Въпреки че американските самолетни атаки в Западен Афганистан продължават да водят до жертви сред гражданското население, президентският съветник по националната сигурност генерал Джеймс Джоунс обяви, че САЩ ще продължат да осъществяват подобни акции и това няма да върже ръцете на американските генерали, сражаващи се в Афганистан. В същото време шефът на Централното командване на САЩ генерал Дейвид Питреъс предупреди да не се използва тактика, която ерозира стратегическите американски цели в Афганистан, което пък поражда въпроса, кои точно са тези цели. Последва серия от дебати, в резултат от които, най-вероятно, ще бъде определено и бъдещето на региона.
От едната страна в тези дебати са президентът Барак Обама, държавният секретар по отбраната Робърт Гейтс и повечето висши командири от американската армия, а от другата е генерал Питреъс – архитектът на американската стратегия в Ирак след 2006, заедно с неколцина негови приближени офицери и привърженици. Ясно е, че един армейски генерал – пък макар и с четири звезди на пагоните – няма как да се наложи над президента и военния министър. Навремето това не се оказва по силите дори на генерал Дъглас Макартър, макар че той е имал цели пет звезди. Дебатите по афганистанския проблем обаче, са много важни, защото ще ни помогнат да осмислим бъдещето на американската стратегия в региона.
Питреъс и стратегията на САЩ в Ирак
Питреъс пое ефективното командване на коалиционните сили в Ирак през 2006. Стратегията му се базираше на две неща. Първото беше поражението на републиканците на изборите за Конгрес през същата година, които мнозина разглеждаха като своеобразен референдум за войната в Ирак. Второто пък беше докладът на Групата за Ирак (в която влизаха редица изтъкнати американски държавници, включително и Робърт Гейтс), препоръчващ осъществяването на коренни промени в хода на военните действия.
Изводите от случилото се през ноември 2006 бяха, че след като стратегията на президента на САЩ Джордж Буш беше бламирана, пред него оставаше един единствен избор – да изтегли американските войски от Ирак. И дори, ако Буш не беше поискал да стартира този процес, очакваше се, че това ще направи наследникът му, след две години. Ситуацията беше излязла изпод контрол и американските войски се оказаха неспособни да го установят наново. Както е известно, сред целите на интервенцията от 2003 бе създаването на проамерикански режим в Багдад, трансформация на политическата система в Ирак и използването на тази страна като база за осъществяване на операции срещу враждебните режими в региона. Те обаче се оказаха непостижими. Нямаше как в Багдад да бъде създадено каквото и да било последователно и достатъчно стабилно правителство, след като в страната се водеше пълномащабна гражданска война, чието бреме САЩ също се оказаха неспособни да понесат.
Много важно беше, че основните групировки в Ирак бяха твърдо настроени за изтеглянето на американците от страната. Затова за тях нямаше никакъв смисъл от политически съюз със САЩ, доколкото американските гаранции бяха под въпрос. Очакваното, като неизбежно, изтегляне на войските ерозираше американското политическо влияние, а мащабите и спецификата на гражданската война сериозно отслабиха армията на САЩ. Тоест, в чисто психологически аспект поражението беше налице.
В тази ситуация, решението на Буш да увеличи американския контингент в Ирак по-скоро целеше постигането на психологически ефект. Защото във военно отношение, прибавянето на още 30 хиляди души към 120-те хиляди войници, вече разположени там, не променяше кой знае колко измеренията на войната в една страна с население от 29 млн. души. Освен това, новите части не бяха разгърнати веднага, а пристигаха в продължение на няколко месеца.
В психологическо отношение обаче, ефектът беше смайващ. Вместо да започнат да се изтеглят, както очакваха мнозина, Съединените щати, на практика, увеличиха военното си присъствие в региона. Всъщност, въпросът не опираше до това, дали САЩ ще успеят да победят всички бунтовници и въоръжени милиции, което бе невъзможно, а че те решиха да останат. При това положение, американските гаранции за техните местни съюзници придобиха реално значение, което пък утвърди САЩ като ключов политически играч в Ирак.
Освен това, Питреъс обвърза предислокацията на някои американски части с осъществяването на активна политическа програма. В основата и беше обръщението към бунтовниците-сунити, които бяха най-яростните противници на САЩ в периода 2003-2006. Освен това те представляваха традиционното ръководство на доминиращите племена, кланове и села. Американската политика за лишаване на сунитите от всичките им позиции във властта, през 2003, и запълването на този вакуум с шиити (и, отчасти, с кюрди) постави сунитите в критична ситуация и те, съвсем естествено, започнаха партизанска война.
На практика, сунитите бяха вкарани в капан от три сили. На първо място, от американците, които непрекъснато оказваха натиск върху тях, дори и когато не бяха в състояние да ги разгромят. На второ място, от шиитското опълчение, т.е. групировката, потискана от режима на Саддам Хюсеин, която, в резултат от това, започна да гледа с подозрение на всички сунити. И на трето място, от джихадистите, т.е. от чуждестранния легион от терористи-сунити, привлечени в Ирак под знамето на Ал Кайда. Всъщност, именно джихадистите представляваха най-голямата заплаха за традиционно доминиращите в тази страна сунити, защото искаха да узурпират контрола над местните сунитски общности и да ги радикализират.
При предишния държавен секретар по отбраната Доналд Ръмсфелд, американската политика демонстрираше открита враждебност към сунитските бунтовници. Политиката на Гейтс и Питреъс (следва да сме наясно, че те развиха тази стратегия съвместно) след 2006 пък се основаваше на презумпцията, че на сунитите трябва да бъде предложен изход от този „троен капан”. И тъй като САЩ обявиха че остават в Ирак, те можеха да предложат на сунитите защита както от шиитите, така и от джихадистите. От друга страна, увеличаването на американското военно присъствие окончателно убеди сунитите, че САЩ не възнамеряват да се изтеглят и ги склони да приемат предлаганата им сделка. Сред най-големите постижения на Питреъс беше осъществянето на контрол върху преговорите между САЩ и сунитите, а след това оказването на необходимия натиск върху шиитските милиции, на които бе намекнато, че е възможно постигане на споразумение между Вашингтон и сунитите за тяхна сметка. След това, шиитските лидери, макар и с голямо нежелание, промениха позицията си и решиха да участват в коалиционното правителство, а господстващите сунити помогнаха да бъде прекършен гръбнакът на джихадистите, след което гражданската война постепенно започна да утихва, позволявайки на САЩ да организират изтеглянето на войските си при далеч по-благоприятни обстоятелства.
Така беше постигнат много по-добър резултат, отколкото мнозина можеха да си представят през 2006. Макар че този резултат също е много далеч от американските стратегически цели от 2003. Сегашното правителство в Багдад очевидно не е проамериканско и едва ли може да се смята за съюзник на САЩ. В това отношение, най-голямото постижение на Вашингтон би било да не допусне това правителство да се превърне в инструмент на Иран. Освен това, САЩ окончателно се отказаха от илюзията си, че могат да променят иракското общество и тази страна едва ли следва да се разглежда като дългосрочна опорна база за евентуални американски настъпателни операции в региона.
Гейтс и Питреъс постигнаха може би най-добрия възможен резултат, при тези обстоятелства. Те откриха пролука за изтеглянето на америнските войски в контекста на хаотичната гражданска война, успяха да сформират коалиционно правителство и, както изглежда, съумяха да блокират иранското влияние в Ирак. Само че всички тези постижения си остават съмнителни. Гражданската война може да избухне наново с пълна сила, коиалиционното правителство би могло да се разпадне, а иранците – да станат доминиращ фактор в Багдад. Но дори и тези условни постижения са нещо много по-добро от резултатите, които САЩ очакваха през 2006. В същото време, фактът, че бе постигнат някакъв, пък макар и много условен, успех и бе избегнато поражението, съвсем не означава, че американците са извоювали победа в Ирак.
Афганистан и иракските уроци
Питреъс твърди, че стратегията, която се реализира в Ирак, трябва да се използва и като проект за Афганистан, в отговор на което Обама и Гейтс повдигнаха няколко много важни въпроса. Като например, дали постигнатото в Ирак действително е толкова добро за Америка? И, ако е така, доколко този модел може да се използва в Афганистан? Колщо мащабна трябва да е американската намеса в Афганистан и какво ще струва това на САЩ, предвид нарастващата им уязвимоост в други точки на света? И, накрая, кои са конкретните цели на Съединените щати в Афганистан?
В Ирак, Гейтс и Питреъс се стремяха да сформират коалиционно правителство, което без оглед на неговата характеристика, би облекчило американското изтегляне. В същото време, Обама и Гейтс декларираха, че целта им в Афганистан е борбата с Ал Кайда и унищожаване базите на тази организация, разположени в страната. Тоест, става дума за съвсем друга стратегическа цел, в сравнение с Ирак, защото тази цел не изисква създаването на коалиционно правителство или съгласуване действията на отделните политически елементи. Тя по-скоро предполага постигането на споразумение само с един играч – Движението „Талибан”. Ако талибаните се съгласят да блокират операциите на Ал Кайда в Афганистан, САЩ ще постигнат целта си. Затова задачата им в Афганистан е да използват американските сили за да дадат на талибаните онова, което искат – т.е. връщането им на власт – срещу решаването на въпроса с Ал Кайда.
В Ирак, шиитите, сунитите и кюрдите разполагат с реална политическа и военна сила. В Афганистан, такава сила притежават само Движението Талибан и САЩ, докато възможностите на повечето други играчи за производни от тези на американците. Афганистанският президент Хамид Карзаи е много по-различен от иракския премиер Нури ал-Малики. Докато Ал-Малики има собствена политическа платформа, Карзаи беше създаден от американците за да го превърнат в централен фактор на властта в бъдеще. Само че това бъдеще така и не настъпи. Сложната ситуация в Ирак направи възможно формирането на коалиционното правителство, докато тази в Афганистан е едновременно и по-проста, и по-сложна. Защото, макар в страната да действат различни групировка, бунтът е дело на само една от тях.
Питреъс твърди, че американската стратегическа цел - блокирането на Ал Кайда в Афганистан – не може да бъде реализирана, само чрез постигането на споразумение с талибаните. Според него е погрешно да се смята, че Движението Талибан е еднородно и отделните фракции в него не могат да играят една срещу друга. Освен това, не може да се вярва на талибаните, че ще спазят обещанията си, дори и да се съгласят да дадат такива, което е малко вероятно.
Питреъс опасява, че Гейтс и Обама ще създадат в Афганистан ситуация, сходна с онази в Ирак, преди изпращането на допълнителните военни сили, през 2006. Вместо да изненадат чисто психологически афганистанските групировки, ясно заявявайки, че САЩ са решени да останат в страната, като по този начин принудят всички местни играчи да преразгледат позициите си, Обама и Гейтс направиха съвсем противоположен ход. Те обявиха, че Вашингтон е установил ясни рамки на своите ангажименти в Афганистан, създавайки у мнозина впечатлението, че САЩ се стремят да сключат сделка само с една групировка, която всъщност не се нуждае от никакви сделки – с Движението Талибан.
В тази връзка, Гейтс и Обама посочват, че в Афганистан е налице един фактор, който няма никакви паралели с Ирак – а именно, Пакистан. Докато Иран беше фактор в иракската гражданска война, Движението Талибан е също толкова пакистански, колкото и афганистански, феномен и пакистанците нито се опитват, нито са в състояние да скрият убежищата на талибаните и маршрутите, по които те получават продоволствие и оръжие, на територията на Пакистан. Докато Пакистан продължава да съществува в сегашните условия (а пакистанските власти вероятно ще искат това да продължи колкото се може по-дълго), времето ще работи за талибаните и докато няма никакви причини за появата на разцепление в редиците им, те ще преговарят с американците твърдо отстоявайки своите искания.
Има и още една причина за опасения, която има чисто военни измерения. Навремето, Питреъс разположи американските войски в Ирак в непосредствена близост до местното население и възнамерява да направи същото в Афганистан. В тази страна, американските части са дислоцирани в т.нар „огневи точки”. Тези относително изолирани позиции са уязвими за масирани атаки от страна на Движението Талибан. Разбира се, американската авиация е в състояние да унищожи големите групи талибани, ако успее да ги открие преди те да са стигнали непосредствено до „огневите точки”. В случая обаче, най-опасното за САЩ е, че както изглежда, талибаните все още не са използвали основните си сили за подобни атаки.
Тези тревоги на военните са свързани със съвсем реалните въпроси за „ендшпила”, т.е. за заключителната част от сложната шахматна партия, която американците разиграват в региона. Гейтс и Обама не са сигурни, че „ендшпилът” в Ирак – т.е. оптимално въъзможният резултат, който бе постигнат там, е достатъчно желана цел и в Афганистан. Защото прилагането на подобен подход, в крайна сметка, би довел на власт талибаните. Колкото и да нараства американското военно присъствие в Афганистан, то няма да намали възможностите на разузнаването на талибаните, отличното познаване особеностите на селските местности и готовността им на всякакви жертви за да постигнат целите си. Освен това, колкото и да се стараят американските инструктори, организиращи афганистанските служби за сигурност, те винаги ще си останат пълни с агенти на Движението Талибан.
Има обаче и по-сериозни причини, за които споменава и Робърт Гейтс: например руският опит в Афганистан. Привържениците на Питреъс твърдо отстояват тезата, че не може да се прави никакъв паралел между руския и американския опит. Според тях, руснаците са се опитали да смачкат бунтовниците с груба сила, докато американците се опитват да ги надиграят и да сложат край на метежа, като убедят привържениците на Движението Талибан и постигнат политическо споразумение с неговите водачи. Обама и Гейтс гледат по-песимистично на нещата и посочват, че макар навремето американските стратези също да твърдят, че няма никакви паралели между действията на САЩ и Южен Виетнам, през 60-те години, и тези на французите, през 50-те, това не им е помогнало да избегнат поражението. Според Обама и Гейтс, политическото урегулиране би означавало или обединение на всички основни сили в Афганистан, които да одобрят постигането на определено споразумение със САЩ, или принуждаването им към такова споразумение с поомощта на американската мощ. Президентът и държавният секретар по отбраната изглежда не смятат, че в Афганистан може да има и друго развитие.
В крайна сметка, Питреъс индиректно обвинява Обама и Гейтс, че пропускат шанса да повторят онова, което бе постигнато в Ирак, докато Обама и Гейтс не крият опасенията си, че Питреъс погрешно възприема частичния успех в Ирак като универсален модел за водене на антипартизански действия. С други думи, те смятат, че макар Питреъс да е извлякъл някаква полза от случайните обстоятелства в Ирак, той много бързо може да се окаже в напълно безнадеждна ситуация в Афганистан. В тази връзка е показателно, че на 11 май Пентагонът обяви замяната на американския командващ в Афганистан генерал Дейвид Маккиернън с генерал-лейтенант Стенли Маккристъл, при това по-малко от година след като Маккиернън пое командването в Афганистан. Това може да се тълкува като началото на маащабно преразглеждане на американската стратегия в Афганистан от администрацията на Обама.
Най-важното в случая е, доколко Обама ще иска да се ангажира с Афганистан, както и доколко важна роля се отрежда на тази страна в голямата американска стратегия. Питреъс призна, че Ал Кайда се намира в Пакистан. Унищожаването и там обаче, ще изисква внимателна „хирургична намеса”. Защото окупацията и смяната на режима в Пакистан просто не са по силите на САЩ. Въпросът, какво точно очакват американците от победата си в Афганистан (ако допуснем че подобна победа въобще е възможна) си остава открит.
В заключеение, бих искал да отбележа, че в САЩ никога не се допускат дебати между президента и генералите. Навремето го разбра дори Дъглас Макартър. Ясно е, че Обама не възнамерява да залага всичко в Афганистан, и все повече разглежда тази страна като незаслужаваща по-нататъшната борба. На свой ред, Питреъс, който е истински войник, иска на всяка цена да постигне победа. В края на краищата обаче, още Клаузевиц беше казал, че войната е продължение на политиката с други средства. Затова и генералите много често не получават това, към което толкова се стремят.
* Авторът е сред най-известните съвременни американски геополитици, президент на Агенцията за стратегически анализи и прогнози „Стратфор”
{rt}
