22
Пон, Юли
22 New Articles

Обама и Доктрината Монро

брой3 2009
Typography

Президентът Барак Обама може значително да подобри отношенията на Съединените щати с Латинска Америка, ако официално обяви за „смъртта” на Доктрината Монро, а след това и лично проконтролира погребението и. Подобна декларация от негова страна, на практика, не би довела до някакви отрицателни последици в САЩ, затова пък ще допринесе за нарастване на популярността му, както в Латинска Америка, така и в по-голямата част от останалия свят.

Повечето американци не познават в детайли тази 185-годишна политика и едва ли ги е грижа за нея. Латиноамериканците, напротив, могат подробно да разкажат за Доктрината Монро, която поражда сред тях почти изключително отрицателни емоции. Всъщност, истината е, че днес тази доктрина се е превърнала в празна реторика, оскърбяваща достойнството на онези, които (според първоначалния и замисъл) би трябвало да защити.

През 1823, тогавашният американски държавен секретар Джон Куинси Адамс съчинява, а президентът Джеймс Монро официално провъзгласява, доктрината, в която се твърди, че характерът на американската политика коренно се отличава от този на европейската. Президентът на САЩ Монро обявява, че разглежда разширяването на монархическото политическо влияние на Европа в Новия свят, „като опасност за нашия свят и нашата сигурност”. В тази връзка, той предупреждава, че европейските сили трябва да оставят двете Америки на американците и дава ясно да се разбере, че на юг от границата на САЩ се намира обширна зона на собственото им геополитическо влияние.

По онова време в Европа не обръщат почти никакво внимание на тези претенции. В края на краищата, през първата половина на ХІХ век, Съединените щати не разполагат нито със силна армия, нито с флот. В същото време, още тогава са налице три сериозни проблема, които поставят под въпрос искреността на този очевидно благороден жест, целящ защитата на младите независими републики в Южна Америка от европейската реколонизация.

На първо място, Вашингтон декларира намеренията си едностранно. Латиноамериканците никога не са искали да бъдат защитавани от САЩ и американските дипломати дори не се консултират с колегите си от „другата Америка”. В това се съдържа сериозна доза ирония, защото „протекцията”, обявена от доктрината, отрежда на САЩ ролята на посредник и защитник на латиноамериканските държави от „злонамерените” (както се предполага) към тях европейски монархии.

На второ място, съдържащият се в доктрината откровен патернализъм – т.е. тезата, че „нашите братя на юг” нямат достатъчно възможности да се защитят сами, винаги е предизвиквала учудване и гняв в Латинска Америка. Дори и ако някога този извод е бил поне отчасти верен, той много отдавна не отговаря на действителността.

Третият и най-проблематичен въпрос е свързан с факта, че става дума за една очевидно остаряла доктрина, при това обременена от доста тежко наследство. Повече от столетие Съединените щати периодично се намесват във вътрешните работи на латиноамериканските държави. Така у последните се затвърждава убеждението, че САЩ са създали Доктрината Монро, не заради някакви хипотетични или реални заплахи от страна на Европа, а най-вече за да оправдаят собствената си користна намеса в страните на юг от Рио Гранде, която нанася сериозна вреда на латиамериканското дойстойнство и суверенитет.

„Короларият” на Рузвелт

По време но президента Теодор Рузвелт (1901-1909), под знамето на доктрината се осъществява неофициалната колонизация на повечето „независими” държави от Карибския басейн. Така нареченият „Короларий на Рузвелт”, допълващ Доктрината Монро, на практика, обосновава правото на Вашингтон да осъществява интервенции и окупация на територии в Латинска Америка, дори и ако нито една европейска сила не се опитва да ги постави под свой контрол. Рузвелт твърди, че заради дълговата си зависимост от европейските банки, Латинска Америка дотолкова е отслабнала, че е станала уязвима за реколонизация от страна на Европа. Следователно, изпреварващите военни намеси на Съединените щати стават необходими и се реализират в периода 1900 – 1933.

Така, американски части навлизат в Колумбия, през 1901 и 1902, в Хондурас, през 1903, 1907 и 1911, и в Доминиканската република, през 1903, 1904, 1914 и 1916, като окупират острова до 1924. В продължениета на 20 години, те нееднократно осъществяват десанти в Никарагуа, три години (1906-1909) остават в Куба, а в Хаити се задържат цели двайсет. Междувременно, армията на САЩ осъществява военни операции и в Мексико, Панама, Гватемала и Коста Рика.

През 1954, президентът Айзенхауер използва доктрината за да оправдае свалянето на демократично избраното правителство в Гватемала. На свой ред, Джон Кенеди я използва от 1961 до 1963 за да оказва натиск (включително и военен) срещу Куба, а наследникът му Линдън Джонсън отново издига знамето на доктрината през 1965, когато изпраща 23 хиляди морски пехотинци в Доминиканската република в подкрепа на генералите, установили авторитарно и тиранично управление в тази страна, през следващите 13 години Президентът Роналд Рейгън пък обосновава с нея войните, водени от ЦРУ по време на неговото управление, в Никарагуа, Салвадор и Гватемала, в които загиват над 200 хиляди жители на Централна Америка, а също и американската военна интервенция в Гренада.

Именно по тези причини „монроизмът” се сдобива с изключително негативен имидж в Латинска Америка и Карибско море. Навсякъде в региона, дори и простото споменаването на Доктрината Монро се възприема като проява на „американската агресивност”.

Днес, почти двайсет години след края на студената война, американските политически елити все още приемат доктрината като аксиома на външната политика на САЩ. През последните години те добавиха към нея и изискването латиноамериканските правителства да възприемат неолибералния икономически модел. На този фон не е чудно, че латиноамериканците избират за свои лидери (в Аржентина, Бразилия, Боливия, Чили, Еквадор, Никарагуа, Гватемала, Хондурас, Уругвай и Венецуела) политици, които открито отхвърлят не само заложената в доктрината претенция за хегемония на САЩ в двете Америки, но и икономическите концепции, с които тя се обвързва напоследък. В тази връзка, особено показателно е, че нито една държава от Западното полукълбо не подкрепи САЩ, през октомври миналата година, когато Генералната асамблея на ООН гласува за прекратяване на американското ембарго срещу Куба.

Електоралната революция

През последното десетилетие, гражданите на Венецуела, Бразилия, Аржентина, Боливия, Еквадор, Никарагуа и други латиноамерикански държави декларираха, че не приемат неолибералната икономическо политика, подкрепяна от САЩ, и гласуваха за кандидати, обявяващите се против проточилата се американска хегемония. В крайна сметка, именно резултатите от изборите в държавите на юг от Рио Гранде убиха окончателно Доктрината Монро. Новата вълна в Латинска Америка отправя открито предизвикателство към американското превъзходство. През миналата 2008, боливийският президент Ево Моралес си позволи да направи нещо, което само допреди двайсетина години би било невъзможно: изгони от страната Американската агенция за борба с наркотиците. На свой ред, Еквадор ликвидира военната база на САЩ на своя територия.

Следващото предизвикателство, които редица латиноамерикански държави си позволяват да отправят към Съединените щати, касае вече т.нар. „голяма политика”. Така, Чили и Мексико, в качеството си на непостоянни членки на Съвета за сигурност на ООН, гласуваха против искането на САЩ Световната организация да санкционира американската интервенция в Ирак. През следващите години влиянието на САЩ в Латинска Америка ще продължи да бъде ерозирано с укрепването на дипломатическите, икономическите и военните връзки с Китай, Русия и Иран, които усилено развиват няколко ключови държави от региона.

Отчитайки всички тези факти, Барак Обама следва да обяви, колкото се може по-скоро, че доктрината Монро е мъртва и ще бъде погребана. Подобна декларация би могла да изиграе ролята на своеобразен катализатор за формирането на реални партньорски отношения, признаващи новия статут на Латинска Америка. Само погребението на този геополитически канон от ХІХ век би позволило на САЩ да провеждат наистина адекватна политика по отношение на региона.

* Професор по международни отношения в Американския университет

* Професор в Калифорнийския държавен университет и вицепрезидент на Института за политически изследвания

{rt}