19
Чет, Сеп
24 New Articles

Фредерик Уйлям ЕНГДАЛ: Следващата вълна на кризата ще започне през 2011

брой5 2009
Typography

Известният американски икономически анализатор и геополитик Фредерик Уйлям Енгдал е роден на 9 август 1944 в Минеапълис. Завършва инженерни науки и право в Принстънския университет, след което специализира сравнително икономика в Стокхолмския университет.

От началото на 70-те години работи като икономист и журналист на свободна практика в Ню Йорк и различни европейски страни, като значителна част от анализите му са посветени на енергийните проблеми и, в частност, на тези с петрола. След 1987, Уйлям Енгдал се установява в околностите на Франкфурт на Майн, където живее и до днес.

Сред най-известните му книги, превърнали се в бестселъри на запад, е „Век на войни: англо-американската петролна политика и новият световен ред” (2004), в която се анализира ролята на САЩ (в лицето на Збигнев Бжежински и Джордж Бол) в свалянето на иранския шах, през 1979, с цел да се въздейства върху петролните цени и да се спре съветската експанзия към топлите морета. През 2007 се появява „Семената на разрушението: скритата цел на генномодифицираните продукти”, а през 2009 излезе „Властта на парите: възходът и упадъкът на Американския век”.

 

-Г-н Енгдал, някои смятат, че сегашната криза означава край на глобализационния проект и, че съвременният свят постепенно се отказва от търговската прозрачност и откритата икономика, препоръчвани от Световната търговска организация, ориентирайки се към т.нар. икономика на големите пространства. Какво мислите Вие?

-За да ви отговоря, ще трябва да се върна към събитията от началото на миналия век. Именно тогава започва разцветът на глобализационния проект, който всъщност е проект за глобалната икономическа и политическа доминация на САЩ. В периода между 1914 и 1945 се очертават основните играчи на международната финансова сцена: финансови групировки като „Джей Пи Морган”, „Сити Бенк” и т.н. Още през 20-те и 30-те години става ясно, че Британската империя, която дотогава е най-могъщата икономически свръхдържава, се намира в състояние на колапс. И въпросът е, кой ще я замени. В този смисъл, Първата световна война, до голяма степен, е опит на британския елит да отложи този крах, като унищожи основния си конкурент – Германия. Само че американският финансово-индустриален елит, който значително увеличава богатството и мощта си по време на войната все още не е готов да доминира и политически. Затова разглеждам 1914-1945 като период на конкуренция между три икономически свръхдържави (Великобритания, САЩ и Германия) за световно господство. Разсъждавам по този въпрос в книгата си „Век на войни”. В същото време, в чисто военен аспект, Втората световна война е спечелена не от САЩ, а от Съветския съюз. Междувременно, още през 1939, Фондация Рокфелер финансира секретния (тогава) проект „Проучване за войната и мира”, който е възложен на създадения по същото време Съвет по външната политика (CFR). Според тогавашния американски президент Рузвелт, след края на войната, американското господство следва да се реализира посредством контролираната от САЩ Организация на обединените нации. Както е известно, съществувалото през междувоенния период Общество на народите е инструмент на британското влияние. Рузвелт и свързаните с него представители на деловите среди са наясно, че не бива да повтарят грешката на британците, като открито декларират доминацията си под формата на „Американска империя”. Зависимите нации биха го приели много болезнено. Затова в новия „американски век”, вместо за „Американска империя”, започва да се говори за „движение за свобода, демокрация и свободна икономика”. Доста красиви думи и изключително ефективна властова стратегия. След това същите кръгове създават, въз основа на Бретън-Уудските споразумения, доларовата система. Същността и е, че доларът получава фиксиран златен еквивалент и се превръща в световна резервна валута. Първоначално, САЩ искат да включат в тази система и Съветския съюз, но тогавашното съветско ръководство (по ред съображения) отхвърля американското предложение. Не съм комунист, но смятам, че Кремъл взема правилното решение. Тогава, след неуспеха на „план А”, спрямо Русия започва да се реализира „план Б”, чиято същност е нейната демонизация. Така американската пропаганда започва да представя Съветския съюз като „новия Трети Райх”, а Сталин – като „новия Хитлер”.

Следва създаването на военния пакт НАТО. Той затвърждава американското военно господство в Западна Европа. Разбира се, съветската заплаха е реалност, но дори и да не съществува, е трябвало да бъде измислена.

Паралелно се налага и американското влияние в Япония. В хода на войната японската икономика е напълно разрушена. Американците отпускат средства за възстановяването и, но цената за това е отказът на Токио да провежда самостоятелна външна политика. Освен това, американският капитал започва да „усвоява” нови територии. Както е известно, сред особеностите на съвременния капитализъм е, че капиталът постоянно е принуден да осъществява експанзия в нови „девствени” територии. В началото на 70-те години, Бретън-Уудската система рухна, т.е. свободният обмен на хартиени долари за злато стана невъзможен. Доларовата система се оказа на ръба на краха. Изходът бе намерен в мощният, скокообразен ръст на цените на петрола, по време на петролната криза от 1973. Ще припомня, че официално петролната криза беше провокирана от ембаргото върху петролните доставки, наложено от ОПЕК, в отговор на поредната израелско-арабска война от октомври 1973. Твърди се, че по този начин арабите разчитат да принудят САЩ и западноевропейските държави да ограничат оръжейните си доставки за Израел. Истината обаче е, че решението за повишаване цените на петрола е взето още преди войната, през май 1973, на заседание на Билдербергския клуб в Швеция.

Това сподели, в разговор с мен, и шейх Заки Ямани, който днес живее в Лондон, а през 1973 беше министър на петролната индустрия на Саудитска Арабия. По време на личната ни среща, той потвърди изводите, които правя в книгата си „Век на войни”. Шейх Закани подчерта, че тогавашният саудитски крал дълго се е колебал, дали да наложи ембаргото. Всъщност, първия, обявил повишаване цените на петрола с 400%, е шахът на Иран, който е тясно свързан със САЩ и особено със семейство Рокфелер. Когато, на срещата на министрите от ОПЕК, шейх Закани изразява пред шаха тревогата на саудитския монарх от тази стъпка, шахът му отговаря: „говорете за това с г-н Кисинджър, който толкова дълго ме убеждаваше да го направя”.

Скокът в цените на петрола, разплащанията за който се извършват изключително в долари, спасява, поне за известно време, американската финансова система. След 1979, т.е. още по времето на президента Картър, стартира съвременният етап на глобализацията. Същността му е съкращаване на инвестициите в американската икономика (и най-вече в производителния и сектор) на територията на САЩ, изнасянето на редица американски производства в чужбина, т.е. в страните, разполагащи с голямо количество евтина работна ръка, както и мащабните инвестиции в източници на суровини и спекулативна недвижимост в чужбина. Водещи в това отношение са седемте най-големи петролни компании в англо-саксонския свят, известни като „седемте сестри” (Стандарт Ойл, Шеврон, Гълф Ойл, Мобил Ойл, Тексако, Бритиш Петролеум, Роял Дътч Шел). Тясно свързани с тях са 10-11 най-големи банки от Източното крайбрежие на САЩ, чиито централи са предимно в Ню Йорк. Само че тази ненормално висока концентрация на капитала и необмислената инвестиционна политика, доведоха, през 80-те години, до рязък ръст на задълженията, застрашаващ Америка с нови финансови сътресения. Така, „Ситигруп” се оказа на ръба на фалита. Този път изходът бе открит в отслабването и, по възможност, унищожаването на основния стратегически конкурент – съветската икономика. За целта, през 80-те години, натискът върху Съветската империя започна да нараства по всички възможни направления: „звездните войни”, Афганистан, Никарагуа, Полша. В резултат от него СССР претърпя крах а Варшавският пакт се разпадна. Това откри пред американския капитал безпрецедентна възможност да се настани на територията на Русия и Източна Европа.

-Какви действия предприеха американските финансови кръгове след ликвидирането на този, както твърдите Вие, „основен” техен конкурент?

-Следващият етап бе максималното отслабване на другия конкурент – Япония. То беше осъществено през 1990, с рухването на Токийската стокова борса. След това дойде редът на азиатските „тигри”: Южна Корея, Тайланд, Индонезия. Това беше важно не само от икономическа, но и от политическа гледна точка, защото всички тези държава лансираха друг капиталистически модел, различен от американския – т.е. това не беше нито „дивият” капитализъм на САЩ, нито плановият сталински социализъм, а една много по-разумна система. Последва азиатската криза от 1997. Крахът на финансовите пазари в Азия позволи на американските банки да вдигнат долара до небивали висоти: започна износът в тези държави на американски дългови и други ценни книжа. През 2001-2003 пък стана очевиден небивалият икономически възход на Китай. Спрямо него беше предприета друга тактика – не да се притиска конкурента, а по-тясно да бъде обвързан с Америка. Китайците бяха стимулирани да купуват американски ценни книжа. След като, по този начин, финансистите в САЩ стигнаха до извода, че „светът вече е в джоба им”, те съсредоточиха усилията си за изграждането на т.нар. виртуална икономика. Смисълът на тази им дейност бе емисията на деривативи, които уж трябваше да направят сделките с ценни книжа достатъчно „сигурни”. Емблематични американски банки, като „Голдман Сакс”, „Морган Стенли” и „Мерил Линч”, започнаха да осъществяват т.нар. „секюритизация” на вземанията, т.е. да емитират ценни книжа, уж гарантиращи сигурното връщане на взетите кредити, включително ипотечните кредити на американските граждани. Последните имаха кредитен рейтинг ААА, което означаваше банкови гаранции за връщане на кредитите по тези задължения. Тоест, по логиката на финансистите, дори ако в резултат на възникнали извънредни обстоятелство, някое семейство не може да изплаща кредита си, банката, емитирала деривативите, ще го направи вместо него. Всичко това доведе до добре познатото ни безотговорно поведение, когато в САЩ започнаха да се отпускат кредити на очевидно бедни хора, за които беше ясно, че няма как да ги върнат. В същото време, големите пенсионни фондове и Китайската народна банка продължаваха да купуват големи количества от въпросните деривативи. Резултат от това стана и разрушителната криза от 2008, която бързо се прехвърли от САЩ в другите държави (защото всички купуваха тези американски ценни книжа).

В сложна ситуация се оказа и Европа. Аз самият вече дълги години живея в Германия и виждам всичко това с очите си. От една страна, европейците са наясно, че доларовата система е като „Титаник”, който бавно се отправя към дъното, а от друга – се страхуват да не останат сами пред лицето на кризата. Те знаят, че ако доларът рухне окончателно, ролята на световна резервна валута ще трябва да се поеме от еврото, но това е свързано с риска някой ден и то да последва съдбата на долара. По същия начин, отбранителната система на Европа отдавна е тясно свързана с американската. Европейците нямат собствена политика в сферата на сигурността и отбраната. Неслучайно Бжежински цинично квалифицира европейските страни като „васални държави”.

Самият аз не спирам да повтарям, че сред съществените причини за сегашната криза е концентрацията на цялата финансова мощ в ръцете на 5-6 финансови институции: „Ситигруп”, „Чейз Манхатън”, „Голдман Сакс”, „Морган Стенли”, „Мерил Линч”. Тази концентрация се извършваше през целия минал век, но особено интензивно – през последните 25 години. Днес, когато останалият свят постепенно ще оттегли подкрепата си за долара, ще започнат да се задълбочават и противоречията вътре в самите САЩ.

Най-тежката последица от кризата в САЩ е безработицата. По официални данни тя е 9%, но, както твърди една авторитетна независима статистическа агенция, реалното и ниво вече е достигнало 17-18%, което е много висок показател за толкова развита държава, като САЩ.

-В същото време обаче се налага тезата, че президентът Обама има ясна програма за излизане от кризата. Как бихте коментирали това?

-Самият аз не мисля така. Задачата на Обама е „да прелее старото вино в нови бъчви”. Ако има нещо ново у американският президент, това е само неговото лице. Вижте, кои влизат в икономическия му екип: там са Тимъти Гейтнър и Лари Съмърс. Днес първият е финансов министър, а вторият заемаше този пост през 90-те години, т.е. при Клинтън, като тогава Гейтнър беше негов заместник. И двамата носят персонална вина за кризата. Всъщност, всички „спешни мерки” на екипа на Обама целят да спасят и „да не допуснат да потънат” споменатите по-горе няколко банки. Неслучайно сравнявам сегашната криза с цунами. Защото, както е известно, цунамито се състои от няколко вълни. Първата ни заля през есента на миналата 2008. Втората ще бъде свързана с невъзможността на т.нар. „subprime” (субстандартни) кредитополучатели да погасяват  заемите си, обусловена отчасти от ръста на безработицата.

Следващата вълна на кризата ще ни удари през 2012. Тогава към високата безработица ще се добави недостигът на инвестиционни средства, а имайки предвид, че заради глобализацията, през последните 20 години, инвестициите в производството и инфраструктурата на САЩ и без това бяха недостатъчни (средствата се влагаха предимно в икономиките на държави от Третия свят), можем да очакваме упадък в индустрията и катастрофи в инфраструктурата. Към всичко това ще се насложи и „кризата на поколенията”. Защото през 2011-2012 ще започнат да се пенсионират представителите на „поколението на бейби бума”, имал място в САЩ в края на 40-те. Броят на пенсионерите рязко ще нарасне. При това, става дума най-вече за принадлежащи към „средната класа”, свикнали на определен жизнен стандарт и влагащи до половината от доходите си в пенсионните фондове. Проблемът е, че заради съмнителните си спекулации, тези фондове вече са загубили парите им. И хората ще се опитат да измъкнат оттам, каквото е останало, в резултат от което социалните ангажименти на държавата ще нараснат до критично равнище. Междувременно, бюджетният дефицит на САЩ вече надхвърля трилион долара. Не познавам друга държава, която да функционира при наличието на подобен дефицит.

В тази връзка, какво предлага Обама? Развитието на алтернативни енергийни източници, само че това не издържа сериозна критика. Защото днес слънчевата и вятърната енергия, или пък тази от изгарянето на отпадъци, са много по-скъпи от традиционните енергийни източници – петрола и природния газ. Какво друго може да се финансира от държавата? Най-вероятно, отбранителната индустрия. Само че САЩ вече имат огромен военен бюджет от 700 млрд. долара. След 1945 американската мощ се крепеше и продължава да се крепи на два „стълба” – долара, като световна валута, и военния потенциал. В известната си книга „Голямата шахматна дъска”, Бжежински ясно посочва, че „след разпадането на Съветския съюз, приоритетната цел на САЩ е да не допуснат появата, на територията на Евразия, на държава или блок от държави, способни да отправят предизвикателство към американската хегемония”. Пак там той добавя и, че Евразия е ключовия регион на планетата.

Доларът постепенно престава да бъде един от „стълбовете” на американската глобална хегемония. Според мен, съвсем скоро ще бъдат предприети опити за създаването на нови регионални валути в т.нар. „големи икономически пространства”. Ще нарасне значението на еврото и юана. Възможно е и в постсъветското пространство да се появи нова резервна валута, както впрочем и в латиноамериканския регион. Защото жителите на тези региони не искат да потънат заедно с „Титаник”. При това положение, какво може да направи американският елит?   Да шантажира Европа, да шантажира Русия, да шантажира Китай, да шантажира Япония и арабските петролни държави, надявайки се да ги накара да не напускат доларовата система.

-В тази връзка, не смятате ли, че сегашната американска администрация може да се изкуши да потърси военно решение на проблема? В края на краищата, нали Втората световна война, до голяма степен, бе резултат от Голямата депресия от 30-те години. Способен ли е Вашингтон да започне нова голяма война, например в Иран, опитвайки се да излезе от кризата?

-Съмнявавам се, че подобна война е възможна. Иран не е Ирак, а държава със силна армия и солиден икономически потенциал. Освен това, както ме увериха добре информирани бивши служители на ЦРУ, иранците разполагат с мощна агентурна мрежа в източните, шиитски райони на Саудитска Арабия, където се намират основните петролни находища и нефтопреработвателните заводи и, ако нещата се усложнят, те са в състояние да парализират производството им. Което пък ще постави под въпрос петролните доставки за Европа и Япония.

Освен това, Втората световна война беше използвана от англосаксонския елит за да сблъска и обезсили взаимно двете най-големи държави в Евразия – Русия и Германия. Участието на самите американци в тази война бе сравнително скромно и те не понесоха в нея сериозни загуби. Замисълът на Рузвелт е именно в сблъсъка между СССР и Третия Райх. Между другото, т.нар. „нов курс” на американския президент не издържа никакви критика и вероятно би се провалил в началото на 40-те, ако не беше войната.

{rt}