Уникалното място, което заемат държавите от Близкия изток и Северна Африка в системата на международните отношения, се предопределя от редица фактори – икономически, географски и геополитически, политически, военни и демографски.
Икономическата значимост на арабския свят се обуславя, преди всичко, от факта, че там се намират най-големите находища на енергоносители. Само в зоната на Персийския залив са съсредоточени 2/3 от световните запаси от петрол и 1/3 от природен газ. Подобна концентрация на жизненоважни за световната икономика суровини няма никъде другаде на планетата.
Стратегическото положение на арабския свят
Освен това, в Близкия изток се събират в единен поток морските и въздушни пътища, свързващи Европа с Азия и Тихоокеанския регион, а през Ормузкия и Гибралтарския проливи, както и през Суецкия канал, се снабдяват с енергоносители Европа, Южна Азия и Далечният изток. Само транзитът през Средиземно море гарантира снабдяването с петрол и петролни продукти на една четвърт от човечеството. От друга страна, свободата на корабоплаването е от жизнено важно значение за икономиките на държавите от Персийския залив, както и на Египет, който получава над два млрд. долара годишно от таксите за преминаване през Суецкия канал.
Арабският свят е разположен в контактната зона на три континента, на границата между арабско-мюсюлманската и западноевропейската цивилизации, между сунитското и шиитското разклонения на исляма, арабския, персийския и тюркския етноси, европеидната и негроидната раси. Геополитическото му положение се формира от близостта до Европа, Средния изток, Южен Кавказ, Централна Азия, зоната на Сахел и Африканския рог. Особено важна е взаимната му обвързаност с Европа, включително чрез влиянието на емиграцията от държавите от Магреб върху етническата, социална и културна ситуация в страните от ЕС.
Близкият изток и Северна Африка са сред най-нестабилните региони на планетата. Сложността на разрешаването на възникващите в него кризи, до голяма степен, се дължи на наслоените един върху друг интереси на държавите от региона, съперничеството между големите държави извън него, националните и религиозни конфликти. Допълнителни трудности за намирането на политически решения създава и дълбоко вкорененото взаимно недоверие. Продължаващите дълги десетилетия кризи (близкоизточната, южносуданската, западносахарската) доведоха до появата на цели поколения, които не знаят, какво е да живееш в мир и възприемащи насилието като начин на съществуване. Остават нерешени множество териториални проблеми (иранските претенции към Бахрейн, разногласията за принадлежността на три острова в Персийския залив, а също на испанските анклави на мароканска територия Сеута и Мелиля) и гранични спорове (между Египет и Судан, Йемен и Еритрея, Либия и Алжир). Не са делимитирани значителни участъци от границите (например, между Йемен и Саудитска Арабия или между Алжир и Мароко). Формират се огнища на напрежение, свързани с разпределянето на оскъдните водни ресурси (между Сирия, Ирак и Турция; Судан, Етиопия и Египет, Сирия, Палестинската администрация и Израел).
Високото ниво на нестабилност поражда мащабна оръжейна надпревара. Близкият и Средният изток са единствения район на планетата, в който, след края на Втората световна война, бяха използвани (по време на иракско-иранската война) оръжия за масово унищожение. Много сериозна опасност представлява появата в тази, свръхнаситена с конфликтен потенциал, зона на ядрени оръжия. Впрочем, смята се, че Израел вече разполага със собствен ядрен потенциал. Навремето опити да се сдобият с такъв, бяха предприети от Ирак и Либия. Продължават да съществуват много неясноти и относно насочеността на ядрената програма на Иран.
Специфична особеност на арабския свят е, че в качеството на водещи „играчи” там се изявяват не само отделните държави, но и различни екстремистки групировки. Въздействието на акциите, осъществявани от организацията „Кайда ал-джихад” в Месопотамия, или на „Хизбула”, Ислямското движение за съпротива („Хамас”) и „Ал Кайда” в Палестина и държавите от мюсюлмански Магреб излиза далеч извън тесните национални рамки, оказвайки влияние върху развитието на ситуацията в района на Персийския залив, Леванта, Северозападна Африка, а също в зоната на Сахел. Нещо повече, терористичната заплаха се прехвърля, през Средиземно море, към Европа. Действията на екстремистките групировки, които не се вписват в класическите параметри на „политическите игри между националните държави”, правят развитието на ситуацията в региона още по-непредсказуемо.
Друга особеност на тази ситуация е широкото ангажиране в събитията, случващи се в региона, на такива държави от Средния изток, като Иран и Турция. Особено важна е ролята на Иран, разполагащ със значителен демографски и военен потенциал (70-милионно население, 540-хилядна армия, плюс един милион запасняци). Техеран е в състояние да влияе върху ситуацията и използвайки шиитските общности в Ирак, Ливан, Бахрейн и Саудитска Арабия. Що се отнася до Турция, редовните акции на нейната армия в Иракски Кюрдистан, още повече усложняват и без това напрегнатата обстановка в Северен Ирак. От друга страна, Анкара поддържа военно сътрудничество с Израел, въз основа на сключеното през 1996 споразумение между двете страни. В същото време, турските управляващи реагираха крайно негативно на израелската военна интервенция в Газа, през декември 2008 – януари 2009. Въпреки това, Турция не е чак толкова активна в региона, колкото е Иран – както изглежда турците все още не са изяснили напълно приоритетите на близкоизточната си политика.
Външните сили
От края на ХVІІІ век насам, арабският свят е зона, в която се сблъскват интересите и си съперничат великите държави, а през периода на студената война той се превърна в едно от основните „бойни полета” на конфронтацията между Съветския съюз и САЩ. И днес Близкият изток и Северна Африка си остават сред ключовите направления на американската външна политика, както и тази на ЕС.
Ролята на основен стратегически съюзник на САЩ в региона вече над половин век се изпълнява от Израел, чиито отношения с Вашингтон са регламентирани от редица договори между двете държави, включително основополагащият Меморандум за разбирателство от 1975, Меморандумът за сигурността на Израел от 1979, или Меморандумът за взаимно разбирателство в сферата на стратегическото сътрудничество от 1981. Стремежът да се гарантира сигурността на Израел беше сред мотивите за американската военна интервенция в Ирак, през 2003, но също и за подкрепата на САЩ за сключването, през 1979, на египетско-израелския мирен договор и опитите да се тласнат напред преговорите между израелци и палестинци. Израел е основен партньор на Съединените щати в сферата на военно-техническото сътрудничество, като американците градят отношенията си с другите държави от региона в тази област така, че Израел да може да запази „аванса” от 5-6 години по отношение на качественото си военно превъзходство над тях.
В близкоизточната си геополитика, САЩ отделят специално внимание на района на Персийския залив, където американците продължават да поддържат мащабно военно присъствие, включително армията си в Ирак, военните бази в Кувейт, Бахрейн, Катар (основния команден пункт на Централното командване на американските въоръжени сили CENTCOM) и Обединените арабски емирства. Характерно за политиката им в тази зона е, от една страна, доминацията на военно-политическия компонент над чисто политическия, а от друга – стремежът да останат единствения гарант за стабилността, което предопределя и негативното отношение към идеите за изграждането на регионална система за сигурност.
Що се отнася до европейските държави, „центърът на тежестта” на арабската им политика традиционно е изместен към Средиземно море, нещо повече, от средата на 90-те години на миналия век насам, това направление стана едно от приоритетните за ЕС. Значението на региона за Съюза се обяснява с географската близост, тесните политически, търговско-икономически, културни и научни връзки, влиянието на емиграцията от района на Магреб върху социалната стабилност на западноевропейските държави, необходимостта от взаимодействие в борбата с тероризма и пресичането на нелегалната имиграция, както и засилващото се съперничество между ЕС и САЩ в Северна Африка.
Сътрудничеството между ЕС и държавите от Магреб и Леванта се реализира в контекста на Евро-средиземноморското партньорство, чието начало беше поставено на провелата се през ноември 1995, в Барселона, конференция с участието на 15 западноевропейски и 11 средиземноморски страни (плюс Палестинската национална администрация). По-късно в рамките на това партньорство се появиха и други организации, включително Западно-средиземноморският диалог (във формат „5+5”) и Барселонският процес: Съюз за Средиземноморието. Изграждането на партньорството обаче се развива по-бавно, отколкото се смяташе в началото. Форсирането му се препятства от големия разрив в нивото на развитие между ЕС и арабските държави, както и различните визии за приоритетните направления на партньорството (така, ако на Север акцентират върху сигурността и борбата с нелегалната имиграция, на Юг поставят ударението върху укрепването на икономическото взаимодействие) и, разбира се, нерешеният израелско-арабски конфликт (което, според някои високопоставени европейски чиновници, е превърнало Евро-Средиземноморското партньорство в заложник на мирния процес в Близкия изток).
Ако по време на студената война, държавите от Близкия изток и Северна Африка, включително и прозападно настроените, се отнасяха крайно отрицателно към опитите да бъдат интегрирани в едни или други военни блокове, съзнавайки, че тови би означавало директното им въвличане в съветско-американската конфронтация, днес те поддържат доста активни контакти с НАТО, която постепенно започна да запълва вакуума в Южното Средиземноморие, появил се след разпадането на СССР.
Предпоставките за задълбочаването на сътрудничеството на арабските държави с НАТО се базират на общата им заинтересованост от борбата с екстремизма. Както е известно, пактът лансира т.нар. Средиземноморска инициатива, в чиито рамки, от 1994 насам, се води активен диалог с Йордания, Мароко, Тунис и Мавритания по въпросите на сигурността и сътрудничеството във военната сфера. През 2000, към тази програма се присъедини и Алжир. През 1995, САЩ, Франция, Германия и Италия разработиха план, предвиждащ (в случай, че ислямските интегристи овладеят властта в някоя от държавите от Магреб) стоварването на десанти и използване на военната инфраструктура на Мароко и Тунис за „бърза реакция на събитията в Северна Африка”. През 2004, НАТО одобри Истанбулската инициатива за сътрудничество, в чиито рамки алиансът установи тесни връзки с редица държави от Персийския залив. Държавите-членки на НАТО провеждат съвместни военни учения с въоръжените сили на някои арабски страни, включително и мащабни учения от типа на „Брайт стар”, в което участват САЩ, Франция, Великобритания, Египет и държави от Залива (ОАЕ).
Реализират се и съвместни антитерористични операции. Така, през 2004, американски специални части бяха изпратени в Сахара за да помогнат на алжирската армия в действията и срещу т.нар. „Салафитска група за проповеди и джихад”. През април 2007, в Алжир бяха прехвърлени части на морската пехота и група експерти на военното разузнаване на САЩ, които да обучат алжирските си колеги да проследяват и елиминират терористите. През следващите пет години, американците планират да изразходват 125 млн. долара за осъществяването на антитерористични операции по границата между Алжир и Мали. Но макар че са склонни да си сътрудничат с Вашингтон, алжирските власти засега отклоняват опитите на американците да си осигурят постоянно военно присъствие в страната под предлог за „борба с тероризма”. Така, те не приеха предложението за създаването на военни бази на алжирска територия, тъй като това „поставя под въпрос националния суверенитет и независимостта на страната”, а през юни 2007 се обявиха против разполагането, в една от държавите от Черния континент, на новото Африканско командване на САЩ (AFRICOM).
На свой ред, НАТО се опитва (при това невинаги безуспешно) да ангажира африканските държави в своите операции. Във всеки случай, Египет и Мароко (както и Йордания) взеха участие в многонационалните стабилизационни сили (ЕСФОР), действащи в Босна и Херцеговина под командването на Северноатлантическия алианс.
Позицията на Русия и Китай
Като цяло, така очерталата се геополитическа ситуация в Близкия изток и Северна Африка се формира под въздействието на три основни фактора – местните „играчи”, тези от Средния изток и външните „играчи”.
Що се отнася до последните, сред тях са и Русия и Китай. За разлика от Китай, чиято бързо развиваща се икономика е все повече зависима от сигурния и стабилен внос на петрол и природен газ, и поради това достъпът до арабските и африкански енергоносители е от жизнено значение за Пекин, Русия сама изнася петрол и природен газ и засега не се нуждае особено от подобен достъп. Освен това, заради географското положение на Русия, Близкият изток не представлява кой знае какъв интерес за Москва и като транспортен възел, свързващ Европа и Азия. Накрая, в ерата след студената война, регионът престана да играе ролята на една от основните зони на конфронтация със Запада. В същото време, за разлика от някогашния Съветски съюз, Русия едва ли е в състояние да претендира за ключова роля в развитието на събитията в арабския свят.
Но, макар че след разпадането на СССР руските граници се изместиха далеч на север, страната продължава да е част от зоната, която в геополитически план е тясно свързана с Близкия изток и Средиземноморието. Русия поддържа тесни политически, търговско-икономически, военно-технически, научни, културни и хуманитарни връзки с арабските държави, играе активна самостоятелна роля в опитите за разрешаване на близкоизточния въпрос и участва в усилията за нормализиране на ситуацията в Южен Судан, Дарфур и Западна Сахара.
И за Русия, и за Китай е от голямо значение стабилността и предсказуемостта в развитието на ситуацията в Близкия изток и Северна Африка. Не по-малко важно е този регион да не превърне в генератор на ислямистката заплаха за двете държави, в които живеят и значителни мюсюлмански малцинство (особено в Русия). Москва и, особено, Пекин са заинтересовани от гарантиране свободата и сигурността на корабоплаването в Средиземно, Червено и Арабско море, Суецкия канал, Гибралтарския и Баб-ел-Мандебския проливи. Голямо значение и за двете държави има запазването на достъпа на техни стоки (включително с военно предназначение) на пазарите на арабските държави и укрепването на икономическото сътрудничество с тях. Освен това, не бива да се забравя, че Арабският Изток е съставна (може би дори най-важната) част от един далеч по-обширен регион – Ислямския свят, връзките с който са оказвали и ще продължат да оказват сериозно влиание върху съдбата на Русия и (в по-малка степен) Китай, включително и в цивилизационен контекст.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
