Появата на съвременното разбиране за международните отношения, както и организирането на тези отношения в достатъчно стройна система стават възможни, на първо място, благодарение на станалите в началото на Новото време промени в европейската държавност, както и в самия „европейски свят”. През Средните векове, монархът разглежда своята държава като своеобразна голяма „сеньория”, т.е. като лично владение, без да разграничава ясно частното и публичното право, което прави възможни редица недопустими днес неща – така например, държавата може да бъде разделяна, завещавана, или пък територията и мощта и да нарастват посредством династични бракове и т.н. Самите граници между държавите, до голяма степен, са условни, тъй като феодалите могат да владеят земи в различни държави. През ХV-ХVІ век, първоначално в Западна Европа, а след това и в други нейни части, в резултат от процесите на централизация и вътрешна консолидация възникват т.нар. „нови монархии” – т.е. държави, основани на териториалния принцип и суверенитета. Ясно очертавайки територията на държавата, като сфера на вътрешната политика, тези граници правят възможна и появата на външна политика (в истинския смисъл на това понятие), за разлика от неясните средновековни граници и раздробения характер на суверенитетите. Друга важна предпоставка за формирането на система на международните отношения става постепенното разрушавана на старата политическа картина на света. По време на Средните векове, в основата и е т.нар. универсализъм, т.е. идеята за създаването на универсална (с други думи, световна) империя.
Идеята на универсализма представлява специфично преплитане и синтез между идейните традиции на Древния Рим и Християнството. От една страна, това е идеята за Римската империя, като империя без граници. А от друга – схващането на универсализма като християнско единство на човечеството, обединено под властта на императора, в качеството му на християнски монарх, изпълняващ ролята на защитник и проводник на истинската вяра. На границата на ХV и ХVІ век обаче настъпват решителни промени. Великите географски открития превръщат Европа в център на света, представите за единната християнска Европа биват разрушени от започналата през 1517 Реформация и религиозните войни, а продължаващото укрепване на новите централизирани държави влиза във все по-остър конфликт с принципа на универсализма. В резултат от това, средновековният ред рухва и на мястото на йерархичната структура, начело с императора, отделните части на която се скрепяват в едно от религиозната общност, идва светът на суверенните и формално равни държави. Европа престава да бъде „единство” и окончателно се превръща в „множество”. В този момент обаче, възниква съвършено нов проблем. Старият алгоритъм на взаимодействие рухва, но все още е неясно, какъв ще бъде новият.
Налагането на принципа за „държавния интерес”
Този въпрос не стои особено остро, докато отношенията между държавите се развиват най-вече на двустранна основа, засягайки предимно най-близките съседи, а диапазонът им се ограничава от алтернативата „война или мир”. Постепенно обаче, тези отношения търпят както количествена, така и качествена промяна. Непрекъснато нараства броят на участниците в международните отношения а, от друга страна, нараства и тяхната взаимна обвързаност, в резултат от което, през ХVІ век, предишните двустранни контакти започват да се трансформират в нещо качествено ново – започва да се формира системата на международните отношения. Не става дума за това, че още през ХVІ век съществува някаква, ясно очертана общоевропейска система на международните отношения. За такава система не може да се говори дори и само затова, че развитието на държавността се осъществява с прекалено неравномерни темпове, а тъканта на международните отношения в отделните региони на Европа се характеризира с много различна плътност. В същото време обаче, от една страна, бързото нарастване на междудържавните контакти подготвя появата на такава общоевропейска система, а от друга – в някои части на Европа (където контактите между държавите са особено интензивни) възникват локални системи, които поради редица свои особености, могат да се смятат за своеобразни „предтечи” на бъдещия общоевропейски модел. На първо място, става дума за Италия. Към края на ХV век там възниква специфична система, включващи петте най-силни държави – Флоренция, Милано, Венеция, Рим и Неапол. Значението на тази система се определя от това, че тя представлява своеобразен прообраз на бъдещите международни отношения, т.е. международните отношения от епохата на Новото време. В тази връзка, като особено важни се очертават два момента. На първо място, външната политика на тези държави има секуларен (т.е. светски) характер. И вече не се ръководи от религиозни мотиви, а от принципа за върховенството на държавните интереси. На второ място, тези държави се включват в системата въз основа на принципа на равновесието, целящ да не допусне хегемонията на само една от тях. С други думи, през ХVІ век в Италия вече успешно функционират същите структурни принципи, които ще се наложат в континентална Европа едва столетие по-късно. Само че по онова време, те не получават разпространение, защото в останалата част от Европа политиката, до голяма степен, продължава да се определя от религията. Нещо повече, под влияние на Реформацията, въздействието и допълнително се усилва, започва епохата на религиозните войни, формират се наднационални блокове на верски принцип, в резултат от което конфесионалните конфликти временно засенчват новата външна политика – външната политика на „държавния интерес”. Краят на епохата на конфесионалните конфликти с основание се свързва с хода и резултатите на Трийсетгодишната война (1618-1648), главни участници в която са двата големи блока – на австрийските и испанските Хабсбурги, от една страна, и на Франция, Холандия и Швеция – от друга, наред с многобройните второстепенни съюзници на първите и на вторите. Това е първата истинска общоевропейска война, която включва в себе си множество разнородни конфликти, като най-важният е противопоставянето между Франция и австро-испанската династия на Хабсбургите – основният европейски антагонизъм, който по онова време има вече сто и петдесет годишна история. На този фон, на 24 октомври 1648, се случва едно събитие, което можем да определим като раждането на първата общоевропейска система на международните отношения – в градовете Мюнстен и Оснабрюк, разположени в историческата германска област Вестфалия, са подписани мирните договори, станали известни като Вестфалския мир.
От гледна точка на историята на международните отношения, Трийсетгодишната война е окончателното сбогуване със Средновековието. Започнала, до голяма степен, като религиозна война, тя приключва с тържеството на рационалния принцип за „държавния интерес”. Окончателно остават в миналото двете основни наддържавни „универксалистки” политически сили – идеята за единната империя и общата вяра. Гарантирайки фактическия суверенитет на влизащите в т.нар. Свещена Римска империя държави, Вестфалският мир увеличава броя на самостоятелните участници в международните отношения и то много значително, имайки предвид пространственото протежение на границите на Империята, която до 1648, освен владенията на Хабсбургите, формално включва Швейцария, Холандия и много италиански държави (да не говорим за близо 200-те германски). Прието е да се смята, именно 1648 е началото на епохата на класическата външна политика – секуларизирана и основана на териториалния принцип и суверенитета. Прокламирането на тези принципи от Вестфалския мир е още по-важно, защото на конгреса са представени почти всички европейски страни, освен Англия, Русия и Османската империя, а като т.нар. „привлечени” държави в „закрепващите” параграфи на доворите от Мюнстер и Оснабрюк, които трябва да ги заздравят допълнително, договарящите се страни изреждат Испания, Англия, Дания, Норвегия, Полша, много италиански градове и държави, Швейцария, Португалия и Русия. Така, Вестфалският мир се превръща в крайъгълен камък на международните отношения на Новото време и си остава такъв (с известни модификации) още век и половина, чак до Виенския конгрес от 1814-1815. В хода на Трийсетгодишната война окончателно се утвърждава секуларизацията на международните отношения, като една от най-важните характеристики на Новото време. Ако преди това външната политика, в много голяма степен, се определя от религиозни мотиви, с настъпването на Новото време в основен мотив за действията на отделната държава се превръща принципът за „държавния интерес”, според който всички решения се вземат не на религиозна, идеологическа или някаква друга наддържавна основа, а изключително съобразно потребностите на самата държава. Взаимоотношенията между европейските държави в ранния етап на
Новото време придобиват съвършено ново качество. Разпадането на християнска Европа на отделни самостоятелни държави, значителното интензифициране и въвеждането на ред във взаимоотношенията им, водят до появата на първата в историята система на международните отношения. И тъй като отделните държави, водени от егоистичния си „държавен интерес”, участват в тази система на конкурентни начала и често преследват цели които трудно могат да бъдат съгласувани, възниква необходимост от наличието на определен алгоритъм, който да гарантира функционирането на така формиралата се система. През следващите два века в такъв алгоритъм и, дори нещо повече, в идеология и „философия” на системата на международните отношения се превръща понятието за равновесието, т.е. за баланса на силите. От една страна, бързото и широко разпространение на тази идея, през ХVІІ-ХVІІІ век, е свързано с нейната простота и нагледност – уравновесявайки се взаимно, силите се връщат в състояние на покой, т.е. на мир. От друга страна, равновесието, като политическа практика, е реакция срещу опитите на Хабсбургите, а след това и на Бурбоните, да наложат хегемонията си в Европа. Но, при цялата си значимост, равновесието (балансът) не се приема като самоцел, а като средство за гарантиране на висшата ценност, за която още от времето на Средновековието се обявяват „мирът и съгласието”.
В търсене на устойчиво равновесие
С развитието на системата на международните отношения се развива и европейското равновесие. В епохата на антагонизма между Хабсбургите и Валоа, определящ международната ситуация през ХVІ век, това равновесие изглежда като елементарен силов дуализъм, в чиито рамки една сила уравновесява другата. Освен това, в системата все още не участва целият европейски континент. През ХVІІ век, появата на международната сцена на нови могъщи държави, води до усложняване на системата на равновесие, за чиито модел теоретиците вече предлагат не „махалото”, а „механизма”, т.е. машината, всички части на която (големи и малки), са тясно свързани помежду си и еднакво необходими. През ХVІІІ век системата на равновесие отново бива модифицирана, във връзка с формирането на т.нар. „пентархия” (макар че самият термин започва да се използва едва след Виенския конгрес от 1815). Става дума за това, че, въпреки формалното равенство, на практика, държавите се различават една от друга по своята мощ и влияние на международната сцена. Така, за обозначаването на най-силните (най-вече във военно отношение) държави, през ХVІІ-ХVІІІ век, започва да се използва понятието „велика държава”. На практика, основен критерия за „величието” на една държава е нейната мощ и свързаната с това способност да влияе в определен регион и сама да може да се противопостави на евентуално нападение на някоя друга държава. Освен това, от значение е и участието на една или друга страна в по-значимите европейски конгреси. Именно великите държави определят, в крайна сметка, политическото лице на Европа. Но, ако през ХVІІ век, за ролята на велики (или поне на силни) държави претендират множество страни – освен Австрия, Англия и Франция, към тях могат да се причислят Османска Турция, Венеция, Испания, Холандия, Полша и Швеция, то през ХVІІІ век статутът на велика държава става по-определен и се свързва само с пет държави – Франция, Австрия, Англия, Русия и Прусия. Така, на мястото на сложната многосъставна система възниква т.нар. „пентархия”, т.е. петорката „велики държави”, в сравнение с които „обикновените” държави изглеждат толкова незначителни, че „теглото” им почти не се усеща, когато ги поставят на европейските „везни”. Оттук нататък, европейската политика и европейското равновесие се превръщат в проблем на взаимоотношенията между държавите от „пентархията”. В основата на равновесния механизъм пък заляга принципът на „конвенанса” (т.е. на съгласието, от френската дума convener – да се съгласиш), според който нарастването на една държава може да стане само със съгласието на другите и то при наличието на съответните компенсации в тяхна полза. Затова важна предпоставка за постигането на баланс се оказва измеримостта на основните елементи, формиращи държавната мощ. Като водещи критерии са именно количествените параметри и, на първо място, размерите на територията и числеността на населението. Докато между европейските държави не съществуват сериозни качествени различия (независимо дали те имат материален или духовен характер), механизмът на европейското равновесия може да работи, въз основа на „закона за площите и цифрите”. Практически израз на това равновесие и, в същото време, една от най-характерните черти на международните отношения през ХVІІ-ХVІІІ век е системата на краткосрочните и бързо променящи се съюзи.
Секуларизацията, отказът от религиозната солидарност във външната политика и ориентацията изключително към рационалния „държавен интерес”, водят до това, че практически всеки участник в системата може да влиза в съюзи с който и да било друг неин участник и да ги напуска веднага, след като постигне целите си. В резултат от това, системата (особено през ХVІІІ век) се оказва изключително подвижна, като не са редки случаите, когато смяната на съюзниците става буквално за един ден. Като цяло, международните отношения през ХVІІ-ХVІІІ век се отличават с висока степен на анархия и конфликтност, в резултат от което равновесието се формира от сблъсъка на противоборстващите страни и постоянно балансира на ръба на войната. Именно войната е основното „гориво”, с което работи механизмът на европейското равновесие. При това войната се приема за съвършено нормален и естествен инструмент на политиката. Прагът, отделящ мира от войната, е изключително нисък, а статистиката свидетелства за наличието на постоянна готовност той да бъде прекрачен – само две мирни години за целия ХVІІ век и шестнайсет – за целия ХVІІІ век. Накрая, още една характерна черта на Вестфалската система е нейният чисто европейски мащаб и характер. Именно европейските държави имат основно и определящо значение в международните отношения през ранния период на Новото време. На първо място, това е свързано с факта, че сред най-важните аспекти на Новото време е глобалният исторически процес на европейската експанзия, започнал още с Великите географски открития, в края на ХV век. В тази „европейска епоха”, която продължава чак до ХХ век, именно европейските държави изпълняват ролята на основна динамична сила, оказваща все по-силно влияние върху политическия облик на останалия свят. От друга страна, светът на неевропейските държави не познава някаква подредена система на международни отношения, подобна на европейската. В Азия, която в исторически план води пред Европа, продължават да съществуват големи държави – Османската империя, Китай, държавата на Сефевидите в Персия, империята на Великите Моголи в Индия. Само че тези държави са изолирани от останалия свят и връзките помежду им, по правило, имат локален, спорадичен и двустранен характер. В останалите континенти, местната държавност е развита изключително слабо или пък въобще липсва. В същото време, колониите по никакъв начин не се включват в очертаващата се система на европейското равновесие, т.е. те не се разглеждат нито като едно цяло с метрополията, нито като елементи от някаква отделна система на колониалното равновесие. Колониалният свят се разграничава от Европа и в международно-правно отношение: европейските договори не действат отвъд океана, освен ако това специално не се посочва, и войните в колониите не водят задължително до сблъсъци между европейските метрополии – така например, в англо-британския договор от Уайтхол (1686) изрично се фиксира, че дори в случай на война в колониите, в Европа между двете държави ще се запази „стабилен мир и неутралитет”. С други думи, системата на международните отношения е подчертано европоцентрична, неслучайно по онова време съдбите на колониите, по правило, се решават не толкова от директните сблъсъци отвъд океана, колкото в Европа. На практика, механизмът на равновесието (баланса) влиза в действие всеки път, когато някоя държава започва да претендира за регионална или европейска хегемония. Това става например, когато (в средата на ХVІІ век) Швеция – която по онова време е велика държава, опитва да установи пълен контрол върху Балтийския регион. В т.нар. Първа Северна война (1655-1660) против нея, макар и в различна степен, се обявяват Полша, Дания, Холандия, Бранденбург-Прусия, Австрия и Русия. Още по-ярък пример са четирите войни, водени от Людовик ХІV през втората половина на ХVІІ и началото на ХVІІІ век. Опасното засилване на един от участниците в системата, води до формирането на коалиция против него с участието на Англия, Австрия, Холандия, Свещената Римска империя, Португалия, Савоя и Бранденбург-Прусия. С течение на времето обаче, механизмът на равновесието започва да дава дефекти. На първо място, това е свързано с появата, през ХVІІІ век, на два изключително остри антагонизми, изместили на заден план традиционния френско-хабсбургски антагонизъм, който е основното противоречине през предишните векове. Става дума, най-вече, за англо-френския антагонизъм, в чиято основа е сблъсъкът в борбата за колонии. В тази връзка, историците понякога говорят за „Втора стогодишна война” между Англия и Франция, продължила от войните на Людовик ХІV до Виенския конгрес, през 1815. Вторият антагонизъм е между Австрия и Прусия, възникнал в резултат от войните за Австрийското наследство (1740-1748). Допълнителен фактор, усилващ кризисните тенденции в рамките на предишната система, става стремителният ръст на руската мощ, който, наред с австрийско-пруския антагонизъм, придава нова динамика на международните отношения в Източна Европа. Ако през предишните няколко века ролята на най-големия „смутител” на европейското спокойствие се играе от Франция, което пък превръща именно Западна Европа в основен възел на международните противоречия, настъплението на Русия по целия периметър на западните и граници я превръща в своеобразна „Франция на Изтока”. Според класическите представи за равновесието, възникването на подобна ситуация няма как да не провокира намесата на Франция и Англия. Във Франция, още от времето на Ришельо, е популярна идеята за т.нар. „източна преграда”, според която Париж следва да развива специални отношения с държавите от европейския Изток – Швеция, Полша и Турция, като използва връзките си с тях за сдържането или на Русия, или на германските държави. На свой ред, Англия се изявява като „главния механик” на европейското равновесие. Още през ХVІ век, английският крал Хенри VІІІ бива изобразяван с везна (на едното и блюдо е Франция, а на другото Австрия) в едната ръка и с тежести в другата. Насочвайки се към експанзия отвъд океаните, Англия винаги се стреми да разполага със сравнително спокоен и безопасен тил в Европа и вижда основния инструмент за това в системата за равновесие, която не допуска прекаленото усилване на която и да било държава. Нищо подобно обаче не се случва през последните десетилетия на ХVІІІ век. Ангажирани с колониалните си противоречия, Англия и Франция не съумяват да се противопоставят нито на успехите на Русия в сблъсъците и с Швеция и Турция, нито (и това е особено показателно) на такова извънредно и много сериозно засягащо европейското равновесие събитие, като подялбата на Полша. Като цяло, събитията в източната част на Европа, свързани с Полша, Турция и Швеция, могат да се разглеждат като свидетелства за кризата на системата на международните отношения, т.е. като криза на „пентархията” и равновесния модел. Вместо, осъществяващата се през по-голямата част на ХVІІІ век свободна игра на великите държави, чиито сумарен резултат е европейското равновесие, възникват две групи със слабо пресичащи се интереси – колониалните държави Англия и Франция и континенталните Австрия, Русия и Прусия.
Виенската система
Повреденият механизъм на европейската равновесие окончателно бива разрушен от Френската революция. Вестфалската система на международните отношение е отделена от тази, наложена от Виенския конгрес, от изключително наситеният със събития и идеи период на революциите и Наполеоновите войни (1792-1815). Самите създатели на Виенската система са изключително силно повлияни от революционните събития и осъществената от Наполеон европейска стратегия. И едното, и другото представляват съвършено нов опит, който обаче те се опитват тотално да отхвърлят. В същото време, през следващите десетилетия, много от провъзгласените от революцията идеи не толкова се отричат, колкото се използват. В по-широка перспектива, особеностите на развитието на международните отношения през ХІХ век произтичат най-вече от обстоятелството, че през този период се осъществяват принципни, фундаментални промени в живота на западното общество и държава. Тъй наречената „двойна революция” от края на ХVІІІ век, т.е. започналият в Англия промишлен преврат и Френската революция, се превръщат в начална точка за осъществяващия се през цялото следващо столетие процес на модернизация, в чиито ход традиционното съсловно аграрно общество бива изместено на историческата сцена от съвременната масова индустриална цивилизация.
Оттук нататък, международните отношения на Новото време, чието начало откриваме в „дипломацията на кралете” (т.е. на Стария режим), и които преминават през преходния период на революционните и Наполеоновите войни, вече се развиват в съвършено различна историческа среда, в коренно промененият свят на ХІХ век. В тази нова среда, самите международни отношения, в много свои аспекти, също търпят промени – като започнем от факторите на външната политика на отделните държави и свършим с цялата система на международните отношения. Огромно влияние върху външната политика започват да оказват три изключително важни тенденции, появили се в революционната епоха – демократизацията, национализацията и идеологизацията, както и качествено променената роля на икономическите фактори, като следствие от промишления преврат. В започващата епоха на демократизация, държавата, практически напълно бива лишена от традиционното си многовековна династична и религиозна основа. Постепенно се формира нова форма на държавност – т.нар. национална държава, предполагаща съвпадение на ареала на „единната и неделима” нация с държавните граници и участието на нацията в държавното управление. Тоест, в сравнение с ХVІІ-ХVІІІ век, в лицето на националната държава на международната сцена заявява за себе си съвършено нов персонаж – основаващата се на институциите, деперсонализирана, бюрократична държава. Възникналата през 1815 система на международните отношение е известна като Виенска, заради града, където се провежда конгресът, сложил край на Наполеоновите войни. По време на съществуването си, Виенската система търпи значителна еволюция, която променя почти до неузнаваемост облика и, като, в крайна сметка, води до тежка криза, чиито заключителен акорд става Първата световна война. Формулираният през 1815 нов ред в международните отношения, с течение на времето, се променя непрекъснато, модифицирайки се дотогава, докато не влиза в пряко противоречие с декларираните във Виена принципи. Основните етапи в промените на Виенската система са свързани с няколко важни събития от средата на века – революцията от 1848, Кримската война от 1853-1856, както и създаването, през 1871, на Германската империя и последвалият след това преход към система от съюзи. На практика, системата съществува в стриктно съответствие с принципите, приети във Виена, само в продължение на петнайсетина години, т.е. до 1830, поради което мнозина изследователи предлагат периодът до 1830 да се обозначава като „Виенска система”, а този след 1830 – като „Виенски ред”. Чак до споменатите по-горе събития от средата на века, развитието на Виенската система се характеризира като еволюционно, докато целият последващ период би могъл да се дефинира като „кризисен”. От гледна точка на ефективността на системата е показателно, че ако до 1848, не се води нито една война между великите държави, през следващите 30 години всяка от тях поне веднъж воюва с някоя от останалите. За да се разбере тази еволюция, от ключово значение са елементите на системата, както и принципите на функционирането и. Основата на Виенската система (както и на Вестфалската, преди нея) се формира от великите държави. От една страна, се запазва основният критерий за причисляването на една или друга държава към клуба на „великите” – нейната военна мощ. В същото време, заради общата тенденция към „икономизиране” на външната политика, на практика, се появява и друг критерий за причисляването на една държава към „великите” – величието на държавата вече не е възможно без тя да притежава и „велика” икономика. Великите държави, въпреки равния си статут, и преди това се различават по фактическата си тежест на международната сцена.
През ХІХ век обаче, под влияние на Индустриалната революция, която придава непозната динамика на икономическото развитие, диференциацията между великите държави, от гледна точка на потенциала на тяхната мощ, започва да става по-отчетлива и, едновременно с това, по-малко статична. За разлика от миналото, издигането на някоя страна до групата на първостепенните велики държави или, напротив, понижаването на нейния статут, е свързано не толкова с промяната на дългосрочните количествени параметри (и, в частност, на територията и населението), колкото с далеч по-динамичния фактор на нейната нарастваща икономическа мощ. От момента, когато (на конгреса в Аахен, през 1822) Франция отново е призната за велика държава, европейската система възстановява привичния си облик на „пентархия”, разбира се, с някои, подразбиращи се, вътрешни особености. В тази система има две велики държави (Англия и Русия), които по своя статут превъзхождат всички останали, благодарение на изгодното си геополитическо положение, потенциала на държавната си мощ и провеждането на ефективна външна политика извън пределите на Европа. След Кримската война, Франция отново започва да претендира за ролята на европейски лидер, докато Прусия и Австрия, чието геополитическо положение е доста уязвимо и които са обременени от съперничеството си относно решаването на германския въпрос, представляват двата най-слаби елемента на „пентархията”. През втората половина на ХІХ век, броят на участниците във Виенската система нараства поради друга фундаментална тенденция в развитието на международните отношения – „национализацията”. В частност, появяват се много нови национални държави в региона на Балканите. Но най-важни са промените в самия клуб на великите държави, а именно – създаването на германската и италианската национални държави. С появата на Италия, европейската система за първи път включва шест велики държави, а обединението на Германия и нарастващата и икономическа мощ и осигуряват една от водещите роли сред великите сили на континента. Накрая, нещо съвършено ново е появата, на границата на ХІХ и ХХ век, на неевропейски велики държави, в лицето на САЩ и Япония. Със самия факт на съществуването си, те ерозират представата, че великите държави представляват някаква определена система, доколкото тази система възниква в европейските реалности и всички алгоритми на функционирането и са чисто европейски. Тоест, за броени десетилетия Виенската система се променя фундаментално. Така, от гледна точка на състава на участниците в нея, тя се превръща от „пентархия” в „хексархия”, тежестта и статута на отделните държави бързо се променя, а появата на САЩ и Япония в ролята на велики държави съвършено нагледно демонстрира, че Виенската система не е в състояние да изпълни основната си функция – да организира взаимоотношенията между великите държави, както и, че глобализацията на международните отношения извежда тези отношения на ново качествено равнище – появата на световна система. Споменатата по-горе липса на войни, като критерий за ефективността на Виенската система, сама по себе си илюстрира нейната необичайност, в сравнение с миналото – защото, през ХVІІ-ХVІІІ, век именно войната играе ролята на основен регулатор на европейското равновесие, като фундамент на системата на международните отношения. Затова е важно да разберат принципните подходи, от които се ръководят създателите на Виенската система. Участниците във Виенския конгрес не си поставят за задача да определят развитието на международните отношения за много десетилетия напред. Затова, решавайки конкретната задача за ликвидиране на „френската заплаха” и формулиране на следвоенното устройство на Европа, дипломатите се ръководят от идеи, които, в по-голямата си част, произтичат от изискванията на конкретната ситуация, но, както се оказва, притежават различен радиус на действие – някои от тях са лишени от политическа перспектива, други обаче се съхраняват и именно те гарантират жизнеспособността на Виенската система. Един от тези принципни подходи е идеята за реставрацията. При това, в никакъв случай не става дума за възстановяване не предреволюционния модел (най-малкото защото това би означавало опасност от нова революция). Директен отговор на революционния опит са свързаните помежду си принципи на легитимизма и монархическата солидарност, които трябва да укрепят позициите на монарсите в европейските страни и, със съвместни усилия, да не допуснат разпространението на нови революционни движения. Заслугата на Виенския конгрес обаче, до голяма степен, е тъкмо в това, че той не се ограничава с директни отговори на предизвикателствата на революцията, а предлага и много по-гъвкави варианти за реакция срещу опита на Революцията и Наполеон.
Ново разбиране за европейското равновесие
Особено важно, в това отношение, се оказва новото разбиране за равновесието. Виенският конгрес се отказва от предишното, монархическо разбиране за баланса. Характерни за „новото равновесие” са няколко неща. След отличителните му особености е обвързаността с вътрешнополитическата ситуация в отделните европейски държави. Може да се каже, че формиралата се във Виена система се основава на двойнственото разбиране на равновесието, като вътрешно и външно, когато в субекти на системата се превръщат държавите, чието вътрешно развитие се стабилизира, използвайки провъзгласения на конгреса принцип на легитимизма.
Друга характерна черта на „новото равновесие” е усилването на субективния, действения момент: отсега нататък системата се регулира съвсем съзнателно. Като това регулиране на системата на равновесие се осъществява, на първо място, с помощта на други две нововъведения. Първото е възприетата практика на провеждане на конференции и конгреси, които фактически се свикват с цел периодичната профилактика на системата. Второто пък е принципът на интервенцията. Ако през ХVІІІ век, правото на намеса във вътрешните работи на суверенните държави се отхвърля категорично, на Виенския конгрес и свързаните с него конференции се декларира правото на великите държави да осъществяват интервенция в интерес на собствената си сигурност и на европейския мир. Може да се каже, че в правото на интервенция особено нагледно се проявява разликата между „новото равновесие” (с характерното за него съзнателно регулиране и обвързаността му с вътрешната политика) и „старото”, което е механично и ограничено в рамките на външната политика. Накрая, в още едно средство за съхраняване на мира и, в същото време, в една от най-съществените особености на Виенската система се превръща принципът за „европейския концерт на силите”. В основата му е представата, че равновесието на международната сцена трябва да произтича не само от противопоставянето между различните държави, но и от съгласието между тях. „Европейският концерт” подразбира постигането на съгласие между великите държави (т.е. на европейския свят). В името на съхраняването на единството между тях, те следва да направят определени отстъпки и компромиси, дори във вреда на собствените си интереси, стига това да не поражда директна заплаха за статута им на велики държави. Въпреки че принципът на конкуренцията се запазва като една от основите на международните отношения, за първи път толкова ясно се изтъква ценността на друг изключително важен принцип – този на сътрудничеството, а и самата система (като никога дотогава) се възприема като едно относително цяло.
Първата половина на ХІХ век е белязана от многобройни примери за подобно сътрудничество, както по редица принципни и дългосрочни въпроси, така и при решаването на конкретни проблеми на международните отношения – гръцкият, белгийският и т.н. Така, вместо „равновесието на противопоставянията и компенсациите”, характерно за ХVІІІ век, през следващото столетие се налага „равновесието на сдържането и компромиса”. За първи път европейската система бива организирана превантивно като стратегическо равновесие, поддържано от всички държави, което изключва възможността от нечия хегемония. През десетилетията след Виенския конгрес, „европейският концерт” заема централно място в дипломатическата преписка и, въпреки че никога не е съществувал като някакъв съвършено ясен механизъм, все пак изиграва много значителна роля за успешното функциониране на Виенската система. През първите десетилетия от съществуването си, тази система запазва най-характерната черта на структурата на международните отношения от предишните векове – наличието на слаб център и на силни флангове. Нещо повече, двете флангови държави – Англия и Русия, дотолкова укрепват позициите си, че някои анализатори говорят, в тази връзка, за появата на своеобразна система на „поделената хегемония”, която обаче не се характеризира с биполярен антагонизъм, именно благодарение на принципа на „европейския концерт” и наличието на редица посреднически институции. В същото време, сред най-важните постижения на Виенската система е новата организация на европейския център. В продължение на столетия, слабият европейски център изпълнява функцията на своеобразен „амортизатор” във взаимоотношенията на великите държави, давайки широки възможности за постигането на компромис между тях за своя сметка. В същото време обаче, тази военно-политическа слабост провокира апетитите на по-силните съседи и води до постоянна заплаха от война. На Виенския конгрес е създадена конструкция, която запазва положителните и отстранява отрицателните страни на слабия европейски център – Германският съюз. Структурата му е така устроена, че той се оказва твърде слаб за да осъществи агресия, но пък достатъчно силен за да се противопостави на евентуална агресия срещу себе си. Така, Германският съюз не само гарантира мира в центъра на Европа, но и оказва сдържащо и стабилизиращо въздействие върху системата, като цяло, изпълнявайки една, макар и пасивна, но необходима роля. Периодът от 1848/1856 до 1878 е кризисен за Виенската система. В основата му са революционните събития от 1848 и Кримската война (1853-1856). Виенската система има монархическа легимистка остона и цели, на първо място, да не допусне нова голяма европейска война. Опитът от предшестващите години сочи, че подобна война, може да бъде породена или от избухването на революция, или от стремежа на някоя велика държава към хегемония, или пък от самия хаотичен характер на предишната система, изградена върху баланса на силите. От общия стремеж да се избегне войната, произтича и идеята за „европейския концерт”, т.е. за относителния консенсус, призван да преодолее анархичния характер на международните отношения. Събитията от 1848 слагат началото на бързо задълбочаващата се през следващите години ерозия на Виенската система, тъй като прекъсват, уж неразривната връзка между революцията и войната. Новият „кръстоносен поход за свобода” – т.е. общоевропейската революционна война по модела на 1792, перспективата за чието повтаряне толкова плаши европейските монархии, не се случва и този факт, сам по себе си, поставя под съмнение необходимостта от солидарност между държавите, лишавайки я от нейния най-важен фундамент. В същото време, революцията от 1848 не води до пълния крах на Виенската система, доказателство за което е, на първо място, възстановяването на териториалното политическо статукво, именно въз основа на договореностите от 1815. Основното обаче е, че 1848 демонстрира, че масите са много по-малко податливи на революционния радикализъм, отколкото се смята, и, че с революцията може да се сътрудничи и да се постигне споразумение. Това обаче означава, че заедно с контрареволюционната солидарност изчезна и наддържавната идея, която би могла да се дефинира като „общоевропейски интерес”. Въз основа на опита от революцията от 1848, великите държави стигат до определени изводи.
„Реалната политика”
Така, „европейският концерт” бива заменен от т.нар. „реална политика”. Самият термин „реална политика” влиза в обръщение след появата, през 1853, на книгата „Принципите на реалната политика”, чиито автор е бившият стенограф на Франкфуртското национално събрание Людвиг фон Рохау. „Реалната политика” означава отказ от сътрудничеството за сметка на реализацията само на собствените интереси; опора на реалните дадености и факти, както и на трезвото пресмятане на риска; отричане влиянието на неполитическите ценности (морал, идеология, религия) върху политиката. Ключово значение придобива силата и мощта на държавата, в резултат от което присъстващата във Виенската система императивна необходимост от постигането на консенсус се възприема като пречка за свободното разгръщане на силата.
В същото време, ново звучене придобива идеята за нацията, или, ако използваме езика на онази епоха, т.нар. „принцип на националностите”. Без да е фиксиран в някакви международни документи, този принцип (благодарение на широкото разпространение на националната идея, смяната на поколенията в политиката и т.н.) постепенно се превръща в също толкова приемлив за всички аргумент, какъвто доскоро е бил легимизмът. За международните отношения това, в частност, означава, че се променя самата представа за държавата и нейните граници. В миналото легитимността на границите се обосновава с историческото право, географския релеф или реалното съотношение на силите. Сега обаче, национализмът предлага ново разбиране за границите – държавните граници трябва да бъдат граници на отделните нации, като многонационалните държави започват да се смятат за „противоестествени” и (ето как се променя и представата за легитимност) за нелегитимни образувания. Съчетанието на „принципа на националностите” и „реалната политика” води до това, че в практическия дневен ред отново биват поставени въпросите, които създателите на Виенската система предпочитат да заобиколят или пък им дават отрицателен отговор – италианският, германският, полският, източният. А в начин за разрешаването на повечето от тях се превръща именно онова, което за чието избягване, до голяма степен, е създадена и самата Виенска система – войната между великите държави. Ако събитията от 1848 разрушават контрареволюционната солидарност между държавите, Кримската война унищожава съществуващото, през целия период след Виенския конгрес, своеобразно табу върху използването на сила в отношенията между тях. Така е поставено началото на един специфичен и единствен по рода си период в историята на международните отношения, когато, след няколко десетилетия на пълно въздържане от водене на войни, всички без изключение велики държави, в продължение на петнайсетина години, воюват помежду си.
Така, след Кримската война, в която участват Русия, Англия, Франция и Османската империя, следва войната на Франция и Пиемонт против Австрия (1859), Австро-пруско-италианската война (1866) и Френско-германската война (1870-1871).
Войните между великите държави отричат самата същност на концепцията за „европейския концерт”, а политическите им резултати и, на първо място, появата на обединена Германия и обединена Италия, на практика, бележат краха на създаденият във Виена „ред от 1815”.
Великите държави се отнасят по различен начин към перспективите за съхраняването на Виенската система. Най-голям привърженик на запазването и е Хабсбургската монархия, тъй като заложеното в основата на Виенската система отхвърляне на „принципа на националностите” и легитимизмът идеално се съчетават с вътрешната структура на Австрия, чиито многобройни националности са обединяват най-вече от фигурата на императора. Русия също е сред основните опори на Виенската система, но ерозирането на позициите и в Европа, в резултат от Кримската война (т.нар. „Кримска система”), я принуждават също да поиска ревизия на съществуващия европейски ред. На свой ред, нагърбвайки се с амбициозната програма за обединяване под своя власт на всички германски земи, Прусия също се отказва от идеята за съхраняването на Виенската система. Що се отнася до Франция, тя от самото начало играе ролята на основна „ревизионистична” сила, тъй като смята установения европейски ред за насочен, на първо място, против самата нея. След като 1848 демонстрира колко несъстоятелни са били страховете от революцията, а 1856 води до дългосрочното отслабване на Русия, Англия вече не вижда смисъл от поддържането на тесни връзки с континента. Така в нейната външна политика настъпва ерата на т.нар. „блестяща изолация”, чиято най-характерна черта е отказът от сключването на каквито и да били дълготрайни съюзи. В най-важно събитие през втората половина на ХІХ век пък се превръща появата на италианската и германската национални държави, методите и резултатите от чието създаване, по същество, бележат краха на политическите и международно-правните основи на Виенската система. Вече не „европейският концерт”, с неговата колективна отговорност за запазването на мира, а агресивните изолирани войни определят и променят облика на Европа, като резултатите от тези войни са в крещящо противоречие с духа и буквата на Виенския конгрес и неговите правни основи и дори не се санкционират на някакъв конгрес или конференция на великите държави. Ролята и мястото на новите държави в Европа и, в по-широк план, проблемът за гарантиране стабилността на системата в епохата, когато „европейският концерт”, на практика, вече не съществува (а участващите в него държави действат все по-самостоятелно), определят новия дневен ред на Европа. Като решение на тези проблеми, канцлерът на Германската империя Бисмарк предлага нещо съвършено ново – създаването на система от дълговременни съюзи. Става дума за смяната на цели епохи в историята на международните отношения. Виенската система заменя международните отношения на Стария ред с тяхната вяра в естественото и почти автоматично постигане на равновесие, с тяхната анархия и висока степен на конфликтност. През последните десетилетия на ХІХ век пък се изчерпва и самата Виенска система с нейната контрареволюционнна и антинационална насоченост, със стремежа и към консенсус и колективни действия. При това обаче, не се наблюдава връщане към анархията на конкуриращите се помежду си държави, тъй като системата се сдобива с нова международно-правна и фактическа основа, под формата на дълговременните съюзи, създадени от Бисмарк. Той изгражда цяла система от противоречиви и припокриващи се съюзи, като идеята му е, че самият този противоречив характер на системата трябва изглажда реалните противоречия между държавите. Системата допуска възникването на конфликти, но не и на война, допуска германското лидерство, но не и германската хегемония. Самият Бисмарк дефинира целта на своята система така: „единият меч да държи другия в ножниците”, т.е. тази цел е сигурността и съхраняването на статуквото в Европа, от нарушаването на което, според него, би пострадала най-вече Германия, предвид географското и положение в центъра на Европа и политическото и положение като „нарушител на равновесието”. В същото време обаче, въпреки виртуозните политически умения на Бисмарк, системата му се оказва временно явление и е обречена на провал. Както е известно, Първата световна война е предшествана от радикална трансформация на силите в Европа, в чиято основа е тоталното изместване на осите на традиционните съюзи и дълговременни връзки на континента. Окончателно се разпада връзка между Петербург и Берлин, която, с известни прекъсвания, съществува още от 1813, в същото време се смекчават или разрешават англо-френските и англо-руските противоречия, определяли в продължение на дълги десетилетия облика на Европа, като на тяхно място се появява Антантата – този странен съюз между трима доскорошни заклети врагове.
На фона на изчезващите традиционни антагонизми, решаващо значение придобива появата на един нов – този между Англия и Германия. В крайна сметка, именно противоречията с Германия, са в основата на формирането на Антантата. Конкретен израз на всички тези структурни промени става противопоставянето между двата големи европейски съюза. Това е крайният резултат от развитието на международните отношения в продължение на два и половина века: от стихийния силов баланс през ранния период на Новото време, през „европейския концерт”, през по-голямата част на ХІХ век, през взаимното проникване и регулиране на системите от съюзи по времето на Бисмарк, европейската система стига до простия дуализъм между силите. Също както по времето на противопоставянето между Бурбоните и Хабсбургите, в метафора на европейската равновесие се превръща не сложният механизъм, не съзвучието на „концерта”, нито пък „жонглирането” с великите държави на Бисмарк, а отново везните, при които едната сила уравновесява другата. Нито един от двата европейски блока не е монолитен – между участниците и в Тройния съюз, и в Антантата съществуват много сериозни противоречия и те далеч не винаги са склонни безусловно да се подкрепят (както например Англия няма никакво желание на подпомага действията на Русия на Балканите, нито пък Австро-Унгария е склонна да подкрепи колониалните проекти на Германия). Напротив, налице са достатъчно примери за сътрудничество между държави, членуващи в различни блокове. Без съмнение обаче, доминира една друга тенденция, а именно страхът да не загубиш съюзника си. Опасявайки се да бъдат изоставени от съюзниците си на произвола на съдбата, пред лицето на противниковата коалиция, европейските държави все по-често демонстрират готовност да направят всичко възможно за да гарантират монолитността на собствения си блок. В резултат от това, съюзите губят своята гъвкавост, а сложната европейска система окончателно бива редуцирана до елементарен дуализъм на силите, взаимоотношенията между които се определят от логиката на конфронтацията и безусловната подкрепа на партньора. Наличието на два блока стеснява възможностите за маневри, характерни за многополюсните международни отношения. От друга страна, не се появява и характерната за двуполюсната система предсказуемост, тъй като съюзите на са достатъчно вътрешно сплотени, интересите на участниците в тях се разминават и липсва единна политическа воля. Тъкмо наличието на известна вътрешна неопроделеност на съюзите прави международната ситуация потенциално опасна, тъй като, от една страна, съществува опасност да бъдеш въвлечен от съюзника си в някакъв локален конфликт, придавайки му, със самия факт на своето участие, европейски мащаби, а от друта страна – никой не може да е напълно сигурен в партньори си и, опитвайки се да го задържи до себе си, често е принуден да го поддържа докрай.
От принципно важно значение е и фактът, че с течение на времето съюзите все повече губят първоначалния си отбранителен характер. Този агресивен поврат е свързан с други характерни черти на развитието на международните отношение в навечерието на Първата световна война – оръжейната надпревара, специфичните нагласи в общественото мнение и почти непрекъснато редуващите се международни кризи. Напрежението в Европа е следствие на продължителните структурни противоречия на континента – англо-германското, френско-германското, австро-руското и т.н. Кризите пък създават спусковия механизъм за трансформирането им в голяма война. А изстрелът в Сараево просто задейства този механизъм.
* Авторът е доцент в Московския държавен университет „Ломоносов”
{rt}
