19
Чет, Сеп
24 New Articles

Тайванският въпрос в контекста на морското противопоставяне между Китай и САЩ

брой4 2009
Typography

В средата на юни, китайска подводница се сблъска с подводен сонар, спуснат от американския ескадрен миноносец „Джон Маккейн” в Южнокитайско море, край бреговете на Филипините. Пентагонът побърза да заяви, че сблъсъкът, най-вероятно, е станал случайно. Мнозина анализатори обаче отбелязаха, че сонарът, който според командването на американските военноморски сили е бил предназначен за „мониторинг на подводните звукови сигнали”, най-вероятно е трябвало да следи движението на китайските подводници в района.

Пекин и Вашингтон се постараха да не придават политическа окраска на инцидента, макар че зачестилите морски инциденти с участието на американски военни кораби край бреговете на Китай говорят по-скоро за обратното. Морските „сблъсъци” между Пекин и Вашингтон в Тихоокеанския регион започнаха в началото на март, когато няколко китайски рибарски траулери се опитаха да изтласкат кораба на военноморските сили на САЩ „Impeccable” (T-AGOS-23) от Южнокитайско море. Както е известно, Китай винаги е смятал района за своя изключителна икономическа зона. Официалната мисия на “Impeccable” беше изследване на морското дъно, но според редица военни експерти, корабът се следял движението на китайските подводници, базирани на съседния остров Хайнан. След инцидента, по заповед на президента Обама, в района се появи група американски есминци, с цел да поемат охраната на невъоръжените „изследователски” кораби, принадлежащи на военноморските сили на САЩ. Още през май обаче, аналогичен инцидент сполетя друг американски „изследователски” кораб – „Victorious” (T-AGOS-19) и то в същата зона на Южнокитайско море, която Пекин смята за „преден район” на отбраната на континентален Китай.

Още през 2000, в представения пред Конгреса доклад на Пентагона, се отбелязва, че Китай увеличава военната си мощ, подготвяйки се за евентуална война със САЩ. Според този документ, след бомбардировката на китайското посолство в Белград от американската авиация (в рамките на въздушната операция срещу Сърбия, предприета в защита на косовските албанци), през 1999, Пекин е стартирал активна модернизация на военната си техника, укрепвайки в същото време военното сътрудничество с Русия. В тази връзка, в доклада на Пентагона се посочваше, че „ако на Америка се наложи да защитава Тайван, Китай ще използва всички необходими средства за да нанесе максимален ущърб на противника си”. Поредно потвърждение на факта, че Пентагонът отделя все по-голямо внимание на Източна Азия, където основните му притеснения са свързани именно с Китай, стана и аналитичния документ на Държавния департамент по отбраната, известен като „Азия 2025”, в който се разглеждат пет сценария за развитието на евентуалния въоръжен сблъсък между САЩ и Китай. В частност, американските военни анализатори прогнозират, че до 2025 китайският военно-икономически потенциал може да надмине, по аналогични показатели, военната мощ на САЩ. Тези, доста тревожни, за Вашингтон, данни бяха потвърдени, през 2008, и в доклада на Стокхолмския институт за изследване на мира (SIPRI), където се посочва, че: „по обем на военните си разходи Китай вече е на второ място в света, след Америка”. Така, между 1994 и 2004, китайският военен бюджет е нараснал с 16%, достигайки, през 2006, 38 млрд. долара (по официални данни). През настоящата 2009, военните разходи на Пекин ще нараснат с още 14,9%, достигайки 70,2 млрд. долара. Разбира се, тази цифра изглежда нищожна на фона на сегашния военен бюджет на САЩ (602 млрд. долара). Въпреки това, Вашингтон и съюзниците му продължават да изразяват безпокойство от ръста на китайската военна мощ, посочвайки, че истинските военни разходи на Пекин са далеч по-големи. Особена загриженост сред противниците (реални и потенциални) на Китай в региона поражда подготовката за евентуално „силово решаване на т.нар. „тайвански въпрос” (да не забравяме, че Пекин винаги е смятал Тайван за територия на „единен и неделим” Китай).

Историята на „тайванския въпрос”

Проблемът с Тайван е сред най-сериозните предизвикателства пред световната сигурност от 1949 насам. Когато, на 1 октомври 1949, Мао Цзедун провъзгласява в Пекин Китайската народна република, слагайки край на 100-годишната чуждестранна зависимост на Китай и продължилата дълги години гражданска война, с британска и най-вече американска помощ се създава т.нар. Република Китай, която обхваща остров Тайван и има за столица Тайпе.

Владян известно време от холандците, от 1681 Тайван е част от територията на Китайската империя, управлявана по онова време от династията Цин. През 1895, островът е завладян от Япония и остава в нейните предели до 2 септември 1945, когато японците капитулират, с което се слага и края на Втората Световна война. По решение на САЩ, островът е върнат на Китай, управляван тогава от един неособено талантлив пълководец и политик, окичил се с титлата генералисимус - Чан Кайши.

През февруари 1947, китайците от Тайван вдигат въстание срещу корумпираното и некадърно управление на Чан Кайши. Войските на Гуоминдана обаче смазват жестоко бунта на сънародниците си, жертвите сред които са огромни. Любопитното е, че нито тогавашният американски президент Труман,  нито някой от приближените му реагират на тази кървава саморазправа на управляващите със собствения им народ. Причината е ясна - САЩ винаги са се е ръководели от максимата на британския лорд Палмерстон, че „няма вечни приятели, а само вечни интереси”. По отношение на Тайван, след 1 октомври 1949, водещ в тяхната политика става принципът за т.нар. „право на народите на самоопределение”, оправдаващ откъсването на острова от комунистически Китай. През 1950, президентът Труман нарежда на VІІ американски флот да отбранява Тайван от опитите на Китай за обединение с него. Това принуждава Мао Цзедун търпеливо да изчаква близо десетилетие преди да предприеме първия подобен опит. Като тогава, както впрочем и сега, решаваща се оказва ролята на Русия.

Противно на общоприетото мнение, взривяването на първата съветска атомна бомба, на 29 август 1949, в днешен Северен Казахстан, не променя чак толкова драматично глобалния силов баланс. Защото едно е да имаш атомна бомба, а съвсем друго е да разполагаш със система за нейната доставка. До 21 август 1957, когато големият руски учен Сергей Корольов успешно изпитва първата междуконтинентална балистична ракета Р-7, единствената система за междуконтинентална доставка на атомните бомби, е статегическият бомбардировач.

Първият стратегически бомбардировач е американския В-29. С него са извършени ядрените бомбардировки над Хирошима и Нагасаки, на 6 и 9 август 1945, наистина преломни дати в световната история. От 1948 до 1954, САЩ произвеждат 381 броя (колосално за времето си количество) от втория си стратегически бомбардировач В-36.

Какво прави Русия? В периода от 1949 до 1952, там е създаден средният тип ядрен бомбардировач Ту-4, с радиус на действие 6200 км, което е недостатъчно за ядрен удар по САЩ. През 1954 започва производството на следващия тип ядрен бомбардировач, Ту-16, с радиус на действие 7300 км.

До смъртта на диктатора Йосиф Сталин, през март 1953, Москва не разполага със стратегически бомбардировачи. На 12 ноември 1952 е извършен пробен полет на прототипа на първия съветски стратегически бомбардировач Ту-95, който е изцяло успешен.

Политиката на Никита Хрушчов внася известно икономическо и военно оживление в постсталинска Русия. Краят на сталинизма, ликвидирането на ГУЛАГ и серията социални мерки, лансирани от Хрушчов, дават своите плодове. През септември 1955, след поредица успешни полети, е решено да започне серийното производство на Ту-95.

През август 1957, първите ескадрили Ту-95 постъпват на бойно дежурство, слагайки края на американския ядрен монопол, т.е. на недосегаемостта на САЩ.

Вероятно мнозина си задават въпроса, какво общо има това с Китай?

Когато през 1950 сключват договора за дружба със СССР, тримата китайски ръководители  - Мао Цзедун, Чжоу Енлай и Лю Шаоци, добре си дават сметка, че сигурността на Китай зависи именно от Москва. Причините са прости - Съветите имат могъща армия и, наред със САЩ, са една от двете ядрени държави в света (също както и днес, Русия и САЩ са двете ядрени суперсили на планетата).

За Мао, който бързо доказва, че притежава забележителен геополитически усет, е пределно ясно, че само от Москва може да очаква реална защита от САЩ и подкрепа за връщането на Тайван. Затова търпеливо изчаква укрепването на руската стратегическа мощ и едва през 1958, когато вече е налице ядреното възпиране между Русия и САЩ, решава да започне Първата тайванска криза.

Кризата възниква през август-септември 1958, като със задълбочаването и САЩ започват подготовка за нанасяне на ядрени удари по Китай. Спира ги обаче твърдата позиция на Хрушчов, който, на 7 септември 1958, заявява, че „всяко нападение срещу Китай ще се смята и за нападение срещу СССР”.

В крайна сметка, американците не посмяват да рискуват. От данните на своите шпионски самолети Ю-2 те знаят, че първите ескадрили руски стратегически бомбардировачи Ту-95 са готови за война. Така кризата замира. Впоследствие, през 60-те години, нещата се променят – след провала на злополучния „Голям скок”, през 1959-1962, Пекин се ориентира към конфронтация с Москва (след 1963), чиито апогей са въоръжените гранични сблъсъци между двете държави, в края на 60-те.

На свой ред, американската геополитика също търпи редица промени. Стреснати от Карибската ракетна криза през октомври 1962, както и от общото укрепване на съветската мощ и влияние, през ранния период на Брежнев, САЩ решават да ги балансират, като се обърнат към Китай. Целта е да се вбие клин в комунистическия блок, както и да се „заобиколи” Съветската империя от изток и запад. Тогавашният съветник по националната сигурност Хенри Кисинджър, успешно се справя с тази задача. През 1971 той посещава Китай, където подготвя т.нар. Шанхайско комюнике, подписано в началото на следващата година, при посещението на президента Никсън в Китай. В резултат САЩ постигат огромен външнополитически успех, привличайки Китай на своя страна, в глобалния си сблъсък със Съветите.

До 1991 американо-китайските отношения се развиват много добре. Но след разпадането на Съветския съюз те бързо започват да се влошават. През 1992, президентът Джордж Буш - старши продава няколко десетки самолети F-16 на Тайван (любопитно е, че именно той е първия представител на САЩ в Китай, през 70-те години).

Актуализирането на тайванския въпрос

Американо-китайските отношения се влошават необратимо през 1996, когато избухва нова Тайванска криза и САЩ пращат два самолетоносача в Тайванския пролив.

Осъзнавайки, още през 80-те години, че Вашингтон няма да позволи обединение с Тайван, Китай постепенно отново се обръща към Москва. През 1986, тогавашният съветски лидер Горбачов, със своята известна реч във Владивосток за „границата, която ни свързва”, слага край на обтегнатите отношения между двете страни, продължили четвърт век.

По времето на първия руски президент Борис Елцин, отношенията между Москва и Пекин се доближават до военен съюз. По съвет на Евгений Примаков, през 1997, е подписана обща декларация срещу опитите за налагане едноличната хегемония на САЩ. Но истинско развитие на отношенията между Русия и Китай се постига едва по времето на Владимир Путин.

През 2001 е основана Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), включваща, освен Китай и Русия, Казахстан, Киргизстан, Узбекистан и Таджикистан.

През август 2005 пък се провеждат първите, след 1958, съвместни руско-китайски военни учения, с участието на добре познатите руски стратегически бомбардировачи Ту-95.

Окрилен от наново предоставения му руски ядрен щит, Китай изпраща ясен сигнал на САЩ, че няма да се съобразява повече с „империалистическата” им политика. На 14 юли 2005, генерал Чжу Хънху, един от деканите на Китайската национална военна академия, заплашва Америка с ядрени удари, ако подкрепи Тайван при евентуален военен конфликт.

Възраждащата се мощ на Русия вдъхва увереност и сигурност на Китай. През декември миналата година двете страни сключиха (де факто) военен съюз с прокарването на пряка телефонна линия между руския и китайския Генерален щаб.

От своя страна, САЩ се опитват да избегнат, или поне да отложат неизбежното по-нататъшно влошаване на отношенията с Китай. След Тайванската криза от 1996 и подкрепата си за предишния президент на острова Чън Шуйбян, който искаше окончателно да обяви Тайван за отделна държава, сега САЩ залагат на президента Ма Ингдзоу от партията Гуоминдан. Идвайки на власт, през 2008, Ма декларира желание да „стопли отношенията с родината-майка”, и дори да подпомогне дългоочакваното обединение на Тайван с Китай.

Защо САЩ бяха принудени да коригират политиката си към Тайван, от 2008 насам? Отговорът е ясен. През 2007 Китай въведе на въоръжение първите модерни междуконтинентални ядрени ракети с твърдо гориво ДФ-31А, с което стратегията на ядрено възпиране срещу САЩ се затвърждава.  Новите китайски стратегически подводници тип 094 също правят намесата на САЩ в Тайван мното опасна за тях самите. Междувременно, само през периода между 2002 и 2004, Китай се е сдобил с 13 нови подводници и е построил 23 десантни кораба, способни достатъчно бързо да доставят бронирана техника и войски, през 150-километровия Тайвански пролив. Така, Пекин получава въможност с един мълниеносен удар да реши стария си териториален проблем с островната държава. Изтласквайки американския флот от източната част на Тихия океан, китайските подводници биха поставили самолетоносачите на САЩ в трудна ситуация, тъй като ще им се наложи да действат на разстояния почти 1000 км от бъдещия театър на военните действия. За да се придвижат до него, ще са им необходими няколко денонощия. Освен това, на подходите към Тайван ще ги очакват прословутите съвременни китайски „безшумни” подводници (включително и тези, руско производство), които могат да изстрелват ракети без да излизат на повърхността. Показателно е, че анализирайки последния засега китайско-американски морски инцидент от 13 юни, експертите от Китайския Военно-морски център за изследване на оборудването са стигнали до малко неочаквания извод, че ескадреният миноносец на САЩ въобще не е успял да засече приближаващата китайска подводница, която, в крайна сметка, на пълен ход се е врязала в спуснатия на значителна дълбочина американски сонар.

На свой ред, в Пентагона се опасяват, че ако някога действително се стигне до силовото решаване на тайванския въпрос, САЩ едва ли следва да разчитат на подкрепата на своята бойна авиация. Защото на американските изтребители и бомбардировачи ще се наложи да излитат от базите на островите Гуам и Окинава, намиращи се на хиляди километри от Тайван.

Както е известно, през 1996 (т.е. по време на т.нар. „втора тайванска криза”), противопоставянето между група американски самолетоносачи и китайски военни кораби, в близост до Тайван, едва не постави двете свръхдържави на ръба на войната. Тогава, американските самолетоносачи успяха да предотвратят заплахата срещу острова едва след няколко предупредителни ракетни залпа.

В края на 2007, почти две денонощия продължи противопоставянето, в Тайванския пролив, между ударната група на американските военноморски сили, начело със самолетоносача „Кити Хоук” и китайска военна флотилия, включваща един ракетен есминец и подводница клас „Сун”. Според командването на военноморските сили на САЩ, най-новият тип китайски подводници представляват и най-голяма заплаха, тъй като са безшумни и разполагат с мощно торпедно и противокорабно ракетно въоръжение. Между другото, още през октомври 2006, американците се сблъскаха с новите китайски подводници, когато, по време на учения на ударната група на военноморските сили на САЩ край японския остров Окинава, една китайска подводница клас „Сун” демонстративно изплува на повърхността на разстояние, позволяващо осъществяването на торпедна атака срещу самолетоносача „Кити Хоук”. Тогава, фактът, че американските кораби са „проспали” появата и, хвърли в паника американското военноморско командване.

Освен това, анализирайки китайско-американското морско противопоставяне, не бива да се забравя и подкрепата на Русия. През март 2006, тогавашният руски командващ военноморските сили адмирал Владимир Масорин обяви, че ще има пребазиране на руските ядрени подводници към Тихия океан. Това стана тъкмо когато САЩ обявиха  плана си да прехвърлят своите подводници от Атлантическия в Тихия океан. През септември 2008, стратегическата подводница „Рязан”, от типа „Делта-3”, премина под Северния полюс и Беринговия пролив, от Мурманск във Вилючинск, където е базата на стратегическите подводници от руския Тихоокеански флот. Това бе възприето като недвусмислен знак, че Китай отново е под ядрения щит на Русия, както и, че може да разчита на нейната подкрепа за обединението с Тайван. Още повече, че първите три руски стратегически подводници от новия клас „Борей” - „Юрий Долгорукий”, ”Владимир Мономах” и „Александър Невски”, ще бъдат дислоцирани именно в Тихия океан. Това е нещо ново, защото досега флагманите на руския атомен подводен флот винаги са били дислоцирани край Мурманск, т.е. в Северния, а не в Тихоокеанския флот.

Решаването на тайванският въпрос, за чието възникване САЩ имат сериозна „заслуга”, повече не може да бъде отлагано. Световният мир изисква обединяването на Китай и Тайван. А новите китайски стратегически ядрени сили правят още по-близък момента, когато това ще се случи.

Как обаче ще реагират САЩ? На фона на укрепващия руско-китайски съюз, тяхното евентуално противопоставяне на подобно решение, би застрашило ядрения мир в региона и света, като цяло. Защото е твърде възможно през близките години в Тайванския пролив да се разиграе ядрена криза, която да надмине по своите мащаби дори Карибската от 1962.

 

* Българско геополитическо дружество

{rt}