19
Чет, Сеп
24 New Articles

Близкоизточната политика на президента Обама

брой4 2009
Typography

Скоро след като зае мястото си в Белия дом, президентът Барак Обама направи редица изявления, показващи намерението му да внесе сериозни корективи в близкоизточната политика на САЩ.

Така, по отношение на близкоизточното урегулиране, акцентът бе поставен върху създаването на Палестинска държава, като фундаментално условие за постигането на стабилен мир. Макар че Вашингтон отдавна подкрепя създаването на такава държава и това бе фиксирано в прословутата „Пътна карта”, призивът на Обама звучи по-конкретно и настойчиво, в сравнение с предшествениците му.

Вторият принципен момент в подхода на сегашния президент към близкоизточния въпрос бе твърдата му позиция относно израелските селища на Западния бряг. Обама заяви, че „изграждането на селищата трябва да бъде прекратено, за да можем да продължим нататък” и именно в тази посока бяха разговорите му с израелския премиер Нетаняху, през май 2009. Впрочем, САЩ упражняват натиск върху Израел и в някои други посоки. Така, американците за първи път поставиха въпроса за израелския ядрен потенциал, призовавайки Йерусалим да обяви че притежава такъв и да пристъпи към постепенната му ликвидация. Освен това, в разговорите си с Нетаняху, Обама отказа да санкционира евентуалното използване на сила от Израел срещу Иран, обявявайки се дори против отправянето на заплахи за подобни действия към режима в Техеран. Тоест, както посочва британският анализатор Ленърд Дойл „Вашингтон вече не е готов автоматично да подкрепя Израел, без оглед на последиците за самите САЩ”.

Позицията на Израел и арабската реакция

Изправен пред тази твърда американска позиция, Нетаняху беше принуден да направи някои отстъпки. Отказвайки се от досегашната си позиция, той изрази готовност да подкрепи създаването на Палестинска държава, макар че обвърза това с редица условия. Според него, Палестина трябва не просто да признае Израел, а да го признае като „национална държава на еврейския народ”. Той смята, че именно това е „централния и най-важен въпрос, който още не е решен, и причината, че конфликтът продължава вече толкова години”. В същото време, израелският премиер подчерта, че „Палестинската държава следва да бъде демилитаризирана, защото не искаме да имаме още един Сектор Газа или втори Иран до нашите граници”. Що се отнася до селищата, израелската страна обеща да опразни 22 от тях, които смята за „незаконни”. Нещо повече, в края на май израелската армия ръзруши (за седми пореден път) незаконно изградения кибуц Маое Естер, който обаче еврейските заселници моментално възстановиха отново. Що се отнася до останалите около 80 селища, в които живеят 300 хиляди души, според Нетаняху, те няма как да не продължат да се разширяват, поради естествения прираст на населението им. В същото време, той потвърди твърдата си позиция, че Йерусалим е „вечната столица на еврейския народ, обединен град, който никога вече няма да бъде разделян”, както и по проблема за палестинските бежанци, чието връщане, според Нетаняху, „е несъвместимо със статута на Израел като национално огнище и дом на еврейския народ”. Както констатира в тази връзка левият израелски политик Ури Авнери „Планът на Нетаняху включва запазването на израелския контрол върху цялата страна от Средиземно море до река Йордан; никакви ограничения за еврейските селища на цялата тази територия; ограничено самоуправление за палестинските анклави, с висока концентрация на арабско население, които ще бъдат заобиколени от кибуци; Йерусалим изцяло да остане в границите на Израел; нито един палестински бежанец няма да може да се върне на територията на Израел”.

В момента, вътрешнополитическите позиции на Нетаняху изглеждат достатъчно стабилни. Подходът му се споделя и от неговите, принадлежащи към десницата или религиозните кръгове, министри. По отношение на Йерусалим, позицията на премиера се доближава до тази на президента Шимон Перес, според който този град „никога не е бил нечия друга столица, освен на еврейския народ”, както и на председателя на Кнесета Руевен Ривлин, твърдящ, че израелския суверенитет над Йерусалим „не подлежи на преговори” и, че „светът трябва да признае суверенитета ни, както и водещото място на евреите в Светите места, като наше исконно право”. Не по-малко важно е и, че линията на премиера се подкрепя от почти половината население на страната – само за два дни след речта на Нетаняху в Университета Бар-Илан, в която той изложи визията си по близкоизточния въпрос, рейтингът му скочи от 16% до 44%. Освен това, израелският премиер може да разчита на подкрепата на американската Републиканска партия, където, както посочва и Ленърд Дойл, „той има много фенове”. От друга страна, възможностите му за маневри са ограничени. Политическото оцеляване на Нетаняху, до голяма степен, зависи от подкрепата на ултрадясната партия „Нашият дом Израел”, която зае трето място на последните избори и днес е част от управляващата коалиция, а водачът и Авигдор Либерман стана външен министър.

Междувременно, декларираната от израелския премиер позиция породи крайно негативна реакция в арабския свят. Както заяви, на 15 юни, говорителят на президента на Палестинската национална администрация (ПНА) Набил Абу Рудейна, „претенциите на Нетаняху саботират всички инициативи, парализират всички усилия и са открито предизвикателство към позициите на палестинците, арабите и американците”. На свой ред, самият президент на ПНА Махмуд Абас обвърза подновяването на преговорите с Израел с прекратяване действията на заселниците, а в изказването си от 15 юни, египетският лидер Хосни Мубарак подчерта, че „призивът за признаването на Израел, като еврейска държава, проваля всички възможности за постигането на мир”. Накрая, Ислямското движение за съпротива (Хамас) смята, че програмата на Нетаняху „е израз на расистка и екстремистка идеология и напълно игнорира правата на палестинците”. На 25 юни, на заседанието на Съвета на Арабската лига, на ниво външни министри, беше формулирана и общата арабска позиция, според която възобновяването на мирния процес се обвързва с „пълното прекратяване активността на заселниците, включително в Източен Йерусалим, и гарантиране, че еврейската държава ще изпълни постигнатите досега споразумения с палестинците”.

Възможностите пред Обама

В така очерталата се ситуация, Обама е изправен пред сложен избор – или да отстъпи пред исканията на Нетаняху, рискувайки престижа си, но пък запазвайки „специалните отношения” с Израел, или да увеличи натиска върху него. Засега няма признаци, че президентът е склонен да втвърди тона си по отношение на еврейската държава. Напротив, и Обама, и държавният секретар Клинтън неведнъж декларираха привързаността си към „нерушимото приятелство” с израелците и, че „гарантирането на израелската сигурност е, и ще продължи да бъде, крайъгълен камък на американската външна политика”. Що се отнася до евентуалното усилване на натиска върху Израел, на пръв поглед Вашингтон разполага за целта с един толкова сериозен инструмент, като военната помощ за тази държава от 3 млрд. долара годишно. Само че използването му, до голяма степен, зависи от отношението на влиятелната еврейска общност в САЩ. На последните президентски избори, Обама получи подкрепата на 78% от избирателите евреи, които (според Ленърд Дойл) „са сред най-твърдите привърженици на тази военна помощ”. Наистина, в подкрепа на позицията на Обама се обявиха двамата му най-близки помощници – главният секретар на Белия дом Рам Емануел и главният политически съветник на президента Дейвид Акселрод. Което обаче не гарантира, че еврейското лоби ще си затвори очите при евентуален опит на Обама да наложи някакви санкции на Израел.

Друг проблем, който ще трябва да реши президентът, е Движението Хамас, което буквално всеки момент може да взриви ситуацията в региона. Ислямистите демонстрираха сдържано-позитивна реакция на президентските изявления, посочвайки, че макар в тях да се съдържат „доста противоречия”, налице е известна промяна в поведението на Америка. На 17 юни водачът на ислямисткото палестинско правителство Исмаил Хания обяви, че Хамас ще приеме всяко предложение за създаването на Палестинска държава, в границите от 1967, със столица Йерусалим, което може да се оцени като малка позитивна промяна в позицията на палестинските фундаменталисти. Не е изключено и, че мнението на Обама за евентуалното установяване на контакти с тях, може и да не се окаже еднозначно негативно. Във всеки случай, президентът поиска от Сената да приеме закон, позволяващ финансирането на палестинското правителство, дори ако в него участват представители на Хамас. В същото време, Нетаняху продължава да заема непримирима позиция към ислямистите, подчертавайки, че „Израел никога няма да преговаря с терористите, които искат да го унищожат”.

Така или иначе, но Обама не може да е твърдо уверен, че е в състояние да постигне разрешаването на проблема, за което говори и репликата, по време на речта му в Университета на Кайро от 5 юни, че: „не можем да наложим мира”.

Иракският проблем и отношенията със Сирия

По отношение на Ирак, американският президент обяви, че войските на САЩ, които наброяват 149 хил. души, ще напуснат тази страна през 2012. Това стана възможно заради успехите на американците и иракското правителство в борбата с тероризма. Макар че бунтовниците все още са в състояние да осъществяват мащабни акции (само през март в Ирак са загинали 923 граждански лица), като цяло е налице тенденция към нормализиране на ситуацията (май, когато загинаха 134 души, стана най-спокойния месец за шестте години американска окупация). Както отбелязаха на съвместната си пресконференция, в края на май, говорителите на американския корпус генерал Дейвид Пъркинс и на иракското военно министерство полковник Касем ал-Мусауи, през последната година насилието в страната е намаляло с 60%. Макар че американците все още не могат да са сигурни, че са удържали пълна победа (само в атентата, извършен в края на юни в Багдад, загинаха над 70 души). Според командващия CENTCOM Дейвид Питреъс, „макар че в Ирак бе постигнат значителен прогрес, ситуацията остава нестабилна и все още може да се обърне”. Според началник щаба на Сухопътните сили на САЩ Джордж Кейси, ако това се случи, на американския корпус ще се наложи да остане в страната поне още 10 години.

Никак не е проста ситуацията и в политическата сфера. Както отбеляза през юни посланикът на САЩ в Багдад Кристофър Хил, американците „много усилено работят за диалога между различните политически сили в Ирак” и правят всичко възможно за постигането на консенсус между тях. На свой ред, генералният секретар на ООН Бан Ки Мун констатира в доклада си пред Съвета за сигурност, от 8 юни, че са налице „обнадеждаващи признаци за прогрес”, като например успешно проведените местни избори, споразумението на избор на председател на парламента, съгласуване на плановете за разглеждане на най-важните закони и т.н. В същото време се запазват (и още дълго ще продължат да съществуват) подхранващите екстремизма етнорелигиозни противоречия. Основното обаче е, че в Ирак липсва гражданско общество, което не позволява и ефективното функциониране на държавната система, създадена по западен модел. Изключително сериозен проблем е тоталната корупция (по този показател Ирак е на 178 място от общо 180 държави).

Налице са и известни промени в подхода на Вашингтон към Сирия. Както подчерта в края на юни говорителят на Белия дом Робърт Гибс, администрацията на Обама се надява, че „сирийското правителство може да се превърне в конструктивен играч за поддържане на мира и стабилността в региона”. Беше решено в Дамаск да се върне посланикът на САЩ, двете страни се споразумяха за посещението на американска военна делегация в Сирия, с цел обсъждане „на съвместните усилия в борбата срещу терористите в Ирак”, както и на специалния пратеник на президента за Близкия изток Джордж Митчъл, който да обсъди възможностите за възобновяване на сирийско-израелските преговори. Според сирийския посланик във Вашингтон Имад Мустафа, появата на Митчъл в Дамаск „може да се окаже пробив с сирийско-американските отношения”. Както изглежда, Обама се опитва да „опитоми” Сирия, използвайки т.нар. „либийски сценарий”.

В същото време, американците гледат да не допуснат възстановяването на сирийското влияние в Ливан. Доказателство за това е изявлението на Барак Обама от 8 юни, че неговата администрация „и занапред ще подкрепя суверенен и независим Ливан”, както и на вицепрезидента Джо Байдън, който в навечелието на ливанските избори отбеляза, че ако те бъдат спечелени от опозицията, Вашингтон „може да преразгледа условията за оказване на финансова помощ”.

Политиката към Иран

Засега Обама се опитва да напипа подходите за решаването на проблема с Иран по пътя на преговорите. Така, той обеща да окаже икономическа подкрепа на иранците, ако те променят ядрената си програма и прекратят подкрепата за Хамас и ливанската Хизбула. Но, ако тези усилия не дадат резултат до края на 2009, Вашингтон ще работи за още по-сурови международни санкции срещу Иран.

Показателно е обаче, че Обама не споменава за военно решаване на проблема, очевидно съзнавайки, че евентуално нападение срещу Иран може да взриви ситуацията в целия Близък изток, да даде мощен импулс на тероризма и да доведе до появата на реална (а не само виртуална) „дъга на нестабилност” в пространството между Ирак и Афганистан. Въпреки това, според редица американски официални лица, военното решение не е свалено от дневния ред на САЩ.

Друг вариант за Вашингтон е подкрепата за „мирната демократична революция” в Иран. Както е известно, подобен вариант беше изпробван успешно от американците през 1953, когато финансираните от ЦРУ „масови народни демонстрации” в Иран подготвиха почвата за отстраняването на премиера Мосадък и възстановяване властта на шах Мохамед Реза Пахлави. През 2003, в САЩ бе приет т.нар. „Акт в подкрепа на свободата и демокрацията в Иран” и беше създадена съответната финансова фондация. От САЩ за Иран излъчват на фарси т.нар.„Национална иранска телевизия”, „Радио Фарда”, както и иранската редакция на „Гласа на Америка”, за чиито нужди Държавната администрация отпуска 15 млн. долара годишно. Освен това, американското правителството финансира преводите на фарси на филми и книги, съдържащи инструкции за организирането на мирни антиправителствени демонстрации. На свой ред, Конгресът отделя определена сума в подкрепа на „образователните институции, хуманитарните групи, неправителствените организации и отделни индивиди в Иран, подкрепящи развитието на демокрацията и човешките права”. В тази връзка, обвиненията на иранския президент Ахмадинеджад към САЩ и Запада, като цяло, че подкрепят действията на опозицията, оспорваща резултатите от последните президентски избори, може и да имат известни основания.

Ситуацията в Афганистан и „новият курс към исляма”

Ограничавайки постепенно присъствието си в Ирак, САЩ увеличават това присъствие в Афганистан. В края на юни там бяха изпратени 7 хил. американски войници, съвсем скоро ще бъдат прехвърлени още 14 хил. Във Вашингтон се надяват, че това ще доведе до прелом в битката между силите на международната коалиция и правителството в Кабул и бунтовниците талибани. В същото време, американците са наясно, че проблемите на тази страна следва да решават комплексно, т.е. не само с военни, а и със социално-икономически средства. В речта си в Университета на Кайро, Барак Обама заяви, че САЩ ще отпуснат за развитие на афганистанската икономика 2,6 млрд. долара. Остава обаче въпросът, доколко ефективно ще бъдат изразходвани тези средства. От 2001 насам, Вашингтон и предоставил на Кабул 33 млрд. долара без това да доведе до подобряване на икономическата ситуация в страната, където отглеждането на опиумен мак се превърна в основния начин на препитание за местните селяни. Социално-икономическите проблеми се задълбочават от проникването на талибаните в местната власт, което американският командващ в Афганистан Стенли Маккристъл оценява „като най-опасния процес”, тъй като Движението „Талибан” се оказва „способно да формира сенчеста власт, сплашвайки населението и ограничавайки действията на местните власти, променяйки по този начин самата структура на живот на афганистанците”. В тези условия, за разгрома на талибаните ще е необходимо продължително време, като според генерал Джордж Кейси американските войски ще останат в страната поне още 10 години.

В речта си, произнесена в Университета на Кайро, Обама призова за „нов подход” в отношенията между САЩ и исляма, подчертавайки, че „част от отговорността ми като американски президент е да се боря с негативните стереотипи” към тази религия. Няколко дни преди това, в интервю за BBC, той подчерта, че „демокрацията, върховенството на закона, свободата на словото и религиозната свобода са универсални принципи”, но американците не бива да смятат, че могат „да натрапват собствените си ценности на други държави със съвършено различна история и култура”.

Засега подходът на Барак Обама към проблемите на Близкоизточния регион и мюсюлманския свят, като цяло, повиши популярността му в арабските държави и, в частност, в Египет, където доверието към САЩ е нараснало от 6% до 25% за първите пет месеца от пребиваването му в Белия дом (същото се наблюдава в Тунис и Саудитска Арабия). Въпреки това, не може да се говори за коренен прелом в отношението към САЩ в Близкия изток. Така, в Египет, 67% от участниците в анкетата на „World Piblic Opinion” оценяват ролята на САЩ в света като негативна, 75% са убедени, че те искат да отслабят и разединят мюсюлманите, а 80% смятат, че целта на американците е контрола над близкоизточния петрол и натрапването на своята култура на ислямските държави. 60% от египтяните пък се съмняват, че Обама наистина иска създаването на Палестинска държава.

Като цяло, подчертаното внимание на президента към случващото се в Близкия изток показва, че и сегашната администрация продължава да смята региона за един от най-важните, в геополитически план, и се стреми САЩ да играят водещата роля в него.

 

* Българско геополитическо дружество

{rt}