19
Чет, Сеп
24 New Articles

Как ни виждат те: салафитският виртуален поглед към България

брой4 2009
Typography

Ислямистките близкоизточни кръгове засвидетелстват различно, но постоянно по своя интензитет внимание към България. Страната ни никога не е била игнорирана от картата на техните обекти на изследване. Темпът и естеството на политическите събития у нас влияе право пропорционално върху плътността на информационния поток, който създават медийните източници, квалифицирани като ислямистки. Последните са съотносими към онези идеологически центрове, които могат да се определят като част от идеологията на радикалния ислямски фундаментализъм. В конкретния случай обаче, възниква проблем от чисто методологическо естество.
Понятието ислямизъм е достатъчно спорно в научноизследователската литература. Дефиницияна му не е и обект на настоящото изследване. Затова ще използваме термина “салафитство”, което в много голяма степен може да се приеме като по-изчистена, от идеологическа гледна точка, алтернатива на понятието “ислямизъм”. Съвсем накратко, става въпрос за религиозно-философската призма, през която се възприема и оценява информацията за конкретния обект. Още по-прецизно, еталонът на идеалната държавност, който е проектиран върху получената емпирична информация, е този на средновековната ислямска общност (първоуммата), идеализиран от присъствието на ас салаф ас салих, т.е.еправедните предшественици. Утопичният призив за превръщането на дадена съвременната държава или на отделен политически модел в анахроничната ислямска държава, съществувала през първата половина на VІІ век в Арабския полуостров, автоматично ни кара да определим конкретния адресат към категорията на салафитите. На настоящия етап салафитската идеологическо-методологическа призма в анализа на определен външнополитически обект се отличава със силното желание за прилагане в неговото поведение на отделни социално-догматични композанти, а не с цялостната промяна на неговото съдържание. Дори най-фанатизираните салафити не използват абсолютизираната форма на утопизъм. „Алкайдистите” не игнорират съвременните постижения на науката и техниката и респективно – въздействието им върху социално-религиозния живот на идеализираната умма.   
Възприемането и анализът на салатитските перцепции за България са относително по-сложни, тъй като странато ни е обект, преди всичко, на алтернативните на строго релевантния джихадизъм салафитски идеологии. В най-общи линии можем да възприемем хипотезата, че с България се занимава най-вече т.нар. “научно салафитство”. Причината за това е, че за войнстващите муджахидини тя не се намира на пряката фронтова линия, а заема нейната периферия. България не е САЩ и Израел или дори някоя от големите европейски страни, възприемани като най-близките съюзници на “кръстоносно-ционисткия враг”. Последният е имагинерната постоянна мишена на джихадисткия салафизъм и по тази причина е перманентен обект на внимание в най-динамичните радикални медийни средства на салафитите – джихадистките форуми. Много е трудно да се установи броят на последните, тъй като те, от своя страна, са обект на постоянно закриване или преоткриване. От друга страна, с цел да се противопоставят по-ефективно на своите киберопоненти, техните системни администратори не поставят търсачки, чрез които ефективно може да се извлече необходимата информация. Не е много ясно и колко на брой са чат-форумите. Те са от няколко десетки до няколко стотици.
Настоящото мониторингово изследване е осъществено на базата на анализа на 651 сайта, които са събрани от неизвестен системен администратор с адрес: http://www.sultan.org/a/ Те са разделени на няколко групи, съобразно тяхното тематично съдържание, а именно:

Коранически електронни страници;
- Блогове на проповедници, шейхове и учени;
- Научни страници;
- Ислямски медийни страници;
- Страници за жената и семейството;
- Страници с различно съдържание;
- Информационни сайтове;
- Страници за религиите, деноминациите и съвременните секти;
- Страници на благотворителни организации;
- Страници на джамии и вакъфски настоятелства;
- Страници на образователни организации.

Авторът на въпросния виртуален микс много трудно би отговорил на въпроса, какви са критериите за подобно разделение. Освен това, те не са систематизирани според абсолютната им стойност. На практика, идеята е тази огромна множественост от електронни страници да получи някакъв организиран вид, с цел по-лесното й възприемане, отколкото да се търси конкретна логически аргументирана форма. Много често даден сайт би могъл да бъде поставен в една или друга група, без да съществува опасност от допускане на фатална грешка в тематичната селекция.
В посочените 651 сайта думата „България” се среща само в 55 от тях. Това прави малко повече от 8%. Трябва да се направи уговорката, че този резултат е постигнат чрез прилагането на вътрешносайтова търсачка. По този начин, ако сайтът няма монтиран такъв инструмент, на практика не може да се даде еднозначно отговор, дали страната ни е била обект на внимание от конкретния ислямистки субект. В случая, приблизително 1/3 от въпросните наблюдавани сайтове нямат поставена търсачка. По тази причина отпадат 217 сайта, за които няма данни дали имат специално изразено отношение към България. Останалите 434 сайта са проверени чрез достатъчно надежден подход. Така се получава резултатът, сочещ, че само около 13% от мониторингованите сайтове споменават думата „България” – твърде често в някои от тях, а в други – инцидентно, веднъж или два пъти.

Първото значимо обобщение, което може да се направи от мониторинговото изследване е, че за огромната част от войнстващите ислямисти нашата страна остава непозната. Тя е бяло петно в тяхната координатна система. Смело може да се твърди, че дори за тези, които я споменават, това става чрез механична компилация на остарели и недотам проверени данни. Така например, в лекцията си, качена на блога „Исламиан”, шейх Али бен Омар Бадхадх демонстрира слаби географски познания за местоположението на България. Той говори за нея като за континент, отбелязвайки: “...тук е Америка, тук е Африка, тук е България, тук е Азия…” (1).
Не е много ясно, дали за всички автори е ясно, че страната ни е преминала периода на комунизма, тъй като някои исторически справки за състоянието на българските мюсюлмани завършват до отразяването на събитията от т.нар. „възродителен процес”. Бруталните мерки на тогавашните български власти се дават като пример за отношението на комунистическата идеология към ислямската религия. В справочния материал за комунизма на сайта „Йид ал фуаид”, България е цитирана като класически образец за държава, управляваща подобна политическа система. Отбелязва се още, че все пак този режим се е провалил, но тази констатация касае Съветския съюз, а не България (2).
Четивата, отнасящи се пряко за нашата страна, могат да се разделят на три по-големи групи. Първата обединява политическите новини, анализите и прогнозите, втората – историческите справки, а третата – репортажите и хрониките. Съотношението между тях е приблизително Ѕ : ј : ј   в полза на политическите статии. Не е рядко компилирането на целия текст или на отделни части от него в друг авторов материал. Логично, някои четива съдържат елементи и от трите групи. Тоест, не може да се постави рязка разграничителна линия между тематиката на трите вида авторски произведения. Като цяло, може да се твърди, че политическите анализи са написани в доминиращо негативен за страната ни тон, историческите – в негативно-неутрален, а репортажите и интервютата – в смесен (негативен, неутрален или позитивен).

Политическите текстове
Първият имиджов модел за България, който ислямистката пропаганда извайва, е този на „кръстоносна държава”. Тя минава в тази категория веднага, след като отхвърля турското робство. Именно тогава,  през 1878, новоосвободената българска държава става „държава на кръстоносците”. Списанието „Ислямски войник” посочва, че България „се е съюзила с Румъния, Австрия, Русия, Франция, Италия и Гърция срещу Турция и е лишила последната от стабилност и спокойствие”. Освобождението на Югоизточна Европа е представено като “кръстоносна кампания” срещу Турция и срещу всички мюсюлмани (3). Медиите на муджахидините в Босна подсилват търсения силно негативен ефект, твърдейки, че „помощта за сърбите във войната в Босна и Херцеговина през 90-те години на ХХ век е дошла от България, Унгария, Русия и Кипър и от наемници - иракски комунисти” (4).
Едно от водещите ислямистки научни списания - „Ал Муджтамаа”, подсилва „кръстоносния” образ на страната ни чрез твърдението, че именно Папата е този, който организира масовата християнизация на т.нар. „помашки народ”, живеещ в България и Гърция. Без да вникне в подробностите от историята на разпространението на ислямската религия у нас и на Балканския полуостров, анонимният автор вижда сянката на Светия отец в Рим в строежа на черкви в тези две държави и предоставянето на безплатно изучаване на християнската религия за децата на потомствените мюсюлмани. Още по-„достоверно” би трябвало да звучат посочените цифри, че само през 1997 у нас са приели християнство 1 200 души, от които 800 деца. Акцентът пада върху акта на християнизиране на деца, които в ценностната система на ислямиста се интерпретират като „невинни жертви на жестоките и коварни кръстоносци” (5). Интересното в случая е, че създателят на текста не се е потрудил да вникне в различията между начина на изповядване на християнството в България и Гърция, от една страна, и във Ватикана и Западния свят – от друга. Целта е да се проектира отрицателен имидж върху двете държави, чийто символ за ислямския свят е Папата, които, в исторически план, са станали жертва на кръстоносната идеология.
Войнстващите ислямисти визуализират България като една от фронтовите линии, бележещи сблъсъка между двете най-големи монотеистични религии. В мисловните схеми на някои салафитски мислители, България, заедно с Гърция, все пак е „форматирана” като един от бастионите на алтернативното, на католицизма, източноправославно християнство (6). Въпреки че вече не се говори за Папата и Светия престол, не по-малко предизвикателно звучат размислите на саудитския салафитски учен Съфр Хауали – един от най-влиятелните личности сред интелектуалните ислямистки кръгове. Учудващо е, че на фона на неговите „космополитни” теории, преобладаващи в съчиненията му, той е отделил място на „малка България”. Съфр Хауали се опитва да внуши на читателя, че тя съзнателно играе ролята на геополитически рупор на вражеска за исляма сила. В характерния за ислямистките радикали манипулативен стил, той отбелязва: „Балканските страни – Гърция, България и тези около, тях казват: “Ние сме линията, върху която Европа се противопоставя на ислямското възраждане” (7). В унисон с възприетия от салафитите стил на разсъждение, той не привежда аргументи в защита на своята теза. Саудитският улем се опитва да убеди привържениците на своите идеи по-скоро с презюмирания си авторитет, отколкото със скрупульозно подбрани доводи. В изказа на авторитет от ранга на шейх Съфр Хауали подобна словестна конструкция звучи по-скоро като фетва, отколкото като теза от обикновен политически текст.
Очевидно е, че сред водещите салафитски личности именно въпросният шейх се е „специализирал” в анализа на процесите в нашата страна. На второ място, в своя блог той отново предлага негативно описание на България. В контекста на теоретична лекция за джихада, по-специално на този в Афганистан, той твърди: ние ие не им даваме всичките пари. Групата (неверническата - б. а.) убива нашите братя в Африка, братята ни във Филипините, също така в Югославия и България. Мюсюлманите са навсякъде като сираци”.
Няма съмнение за лошото отношение, което Съфр Хауали демонстрира към България. Интересното в случая е, че не е ясно за кой точно момент от „преследването” на мюсюлманите в България става въпрос. Ако се анализират „кулминациите на преследванията на мюсюлманите”, респективно в България (възродителният процес – б. а.), в Югославия (юговойните- б.а.) и в Афганистан (съветската окупация на страната- б.а.), ще стане очевидно, че те не съвпадат по време. В този ред на мисли остава дълбокото съмнение, че войнстващият ислямист е наясно с политическите факти и техните съдържателни и времеви параметри (8). Съвсем инстинктивно религиозният фанатик проектира негативизма, натрупан от страната ни, вследствие отхвърлянето на ислямската политическа власт в миналото, върху събития, протичащи изцяло в съвременността. За него, България очевидно е станала част от „къщата на войната” още в края на ХІХ век и оттогава негативният й образ не може да бъде променен.
„Кръстоносният” имидж на България е подхранен и от аргумент, извлечен от актуален външнополитически акт на нашето държавно ръководство – признаването на Косово. Отрицанието се долавя на фона на почти колективната арабско-мюсюлманска обструкция към обявената едностранна независимост от Прищина (9). Като този път носителят на автентичния негативизъм не е Папата, а САЩ. Така, списание „Алука” отбелязва в коментара на препечатана от албански език статия, че новата балканска страна е призната от определен брой държави, вследствие на добре организирана акция от „западните приятели на САЩ”. Вашингтон е „подредил” пъзела така, че София да се нареди сред третата вълна. Първата включва САЩ и членовете на ЕС, втората – малките държави извън ЕС, а третата – държавите-съседки на бившата югопровинция. Анонимният автор акцентира с определена доза сарказъм върху факта, че последната група е твърде малка. Само България, Унгария и Хърватска са се отзовали на призивите на Вашингтон (10). Презрението, което списанието внушава към политиката на цитираните държави, е повече от очевидно.
Вторият имиджов модел на България, върху който акцентират ислямистите е, че тя е „държава провеждаща геноцид срещу собствените си мюсюлмани”. Подобно спекулативно твърдение не е резултат от задълбочен анализ на съвременното състояние на това религиозно малцинство в страната. Редица автори превръщат електронното издание на известния саудитски шейх Салман Ауде „Ислямът днес” в най-високопоставената трибуна за отразяване „трагичното състояние” на българските мюсюлмани. Там най-детайлно и синтезирано се очертават целите, които външните ислямистки центрове си поставят, за да превърнат битово практикувания ислям в радикален. За последните пет години в повече от 30 статии, публикувани от тази медия, се хвърля светлина върху отделни аспекти на политическия живот у нас, а пет материала са посветени изцяло на България (11). Може би Мирко Шиваниц в „Qantara.de” е най-прям в това отношение, твърдейки, че „ислямът в България е либерален. Местните мюсюлманите не се интересуват от него в работните дни, а само през почивните и то по време на тържества и специални случаи. Крайно време е да се сложи край на либералния ислям в България” (12).
Рада Абдел Удуд и Абдел Хай Шахин - едни от най-редовните автори на органа на шейх Ауде, подробно излагат „трудностите”, които уж изпитват българските мюсюлмани в условията на новите демократични условия на живот (13). Към техните формулировки може да се добавят единствено някои детайли от синтезирания текст на същата тема, озаглавен: „Българските мюсюлмани търпят културно и икономическо маргинализиране” от списание „Муджтамаа” (14). В общи линии процесите, срещу които, според салафитите, трябва да се борят българските и външните мюсюлмани могат да се синтезират в следните аспекти:
- Открита или скрита християнизация. В тази връзка, на религиозните лидери се препоръчва да ускорят процеса по възстановяване на старите арабско-турски имена на онези мюсюлмани, които все още не са го сторили. Интересното в случая е, че нито един източник не говори директно за дейността на дружество „Йоан Предтеча”, основано от отец Боян Саръев. Възможно е те да не са запознати пряко с неговата дейност. В подобен контекст говори единствено шейх Ахмед Дидат, създател на Световния център за ислямска пропаганда, през 1957. Последният се „занимава” специално с България като пише подробно за покръстването на помаците, през 1912, в характерния за ислямистите манипулативен стил на интерпретиране на фактите. Най-вероятно този специалист по „ислямска пропаганда” е посетил страната ни, преди да почине, през 2005. Доказателство за специалния му интерес към България е инициативата на фондация „Къща Дидат за проповед”, начело на която днес е неговият син Юсеф, да бъдат преведени на български език всички книги на баща му (15).
На практика, материалите, посветени на християнизацията, са преди всичко пропагандни по своето съдържание. Написани в типичния за салафитите стил, те са остро негативни и изпъстрени с факти, които не са били актуални дори по време на т.нар. „възродителен процес”. В справочна статия на форума „Махди”, от май 2005, неизвестен автор например твърди, че в България няма нито една джамия, тъй като комунистите са разрушили всички мюсюлмански светини. Попадайки в плетеницата на собствените си противоречия, той отстоява мнението, че „ако чиновник или студент посети джамия, веднага бива прогонван от институцията, в която е ангажиран.” Въпреки че статията е озаглавена: „Някои статистистически данни, до които доведоха кампаниите на християнизация в страните на мюсюлманите”, в нея е се цитира нито една цифра (16).
-. Различни форми на интеграция на мюсюлманите в местното общество. Логиката на салафитите е, че подобно на всяко западно общество и българското е „изключително отворено”. Неговата структура стимулира постоянното поддържане на социални контакти между различните етноконфесионални компоненти, в това число и между местните мюсюлмани и немюсюлмани. Така се получавала бавна ерозия на ислямската идентичност и, респективно, – „претопяването” на общността в рамките на мнозинството. Рада Абдел Удуд абсолютизира опасността от интеграция, слагайки знак за равенство между нея и процеса на християнизация. Той е на мнение, че двете явления са различни етапи на един и същи процес. В тази връзка, списание „Муджтамаа” поддържа тезата, че предметът „ислям” в българските училища трябва да стане задължителен, а не избираем за младите мюсюлмани. Така той от „информационен”, ще се превърне в „начин на живот” (17).
Все пак се наблюдават нюанси в отделните ислямистки кръгове, относно преценката на интеграцията на ислямското малцинство в българското общество. Салафитите достигат до крайности и на практика предлагат пълно нихилистично-утопично капсулиране на мюсюлманската общност. По-умерените ислямисти допускат рационалната „езикова” и „професионална” интеграция, но игнорират културната такава. В своето изказване пред родопчани, по време на посещението си в Кърджали в началото на 2008, турският лидер-ислямист Реджеб Ердоган много добре формулира нейните параметри. Умерено-ислямистките акценти в неговото послание са очевидни. Турският лидер заявява: „Необходимо е турците, които живеят в България, да бъдат лоялни към държавата, но от друга страна – да съхраняват своята религиозна, културна и етническа идентичност. Разбира се, вие ще научите езика на страната, в която сте родени и живеете, ще работите за бъдещето й, но в същото време сте задължени да съхранявате религията и обичаите си така, че да ги предадете на поколенията" (18).
- Политика на маргинализация, която упражняват българските демократични правителства. Подобна формулировка е презумпция за фактическото продължение на отношението на подтисничество, което новите политици в България са наследили от комунистическата власт. Според войнстващите ислямисти, новата власт е приела закони, съгласно които мюсюлманите не могат да заемат определени постове в държавната администрация. В материал в списание „Фуркан” се твърди, че изпълнителната власт използва „оръжието на безработицата, за да откаже мюсюлманските младежи от тяхната религия и да ги накара да се интегрират в бъларското общество. Те са лишени от възможност да получат образование в елитни училища и най-добрите университети, от назначаване на високопоставени постове в армията, полицията и дипломацията” (19). Твърди се, че това важи особено за тези, които носели турско-арабски имена, както и, че българската държава изкуствено поддържа високи нива на безработица в мюсюлманските райони, където тя уж достигала до 60-70%. Според анонимния автор от списание „Ал Муджтамаа”, това е пряка последица от съзнателен икономически натиск върху малцинството. Крайната цел отново е да се стимулира християнизацията и, респективно, „претопяването” му от мнозинството (20). Без да посочва конкретни факти, Рада Абдел Удуд твърди, че държавата забранява на турците да говорят свободно майчиния си език и всява раздори между мюсюлманските лидери, за да попречи те да се обединят и да направят по-силна религиозната си общност (21) Рада Абдел Удуд манипулативно търси намесата на „външния враг” в липсата на пълно единство между българските мюсюлмани. Той дори не допуска, че между тях може да съществува плурализъм на мненията.
Черните краски към новата българска демократична държава все пак остават нюансирани. Причината за това е присъствието на Движението за права и свободи в състава на последните български правителства. Без да имат никаква информация или да са запознати частично с фактите, салафитските автори изразяват различни мнения към тази партия, която е съставна част от последните две български правителства. Прави впечатление, че участието на ДПС в последните два кабинета не се оценява еднозначно. Така, правителството на НДСВ, ръководено от Симеон Сакскобурготски, е възприето като „тъждествено на това на сърбите в Босна и Косово, с изключение на упражняването на военна сила срещу мюсюлманите” (22). Вероятно, ислямистките анализатори проектират към бившия монарх традиционната си омраза към българските царе от Третата българска държава, които, според тях, реализират политика на „варварски преследвания и постоянен геноцид” по отношение на местните мюсюлмани (23). Салафитите дори сравняват последният български цар с „червения Живков”, изхождайки от неговата антиислямска стратегия (24). В манипулативните си бисери, Рада Абдел Удуд твърди, че на парламентарните избори през 2005 правителството на Симеон е претърпяло електорален крах, заради подкрепата на България за войната в Ирак и силната си проамериканска политика. Той обаче не отронва и дума за това, че ДПС е част от управляващата коалиция и, че неговите депутати редовно гласуват за удължаване престоя на българския контингент в Ирак.
Изглежда, че в съзнанието на салафитските коментатори, през периода 2001 – 2005, ДПС е извън управлението и няма отношение към „репресивната политика на държавата”. Мнозинството ислямистки експерти вече съзират след този етап „нова ера” за българските мюсюлмани, след като ДПС участва в изпълнителната власт. Подобна теза отстояват не само вече споменатите автори от електронните страници на изданието „Ислямът днес”, но и преподавателят в Софийския университет „Св. Климент Охридски” проф. Цветан Теофанов, характеризиран като „ислямски водач”. Той изказва надежда, че в бъдеще положението на българските мюсюлмани ще се подобри, след като ДПС се е присъединило към настоящото правителство (25).
Не става ясно, дали изразената от анонимния автор в статията „Българските мюсюлмани – кървяща рана, за която няма превръзка” изключително остра критика към българско правителство (на министър-председателя Сергей Станишев) за „вероотстъпничество” визира и тримата министри-мюсюлмани в него. Възможно е фанатикът-проповедник, който е най-вероятният автор на текста, да не знае, че ДПС управлява заедно с тези, които хули, тъй като в същия материал се намират и поощрителни думи за състоянието на религиозното малцинство (26). Ако обаче ислямският радикал е наясно за членството на ДПС в кабинета на социалистическия лидер, тогава именно към тази партия е отправено най-тежкото догматично обвинение – за отказ от исляма.
Подобни безпощадни критики към формацията, ръководена от Ахмед Доган, не липсват и в други материали. Така, сайтът „Qantara.de” цитира пространно имама на казанлъшката джамия Мюмюн Дормуш, който твърди, че „лидерите на ДПС са корумпирани и не се интересуват от обикновените мюсюлмани”. Той твърди, че партийната машина упражнява натиск върху тях и който не гласува за Движението –  няма да получи работа и средства за препитание (27). Имплицитно недоволство към ДПС изразява и Уажди Салих Ахмед, директор на библиотеката “Нидуа” в София. На страниците на сайта „Световен форум на ислямската младеж” той заявява, че българските мюсюлмани вече си имат партия – ДПС. В същото време е огорчен, че тя е светска. Според него, нерелигиозните й политически принципи я карат понякога да застава против каузите на мюсюлманите. Такъв е примерът с възникналите проблеми около носенето на забрадки в отделни населени места в България. Ахмед с голямо разочарование констатира, че Комисията за защита от дискриминация, оглавена от един от лидерите на ДПС - Кемал Аюб, се е произнесла против забрадените в едно от училищата (28). Чрез този факт ислямистът прави внушение за антиислямската същност на ДПС, без обаче да стигне до крайност и да призовава към оттеглянето на доверието на общността от партията.
Мнозинството салафитски автори не достигат до категорични оценки за ДПС. В общи линии те отчитат факта, че то не изпълнява онези функции, които те биха желали да видят. Само в материала на списание „Фуркан” открито се заявява, че тази партия не защитава правата на мюсюлманите. В същото време, салафитите търсят вината не в нея или в ръководството и, а в немюсюлманските фактори. Анонимният анализатор хвърля вината за парализата на ДПС върху съдебната система, която организирала кампании срещу Движението. Това компрометирало движението, представяйки го като „пета колона” на Турция (29).
- Малък брой ислямски институции, които в настоящия момент съществуват в България. Директорът на фондация „Тайба” Самир Уаждан отбелязва, че в нашата страна има недостиг на джамии, религиозна преводна литература, ислямски средни училища и други инструменти на проповедта. Той заявява, че неговият неправителствен субект е разработил стратегия за разпространението на ислямската религия в България. За целта е необходимо да се построят още джамии, тъй като сега в българските градове имало само по един религиозен храм за мюсюлманската общност, която живеела там. Например, за София били необходими три джамии, а не само една, която сега функционира единствено по време на петъчната молитва. Освен това е планирана стройна образователна система за провеждането на Коран-курсове, включваща десет етапа за подготовка. Най-добрите студенти ще да бъдат изпращани да продължат следването си във висши учебни заведения в Саудитска Арабия и Йордания. (30)
Уажди Салих Ахмед, директор на библиотеката “Нидуа” в София и журналистът Махмуд Беюми отстояват тезата, че въпреки трудностите, които създават властите, има подобрение на ислямската проповед в България. В своите оценки те остават разделени по отношение степента на нейните успехи. Първият определя положението като „възраждане на исляма в България”, а вторият – като относително подобрение. Те тълкуват по-различен начин и аргументите, които привеждат. Става въпрос за изпращането на 6 000 български младежи (достоверността на посочената цифра е под въпрос – б. а.) в различни учебни заведения в Саудитска Арабия и Йордания. Двамата ислямисти са окуражени и от факта на съществуването на неправителствени субекти в България като Организацията за ислямско развитие и култура. Беюми поставя сериозен акцент върху значението на външната помощ, която е осигурена предимно от религиозни среди в Египет и Саудитска Арабия. Последните поощряват присъствието на проповедници и духовни дейци на ислямски религиозни празници в нашата страна (31). Той вмъква и иронична нотка в коментара си, давайки окончателна прогноза за съдбата на ислямската религия в България. Беюми възприема лансираната от всички салафитски историци теза, че геноцидът над мюсюлманите ги е превърнал от мнозинство в малцинство в страната. (Йорданецът Акрам Хиджази е още по-„убедителен” в предоставените „доказателства” по този въпрос. Според него, през ХІХ век, мюсюлманите в България са 50%, а през 1982 – 17%) (32). В същото време, авторът на списание „Ислямът днес” изразява увереност, че както навсякъде по света, така и тук, мюсюлманите имат повече деца, които ще се превърнат в благоприятна основа за позитивните резултати на ислямската проповед.
В общи линии, разсъжденията за перспективите на ислямското вероизповедание у нас съдържат позитивни нотки само по отношение на графата политически текстове. Те са базирани върху традиционния за салафитския начин на мислене „давидо-голиатски” синдром. Последният намира израз в задължителната вяра, че ислямът ще победи всички останали религии. Симплифицираният обяснителен контраст, „добро” - „лошо” или „черно” - „бяло”, е иманентен компонент във всеки салафитски материал. Радикално мислещите анализатори обясняват нормалното функциониране на ислямския култ в България с неизчерпаемия потенциал на религията, а не чрез демократизацията на политическия живот и спазването на правата и свободите на гражданите в България, след промените от 1989. Подобна тълкувателна схема е заложена в аксиологичния салафитски фундамент, чието ядро е конфронтационният подход, изместващ търсенето на компромиса и консенсуса.
- „Пораженческият” прагматизъм на Турция. Зад подобна теза стои обвинението за промяна на външната политика на Анкара към България. Салафитите вземат като еталон за образцовите българо-турски отношения тези от времето на т.нар. „възродителен процес”. Тогава Турция постави страната ни в „черния списък” на Организацията ислямска конференция и на всички международни форуми повдигаше въпроса за положението на българските мюсюлмани. За войнстващите ислямисти отказът на Анкара от подобен тип съседски взаимоотношения е равносилно на отстъпление или дори на предателство. Според тях за правителствата на Тансу Чилер и Месут Йълмаз тази трансформация е разбираема, въпреки че е много разочероваща. Не е спестено силното антибългарско изказване на Чилер: „Представете си държави, които са на по-ниско политическо и икономическо равнище от Турция като България, Чехия и Словакия да изпреварят Турция в ЕС” (33). Чрез него анонимният салафитски автор атакува „безпринципността” на светската идеология, като такава. В същото време, приемствеността на тази политика и при Реджеб Ердоган е трудно обяснима за войнстващите ислямисти. Първите двама политици директно са обвинени, че са продали интересите на българските турци и, респективно, на мюсюлманите. Според мнозинството салафитски анализатори, двамата бивши светски министър-председатели са сключили сделка с българското правителство, което от своя страна се е отказало от традиционната си подкрепа за ПКК. По този начин не само базите, но и редица кадри на забранената в Турция кюрдска партия са били принудени да напуснат българската територия, където са настанени по комунистическо време.
Продължавайки анализа за турската външна политика спрямо София, религиозните фанатици отстояват тезата, че лидерът на Партията на справедливостта и развитието, от своя страна, „е заел толкова силно проявена проевропейска позиция, че жертва интересите на българските турци, както вече бе постъпил с тези на кипърските турци” (34). Думите на Ердоган в Кърджали, в които ясно прозират откровени ислямистки послания, дори на моменти тъждествени с тези, които неговите критици отправят, остава обаче без коментар. Внушенията са, че най-добрият защитник на българския ислям вече не е Турция (независимо кой управлява страната), а салафитските кръгове в ислямския свят, тъй като те отстояват принципите на истинската религия и никога няма да направят компромиси с тях.
Исторически справки
Броят на текстовете, попадащи в тази категория, е 15. Някои от тях съдържат елементи от предходния вид, но са поставени в тази група поради наличието на повече справочни характеристики, отколкото на аналитични параметри. Преобладават онези, съдържащи негативен тон към различни исторически периоди от развитието на нашата страна, отколкото тези, чиито автори възприемат неутрално-повествователна линия на оценка. Дори четивото от блога на Али Сами може да се определи със смесен характер, игнорирайки традиционното напомняне за репресиите срещу българските мюсюлмани по време на „възродителния процес” и допустимото, в рамките на статистическата грешка, преувеличаване на броя на мюсюлманите в България (35).
Без да се подценява значението на останалите текстове, материалът „Българските мюсюлмани – кървяща рана, за която няма лек” може да се възприеме като фундаментален за ислямистката визия за историята на България, а не като изолиран и недобронамерен текст за една от “неверническите” нации в Европа. Възприемайки същата исторически опасна теза, бившият председател на Федерацията на ислямските организации в Европа Ахмед Рауи пише статия за произхода на населението на Балканския полуостров. Последната е озаглавена: “Исторически щрихи за миграцията на мюсюлманите в Европа” (36). Там в много по-мека и “научна” форма, в сравнение с горецитирания материал, се прави изводът, че “ислямът на Балканския полуостров, респективно в България, се е разпространил много по-рано от идването на турците в региона и налагането на ислямската политическа система”. На практика, анонимният автор-салафит възприема рефрена на Рауи, че коренното население в Югоизточна Европа са мюсюлманите, а всички останали са вторично заселени или пък са сменили вярата си християни. Краските обаче са много по-черни и, респективно, контрастни, което улеснява анализа и съответно формулирането на точни заключения.
В общия методологически подход за тълкуването на изнесените исторически данни в статията „Българските мюсюлмани – кървяща рана, за която няма лек” проличават твърде релевантно отделните елементи , характерни за салафитската идеология. На първо място са използвани откровени лъжи, на второ място – полуистини, а на трето – премълчаване на неудобните истини за историята на България. Виктимизирането на мюсюлманите и, респективно, героизирането на техните действия, в контраст с актовете на немюсюлманите, които винаги са определяни като “агресия”, “масово клане” и “брутален натиск”, също не предизвиква интерес. Както вече опоменах, давидо-голиатският синдром (сега сме слаби, но утре ще победим) е иманентна черта в механизма на създаване на всеки салафитски текст.
Интересното и новото в случая е безпардонното манипулиране (смесването на лъжи и полуистини) при характеризирането на етногенезата на българския народ. Според неизвестния автор, историята на нашия народ не започва с победата на хан Аспарух над византийците и нейното първо международно признаване, през 681. Това не става дори с формирането на кавказката държава на хан Кубрат. Според салафита, историята на България е започнала от хан Котраг, чиито последователи се заселват в Поволжието и приемат исляма. Чудовищното е, че салафитският автор напълно игнорира езическия период на Първото българско царство и така отхвърля тракийско-славянско-българския произход на днешната българска нация. Напълно в унисон със салафитското умение спекулативно да се нагласяват фактите, изведнъж тази мюсюлманска “пра”българска маса, по немного ясни причини, емигрира от Волга в земите на днешна България по времето на цар Симеон. Последният изведнъж решава да приеме християнството. Трябва да се отбележи, че очевидно самият автор осъзнава донякъде грубата манипулация, тъй като не определя Симеон като “вероотстъпник”, понеже сигурно знае, че той никога не е бил мюсюлманин. Внушението обаче, че едва ли не става въпрос за избор на религия от страна на елита, за разлика от народа, който запазва ислямската си религия, остава. Така, в салафитските представи българите-мюсюлмани на Котраг от Волжка България подменят българите-християни на Аспарух-Симеон от Дунавска България в етногенезиса на днешния български народ. Според автора, периодът VІІ-ХІХ век от историята на българите, живеещи в Поволжието, представлява истинския летопис на България, а този на дунавските българи е умишлено премълчан.
Доказателство в тази посока е и твърдението, че в края на ХІV век, водени от религиозната си солидарност, българите се сражават с османските турци-мюсюлмани срещу “източноправославния византийски гнет”, с цел разширяването на ислямската власт. Внушението, че християните са се заселили по-късно, а мюсюлманите – преди тях, намира израз директно и в твърдението, че “помаците са коренното население на България” (37). Тоест, последните имат законните права да притежават земята, а всички останали етноси трябва да се смятат за „окупатори”. Салафитът прави пряк паралел между правно-догматичния статус на съвременните българи и бошнаците, между днешна България, от една страна, и Босна и Херцеговина – от друга. Напълно в хармония с изводите на духовния баща на Осама бен Ладен Абдула Азам, в студията му “Защита на ислямските земи. Върховно задължение на мюсюлманина”, се вижда, че именно помаците се възприемат от радикалния ислям като “ахилесовата пета” на България. Ислямистите виждат в тях “домакините” на китната българска земя с всички произтичащи от това правни последствия. Интересно е обаче противоречието, в което изпада авторът, твърдейки че “помаците говорели славянски и сръбски език”. Очевидно салафитът не си дава труда да обясни, защо “коренните жители на България”, които би следвало да се наричат българи, не говорят български език, още повече, че те самите уж са от турски произход. Опасната теза на автора в случая е претенцията, че стопанин на съвременна България е помакът-мюсюлманин, а не българинът-християнин. Днешна България, по презумпция, е ислямска територия, а по изключение и “зло стечение на обстоятелствата” – окупирана от християните.
Управлението на българските царе до 1944, последвалата власт на комунистите (1944-1989) и, респективно, характерът на съвременната българска демократична държава не променят статута на територията. Обвинението, че правителството, което управлява България след 2005, е “вероотстъпническо” е допълнителен аргумент за лансираната теза. Очевидно, авторът е привърженик на онова най-крайно течение в ислямското международно право, което счита, че народът на дадена територия, веднъж попаднал под ислямска юрисдикция, няма право да се отказва от нея. По тази причина епохата на турското робство в България е определена като “справедливо ислямско управление”.
Въпросният текст е много атрактивен за научен анализ, тъй като си личи, че авторът е някой от пътуващите салафитски емисари, който наскоро се е разходил и из нашата страна. За разлика от мнозинството други съставители на исторически истории за България, той разполага с преки впечатления от столицата София и от работата на ислямските религиозни институции у нас. Вероятно достатъчно дълго време му е отнела задачата да прекрои българската история, така че произведеният текст да зазвучи с ислямистки тон и в унисон с радикалната салафитска човеконенавистническа идеология за разпалване на конфликти между религиите.
В сравнение с всичко казано дотук, твърденията, че „евреите стоят зад преврата на младотурците, които от своя страна дават независимостта на България през 1908” (38), в които личи голяма доза сарказъм, изглеждат като „аматьорско заяждане”. Подобно негативно внушение прозира и в недотам подробно развитата теза на Осама Кибли, в блога на проповедника шейх Хамед бен Абдула Али. Той твърди, че „комунистическа Русия копира конституцията на България и я дава на Северна Корея” (39). Тезата на войнстващия ислямист е, че България е модел за държавността в Северна Корея. В съзвучие със салафитската методология на манипулация, въпросният шейх забравя да отбележи, че нашата страна отдавна не е в един идеологически лагер с Пхенян.
На фона на горецитираните „мимолетни клевети”, откъсът от урок по география на България за втори прогимназиален клас в образователната система на Саудитска Арабия, за учебната 2002/2003, изглежда достатъчно значим и будещ тревога. Пред младите саудитци е представена следната кратка визитна картичка на нашата страна: „Ислямът достига до България посредством османското завоевание. След падането на Османската държава започва преследването на мюсюлманите от страна на християните. Поради тази причина те се групират в източните части на държавата. Трудностите, причинени от християните, продължават и днес”.
Още по-интересен и показателен за търсеното внушение е въпросът, на който подрастващите в тази изключително богата държава трябва да отговорят, показвайки знанията си за България. Педагозите-салафити изискват от децата да отговорят с „да” или „не” на следния въпрос: „Подложени ли са на всякакви форми на враждебност и изтезания от страна на омразните християни ислямските малцинства в България?” (40). Тази формулировка за нашата държава, втълпявана на младото поколение саудитци, аргументирано показва в каква посока трябва да се формира мирогледа на подрастващите. За голямо съжаление, общият недружелюбен поглед към друговерците се възпитава още от най-ранни години в кралството, което официално е възприело уахабизма за своя официална доктрина. Затова не е изненадващо, че историческият портрет на България е щрихован в силно негативни краски от салафитските проповедници.
Някои от неутрално квалифицираните четива също съдържат компоненти на манипулация, които, поради своя скромен размер, не могат да се поставят в предходната категория тектове. Прави впечатление повторението на силно завишени цифри за числеността на мюсюлманското малцинство у нас. Не е ясно, кой е автентичният автор на неточната информация, според която това религиозно малцинство у нас наброява 3 млн. души – 35% от цялото население (41). Интересно е, че в няколко справочни електронни издания, отличаващи се в различна степен със светско съдържание, възпроизвеждат некоректната информация. Това хвърля сянка върху неутралността на институциите, които те представляват. Такава е например иранската информационна мрежа „Ал Аалем” (42), полусветският сайт на списание „Ал Аалемия” (43), форумът „Каср хаир” (44) и порталът за социално развитие „Канана” (45 .
Репортажи и интервюта
Източниците на позитивните нотки за България са създадени от светски средства за масова информация и директно са компилирани на страниците на ислямистките сайтове. Такива са например репортажите на кувейтската информационна агенция КУНА или на светския вестник „Шарк ал Аусат”, препечатани от сайта „Ал Мохтасар”. Кореспондентите на тези две сериозни медии в София (араби с българско гражданство, които отдавна живеят у нас) са авторите на позитивните новини, в ислямистки контекст, информиращи например за първото официално отбелязване на новата година по хиджра от българските мюсюлмани или, че в българските затвори започва стоежа на джамии за задоволяване на религиозните нужди на задържаните, изповядващи исляма (46). Твърде вероятно е субективният елемент да е изиграл ролята на генератор на положителна светлина за България. В същото време, трябва да се даде точна преценка и на тази особеност при подбора на подобни източници от страна на ислямистките системни администратори. Прави впечатление, че последните поставят акцент върху информацията на определени нерелигиозни медии, въпреки че групата на кореспондентите на авторитетните светски средства за масова информация в България е чувствително по-голяма.
Интервютата, дадени от български граждани пред различни ислямистки медии, също съдържат положителни послания. В този дух са изявленията на Главния мюфтия Мустафа Алиш Хаджи, проф. Цветан Теофанов, Александър Веселинов и проф. Ибрахим Татарлъ. Прави впечатление, че интервювиращият журналист се стреми да предизвика открито или завоалирано интервювирания да изнесе негативни факти за живота на мюсюлманската общност у нас. По тази причина разказите на горецитираните български мюсюлмани, на практика, се разделят на две части, които, в известна степен, се намират в контрапунктуална взаимовръзка. Особено добре се чувстват двете контрастиращи компоненти в интервюто на бившия депутат от ДПС проф. Ибрахим Татарлъ. Пред списание „Ислямски свят”, орган на Световната ислямска лига, обявена от САЩ за терористична организация, той дава убедителни доказателства за пълното възстановяване на нормалното упражняване на ислямския култ у нас. В същото време на въпроса за „предизвикателствата пред българския ислям”, той отстоява тезата, че в учебниците пишело, че мюсюлманинът е чужденец в България и респективно той трябва да бъде изгонен. Според текста, Татарлъ твърди, че въпреки настояването на ислямските институции в България, това състояние не е поправено (47). Дисонансът между двете тези за положението на мюсюлманите в България е толкова голям, че остава открит въпросът, дали думите на българския професор са били коректно разбрани и преведени.
За отбелязване е, че след като „критичната” част от интервюто очевидно е оценена като недостатъчно убедителна, постигането на търсения ефект е ориентирано към подбора на откровенно манипулирано заглавие. Подобни очевидни разминавания между съдържанието на казаното и заглавието се забелязват и в няколко интервюта на духовния лидер на българските мюсюлмани пред различни салафитски издания.

Заключение
Мониторинговото изследване на салафитския виртуален поглед към България показва, че заплаха за нашата държава от страна на войнстващия сунитски ислям съществува, макар че на този етап не е реална, а потенциална. Ако възприемем 5-степенната теоретична скала на опасност от тази войнстваща идеология, а именно: уязвимост, предизвикателство, риск, заплаха и опасност, обобщените резултати показват, че реалното състояние в момента се намира между предизвикателството и риска. Аргументите могат да бъдат систематизирани в следните аспекти:
-. Мощните проповеднически центрове в ислямския свят, съсредоточени предимно в страните от Персийския залив, не конкретизират България като пряка цел на своите действия. В техните очи странана ви няма собствена физиономия, а по презумпция е причислена само като част от враждебния „невернически” свят. Много малка част от финансово значимите и хиперактивни салафитски кръгове са запознати с християнската деноминация, изповядвана от мнозинството българи, и с реалната конфесионална картина в страната. Затова България е обект на ислямска проповед по принцип, но не и обект на специално внимание. В същото време, ако все пак има „специализирани” проповеднически централи, отговарящи географски за България, те са съсредоточени в Саудитска Арабия и Египет.
- Лицата, които са ангажирани да наблюдават състоянието на исляма и да поощряват реалната ислямистка пропаганда у нас, са второразрядни или треторазрядни „наемници” на водещите салафитски субекти. Ресорните за България журналисти или кореспонденти са малко на брой и недотам информирани дори по значими за страната събития. За да попълнят информационния вакуум, те често прибягват до манипулацията и откровената лъжа. Салафитските „експерти” не са в състояние да направят задълбочен анализ, а оттам и точни прогнози за развитието на протичащите в България процеси. Не може да се посочи конкретно, дали това се дължи на дефекта на заслепяващия фанатизъм, характерен за подобна категория хора или на откровеното лицемерие, целящо предоставения за публикуване текст да звучи в унисон с останалите манипулативни четива. Преставянето на желаното за реално често се осъществява посредством грубо декларативен тон, лишен от емпирични доказателства.
- Апологетите на войнстващия сунитски ислям си дават ясна сметка, че скорошното радикализиране на местната мюсюлманска общност е невъзможно и отчитат факта, че средствата, с които разпологат, са твърде скромни за постигането на амбициозната задача, поставена от вменения им давидо-голиатски синдром. В имплицитна плоскост, те систематизират основните фактори, на които могат да разчитат, а именно: отделни неправителствени организации и авторитетни личности, чиито личен професионален профил е преекспониран като модел за ислямизирането на определени прослойки от българското общество. Хиперболизирането на резултатите от техните дела е част от ислямската проповед. Чрез първите е заложена идеята за конверсия на битовия (либералния) ислям в радикален (религията става част от ежедневието), а чрез вторите – принципното разширяване на ислямската общност за сметка на немюсюлманите в българското общество.
- ДПС се възприема със смесени чувства. В най-общи линии то е оценено като „необходимото зло”. От една страна, салафитите приветстват съществуването на политически субект на българските мюсюлмани – безпрецедентен факт в сравнение с останалите държави в Европа. От друга страна обаче, те се отнасят критично към неговите действия. Декларираната причина за това е, че Движението е светска партия, а недоизказаната – че то обединява предимно общността на българските турци. В разсъжденията на някои по-радикално настроени автори се чувства призмата на арабоцентризма, което автоматично пренасочва техните симпатии (и респективно усилия) към общността на българите-мюсюлмани. Подобни негативни настроения се чувстват най-осезаемо при описанието на „пораженческата” политика на Турция към България. Презумпцията е, че след като Анкара не може да се справи с верския си дълг, със задачата трябва да се заемат арабските салафитски центрове. В същото време, липсват директни критики към Движението, оглавено от Ахмед Доган, а се цитират само мнения на недоволни местни жители или се правят опосредствени неблагоприятни за страната ни изводи. Заложената идея е, че самото ДПС трябва да стане обект на салафитска проповед, което, от своя страна, в бъдеще следва да се превърне в най-силния инструмент за реализиране на идеологията на радикалния ислям в България.

Картината на салафитскитя виртуален поглед към България е твърде динамична. Това се дължи на промененото външополитическо състояние на страната ни. Присъединяването на България към ЕС и още по-силното „оттваряне” на местното общество към европейските ценности ще стимулира процесите на културен, цивилизационен и интеррелигиозен обмен. Възможното проектиране на идеите, вижданията и ценностната система на мюсюлманите от западноевропейските страни, които много често практикуват различен тип ислямски култ, ще създаде предпоставки и за промяна на вътрешноконфесионалната обстановка у нас. Първият симптом в това отношение би могло да стане евентуалното присъединяване на български неправителствен субект към Федерацията на европейските ислямски организации, със седалище в Брюксел. Страната ни е сред малкото европейски държави, които, до този момент, не са представени в този ислямски европейски „интернационал”. Да не забравяме обаче, че някои от сега членуващите там формации отстояват откровено салафитски принципи.

Бележки:

1. Бадхадх, А., Ахдат ал асър уа башаир ал мустакбел, Събития на съвременността и хората на бъдещето”, Исламиян, 3.09.2005, http://www.islameiat.com/main/?c=247&a=1770

2. Аш шуаия, Комунизмът, Подготовка на международна конференция на ислямската младеж, сп. Иид ал фуаид, 28.03.2008 , http://saaid.net/feraq/mthahb/116.htm,

3. Ал газу ал фикри ал муназам, Организирана мисловна агресия, сп. Ал джунди ал муслим, 3.01.2001, http://jmuslim.naseej.com/Detail.asp?InNewsItemID=23308

4. Мин илян ал муджахидин босна уа херцег, сп. Иид ал фуаид, 28.03.2008, http://saaid.net/Doat/hamad/1.htm

5. Ал баба юид лихамла тансирия аалемия дида ал муслимин, Папата подготвя световна кампания за християнизирането на мюсюлманите”, сп. Ал Муджтамаа, 3.31.2007, http://www.almujtamaa-mag.com/Detail.asp?InNewsItemID=219528

6. Ал Ортодокс, Православието, Подготовка на международна конференция на ислямската младеж, сп. Иид ал фуаид, 28.03.2008, http://saaid.net/feraq/mthahb/64.htm

7. Хауали, С., Тауали ал ахдат, Възприемане на събитията, личния сайт на д-р Съфр Хауали, 13.03.2008, http://www.alhawali.com/index.cfm?method=home.SubContent&contentID=2355&keywords= بلغاريا

8. Хауали, С., Джихад афганистан уа мусулият джамиу ал муслимин, Джихадът в Афганистан и отговорността на всички мюсюлмани, 13.03.2008, http://www.alhawali.com/index.cfm?method=home.SubContent&contentID=1186&keywords=بلغاريا

9. За повече информация, виж: Чуков, Вл., Арабско-мюсюлманската позиция към независимостта на Косово, 04.06.2008, http://orientbg.info/analizi/arabi_kosovo.html

10. Истия и хаибата ал амал ли муслимун Косово, Недоволство и разочарование на косовските мюсюлмани, сп. Алука, 24.03.2008, http://www.alukah.net/Articles/Article.aspx?ArticleID=2281&highlight=بلغاريا&soption=0

11. Ислам алиом, 04.07.2008, http://www.islamtoday.net/new_search/main_results.cfm

12. Шиваниц, М., Qantara.de, Хурият джадида и сираат мутаджадида, Нова права и подновени борби, 13.09.2007, http://www.qantara.de/webcom/show_article.php/_c-471/_nr-582/i.html

13. Абдел Удуд, Р., Баад 40 ааман мин къхър…ал муслимун юшарикун фи хокм булгария, След 40 години подтисничество…мюсюлманите участват в управлението на България”, сп. Ислам алиом, 16.08.2005, http://www.islamtoday.net/articles/show_articles_content.cfm?id=37&catid=105&artid=6034 Шахин, А., Муслимун българия…тахадиат ал мужтамаат ал ауаропия ал мунфатиха, Българските мюсюлмани…предизвикателствата на отворените европейски общества, сп. Ислам алиом, 11.05.2003, http://www.islamtoday.net/articles/show_articles_content.cfm?id=37&catid=105&artid=2228

14. Муслиму българия ма залу яоджахун ат тахмиш ат такафи уа ал иктисади, Българските мюсюлмани търпят културно и икономическо маргинализиране, сп. Муджтамаа, 16.12.2006, http://www.almujtamaa-mag.com/Detail.asp?InNewsItemID=209504

15. Тансир муслимин българия тахта тахдид ас силах фи 1912, Християнизация на българските мюсюлмани под заплахата на оръжието през 1912, 16.03.2008, http://deedat.wordpress.com/2008/03/16/%AD-1912/

16. Баад ал ихсаят аляти атмарат анху хамлат ат тансир фи биляд ал муслимун, Някои статистики, до които доведоха кампаниите за християнизация в страните на мюсюлманите, май 2005, форум Махди, http://www.almahdy.net/vb/showthread.php?t=5967

17. Муслиму българия ма залу яоджахун ат тахмиш...

18. Анева, Н., Ердоган призова родопчани да стоят по-близо до Турция, в. Сега, 29.03.2008

19. Муслиму българия юаджахун абшаа муамара ли тадуиб хауиатихим, Българските мюсюлмани са обект на най-жестокото претопяване на тяхната идентичност, сп. Фуркан, 27.06.2005, http://www.al-forqan.net/linkdesc.asp?id=1652&ino=349&pg=4

20. Муслиму българия ма залу яоджахун ат тахмиш...

21. Абдел Удуд, Р., Баад 40 ааман мин къхър…ал муслимун

22. Муслиму българия юаджахун абшаа...

23. Чуков, Вл., Салафитски прочит на българската история, 15.01.2008, http://www.orientbg.info/analizi/salafitski_prochit_bulg_hist.html

24. Муслиму българия юаджахун абшаа...

25. Пак. там.

26. Ал муслимун ал булгар джарах ютзифу уа ля мудамад ляху, Българските мюсюлмани - кървяща рана, за която няма превръзка, Муфакират ал ислам, 8.05.2006, http://www.islammemo.cc/2006/05/08/7556.html

27. Шиваниц, М., Qantara.de, Хурият джадида и сираат...

28. Ал муслимум българия ихтажун ал ихтимам бихим, Българските мюсюлмани изискват внимание към тях, Нидуа алемия лил шабаб ал исламия, 20.02.2007 http://www.wamy.org/index.cfm?method=home.con&ContentID=2148

29. Муслиму българия юаджахун абшаа...

30. Ал муслимун фи българия юаанун мин накс адад ал масаджид, Мюсюлманите в България страдат от недостъг на джамии, 26.5.2003, http://www.almoslim.net/node/31264

31. Биюми, М., България …уа ауда ал нашат ал ислами, България...възстановяването на ислямската проповед, Ислам алиом, 7.12.2004, http://www.islamtoday.net/articles/show_articles_content.cfm?id=102&catid=105&artid=4755;  Ал муслимум българия ихтажун ал...

32. Хиджази, А., Шарит баба ал мусалах, Въоръженият пояс на папата, сп. Ал Асър, 16.9.2006, http://www.alasr.ws/index.cfm?method=home.con&contentID=8220&keywords=بلغاريا

33. Ал исламиян уа ал интихабат ат туркия...ал уакаа уа ал афак ал мустакбел, Ислямистите и турските избори...реалности и хоризонтите на бъдещето, 12.02.2002, шабака ал исламия, Islamweb.net, http://www.islamweb.net/ver2/archive/readArt.php?lang=A&id=21734

34. Абдел Удуд, Р., Баад 40 ааман мин къхър… ал муслимун

35. Блог на Али Сами, Муслиму българия, Мюсюлманите на България, 30.06.2007,   http://intelligencia.modawanati.com/34701/%E3%D3%E1%E3%E6+%C8%E1%DB%C7%D1%ED%C7.html

36. Повече за статията вж. в: „Ориент.бг”, 09.02.2008, http://www.orientbg.info/komentari/ahmed_rawi.html

37. Чуков, Вл., Салафитски прочит на...

38. Ма бейна абедлхамид у ахата абделхалим елф киса ал кхиана, Между Абдел Хамид и до Абдел Халим. Сто разказа за предателството, сп. Мауй, 8.1.2006,   http://www.almawa.net/index.php?option=content&task=view&id=570

39. Кабли, О., Хуруб ал ибада ал емирикия: ибадат 112 милион инсан мин 400 шааб уа хадара уа тазаам нашар ал хурия, Войните на американското разрушение: унищожението на 112 милиона души от 400 народа и цивилизации и претендира, че разпространява свободата, сайт на шейх Хамид бен Абдула Али, 01.01.2007, http://www.h-alali.net/z_open.php?id=1cc61838-ead1-1029-a62a-0010dc91cf69,

40. Джамия ислямия, манахидж дирасия, тани мутауасит, джеография, Ислямски университет, образователни програми, втори прогимназиален, география, 2002, http://www.iu.edu.sa/edu/mutawasit/geo2_2.htm,

41. Форум „История”, мундатият Тарих, 24.06.2008, http://www.altareekh.com/vb/showthread.php?t=46477; Марджаа ал ислами аш шамил, Цялостен ислямски източник, 17.07.2008, http://www.islamsites.net/alshamel/veiw-698.html

42. Alalam.ir, 17.07.2008, http://www.alalamnews.ir/site/bank/bulgaria.htm

43. Ал Аалемия, февруари 2007, http://www.iico.net/al-alamiya/issues-1428/issue-202/moslems-minorities.htm

44. Каср хаир, 17.07.2008, http://www.qasralkhair.com/vb/showthread.php?t=1563

45. Канана, 17.07.2008, http://www.kenanaonline.com/page/2055

46. Ал Мохтасар, http://www.almokhtsar.com

47. Ал гарб лам юфхам ал ислам фи хакикатихи хата ал иом, Западът не разбра исляма в неговата истина до днес, сп. Ал аалем ал ислами, бр. 1788, 14 април 2003, http://www.muslimworldleague.org/paper/1788/articles/page3.htm

{rt}