19
Чет, Сеп
24 New Articles

Голямата игра в Арктика

брой4 2009
Typography

Мнозина анализатори отбелязват, че милитаризацията на Арктика постепенно се превръща в реалност. Началото на този процес беше поставено през януари 2009 от НАТО. Както е известно, в основен лайтмотив на провелия се на 29 януари в Рейкявик семинар на пакта „Перспективите в сферата на сигурността в Крайния Север” се превърна признанието на стратегическото значение на арктическия регион за гарантиране националните интереси на държавите-членки, в условията на все по-засилващата се международна конкуренция за достъп до основните енергоносители и контрол над ключовите транспортни коридори за техния транзит. Пред командния състав на НАТО генералният секретар на организацията Яп де Хоп Схефер заяви, че в условията на глобално затопляне, топене на ледовете и поява на нови транспортни маршрути,  Алиансът ще се нуждае от военно присъствие в Арктика. „Вероятността от военен конфликт в региона е много малка, но там ще има наше военно присъствие” – достатъчно откровено заяви Схефер в Рейкявик, давайки да се разбере, че НАТО има собствени интереси в Арктика и възнамерява да ги отстоява. Въпреки, че пактът декларира стремеж да се ангажира в региона с такива действия, като оказване на помощ при извънредни ситуации, неутрализиране на последиците от техногенни и природни катастрофи и решаване на екологични проблеми, очертаните от Яп де Хоп Схефер в Рейкявик перспективни направления, в рамките на „арктическото досие” на пакта (разрешаване на териториални проблеми и гарантиране сигурността на новите транспортни маршрути и находища на суровини), доказват, че НАТО залага именно на използването на военно-политически методи и средства за да постигне посочените по-горе цели. При това, НАТО (а донякъде и ЕС) вижда в Русия основна заплаха за своите интереси в Арктика.

Естествено, Москва не можеше да не реагира и в края на март, на интернет-сайта на руския Съвет за сигурност, беше публикуван документ, озаглавен „Основи на държавната политика на Руската Федерация в Арктика, до 2020 и след това”. В него се посочва, че „в сферата на военната сигурност, защита и опазване на държавната граница на Русия следва да се създаде групировка, която да гарантира военната сигурност в арктическата зона на Руската Федерация при различни военно-политически ситуации”. В документа се подчертава, че основна цел и стратегически приоритет на руската геополитика в Арктика е „осигуряването на благоприятни условия в руската Арктическа зона, включително чрез поддържането на необходимия за това военен потенциал”.

Разбира се, руският Съвет за сигурност побърза да успокои западните си партньори, като заяви, че стратегията на Русия в Арктика не предвижда нейната милитаризация. В специално издаденото по този повод комюнике, че казва, че подобен въпрос въобще не стои и, че „акцентът се поставя върху създаването на активно действаща система за брегова охрана и изпреварващо развитие на граничната инфраструктура на Арктическата зона на Русия”.

И все пак, въпреки уверенията на руския Съвет за сигурност и предпазливите изявления на Схефер, тенденцията към милитаризирането на региона е очевидна. Което се обяснява със стремително нарастващия интерес към него и, най-вече, към запасите му от петрол и природен газ. Както заяви, по време на провелата се наскоро конференция „Арктически граници”, зам.министърът на външните работи на Норвегия Елизабет Валос, предполага се, че арктическият шелф може да съдържа до 20% от световните петролни и газови запаси. В тази връзка,  тя посочи, че за да гарантират енергийната сигурност на региона, всички арктически държави са заинтересовани от всестранно международно сътрудничество.

„Русия има обосновани и легитимни интереси в Арктика – добави Валос – ние също имаме голям потенциал за обмен на научни сведения за региона”. Освен това, тя подчерта че арктическата общност очаква от САЩ най-сетне да ратифицират Конвенцията на ООН по морско право, която е сред основополагащите документи за по-нататъшното развитие на отношенията в Крайния Север. На свой ред, еврокомисарят по риболова и морските въпроси Джо Борг подчерта, че ЕС смята Русия за стратегически партньор в международните отношения в Арктика. Руският зам.министър на екологията и природните ресурси Сергей Донской пък заяви, че спадът в континенталния добив на петрол в страната му може да се компенсира за сметка на огромните находища, открити в континенталния шелф. Според него, 85% от локализираните шелфови запаси на Русия се намират именно в Арктика.

Осло и Москва предпочитат да действат чрез ООН

Междувременно, през април 2009, норвежкият външен министър Йонас Гар Стьоре съобщи, че Комисията на ООН по границите на континенталния шелф е одобрила представената от страната му информация за релефа на нейното морско дъно, отвъд границите на континенталния и шелф. Това означава, че Осло вече може официално да увеличи изключителната си икономическа зона в арктическите води с около 235 хил. кв. км. Това решение на Комисията на ООН е първото, касаещо държави от арктическия регион, при това заявката на Норвегия беше разгледана  и решена сравнително бързо – за малко повече от две години. Според Стьоре, след решението на Комисията северната граница на  норвежкия шелф е достигнала до около 600 км от Северния полюс, което означава, че норвежците получават контрол върху значителна част от отдалечените райони на Северния ледовит океан, Норвежко и Баренцово море (където обаче все още предстои делимитирането на норвежкия и руския шелф). Решението на Комисията на ООН, което се основава на Конвенцията на ООН по морско право от 1982 и благодарение на което Норвегия си гарантира контрола върху значителен участък от Арктика, предизвиква известна загриженост сред другите държави от региона – Дания, Канада, Русия и САЩ. Сред тях обаче, досега само Русия е заявила пред Комисията на ООН по границите на континенталния шелф искане за разширяване на изключителната си икономическа зона (като следва изрично да отбележим, че в конкретния случай интересите на норвежците и руснаците не се пресичат). Дания и Канада все още не са правили подобни опити, а пък САЩ въобще не са ратифицирали Конвенцията от 1982, в чиито рамки се решават този тип проблеми.

Русия отправи заявка към ООН за уточняване границите на континенталния и шелф в Северния ледовит океан и в Тихия океан още през 2001 (между другото, това беше първата подобна заявки, касаеща района на Арктика), като в нея се повдигаше въпросът за принадлежността към руския шелф на подводните хребети Менделеев и Ломоносов. Тогава обаче, ООН поиска от Москва допълнителна информация, както и необходимата научна обосновка на тези руски претенции. В отговор, Русия проведе серия от арктически експедиции и въз основа на събраните от тях данни планира да подаде в Световната организация нова, допълнена и научно обоснована заявка, най-късно до 2012. Ако този път успее да докаже принадлежността на хребета Ломоносов към своя шелф, тя ще може официално да претендира за 1,2 млн. квадратни километра шелф, в който, според експертите, вероятно се съдържат около 5 млрд. тона петрол.

Скандалният канадски атлас

Тези руски претенции обаче, бяха поставени под въпрос от появилият се през май 2009  геоложки атлас на Арктика (претендиращ да бъде първия пълен атлас на региона), чиито автори са двама канадски геолози – Марк Сен-Онж и Кристофър Харисън. В продължение на две години те събират научни данни от Швеция, Русия, Норвегия, Финландия, Дания и САЩ, като в 1222-те карти, съставляващи атласа, са посочени и всички известни находища на ценни метали, природен газ и петрол, намиращи се в района на Крайния Север.

Мнозина анализатори обаче смятат, че атласът обслужва най-вече стратегическите интереси на Канада. Така, според един от авторите му – професорът от Университета Туинс в Торонто Марк Сен-Онж, хребетът Ломоносов, който Москва смята за продължение на руския континентален шелф, е съставна част от континенталния шелф на Америка. Не е чудно, че появата на скандалния атлас допълнително увеличи съществуващото напрежение между Москва и Отава, във връзка с претенциите на двете държави в Арктика. Впрочем, руснаците имат достатъчно основание да смятат, че изводите на неговите съставители обслужват не само канадските претенции, но и тези на САЩ, които не крият, че стоят твърдо зад северния си съсед в арктическия му сблъсък с техния основен геополитически съперник – Русия.

Гренландия влиза в играта

Както е известно, в началото на юни 2009, партията „Инуит Атакуатигиит” (Обединение на инуитите, т.е. на ескимосите), обявяваща се за пълна независимост на Гренландия от Дания, спечели изборите за местния парламент. Победителите вече обещаха, че незабавно ще стартират преговори с Копенхаген, чиято крайна цел е постигането на международен суверенитет. Междувременно, Гренландия вече си извоюва правото самостоятелно да се разпорежда с полезните изкопаеми на острова и прилежащата му икономическа зона, която до този момент се смяташе за датска. През юни 2009 влезе в сила и решението, взето на референдума от ноември миналата година, за самоуправление на острова. Само че това очевидно не е достатъчно за населяващите го 50 хиляди ескимоси (инуити). Ако получи пълна независимост, Гренландия ще може да претендира за онази част от Северния ледовит океан, за която досега претендираха датчаните, т.е. за почти 40% от цялата му територия. Между другото, гренландските власти още през миналата година се включиха в борбата за разпределение на ресурсите в региона. Така, в резултат от директните им преговори с Руската Федерация, провели се през декември 2008, в Архангелск, руснаците получиха правото да ловят риба в акваторията на Гренландия.

За да отговорим на въпроса, за кого би била изгодна евентуалната независимост на Гренландия, следва да си припомним, че около 35% от териториалните претенции на Дания в Арктика се покриват с тези на Канада, което през последните години доведе до открити сблъсъци между датските и канадските гранични служби (в същото време, Дания и Гренландия наскоро спечелиха спора с Канада за принадлежността на остров Хансен, разположен на северозапад от Гренландия). Можем да предположим, че една независима Гренландия вероятно ще може да разчита на по-малка част от Арктика, отколкото днес, когато зад нея твърдо стои правителството в Копенхаген. Защото цената, която Канада ще поиска за да подкрепи гренландската независимост, ще бъде отказа на новата държава от редица зони, за които днес претендират датчаните. В същото време, отделянето на Гренландия от Дания е изгодно и за Исландия, която, заради датските претенции, се чувства „пренебрегната” в Арктика.

В тази ситуация не бива да се изключват евентуални опити за отделяне на ползващите се с автономия от Дания Фарьорски острови (в Норвежко море), край които има големи запаси от петрол и природен газ, а в перспектива – и на архипелага Шпицберген (където, освен газ и петрол, има и големи находища от каменни въглища). Още повече, че в миналото вече са правени подобни опити – така, през ноември-декември 1941, т.е. непосредствено след окупацията на Норвегия от германската армия, британците и американците планират съвместна операция в зоната на архипелага, при това без участието на норвежките партизани или на интернираните във Великобритания, Исландия и на Фарьорските острови, норвежки части.

Факторът Шпицберген

През последните години местните власти на Шпицберген (Свалбард) неведнъж демонстрираха недоволството си от прекалено малката, според тях, финансова помощ, която получават от „центъра” (Осло) и недостатъчно активната норвежка политика в защита на интересите и екологията на архипелага. Евентуална независимост на Шпицберген от Норвегия ще означава появата на още един играч в „битката за Арктика”. Тук е мястото да напомним и, че именно с помощта на Шпицберген, Норвегия, от 20-те до 90-те години на миналия век, претендираше за руския арктически архипелаг Франц Йосиф и включването му в собствената и икономическа зона. В тази връзка, не бива да се изключва, че превръщайки се в самостоятелен субект на международното право, Шпицберген ще поднови претенциите за архипелага Франц-Йосиф и, съответно, за големите петролни и газови запаси в басейна между двата архипелага. В същото време, Гренландия още по-активно ще претендира за цялата територия от северното крайбрежие на Земята на Франц-Йосиф до Северния полюс, която в Копенхаген и Готхоб (административният център на Гренландия) смятат за „естествено продължение” на хребета Ломоносов, започващо северно от Гренландия. С други думи, при подобно развитие, претенциите на Шпицберген и Гренландия съзнателно ще бъдат „изместени” на изток и североизток, т.е. към руския сектор на Северния ледовит океан. В същото време, зоните, разположени на запад и север от Шпицберген и Гренландия, ще попаднат под контрола на Канада. Възможността за реализацията на подобен сценарий беше потвърдена от изявлението на норвежкия външен министър Йонас Гар Стьоре от края на април 2009, че „засега в прилежащият към територията на Норвегия шелф има редица неразграничени области, поради съществуващите разногласия с Русия на изток. Освен това, Осло и Москва продължават да спорят, как следва да се делимитира районът около арктическия норвежки архипелаг Шпицберген”.

В същото време, споразумението между Норвегия, Исландия и Гренландия за разграничаване на икономическите зони и териториалните води в Северния ледовит океан, вероятно означава и, че занапред трите страни ще се опитат да играят съвместно срещу Русия в региона.

„Битката за Арктика”

И така, може да се твърди, че т.нар. „битка за Арктика” вече е навлязла в активния си стадий. Показателно в това отношение е, че само допреди няколко години повечето политици от арктическите държави избягваха изрази като „надпреварата за Арктика” или дори „битката за Арктика”, стремейки се да не нагнетяват излишно напрежение. От две години насам обаче, подобни определения са вече нещо обикновено.

Макар че някои западни анализатори свързват началото на тази „битка” с поставянето, преди няколко години, на дъното на Северния ледовит океан, на руския титанов флаг, истината е, че през последните двайсетина години Норвегия и Канада осъществяваха активна дейност в Арктика, разчитайки да разширят континенталния си шелф. Затова завръщането на Русия, която след разпадането на Съветския съюз, демонстрираше странна пасивност в региона, породи у някои известно напрежение, а у други – явно раздразнение. В тази връзка си струва да отделим специално внимание на позицията на САЩ.

Както е известно, малко преди да напусне поста си, на 12 януари 2009, американският президент Буш подписа директива за политиката на страната си по въпросите, касаещи арктически петролни и газови ресурси. В нея се отхвърлят руските претенции върху значителна част от Арктика и нейните енергийни ресурси и се подчертава, че САЩ биха искали да стартират дискусия за границите в региона с всички арктически държави. Твърди се, че „в Арктика, САЩ имат фундаментални интереси в сферата на държавната сигурност и са готови да действат независимо или в съюз с другите държави за защитата на тези интереси”.

В директивата се посочва: „човешката дейност в Арктика се разширява и ще продължи да се разширява, което поставя пред САЩ необходимостта от по-активно и действено присъствие в региона за да защитят арктическите си интереси и разпространението на морския си контрол в целия регион”.

По отношение на енергийния потенциал на Арктика, в директивата се казва, че „енергийното усвояване на арктическия регион ще играе важна роля за удовлетворяване на нарастващото световно потребление на енергия, тъй като в този район вероятно се намират значителна част от все още непроучените световни енергийни ресурси. САЩ трябва да гарантират, че усвояването на арктическите ресурси ще се съобразява с екологичните изисквания, интересите на коренните народи и местното население и ще се реализира на открита и прозрачна пазарна основа”.

Арктическата политика на ЕС

Както е известно, Европейската комисия (ЕК) се обявява за интернационален статут на Арктика. Това беше заявено и от еврокомисарят по външните работи Бенита Фереро-Валднер, при представянето на разработената от ЕК арктическа политика на Евросъюза: „Ние подкрепяме работата на Комисията на ООН по лимитиране на атлантическия шелф. В същото време обаче, искаме в Арктика да действат единни международни норми за корабоплаване и експлоатация на природните ресурси”.

Тя отбелязва и, че ЕС „подкрепя всички двустранни преговори за Арктика”, които според нея, трябва да се водят „само с мирни средства”. Инициативата на ЕК включва, в частност, раздели, посветени на добива на енергоресурси, регулирането на риболова в региона, защита на природата в Арктическата зона, развитие на новите технологии и изработване на правила за използване на появилите се, в резултат от глобалното затопляне, нови морски маршрути. В рамките на тази програма се предвижда и осъществяването на диалог по проблемите за националната принадлежност на богатите на ресурси арктически зони.

Знаково събитие в „голямата геополитическа игра за Арктика” стана конференцията на външните министри от региона, която се проведе в края на май 2008, в гренландския град Илулисат. Основният резултат от нея беше приемането на декларация, в която съвършено еднозначно се посочва, че държавите от арктическия регион не виждат необходимост от въвеждане на нов режим на управление на Северния ледовит океан и ще си сътрудничат на основата на съществуващите норми на международното право, а именно – на Морската конвенция. Както вече посочих по-горе обаче, в навечерието на тази конференция, в ЕС неведнъж се чуваха призиви за изработването на нови норми и конвенции за управление на Арктическия регион. Впрочем, НАТО също се придържаше към подобно мнение, затова приетата в Илулисат декларация силно разочарова ръководството на Алианса. Въпреки това, на провелата се през януари 2009 в норвежкия град Тромсьо международна конференция „Арктически граници”, в която участваха високопоставени представители  на Норвегия, Русия и ЕС, също беше изрично изтъкнато, че Арктика не се нуждае от нов международен договор. Според еврокомисарят по риболова и морските въпроси Джо Борг: „Европейската комисия смята, че можем да постигнем целите си само в тясно сътрудничество с арктическите държави, в същото време сме убедени, че няма никаква полза от каквито и да било нови договори за Арктика”.

Това поредно потвърждаване на действащите норми на международното право за известно време забави „надпреварата за Арктика”, но глобалната криза очевидно „играе” в полза на противоположните тенденции. Напоследък, ЕС все по-активно се намесва в „напреварата за Арктика”, опитвайки да се включи в процеса на усвояване на региона, наравно с арктическите държави и да подкрепи юридически претенциите си да участва в разработването на енергийните и биоресурсите в Северния ледовит океан, да си осигури безпрепятствен достъп до транспортните маршрути и да наложи благоприятни за себе си режими на регулиране на всички икономически дейности в Крайния Север. За целта, Брюксел се стреми да се позиционира като основен фактор за решаването на въпросите с климатичните промени и защитник на интересите на малобройните коренни народи от Арктика.

В същото време, думите на вече бившия генерален секретар на НАТО Яп де Хоп Схефер за възможно военно присъствие на пакта в региона, звучат доста провокационно, и то не само за Москва. Без съмнение, някои от членките на Алианса имат свои интереси в Арктика, но не и НАТО, като цяло. Както отбеляза в тази връзка постоянният представител на Русия в централата на Алианса Дмитрий Рогозин, „НАТО няма какво да прави в Арктика, защото не е в състояние да стопи арктическите ледове”. Според него: „всеки трябва да се занимава със собствените си проблеми, има достатъчно специализирани международни организации и съюзи, чиито усилия могат да осигурят необходимите грижи за Арктическия регион”. НАТО обаче, не изглежда особено склонна  да се вслушва в подобни аргументи.

На този фон си струва да отбележим и нарастващата активност на Канада. Както съобщи, в края на март 2009, „Отава ситизън”, канадската армия е пристъпила към формирането на армейско съединение, специално предназначено за операции в Арктика, като първоначално в „канадските арктически сили” ще бъдат включени 500 души.

Така, милитаризацията на Арктика постепенно се превръща в реалност, обусловена най-вече от икономическите интереси, свързани с региона: контрола върху енергийните ресурси и новите търговски пътища, които ще се появят вследствие топенето на ледовете. Разбира се, може да се окаже, че участниците в „голямата игра за Арктика” си правят сметки без кръчмар, защото за точните обеми на петролните и газови запаси в региона не се знае кой знае колко, а пък отварянето на нови търговски маршрути зависи от топенето на ледовете.

В същото време, има достатъчно други важни теми, на които политиците биха могли да обърнат по-голямо внимание и които изискват сътрудничеството, а не конфронтацията на държавите от региона. На първо място сред тях е глобалното затопляне и свързаните с него многобройни екологични проблеми, чието решение не може още дълго да се отлага. Още повече, че то не се нуждае от приемане на нови международни норми по отношение на Арктика, нито от намесата на външни сили, каквито са ЕС и особено НАТО.

* Българско геополитическо дружество

{rt}