. Държавите от Г-8 представляват само 11% от световното население, но притежават 2/3 от световния БВП. Само Ню Йорк потребява повече електричество от цяла Африка на юг от Сахара. Между 1975 и 1995 богатството на САЩ е нараснало с 60%, но то е акумулирано от само 1% от населението. И още една, може би най-съкрушителната, цифра: финансовият потенциал на 385-те официално известни милиардери (в долари) надхвърля този на 2,3 милиарда души, принадлежащи към най-бедните слоеве (а това е почти половината от световното население). Може да се каже, че колкото повече нараства натрупаното на планетата богатство, толкова повече нараства и бедността. Този извод поставя под въпрос либералния мит, че излишъците у богатите, в крайна сметка, съдействат за нарастване благосъстоянието на цялото общество. На практика, мондиализацията, водеща до тотален монопол на пазара, съдейства за ръста на неравенството и социалното отчуждение, ерозирайки стабилността на обществото.

Паралелно с това, ставаме свидетели на своеобразно (макар и неформално) възраждане на колониализма. Защото, на практика, „помощта” за Третия свят от страна на международните финансови организации е трансформиране на контрола над тях с помощта на заеми и откровено лихварство. СТО принуждава държавите от Юга да приспособят законодателството си към претенциите на чуждестранните инвеститори, отстранявайки всички прегради пред тях, включително законодателството в сферите на охраната на труда, здравеопазването и околната среда. Повсеместно явление е там, където се прилагат либералните методи за структурно оздравяване, да се влошават жизнените условия на мнозинството от населението и да се изостря социалното напрежение. По някаква парадоксална логика задълбочаването на тези процеси е последвано от закономерното изтегляне на капиталите от въпросната страна. Всичко това дава основание да се говори за фундаментално паразитния характер на системата. Що се отнася до държавите, които не искат да се подчинят на тези изисквания, те биват маргинализирани и изпадат от „играта”, т.е. изключват се от международната икономическа активност.

Впрочем, това е очевидно не само за страните от Юга, които най-остро усещат последиците от мондиализацията. На Север, изострящата се транснационална конкуренция, породена от изкривяването в баланса на износа и преките инвестиции провокира мащабно съкращаване на работните места и трудовите възнаграждения. Този, който може да си позволи да произвежда дадена стока на оптималната и цена, става уязвим към натиска на капитала, подтикващ го да намалява трудовите възнаграждения и социалните добавки. В същото време, поскъпването на работната сила, във връзка с изискващата се висока квалификация на служителите и застаряването на населението, подтиква компаниите да прехвърлят производството си в страни, където работната ръка е по-евтина, а работната сила се характеризира с повишено текучество. Производствата в развиващите се страни въвличат голямо количество неквалифицирана работна ръка, което кара собствениците да се ориентират именно към трудовите ресурси на Юга като все повече намаляват заетостта на тези от Севера (това пък води до ръст на структурната безработица там). За да оцелеят в сегашната ситуация, когато не се очертава увеличаване на пласментните пазари (тенденцията е точно обратната), компаниите са принудени да „усвояват” пазарните сегменти на своите конкуренти. За целта им се налага постоянно да повишават конкурентоспособността си, осъществявайки преструктуриране на индустриалните си мощности и съкращавайки личния състав, което не може да няма катастрофални социални последици.

При това, споменатият по-горе процес на делокализация едва започва да набира сили. През 1990, промишлените стоки, изнасяни от новите индустриални държави от Югоизточна Азия в развитите страни от Севера, бяха само 1,67% от БВП на последните. Във Франция например, стокообменът с новите индустриални държави, до голяма степен, обяснява сегашния ръст на безработицата. При това още не сме стигнали до апогея в разрастването на този феномен. Ако делът на новите развити държави в търговията с развитите страни продължава да се увеличава със същите темпове, както през последните десетилетия, съвсем скоро той ще достигне 55%.

Индустриалната революция позволи интегрирането на неквалифицираната работна сила в глобалното общество. Мондиализацията, напротив, изключи от него онези, които не можаха да докажат своята полезност. И тъкмо в това е фундаменталният разрив с цялото предишно развитие на капитализма, елиминиращ всички положителни ефекти на социалния компромис, станал възможен благодарение на кейнсианската Държава-Провидение (т.е. социалната държава).

Комбинацията между мондиализацията на пролетариата и финансовата глобализация може да промени икономическият и социален курс, доминиращ през десетилетията на икономически ръст след Втората световна война. По време на т.нар. „славно трийсетилетие” (1945-1975) капитализмът от „фордистки тип” се съобразяваше със социалните изисквания, възприети като норма във водещите индустриални общества, както и с волята на държавата да влияе върху международния икономически ред. Държавата-Провидение беше резултат от този исторически компромис между труда и капитала, т.е. резултат от приемането на определени социални искания от стратезите на капиталистическото развитие. Мондиализацията провокира прекратяването на този обществен договор. Логиката на капитала започна да игнорира социалните искания, което постави под въпрос йерархията на трудовите възнаграждения и колективната солидарност.

Този разрив между икономиката и социалната ситуация протече паралелно с разрива между Държавата-Провидение и средната класа, на която Западът дължеше икономическия си ръст през предходните десетилетия. Наред с мондиализацията, ставаме свидетели на появата на едно общество, изградено върху пясъчна основа. А това означава, че като последица от неустойчивия характер на социалното устройство, огромни маси могат за миг да се окажат на дъното, докато по-голямата част от капиталите се концентрира на върха. Резултат от това е размиването на средната класа, която в началото на ХХ век не само генерираше капитализъм, но и помагаше за неговия ръст. По време на „славното трийсетилетие”, тази средна класа не преставаше да се консолидира, въвличайки в редовете си все по-широки маси от населението, което пък водеше до относително намаляване на неравенството. Днес този модел на средната класа, разпростиращ се върху все по-широки слоеве от населението, който смятахме за необратим, все повече бива поставян под въпрос.

* Авторът е известен френски философ и геополитик, член на Френската академия и един от основателите на идейното течение на западноевропейската „нова десница” (повече за него – вж. Геополитика, бр. 2/09)

{rt}