Досегашната парадигма на световното усройство се основаваше на триадата „глобализация/експанзия на либералната демокрация и пазара/американска монодържава”. Едно сложно преплитане, което неговите апологети (не само американските) смятаха за хармонично. Днес обаче, се оспорват два от върховете на този правилен триъгълник – икономическият и идеологическият. Третият, който имаше чисто геополитически характер, просто се провали. Всъщност, той така и не излезе от проектната си фаза. От което пък следва, че хипотетичната американска свръхдържава се намира в стадия на максималната си слабост. В същото време, дори и да не са в състояние да управляват сами света, САЩ все още могат да влияят върху съдбата му повече, отколкото която и да било друга държава. Личността на президента Обама въплъщава съзнанието за тази драма и, едновременно с това, гордостта на онези, които продължават свято да вярват в универсалната мисия на Америка. Между реализма и идеализма – две категории, които американците традиционно свързват със „злото” и „доброто”, Вашингтон се опитва да укрепи позициите си, вече не като единствената свръхдържава на планетата, а като най-големия акционер във формиращата се глобална йерархия.
В същото време, водещите държави са все по-склонни да приемат, че са необходими нови правила за устройство на света, при условие че тяхната интерпретация е в съответствие със собствените им интереси. Което не означава, че появата на световно правителство е особено вероятна. Възможно е по-скоро преразглеждане, на глобално равнище, на понятието „консенсус”, което си остава непонятно за пуристите на американския универсализъм, създаден от европейските империи преди няколко столетия. Заради размаха и дълбочината на кризата, изходът от нея изисква значителното намаляване на геополитическата сложност. Тоест, възприемането на подход, противоположен на този, според който „глобалната криза изисква глобален отговор”. Ако действително беше така, щеше да ни се наложи да живеем в постоянен хаос. Защото, колкото повече са тези, които вземат решенията, толкова по-малко ефективни са компромисите, които те биха могли да постигнат. Дори и ако допуснем, че стотиците държави и частни или неформални властови центрове ще съумеят съгласувано да излязат извън рамките на алгебраичната сума на собствените си интереси.
„Кимерика”, като нова парадигма
Геополитическото коректност изисква тази нова парадигма да не се обявява официално, за да не бъдат засегнати онези, на които тя отрежда второстепенни роли, или пък са нарочени за статисти. А това означава почти целия свят, ако в нова глобална парадигма се превърне „Кимерика” (Китай + Америка) – код G-2. Тоест, диархията „Америка-Китай”, която, благодарение на икономическата симбиоза може да си извоюва статута на „глобално консулство” (по аналогия с двамата консули, управляващи Рим по време на Републиката).
Китайско-американският пакт още не е узрял съвсем (нещо повече, на последната среща ЕС-Китай, провела се през май 2009, китайският премиер Ван Цзябао публично отхвърли концепцията за G-2 – б.р.). И, най-вероятно, никога няма да узрее. Табуто обаче вече е нарушено. Наскоро двама китайски анализатори – Хуан Хъ и Чжу Ши, публикуваха статия със заглавие, което довчера би било немислимо: „За възможностите на кондоминиума Китай-САЩ” (1). В нея те представят китайско-американския съюз, като алфата и омегата на глобалната стабилност. При това, базирайки се на постановката, че Китай скоро ще стане господар на положението, защото „кондоминиумът следва да се базира на желанието да се спазва принципът на подчинеността и водещата роля на държавата, притежаващи по-голям обем знания и доминиращи икономически механизми” (2). Именно за тази роля претендира пекинският елит.
Дискусиите около идеята за „Кимерика” очертават три основни тенденции на текущата геополитическа криза: отхвърлянето на идеологическите предразсъдъци на ХХ век, постепенното изпразване от съдържание и смисъл на алиансите и стремеж към смесване (съюз) на необичайни макрорегиони (включително и неформални) с цел да се осигури на принадлежащите към тях необходимата критична маса, за да си гарантират достойно място в подготвящият се нов „глобален консенсус”. И това не е просто поредната реторика в полза на многополюсния модел, а идеал за система, опираща се на регионални, контактуващи помежду си, блокове и претендираща да бъде алтернатива на утопията на американския едностранен подход. Според поетизирания вариант на руския външен министър Сергей Лавров, живеем в епоха на „сливането”, резултат от „политиката на консенсуса”, към която сме длъжни да се ориентираме поради глобалния размах на непредвидените обстоятелства. Защото „императивът за нашия регион (обозначен като „евроатлантически”) е да намери собственото си място при формирането на полицентричната система на глобално управление” (3). В прозата на делничната политика обаче, всеки възприема по своему този макрорегионален императив, стремейки се най-вече да установи, къде точно започва собственото му (макро)господство и, къде свършва господството но другия.
На пръв поглед, става дума за парадокс: прагматизмът ни принуждава да мислим с размах, излизайки извън всички схеми, което обаче не е сред силните страни на демокрациите, където мирогледите обикновено се оказват изпразнени от съдържание заради прекалено краткия период на пребиваване във властта. Днес обаче, полумерките и ограниченото мислене вече не са полезни. Новите йерархии ще се определят от онези, които дръзнат да трансформират кризата в проект за бъдещето, а не от пазителите на несъществуващото статукво. Тоест, смелостта безспорно е необходима, макар че все още не е съвсем ясно, в какви точно стратегии ще се реализира.
Някои, макар и намиращи се още в инкубационен стадий, проекти вече са очевидни (като например този за „Кимерика”). При други, нещата не са чак толкова ясни. Това се отнася и за проекта „Еврорусия”. Той по-скоро прилича на мъглявина. Става дума за фона, на който европейските и руските елити (независимо дали тези елити се привличат или отблъскват) са склонни да проектират и съизмерват собствените си варианти за бъдещето.
Какво означава Еврорусия?
В оптималния си вариант, това е идея за насочване на растящата взаимозависимост между европейците и руснаците в руслото на геополитическата им интеграция, опираща се на споделяни и подкрепяни от всички участници правила и институции. Като на тази основа, по-късно биха могли да се установят привилегировани отношения със САЩ. Но не и с Китай, освен ако междувременно проектът за „Кимерика” вече не се е реализирал на практика.
Тук е мястото да напомня, че вече има една Еврорусия, която се е реализирала в сферата на футбола.
Няма да е много сложно да се повтори Паневропа на Шампионската лига, но този път в геополитическа форма. Не толкова максималистките измерения на евроруската мечта, правят относителни пространствените мащаби на проекта (ограничавайки го само до съюза между Москва и „Стара Европа”) и/или институционалната му интензивност, реализирайки тази мечта на основата на серия от международни договори, запазващи суверенитета на участниците. В подобни меки модулации, евроруският сценарий може да започне да се реализира много по-скоро, отколкото мнозина си мислят (или се опасяват). Всъщност, влакът вече е тръгнал и се движи по ясно очертана и защитена линия. Рано или късно, той ще трябва да спре на някоя нова гара или пък да се върне в началната. А може би и още по-назад, ако кризата се задълбочи и се трансформира във вътрешни или междудържавни конфликти.
В какво е сходството между проектите за Еврорусия и Кимерика и къде следва да търсим различията между тях? Те имат общ троен корен (за който споменах по-горе)- антиидеологически, нетърпим към установените алианси, макрорегионален – който се подхранва и от ерозията на старите представи. Затова Еврорусия и Кимерика не са свързани нито с универсалистките принципи на съвременността, нито с геостратегическите обединения (формализирани, но и прекалено задължаващи), а са насочени към разширяване и задълбочаване на пространството на съвместното управление.
Що се отнася до качествените различия (количествените са показани в таблица 1), те са поне пет.
- Териториалното съседство. Европа и Русия са разположени на един и същи континент, докато Китай и САЩ са разделени от най-големия океан на планетата.
- Историческата дълбочина. Вече четири века руснаците и европейците си оспорват различни континентални територии или пък се опитват да доминират съвместно над тях. Своеобразен висш символ на взаимното им „откриване” става основаването на Санкт Петербург (1703), от който, между другото, произхожда и „дуумвиратът” Путин-Медведев, както и по-голямата част от съответните кланове. В „Стара Европа” още е популярна фразата на Бисмарк, според който никога на бива да се разкъсват връзките, свързващи ни със Санкт Петербург. Пътищата на европейци и руснаци се пресичат в продължение на векове (понякога мирно, понякога не), т.е. още по времето, когато Съединените щати въобще не са съществували, а пък Китай още не е открил Америка.
- Културните обмени. Като започнем с идентичността на специфичната литература, европейският и руският елити смятат, че достатъчно познават представите, които едните имат за другите, включително стереотипните, дори и когато изпитват отвращение към тях. Тоест, тук нивото е съвсем различно, в сравнение със степента на развитие на американско-китайските културни отношения, които са на доста ниско равнище. Има обаче нещо много показателно: и в двата случая отношенията са асиметрични. Руснаците и китайците повече се интересуват от европейците и американците, отколкото обратното. Откъдето можем да заключим за наличието на чувство на непълноценност у първите спрямо вторите, пък макар и завоалирано за да не пострада националната им гордост.
- Многообразието на взаимната зависимост. Евроруският „синтез” ухае на природен газ и тръбопроводи. Китайско-американският – на долари и индустриални стоки. Русия привежда в движение нашата индустрия, но не произвежда почти нищо, ако не броим оръжието и спътниците. Тя по-скоро се насочва към нашите производствени активи. Ние, европейците пък използваме руската енергия още от късната съветска епоха и плащаме добре за това. Тоест, ако странната тихоокеанска двойка се появи сравнително наскоро, евроруският „годеж” е доста стар. Така, експерименталното споразумение между Бранд и Брежнев „газ срещу тръбопроводи” беше подписано още през 1970. Първият руски природен газ в посока Европа (Източна Германия) тръгна на 1 май 1973. Днес той покрива 1/4 от европейските потребности, с тенденция към нарастване. При това не става дума само за енергоносители: идеята е, че съдействайки за благополучието на руския гигант, който в момента не разполага с алтернатива на нашия енергиен пазар, и обвързвайки го по този начин към себе си, можем да предотвратим евентуалното му рухване (и риска да бъдем засипани от неговите отломки). Наистина доста сложни и объркани отношения, в сравнение с елегантно простите отношения между Пекин и Вашингтон: Китай изнася и икономисва, а Америка внася и затъва в дългове. Поне засега.
- Мощта и влиянието на участниците. САЩ и Китай са „номер едно” в съвременния свят, а вероятно и в утрешния, ако разбира се кризата не сложи край на симбиозата помежду им. В същото време, Европа и Русия си остават съмнителни и нееднородни образувания. Така, Европа не е геополитически обект, докато Русия е. И то с утвърдена представа за това, какво точно представлява, пък макар и вероятно преувеличена. Американците и китайците отдавна са утвърдили границите си, докато европейците (ЕС) и руснаците – не. Европейският съюз не покрива цяла Европа. В Брюксел се преструват, че искат да приемат всички европейски страни, макар че изключително трудно успяват да „смелят” и приобщят последната група от присъединили се към Съюза източноевропейски държави, някои от които бяха (а може би продължават да са) под влиянието на Москва.
В същото време, Руската Федерация е доста по-малка от Русия. Съществува руски пространствен канон, наложен още от царете, развит в епохата на болшевизма и възприет от сегашните и ръководители, който очертава границите на Империята далеч отвъд федералните граници (които съвсем не са временни) и включва по-голямата част от бившия Съветски съюз. Една Империя, в чиито център са руснаците, но която съвсем не е руска национална държава.
Таблица 1. Размерите на Еврорусия и Кимерика
Еврорусия
Площ
21 320 582 (без териториалните води, в кв. км)
(ЕС 4 324 782 + Русия 16 995 800)
Часови пояси
14 (ЕС 3 + Русия 11)
Население
641 577 279 (жители, към 01.01.2009)
(ЕС 499 673 300 + Русия 141 903 979)
Номинален БВП
20 607 000 (2008, милиони долари) (ЕС 18 850 000 + Русия 1 757 000) Източник: Световната банка
БВП на глава от населението
24 600 (2008, в долари, при паритетна покупателна способност, т.е. средното между 33 400 за ЕС и 15 800 – за Русия) Източник: Световната банка
Кимерика
Площ
19 153 040 (без териториалните води, в кв. км)
(Китай 9 326 419 + САЩ 9 826 630)
Часови пояси
10 (Китай 1 + САЩ 9)
Население
1 644 839 837 (жители, според преброяването от 2000)(Китай 1 338 612 968 + САЩ 306 226 869)
Номинален БВП
18 552 000 (2008, милиони долари) (Китай 4 222 000 + САЩ 14 330 000) Източник: Световната банка
БВП на глава от населението
26 500 (2008, в долари, при паритетна покупателна способност, т.е средното между 6 000 – за Китай и 47 000 – за САЩ) Източник: Световната банка.
Предвид наличието на тези предпоставки, глобалната криза действа като своеобразен геополитически ускорител. Тя отвори очите на американците и китайците, че конфликтът между тях би означавал взаимното им унищожение, т.е. че ситуацията е сходна с онази, на която се основаваше биномът САЩ-СССР, само че тогава ставаше дума за атомни бомби, а днес – за пари. В същото време, кризата показа на руснаците, колко крехки са икономическите и демографски основи на геополитическите им амбиции. Както и доколко, страдащата от корупцията и клановите междуособици политическа система, поставя под въпрос ефективността (ако не и легитимността) на властта. На европейците пък кризата демонстрира за пореден път, че съперничеството между националните държави продължава да доминира над слабите опити за налагане на общоевропейско управление, както и, че раните, нанесени от рецесията на някои, наскоро присъединили се, членки на Съюза, рискуват да ги хвърлят в хроничен хаос. Да не говорим за сивата зона на Балканите и Черно море, постоянно балансираща между евроатлантическите си стремежи и руското влияние. Тя все повече се превръща в периферия, от която останалата Европа съзнателно се самоотстранява, надявайки се че така повече няма да и се налага да се занимава с постоянно повтарящите в региона имплозии (т.е. насочени навътре взривове – б.р.).
Идеята за Еврорусия стартира именно оттук. От търсенето на нови макрорегионални хоризонти, в рамките на които да може да се управлява кризата и да се осъществи подготовката за предизвикателството на Кимерика. Или по-точно, от убеждението, че отсъствието на баланс между енергийната взаимозависимост и недостатъчната политическа обвързаност следва да бъде преодоляно, преди да стане прекалено опасно и за Европа, и за Русия (включително в сферата на сигурността). В същото време не си струва да фантазираме на тема, какво би могло да се случи, ако Руската Федерация се разпадне, което изглеждаше неизбежно преди десетина години (т.е. преди идването на власт на Путин). И, което някой ден отново може да стане възможно.
В какъв стадий се намира формирането на Еврорусия? Засега не е ясно. Ясно е обаче, че в авангарда на този процес са руснаците и германците. Останалите внасят поправки в проекта, или пък си мълчат, съпротивляват се или пък се опасяват, че са ги пренебрегнали.
Но, ако се опитаме да разберем, какво се случва под повърхността и хвърлим бегъл поглед в геополитическата кухня на властта, особено в Берлин и Москва, ще видим, че формулирането на рецептата все още продължава. Което още веднъж потвърждава, че „желязната арматура” около която се циментира идеята, действително идва от Германия и Русия. От техните специални отношения, съхранили се във времето, между съюзите и войните, и дори укрепнали. В случая не става дума за едно от многото „стратегически партньорства”, нито пък нещата опират само до личните отношения между Путин и бившия канцлер Шрьодер, който днес ръководи консорциума „Северен поток”, т.е. проекта за един „много геополитически” газопровод, който трябва да докара сибирския газ директно в Германия. Тези отношения продължават да се развиват и укрепват и при уж проамерикански настроената Меркел.
Германското разузнаване определя авантюрата с постоянното включване на Русия в Европа, като „общоевропейско предприятие”. Руско-германският тандем трябва да се превърне в нещо подобно на френско-германската ос (без да коментираме основите, върху които се формира). Тоест, да премине от сегашното си „газообразно” в геополитически твърдо състояние. Впрочем, той вече има и своето „атомно” измерение. Така, „Сименс” скъса с френската „Арева” за да сключи договор с руския „РосАтом”, с цел обединяване на технологиите и ресурсите за съвместни действия на световните пазари за атомна енергия. Без съмнение, става дума за качествен геополитически скок, имайки предвид крехката граница между гражданската и военната атомна енергетика.
В същото време, това сътрудничество в атомната сфера има и трето измерение – геополитическо. Съзнавайки, че не може да разчита на подкрепата на бившите сателити на Москва, както и на британците, шведите и пръснатите тук и там из Европа русофоби, Берлин грижливо „отглежда” идеята си за “Kernereuropa” – т.е. за „европейското ядро”, олицетворявано от Германия и Франция. Докато през 90-те години основният аргумент за формирането на тази „малка голяма Европа” беше еврото, сега това е Еврорусия. Както през 1994, когато се появи известното писмо на Волфганг Шьойбле и Карл Ламерс, аргументиращо необходимостта от „евроядрото”, така и днес най-големите привърженици на идеята за Еврорусия могат да се открият в средите на християндемократическата германска десница (сред най-активните е говорителят по външнополитическите въпроси на парламентарната фракция на ХДС/ХСС Екарт фон Клайден). На свой ред, един от най-влиятелните съвременни теоретици на германско-руския съюз Александър Рар резюмира нещата така: „ЕС трябва да формира вътре в себе си ядро от няколко европейски държави и да му възложи отговорността за евро-руската политика” (4).
В самата Русия дебатите имат по-малко езотеричен характер, още повече, че руските представи за това на кои европейци може да се разчита и на кои – не, са достатъчно избистрени. Самият президент Медведев, призовавайки за подписването на ново споразумение за европейска сигурност (което би означавало „пенсионирането” на НАТО) и създаването на ново евроатлантическо пространство в рамките на равностранния триъгълник Москва – Брюксел (разбирай Берлин-Париж) – Вашингтон, вижда в него предпоставки за своеобразен руско-германски пакт, подобен на френско-германския „мотор” на евроинтеграция от 50-те години на ХХ век (5). Показателно е, че Юлия Тимошенко – някогашната „Пасионария” на украинската „оранжева революция, която днес противниците и наричат марионетка на Путин (макар да е очевидно, че той не изпитва особено доверие към нея), също използва тази историческа аналогия като модел за по-нататъшно развитие на „укрепващото руско-германско партньорство, в неговия европейски контекст” (6).
В руските мозъчни центрове са склонни да приемат за възможна бъдеща „голяма сделка” между Русия и Европа, по формулата на Тимофей Бордачов „енергия срещу създаване на пълноценни общи институции” (7). Обвързването на руските енергоносители към институциите от общоевропейски тип, включително механизмите за общоевропейска защита на световните пазари, би позволило на двете страни да излязат от омагьосания кръг (в чиито рамки печалбата за едната би означавала загуба за другата), в който засега продължават да пребивават заради взаимното си недоверие (8). В тази връзка, Сергей Караганов уточнява: „Русия предложи на Европа да осъществят обмен на активи, като европейските компании купят част от руските петролни находища, а руските – част от европейската разпределителна мрежа” (9). Целта е формирането на гигантски евроруски енергиен консорциум, контролиращ цялата верига. На свой ред, Фьодор Лукянов признава, че глобалната криза е дала полезен урок за Русия за необходимостта от геополитическа умереност. Което, между другото, я тласка в нашата посока – т.е. към съюз с Европа. Колкото по-ниска е цената на петрола, толкова по-малък е радиусът на действие на Москва. Защото „приоритетите все повече се концентрират върху Европа и Евразия” (10). Целта е ясна: „Създаването на нова „Велика Европа” на основата на съюза между ЕС и Русия и това е задача, сравнима по своя мащаб с онази, която си поставят архитектите на европейската интеграция, след Втората световна война. Между другото, тогава също почти никой не е вярвал в успеха им” (11).
Условието тази нова „Велика Европа” да действа на глобалната сцена като своеобразна “swing power” (т.е. „колебаеща се сила” – б.р.) между Америка и Китай, на практика, изисква възстановяване на руското влияние в „градината на някогашния общ съветски дом” и постигане на споразумение с нерусофобски настроената част от Европа, разширена на тази основа. „Статутът на Русия, като една от великите държави, е неотделим от постсъветското пространство” – твърди Давид Еркомаишвили (12). В тази връзка, Еврорусия ще анулира сивите зони между общоевропейското пространство и Русия, превърнали се в погранични зони на Кремъл. Като ще се стигне дори до сключването на пакт между Евроядрото (т.е. германско-френския авангард, плътно до който стоят и някои други държави, поддържащи тесни икономически и търговски отношения с Москва, сред тях и Италия) и Велика Русия: т.е. сегашната Федерация, разширена с някои междинни територии, плюс сферата на влияние, съвпадаща с нейното традиционно пространство, което Виталий Третяков определя като „Руския съюз” (13).
САЩ и проектът за Еврорусия
Как американците гледат на Еврорусия? Разбира се, официално, подобен въпрос въобще не се поставя. Налице е обаче определена нервност, особено когато руско-германският флирт стане прекалено откровен или пък, когато някои европейски или руски политици използват рецесията за да поучават американците, критикувайки остро тяхната идеология на неограничения от нищо свободен пазар. Всичко това илюстрира, колко неприятна е подобна перспектива за Вашингтон. От гледната точка на Белия дом, днешна Европа е достатъчно стабилна и, в същото време, достатъчно слаба, за да заслужава специално внимание. Тя не представлява нито сериозен проблем, нито сериозен ресурс. Истината е, че в усилията си да излезе от блатото, в което вкараха Америка Клинтън и Буш, подклаждащи миража за неограничената и мощ, Обама много малко разчита на европейците.
По отношение на руснаците обаче, нещата стоят различно. Даже много различно. Днес американците живеят в един свят „без Европа”, също както, през 90-те години, си бяха създали илюзията, че живеят в един свят „без Русия”. Тогава руснаците бяха притискани да станат „по-демократични” и в същото време продължаваха да ги третират като „съветски граждани”, тласкайки НАТО към техните граници.
Обама храни надеждата да възстанови взаимно изгодните (ако не и доверителни) отношения с единствената държава, която запазва възможността да разруши Америка. Всъшност, той няма друг изход, освен да се надява на това. Както се отбелязва в доклада на Комисията за политиката на САЩ по отношение на Русия (съвместен проект на американските „мозъчни центрове” – Nixon Center и Belfer Center), за Вашингтон е неизбежно „да признае важността на сътрудничеството с Русия за постигането на основните американски цели, като недопускане Иран да се сдобие с ядрено оръжие, окончателното ликвидиране на Ал Кайда и стабилизирането на Афганистан, или гарантирането на сигурността и просперитета в Европа”. Нещо повече, „без тясното сътрудничество с руснаците, нито една стратегия не е в състояние да предотврати разпространението на ядреното оръжие, ядрения тероризъм и ядрената война”.
Накрая, което е и най-важното, „Вашингтон не бива да очаква, че ще може да създаде собствена зона на влияние по границите на Русия и, в същото време, да поддържа конструктивни отношения с Москва” (14). В това отношение, препоръките на комисията, ръководена от бившите сенатори Гари Харт и Чък Хагел, засягат един „открит нерв” в руско-американските отношения: разширяването на НАТО, за което толкова настояваха американците (напук на мнението на мнозина от т.нар. „стари европейци”), както и последвалият опит на Путин да възстанови контрола на Кремъл върху по-голямата част от постсъветското пространство за да превърне Русия отново във велика държава в Евразия и света. Две очевидно несъвместими цели.
В атмосферата на „презареждане” на отношенията между Москва и Вашингтон, когато присъединяването на Грузия и Украйна към евроамериканския клуб засега е отложено за необозримото бъдеще, вече нищо не изглежда невъзможно, дори и бъдещата интеграция на Русия в НАТО. Което пък най-сетне би разрязало „гордиевия възел” на противоположните американска и руска „доктрини Монро”. Засега тази тема е оставена на втори (и дори на трети) план, или пък се разисква най-вече от независими анализатори и геополитици. Така, координаторът на американския Комитет за Източна Европа и Русия Айра Строс твърди, че Москва е само на 7-8 години от „неизбежното” си присъединяване към НАТО. Според едно проучване на общественото мнение от 2002 (!), 65% от американците, 54% от европейците и 36% от руснаците гледат положително на тази перспектива. На свой ред, Международната кризисна група (един от най-големите глобални изследователски центрове) твърди, че „проблемът с разширяването на НАТО не опира толкова до това, че пактът е стигнал до границите на Русия, а до това, че е спрял там”.
Ето как отново стигаме до проекта за Еврорусия. Защото за Путин и Медведев е немислимо да чукат на вратата на Северноатлантическия пакт, като някаква си Грузия. „Великите държави не влизат в коалиции, те ги създават. А Русия се смята за велика държава” – подчертава постоянният представител на Кремъл в НАТО Дмитрий Рогозин. Идеалното за Москва би било формирането на нов пакт за сигурност и сътрудничество от Ванкувър до Владивосток, създаден от триадата Русия – Европа – САЩ. Става дума за архитектура на сигурност, стояща над всяка от сега съществуващите организации, която би направила НАТО незначителна, дори и ако оцелее, както често се случва с ненужните организации.
Налице е очевиден паралел със Свешения съюз, благословен от руския император Александър І през 1815. Също както този съюз си поставя за цел установяването на епоха на мир за всички народи от „християнската (разбирай паневропейската) нация”, като се започне от трите и големи провинции – Австрия, Прусия и Русия, така и този нов Велик Север, опиращ се на Америка, Европа и Русия ще може да решава съдбините на света. Както и да удържа попълзновенията на Китай, който не е част от „християнската цивилизация”.
В крайна на краищата, руските лидери продължават да се смятат за ръководители на една евроазиатска империя, която гледа на Запад и се опасява от „жълто нашествие”. И в същото време обмисля идеята за Еврорусия като ос между Велика Русия и Стара Европа и възможност да бъде приета от Америка като равнопоставен партньор, избягвайки риска да се окаже притисната в клещите на Кимерика.
Независима дали е голяма мечта или голям кошмар, Еврорусия вече е част от нашето настояще, пък дори и само от енергийна гледна точка или като перспектива за геополитическата еволюция на европейския континент. Възможността тя да приеме политическо-институционална форма, пък дори и в по-малки мащаби, в сравнение с намеренията на най-пламенните и апологети, все още е трудно да се прецени. Прекалено много променливи величини следва да се вземат предвид, за да определим шансовете на подобен гигантски проект и то в една толкова неясна епоха, като днешната.
Но, ако все пак твърдо сме решили да залагаме за това, какво точно ще се случи в бъдеще, би следвало да изключим възможността да се съхранят още дълго сега съществуващите, но вече лишени от смисъл, континентални порядки. В средносрочна перспектива и в условията на постоянна (ако не и нарастваща) енергийна евро-руска взаимозависимост, все повече ще се усещат културните и геополитически последици от взаимната контаминация (т.е. смесване – б.р.). В същото време, не бих рискувал да прогнозирам степента на европеизацията на Русия или на русификацията на Европа, или пък какви последици ще има този процес за отношенията с Америка, Китай и другите ключови държави на планетата.
Трябва да сме наясно обаче, че ако евро-руските отношения, вместо да се развиват, бъдат ограничени, увличайки в бездната и крехкия проект за „презареждането” на Обама, за всички нас нещата ще се развият много зле. Много по-зле дори, отколкото се надяват китайците.
Бележки:
1. Huang He, Zhu Shi, "Sulla possibilita di un condominio Cina-Stati Uniti", Xiandai Guoji Guanxi (Relazioni Internazionali Contemporanee), n. 2/2008, pp.
28-32, citato in A. Lomanoc, "Multipolar Hegemony", Russia in Global Affairs, n. 4/2008, eng.globalaffairs.ru/numbers/25/1243.html
2. Ibidem.
3. Cfr. "Russia’s Lavrov comments on world affairs", BBC Monitoring, 11/4/2009.
4. A. Rahr, "Reaching out to Russia", Internationale Politik, Spring 2009,
www.ip-global.org/archiv/2009/spring2009/reaching-out-to-russia.html
5. Cfr. D. Medvedev, "Speech at Meeting With German Political, Parliamentary and Civic Leaders", Berlino, 5/6/2008: "Il significato della riconciliazione russo-tedesca e chiaramente sottostimato. Per il futuro dell’Europa, altrettanto
importante di quanto stata, ad esempio, la riconciliazione tra Francia e Germania".
6. Y. Tymoshenko, "Europe must pull together in the crisis", The Guardian, 9/3/2009.
7. T. Bordachev, "The Limits of Rational Choice", Russia in Global Affairs, n. 4/2008, eng.globalaffairs.ru/numbers/25/1242.html
8. Ibidem.
9. S. Karaganov, "Confrontation or Cooperation", Internationale Politik, Autumn 2008, www.ip-global.org/archiv/2008/autumn2008/confrontation-or-cooperation-.html
10. F. Lukjanov, "The dangers of inflated expectations", Russia Beyond the Headlines, 24/3/2009, rbth.rus/2009/03/24/240309_inflated.html
11. F. Lukjanov, "Europe Needs a New Security Architecture", Russian Analytical Digest, n. 55/2009, p. 5.
12. D. Erkomaishvili, "A New Chance for Leadership", Russia in Global Affairs, n. 4/2008, eng.globalaffairs.ru/numbers/25/1248.html
13. V. Tretjakov, "Progetto Russia: che cosa vogliono Putin e Medvedev", Limes, n. 3/2008, pp. 25-39.
14. Cfr. "The Right Direction for U.S. Policy toward Russia", Commission on U.S. Policy toward Russia, Washington, marzo 2009.
* Авторът е професор по политическа география в Университета Сан Рафаело в Милано и главен редактор на италианското геополитическо списание „Лимес”
{rt}
