20
Съб, Юли
22 New Articles

Найл Фергюсън - Империята като фактор за прогреса и сигурността в глобалния свят

брой3 2004
Typography

Найл Фергюсън е роден през 1964 в Глазгоу, Шотландия. Завършва с отличие история в Оксфордския колеж. По-късно е преподавател в Оксфорд, а от няколко години насам чете лекции по финансова история и в Университета на НюЙорк. Автор на няколко книги, всяка от които се превръща в бестселър и предизвиква разгорещени спорове сред научната общност. Дебютът му е задълбочено и оригинално изследване на Първата световна война. Следват двутомникът “Фамилията Ротшилд”, “Финансовата връзка” и “Империята – как Британия създаде модерния свят”. Последната му засега книга е “Колосът – цената на Американската империя” (2004). Професор Фергюсън автор на многобройни статии и политически коментари за британската и американска преса.

Смятат Ви за един от най-талантливите и задълбочени съвременни историци. Всъщност, какво Ви насочи към историята?

Толстой.

Защо точно Толстой и как стана това?

Повечето от онези, които са чели романа “Война и мир” не обръщат особено внимание на посланието в края – своеобразно есе за детерминизма. За мен обаче, това е най-очарователната част от книгата. Помня, че когато я прочетох за първи път бях болен и не трябваше да ходя на училище, затова седях в градината пред дома ни. Краят на романа изключително ме развълнува, защото внезапно осъзнах посланието на автора за смисъла на живота, предадено чрез жизнения опит на главния герой Пиер Безухов. Пак там е и онова великолепно есе за детерминизма и случайността в историята, което толкова ме впечатли. От този момент нататък, за мен вече нямаше съмнение, че ще уча именно история, а не английска литература, както смятах дотогава.

В книгите си правите един много елегантен преход от темата за изграждането на националните държави, към тази за империите. Как бихте обяснили подобна трансформация?

Отговорът е, че когато започнах да анализирам развитието на политическите структури и финансовите институции, осъзнах, че светът всъщност не се състои само от оформени и ясно разграничени помежду си държави-нации. Повечето изследвания за историята на ХІХ век сякаш се опитват да внушат, че това е било столетие на националните държави. Но, когато пишех историята на банката и фамилията Ротшилд, което и до днес си остава най-значимата научна задача, пред която съм се изправял в кариетата си, внезапно осъзнах, че светът през ХІХ век съвсем не е бил такъв. Броят на националните държави (в класическия смисъл на това понятие) е бил сравнително малък. И ходът на историята се е определял, в далеч по-голяма степен, от империите и техните сателити, колонии и зависими държави. Историята на семейство Ротшилд ми помогна да разбера простата истина, че ХІХ век (и, особено, края му) е бил епоха на глобализация, доминирана от една наднацинална общност, наречена Британска империя. Тогава си помислих, че преподавайки британска и европейска история през ХІХ век, съм пропуснал най-важното за този период. И то е, че една четвърт от света е била, под някаква форма, управлявана от Британия, както и че обширни региони, които формално не са влизали в границите на империята, също са зависели изцяло от нея. След като го осъзнах, постепенно изградих теорията си за глобализационния процес през ХІХ век и написах книгата си за Британската империя.

Преди да говорим за тази книга, кажете ни нещо за семейството и банката Ротшилд. Изненада ли Ви нещо, докато пишехте това фундаментално изследване?

Всъщност не просто ме изненада, това бе истинско откровение. На първо място, бях смаян от невероятното могъщество на тази институция. По отношение на финансовите и операционните си възможности, тя далеч е надминавала повечето тогавашни държави. Представете си, че в утрешния брой “Уол стрийт джърнъл” обяви, че Голдман Сакс, Мерил Линч и Сити Груп са се слели с Международния валутен фонд и Световната банка и ще получите известна представа за мощта на семейство Ротшилд преди малко повече от столетие. Второто, което ме смая, е как тази машина е действала на пазара на облигации. Защото основните и операции са тези с държавните дългове. Всъщност семейство Ротшилд са отпускали заемите на правителствата, а после са търгували държавните дългове. Нито едно, нуждаещо се от заем правителство от онова време, не е могло да мине без Ротшилдови.

Така осъзнах, че в по-голямата част от историята на ХІХ век, включително класическата история на дипломацията, която бях изучавал в университета, липсва основният актьор. Няма го в дипломатическите документи, но ако внимателно прегледами архива на Банка Ротшилд, ще открием, че действията на големи политици, като Бисмарк или Метерних например, често са били изцяло съобразени с тази финансова институция, зависейки от огромната и финансова мощ. Това бе истинско просветление. Мисля, че историците, занимаващи се с ХІХ век, продължават да не отдават необходимото значение на семейство Ротшилд, отчасти понеже това все още се смята за предмет на “финансовата история”, докато те се занимават с “политическа история”. Само че, през ХІХ век, политическата история е неотделима от това, как е функционирал финансовият пазар, защото всички тогавашни правителства са разполагали с твърде крехка собствена финансова база (включваща най-вече данъчните приходи). И, ако е трябвало да воюват (както например Бисмарк, който искал да обедини Германия), те трябвало да се обърнат към международния финансов пазар, контролиран от Ротшилдови. Иначе просто не биха имали достатъчно средства за да го направят.

Смятате ли, че това влияние е било еднопосочно – т.е. само от парите към властта, или че подобно влияне е упражнявано и в обратната посока?

Известно е, че през ХІХ век е бил широко разпространен антисемитският мит, че Ротшилдови са управлявали света. В това са вярвали и американските популисти от епохата, когато САЩ са възприели златния стандарт. Затова, сред целите, които си поставих, бе да разбера, доколко това действително е било така, и колко могъща е била тази институция. Да, тя действително е била много могъща, но мощта и все пак е била ограничена. Имало е и редица случаи, когато политическите решения са ерозирали властта на финансовите пазари и дори са предизвиквали финансови кризи. Така, революцията от 1848 за малко е щяла да срути империята на Ротшилд. За мен, по-важното е, че изследването ми за Ротшилд показва истинското значение на финансовия елемент в историята. Влиянието на финансовите кръгове обаче съвсем не е било абсолютно, както често твърдят някои.


 

Прекъснах Ви, когато бяхте започнали да говорите за “Империята” – книгата, посветена на британската мощ. Всъщност, какво ново научихте за Британската империя?

Един от основните въпроси, който е особено актуален и днес, е дали англосаксонската имперска мощ е в състояние успешно да трансформира институциите на т.нар. “пропаднали държави” (failed states) или “държави-парии”, поставяйки в основата им принципите, в които някога е вярвала Британската, а днес вярва Американската империя: свободния пазар, господството на закона, некорумпираната администрация и, накрая, представителното управление. А основната поука от опита на Британската империя е, че всичко това действително би могло да се постигне, но за целта е необходимо твърде дълго време.

Има много примери за това - особено през втората половина на ХІХ век, когато Британската империя навлиза в най-либералната фаза от развитието си и когато много страни са под британско управление, но, пак подчертавам, те се намират под това управление много десетилетия. Като най-очевидният и значим пример е Индия, управлявана от британците от средата на ХVІІ век до 1947, т.е. почти двеста години.

Тоест, налице е значителна разлика с това, което се случва днес, защото американците, които провеждат сходна политика не разполагат с толкова време. В Ирак и Афганистан например, те се опитват да изградят новите държави в рамките на 24 месеца, или малко повече. Основавайки се на опита на Британската империя, смятам това за абсолютно нереалистично.

В какво, според Вас, се състои основния принос на британците за световния ред?

Има две неща, които трябва да подчертаем особено. Първото е изграждането на британската военна (и в частност - военноморска) доминация, което в епохата преди появата на авиацията дава възможност на Великобритания да установи период на относително глобален мир. Водели са се много малки войни, но в периода между Кримската война и 1914 големите се броят на пръсти. Тоест, съществувал е определен глобален ред, в чиито рамки икономическото развитие безспорно е било по-лесно, а свободната търговия и транснационалните капиталови потоци не са страдали от изкуствените ограничения, които в предишните епохи са предизвикнали честите войни между великите сили.

Оттук следва и второто важно нещо и то касае начина, по който международните инвестиции се разпространяват по целия свят, включително към сравнително бедните, или дори много бедните, страни. Разбира се, в това отношение, глобализацията отпреди сто и повече години е била по-различна от сегашния глобализационен процес, защото днес повечето капиталови потоци са съсредоточени в развития свят. Посоката им най-вече е от Северна Америка към Европа или към Източна Азия. На практика, цели региони в съвременния свят не са засегнати от глобализацията. И тъкмо това е истинската причина да са толкова бедни. Не глобализацията ги прави бедни, а това, че не са обхванати от нея. Докато преди сто години фактът, че голям брой бедни страни са били управлявани от британската империя е стимулирало инвеститорите да влагат парите си там и то със сравнително ниска лихва. Ще дам само един очевиден пример – някогашната Родезия (сега Зимбабве) преживява истинска икономическа катастрофа в резултат от безумната тирания на марксиста Роберт Мугабе, но преди сто години тази процъфтяваща британска колония е привличала много чужди инвеститори и лондонски капиталисти.

Именно тази комбинация между глобална сигурност и относително балансираното разпределение на капиталовите потоци е играела положителна роля не само за британската, но и за световната икономика.

Опитвайки да прокарате разграничителната линия между Британската империя и сегашната глобална хегемония на Америка, отделяте особено внимание на факта, че някога основните потоци от хора и капитали (т.е. инвестиции) са били в посока от метрополията към колониите, докато в американския случай това не е така – към САЩ продължават да се стичат потоци от имигранти, докато, в същото време, страната прогресивно задлъжнява.


 

Така е. Ако някой иска да разбере разликата между британската хегемония преди столетие и американската – днес, трябва да обърне внимание именно на тези обстоятелства. Британската мощ се е базирала най-вече на износа на хора и капитали. Над двайсет милиона души са напуснали Британските острови за да колонизират други земи – за онези времена това е била огромна цифра. Именно поради това Британската империя надделява над Френската, а също над Холандската и дори над Испанската. Нито една друга европейска държава не е разполагала с толкова големи маси хора, готови да напуснат родните си места за да колонизират други (често твърде отдалечени, горещи и опасни) земи.

За днешна Америка не може да се каже нищо подобно. Истината е, че американците не обичат да пътуват в чужбина, дори когато става дума за сравнително кратки бизнес-посещения. Тоест (за разлика от Британската империя), САЩ нямат достатъчно “свои хора” в регионите, които особено ги интересуват. Днес има 3-3,5 милиона американци живеещи в чужбина. Но повечето от тях са в Канада, Мексико или Западна Европа, които съвсем не са ключовите пунктове в официално обявената от Вашингтон война срещу терора. Американците, живеещи в Близкия изток (като изключим Израел), се броят на пръсти, малцина живеят в африканските държави южно от Сахара. Тоест, днешната американска империя е лишена от свои колонисти и заселници. Което автоматично я прави по-слаба.

В книгата си “Парични връзки” критикувате Съединените щати най-вече затова, че макар, подобно на някогашната Британска империя, да разполагат с всички инструменти на световната хегемония, те я упражняват някак си плахо, т.е. сякаш не желаят да поемат отговорността произтичаща от уникалната им мощ. Кажете нещо за това.

Вижте, тази книга беше писана в последните години от управлението на Клинтън. Тоест – преди събитията от 11 септември. По онова време вече преподавах в Ню Йорк и бях силно впечатлен от степента, в която американците се чувстват отделени от другите народи – сякаш живеят на друга планета. Обсебени от случващото се на фондовия пазар и от американския си начин на живот, те като че ли не се интересуват от това, какво става в останалия свят (макар че в края на краищата, все пак решиха да се ангажират с проблемите на Балканите).

Бях притеснен от това, че в навечерието на новото хилядолетие, когато глобализационният процес вече бе довел до дълбоки икономически промени в света, а интеграцията на пазарите достигна степен, невиждана от поне сто години насам (т.е пак от времето на Британската империя), доминиращата на планетата свръхсила не желае да институционализира този факт с помощта някакви нови политически структури. Което (в известен смисъл) означава светът да бъде оставен да вегетира в състояние на “организиран хаос”.

В края на книгата си посочих, че в зората на новия век и в глобалната епоха би било огромна грешка единствената на планетата свръхсила да се занимава с такива проблеми като “новата ракетна отбрана”, т.е. да се опитва да се крие като костенурка в черупката си. Подчертах също, че САЩ са длъжни да използват огромните си материални ресурси и своето богатство за да увеличат военната си мощ и да ликвидират тираничнитге режими в т.нар. “държави-парии”, като на първо място сред тях поставих Ирак, а след него Сърбия на Милошевич. Нещо повече, изразих мнение, че САЩ се самозалъгват и, че основния удар на терористите най-вероятно ще се стовари именно върху някой американски град. И тъкмо това се случи стана само шест или седем месеца след излизането на книгата, т.е. на 11 септември 2001. Разбира се, след това нещата много се промениха. Администрацията на Буш, който едва бе избран след една анти-интервенционистка и почти изолационистка кампания, се превърна в най-интервенционистки настроеното американско правителство от 60-те години на миналия век насам. Спомням си, че когато книгата “Паричните връзки” излезе, мнозина критици приеха с голяма доза ирония твърдението ми, че САЩ трябва да се ангажират със свалянето на иракския режим. Но ето че това стана.

Независимо че администрацията на Буш очевидно демонстрира готовност да поеме по-голяма отговорност за гарантиране на глобалната сигурност, кое според Вас пречи на Америка наистина да поеме новата си роля?

Две неща. Едното е републиканската конституция на САЩ. Съединените щати очевидно не са “проектирани” да раждат императори. Те са проектирани да произвеждат лишени от харизма президенти, както още навремето...

{rt}

Найл Фергюсън е роден през 1964 в Глазгоу, Шотландия. Завършва с отличие история в Оксфордския колеж. По-късно е преподавател в Оксфорд, а от няколко години насам чете лекции по финансова история и в Университета на НюЙорк. Автор на няколко книги, всяка от които се превръща в бестселър и предизвиква разгорещени спорове сред научната общност. Дебютът му е задълбочено и оригинално изследване на Първата световна война. Следват двутомникът “Фамилията Ротшилд”, “Финансовата връзка” и “Империята – как Британия създаде модерния свят”. Последната му засега книга е “Колосът – цената на Американската империя” (2004). Професор Фергюсън автор на многобройни статии и политически коментари за британската и американска преса.

Смятат Ви за един от най-талантливите и задълбочени съвременни историци. Всъщност, какво Ви насочи към историята?

Толстой.

Защо точно Толстой и как стана това?

Повечето от онези, които са чели романа “Война и мир” не обръщат особено внимание на посланието в края – своеобразно есе за детерминизма. За мен обаче, това е най-очарователната част от книгата. Помня, че когато я прочетох за първи път бях болен и не трябваше да ходя на училище, затова седях в градината пред дома ни. Краят на романа изключително ме развълнува, защото внезапно осъзнах посланието на автора за смисъла на живота, предадено чрез жизнения опит на главния герой Пиер Безухов. Пак там е и онова великолепно есе за детерминизма и случайността в историята, което толкова ме впечатли. От този момент нататък, за мен вече нямаше съмнение, че ще уча именно история, а не английска литература, както смятах дотогава.

В книгите си правите един много елегантен преход от темата за изграждането на националните държави, към тази за империите. Как бихте обяснили подобна трансформация?

Отговорът е, че когато започнах да анализирам развитието на политическите структури и финансовите институции, осъзнах, че светът всъщност не се състои само от оформени и ясно разграничени помежду си държави-нации. Повечето изследвания за историята на ХІХ век сякаш се опитват да внушат, че това е било столетие на националните държави. Но, когато пишех историята на банката и фамилията Ротшилд, което и до днес си остава най-значимата научна задача, пред която съм се изправял в кариетата си, внезапно осъзнах, че светът през ХІХ век съвсем не е бил такъв. Броят на националните държави (в класическия смисъл на това понятие) е бил сравнително малък. И ходът на историята се е определял, в далеч по-голяма степен, от империите и техните сателити, колонии и зависими държави. Историята на семейство Ротшилд ми помогна да разбера простата истина, че ХІХ век (и, особено, края му) е бил епоха на глобализация, доминирана от една наднацинална общност, наречена Британска империя. Тогава си помислих, че преподавайки британска и европейска история през ХІХ век, съм пропуснал най-важното за този период. И то е, че една четвърт от света е била, под някаква форма, управлявана от Британия, както и че обширни региони, които формално не са влизали в границите на империята, също са зависели изцяло от нея. След като го осъзнах, постепенно изградих теорията си за глобализационния процес през ХІХ век и написах книгата си за Британската империя.

Преди да говорим за тази книга, кажете ни нещо за семейството и банката Ротшилд. Изненада ли Ви нещо, докато пишехте това фундаментално изследване?

Всъщност не просто ме изненада, това бе истинско откровение. На първо място, бях смаян от невероятното могъщество на тази институция. По отношение на финансовите и операционните си възможности, тя далеч е надминавала повечето тогавашни държави. Представете си, че в утрешния брой “Уол стрийт джърнъл” обяви, че Голдман Сакс, Мерил Линч и Сити Груп са се слели с Международния валутен фонд и Световната банка и ще получите известна представа за мощта на семейство Ротшилд преди малко повече от столетие. Второто, което ме смая, е как тази машина е действала на пазара на облигации. Защото основните и операции са тези с държавните дългове. Всъщност семейство Ротшилд са отпускали заемите на правителствата, а после са търгували държавните дългове. Нито едно, нуждаещо се от заем правителство от онова време, не е могло да мине без Ротшилдови.

Така осъзнах, че в по-голямата част от историята на ХІХ век, включително класическата история на дипломацията, която бях изучавал в университета, липсва основният актьор. Няма го в дипломатическите документи, но ако внимателно прегледами архива на Банка Ротшилд, ще открием, че действията на големи политици, като Бисмарк или Метерних например, често са били изцяло съобразени с тази финансова институция, зависейки от огромната и финансова мощ. Това бе истинско просветление. Мисля, че историците, занимаващи се с ХІХ век, продължават да не отдават необходимото значение на семейство Ротшилд, отчасти понеже това все още се смята за предмет на “финансовата история”, докато те се занимават с “политическа история”. Само че, през ХІХ век, политическата история е неотделима от това, как е функционирал финансовият пазар, защото всички тогавашни правителства са разполагали с твърде крехка собствена финансова база (включваща най-вече данъчните приходи). И, ако е трябвало да воюват (както например Бисмарк, който искал да обедини Германия), те трябвало да се обърнат към международния финансов пазар, контролиран от Ротшилдови. Иначе просто не биха имали достатъчно средства за да го направят.

Смятате ли, че това влияние е било еднопосочно – т.е. само от парите към властта, или че подобно влияне е упражнявано и в обратната посока?

Известно е, че през ХІХ век е бил широко разпространен антисемитският мит, че Ротшилдови са управлявали света. В това са вярвали и американските популисти от епохата, когато САЩ са възприели златния стандарт. Затова, сред целите, които си поставих, бе да разбера, доколко това действително е било така, и колко могъща е била тази институция. Да, тя действително е била много могъща, но мощта и все пак е била ограничена. Имало е и редица случаи, когато политическите решения са ерозирали властта на финансовите пазари и дори са предизвиквали финансови кризи. Така, революцията от 1848 за малко е щяла да срути империята на Ротшилд. За мен, по-важното е, че изследването ми за Ротшилд показва истинското значение на финансовия елемент в историята. Влиянието на финансовите кръгове обаче съвсем не е било абсолютно, както често твърдят някои.

Найл Фергюсън е роден през 1964 в Глазгоу, Шотландия. Завършва с отличие история в Оксфордския колеж. По-късно е преподавател в Оксфорд, а от няколко години насам чете лекции по финансова история и в Университета на НюЙорк. Автор на няколко книги, всяка от които се превръща в бестселър и предизвиква разгорещени спорове сред научната общност. Дебютът му е задълбочено и оригинално изследване на Първата световна война. Следват двутомникът “Фамилията Ротшилд”, “Финансовата връзка” и “Империята – как Британия създаде модерния свят”. Последната му засега книга е “Колосът – цената на Американската империя” (2004). Професор Фергюсън автор на многобройни статии и политически коментари за британската и американска преса.

Смятат Ви за един от най-талантливите и задълбочени съвременни историци. Всъщност, какво Ви насочи към историята?

Толстой.

Защо точно Толстой и как стана това?

Повечето от онези, които са чели романа “Война и мир” не обръщат особено внимание на посланието в края – своеобразно есе за детерминизма. За мен обаче, това е най-очарователната част от книгата. Помня, че когато я прочетох за първи път бях болен и не трябваше да ходя на училище, затова седях в градината пред дома ни. Краят на романа изключително ме развълнува, защото внезапно осъзнах посланието на автора за смисъла на живота, предадено чрез жизнения опит на главния герой Пиер Безухов. Пак там е и онова великолепно есе за детерминизма и случайността в историята, което толкова ме впечатли. От този момент нататък, за мен вече нямаше съмнение, че ще уча именно история, а не английска литература, както смятах дотогава.

В книгите си правите един много елегантен преход от темата за изграждането на националните държави, към тази за империите. Как бихте обяснили подобна трансформация?

Отговорът е, че когато започнах да анализирам развитието на политическите структури и финансовите институции, осъзнах, че светът всъщност не се състои само от оформени и ясно разграничени помежду си държави-нации. Повечето изследвания за историята на ХІХ век сякаш се опитват да внушат, че това е било столетие на националните държави. Но, когато пишех историята на банката и фамилията Ротшилд, което и до днес си остава най-значимата научна задача, пред която съм се изправял в кариетата си, внезапно осъзнах, че светът през ХІХ век съвсем не е бил такъв. Броят на националните държави (в класическия смисъл на това понятие) е бил сравнително малък. И ходът на историята се е определял, в далеч по-голяма степен, от империите и техните сателити, колонии и зависими държави. Историята на семейство Ротшилд ми помогна да разбера простата истина, че ХІХ век (и, особено, края му) е бил епоха на глобализация, доминирана от една наднацинална общност, наречена Британска империя. Тогава си помислих, че преподавайки британска и европейска история през ХІХ век, съм пропуснал най-важното за този период. И то е, че една четвърт от света е била, под някаква форма, управлявана от Британия, както и че обширни региони, които формално не са влизали в границите на империята, също са зависели изцяло от нея. След като го осъзнах, постепенно изградих теорията си за глобализационния процес през ХІХ век и написах книгата си за Британската империя.

Преди да говорим за тази книга, кажете ни нещо за семейството и банката Ротшилд. Изненада ли Ви нещо, докато пишехте това фундаментално изследване?

Всъщност не просто ме изненада, това бе истинско откровение. На първо място, бях смаян от невероятното могъщество на тази институция. По отношение на финансовите и операционните си възможности, тя далеч е надминавала повечето тогавашни държави. Представете си, че в утрешния брой “Уол стрийт джърнъл” обяви, че Голдман Сакс, Мерил Линч и Сити Груп са се слели с Международния валутен фонд и Световната банка и ще получите известна представа за мощта на семейство Ротшилд преди малко повече от столетие. Второто, което ме смая, е как тази машина е действала на пазара на облигации. Защото основните и операции са тези с държавните дългове. Всъщност семейство Ротшилд са отпускали заемите на правителствата, а после са търгували държавните дългове. Нито едно, нуждаещо се от заем правителство от онова време, не е могло да мине без Ротшилдови.

Така осъзнах, че в по-голямата част от историята на ХІХ век, включително класическата история на дипломацията, която бях изучавал в университета, липсва основният актьор. Няма го в дипломатическите документи, но ако внимателно прегледами архива на Банка Ротшилд, ще открием, че действията на големи политици, като Бисмарк или Метерних например, често са били изцяло съобразени с тази финансова институция, зависейки от огромната и финансова мощ. Това бе истинско просветление. Мисля, че историците, занимаващи се с ХІХ век, продължават да не отдават необходимото значение на семейство Ротшилд, отчасти понеже това все още се смята за предмет на “финансовата история”, докато те се занимават с “политическа история”. Само че, през ХІХ век, политическата история е неотделима от това, как е функционирал финансовият пазар, защото всички тогавашни правителства са разполагали с твърде крехка собствена финансова база (включваща най-вече данъчните приходи). И, ако е трябвало да воюват (както например Бисмарк, който искал да обедини Германия), те трябвало да се обърнат към международния финансов пазар, контролиран от Ротшилдови. Иначе просто не биха имали достатъчно средства за да го направят.

Смятате ли, че това влияние е било еднопосочно – т.е. само от парите към властта, или че подобно влияне е упражнявано и в обратната посока?

Известно е, че през ХІХ век е бил широко разпространен антисемитският мит, че Ротшилдови са управлявали света. В това са вярвали и американските популисти от епохата, когато САЩ са възприели златния стандарт. Затова, сред целите, които си поставих, бе да разбера, доколко това действително е било така, и колко могъща е била тази институция. Да, тя действително е била много могъща, но мощта и все пак е била ограничена. Имало е и редица случаи, когато политическите решения са ерозирали властта на финансовите пазари и дори са предизвиквали финансови кризи. Така, революцията от 1848 за малко е щяла да срути империята на Ротшилд. За мен, по-важното е, че изследването ми за Ротшилд показва истинското значение на финансовия елемент в историята. Влиянието на финансовите кръгове обаче съвсем не е било абсолютно, както често твърдят някои.

Страница 2

 

Прекъснах Ви, когато бяхте започнали да говорите за “Империята” – книгата, посветена на британската мощ. Всъщност, какво ново научихте за Британската империя?

Един от основните въпроси, който е особено актуален и днес, е дали англосаксонската имперска мощ е в състояние успешно да трансформира институциите на т.нар. “пропаднали държави” (failed states) или “държави-парии”, поставяйки в основата им принципите, в които някога е вярвала Британската, а днес вярва Американската империя: свободния пазар, господството на закона, некорумпираната администрация и, накрая, представителното управление. А основната поука от опита на Британската империя е, че всичко това действително би могло да се постигне, но за целта е необходимо твърде дълго време.

Има много примери за това - особено през втората половина на ХІХ век, когато Британската империя навлиза в най-либералната фаза от развитието си и когато много страни са под британско управление, но, пак подчертавам, те се намират под това управление много десетилетия. Като най-очевидният и значим пример е Индия, управлявана от британците от средата на ХVІІ век до 1947, т.е. почти двеста години.

Тоест, налице е значителна разлика с това, което се случва днес, защото американците, които провеждат сходна политика не разполагат с толкова време. В Ирак и Афганистан например, те се опитват да изградят новите държави в рамките на 24 месеца, или малко повече. Основавайки се на опита на Британската империя, смятам това за абсолютно нереалистично.

В какво, според Вас, се състои основния принос на британците за световния ред?

Има две неща, които трябва да подчертаем особено. Първото е изграждането на британската военна (и в частност - военноморска) доминация, което в епохата преди появата на авиацията дава възможност на Великобритания да установи период на относително глобален мир. Водели са се много малки войни, но в периода между Кримската война и 1914 големите се броят на пръсти. Тоест, съществувал е определен глобален ред, в чиито рамки икономическото развитие безспорно е било по-лесно, а свободната търговия и транснационалните капиталови потоци не са страдали от изкуствените ограничения, които в предишните епохи са предизвикнали честите войни между великите сили.

Оттук следва и второто важно нещо и то касае начина, по който международните инвестиции се разпространяват по целия свят, включително към сравнително бедните, или дори много бедните, страни. Разбира се, в това отношение, глобализацията отпреди сто и повече години е била по-различна от сегашния глобализационен процес, защото днес повечето капиталови потоци са съсредоточени в развития свят. Посоката им най-вече е от Северна Америка към Европа или към Източна Азия. На практика, цели региони в съвременния свят не са засегнати от глобализацията. И тъкмо това е истинската причина да са толкова бедни. Не глобализацията ги прави бедни, а това, че не са обхванати от нея. Докато преди сто години фактът, че голям брой бедни страни са били управлявани от британската империя е стимулирало инвеститорите да влагат парите си там и то със сравнително ниска лихва. Ще дам само един очевиден пример – някогашната Родезия (сега Зимбабве) преживява истинска икономическа катастрофа в резултат от безумната тирания на марксиста Роберт Мугабе, но преди сто години тази процъфтяваща британска колония е привличала много чужди инвеститори и лондонски капиталисти.

Именно тази комбинация между глобална сигурност и относително балансираното разпределение на капиталовите потоци е играела положителна роля не само за британската, но и за световната икономика.

Опитвайки да прокарате разграничителната линия между Британската империя и сегашната глобална хегемония на Америка, отделяте особено внимание на факта, че някога основните потоци от хора и капитали (т.е. инвестиции) са били в посока от метрополията към колониите, докато в американския случай това не е така – към САЩ продължават да се стичат потоци от имигранти, докато, в същото време, страната прогресивно задлъжнява.

Страница 3

 

Така е. Ако някой иска да разбере разликата между британската хегемония преди столетие и американската – днес, трябва да обърне внимание именно на тези обстоятелства. Британската мощ се е базирала най-вече на износа на хора и капитали. Над двайсет милиона души са напуснали Британските острови за да колонизират други земи – за онези времена това е била огромна цифра. Именно поради това Британската империя надделява над Френската, а също над Холандската и дори над Испанската. Нито една друга европейска държава не е разполагала с толкова големи маси хора, готови да напуснат родните си места за да колонизират други (често твърде отдалечени, горещи и опасни) земи.

За днешна Америка не може да се каже нищо подобно. Истината е, че американците не обичат да пътуват в чужбина, дори когато става дума за сравнително кратки бизнес-посещения. Тоест (за разлика от Британската империя), САЩ нямат достатъчно “свои хора” в регионите, които особено ги интересуват. Днес има 3-3,5 милиона американци живеещи в чужбина. Но повечето от тях са в Канада, Мексико или Западна Европа, които съвсем не са ключовите пунктове в официално обявената от Вашингтон война срещу терора. Американците, живеещи в Близкия изток (като изключим Израел), се броят на пръсти, малцина живеят в африканските държави южно от Сахара. Тоест, днешната американска империя е лишена от свои колонисти и заселници. Което автоматично я прави по-слаба.

В книгата си “Парични връзки” критикувате Съединените щати най-вече затова, че макар, подобно на някогашната Британска империя, да разполагат с всички инструменти на световната хегемония, те я упражняват някак си плахо, т.е. сякаш не желаят да поемат отговорността произтичаща от уникалната им мощ. Кажете нещо за това.

Вижте, тази книга беше писана в последните години от управлението на Клинтън. Тоест – преди събитията от 11 септември. По онова време вече преподавах в Ню Йорк и бях силно впечатлен от степента, в която американците се чувстват отделени от другите народи – сякаш живеят на друга планета. Обсебени от случващото се на фондовия пазар и от американския си начин на живот, те като че ли не се интересуват от това, какво става в останалия свят (макар че в края на краищата, все пак решиха да се ангажират с проблемите на Балканите).

Бях притеснен от това, че в навечерието на новото хилядолетие, когато глобализационният процес вече бе довел до дълбоки икономически промени в света, а интеграцията на пазарите достигна степен, невиждана от поне сто години насам (т.е пак от времето на Британската империя), доминиращата на планетата свръхсила не желае да институционализира този факт с помощта някакви нови политически структури. Което (в известен смисъл) означава светът да бъде оставен да вегетира в състояние на “организиран хаос”.

В края на книгата си посочих, че в зората на новия век и в глобалната епоха би било огромна грешка единствената на планетата свръхсила да се занимава с такива проблеми като “новата ракетна отбрана”, т.е. да се опитва да се крие като костенурка в черупката си. Подчертах също, че САЩ са длъжни да използват огромните си материални ресурси и своето богатство за да увеличат военната си мощ и да ликвидират тираничнитге режими в т.нар. “държави-парии”, като на първо място сред тях поставих Ирак, а след него Сърбия на Милошевич. Нещо повече, изразих мнение, че САЩ се самозалъгват и, че основния удар на терористите най-вероятно ще се стовари именно върху някой американски град. И тъкмо това се случи стана само шест или седем месеца след излизането на книгата, т.е. на 11 септември 2001. Разбира се, след това нещата много се промениха. Администрацията на Буш, който едва бе избран след една анти-интервенционистка и почти изолационистка кампания, се превърна в най-интервенционистки настроеното американско правителство от 60-те години на миналия век насам. Спомням си, че когато книгата “Паричните връзки” излезе, мнозина критици приеха с голяма доза ирония твърдението ми, че САЩ трябва да се ангажират със свалянето на иракския режим. Но ето че това стана.

Независимо че администрацията на Буш очевидно демонстрира готовност да поеме по-голяма отговорност за гарантиране на глобалната сигурност, кое според Вас пречи на Америка наистина да поеме новата си роля?

Две неща. Едното е републиканската конституция на САЩ. Съединените щати очевидно не са “проектирани” да раждат императори. Те са проектирани да произвеждат лишени от харизма президенти, както още навремето...

{rt}