19
Чет, Сеп
24 New Articles

Преоткривайки Спикмън

брой5 2009
Typography

От 80-те години на миналия век насам, както академичните среди така и аналитичната общност, занимаващи се с международните отношения и политическата теория, демонстрират нарастващ интерес към класическата геополитика. От една страна, в своите стратегически студии, редица водещи изследователи, като Колин Грей и Джофри Слоън във Великобритания, или Маккъбин Оуън и Френсис Симпа в САЩ, изрично посочват необходимостта от преоткриването на класическите автори. Те се опитват да докажат, че класическата геополитическа мисъл продължава да бъде изключително полезен инструмент за анализ на отношенията между големите и по-малки сили в епохата след края на студената война, както и, че географията си остава най-важния фактор в международните отношения, тъй като е „най-постоянния” и, в крайна сметка, „неизбежен”, въпреки фундаменталните промени във взаимоотношенията между човека и Земята, свързани с новите военни, транспортни и комуникационни технологии.

От друга страна, представителите на т.нар. „критична геополитика” (съвременно постмодернистко течение в англо-американската политическа география, чиито основател  е американският професор Джерард ОТол – б.р.) публикуваха множество задълбочени изследвания, които, наред с обективните биографични трудове, помагат на съвременните учени да разберат по-добре културните корени, предубежденията и теоретичните ограничения на класическата геополитика.

В същото време, както привържениците на „неокласическия”, така и тези на „критичния” подход към геополитиката, по правило, концентрират вниманието си върху трудовете на сър Халфорд Макиндер (Blouet 1987, 2004; Gray and Sloan 1999; Loughlin 1994; O’Tuathail 1996) и, в по-малка степен, към пренебрегваните доскоро геополитически тези на Алфред Маън (Sumida 1997, 1999). Като последица от това, днес теоретичните и аналитични изследвания на големия американски геополитик от холандски произход Никълъс Спикмън (1893-1943) си остават сравнително непознати и не са преосмислени в контекста на съвременните условия.

Въпреки че Спикмън традиционно се смята за един от най-значимите и влиятелни геополитически мислители, твърде често творчеството му се свежда до прословутата идея за „Римленда”, която се противопоставя на тезата на Макиндер, поставящ акцента върху стратегическото значение и роля на „Хартленда”. Освен това, в повечето статии и изследвания, посветени на класическата геополитика, идеите на Спикмън се разглеждат в светлината на прословутия труд на Макиндер за „географската ос на историята”. Затова в настоящата статия ще се опитам да представя на читателите цялото богатство на теоретичното наследство, оставено ни от Никълъс Спикмън, оригиналният характер на идеите му и неговата далновидност. Нещо повече, ще се опитам да покажа, макар и съвсем сбито, че дълбокият анализ на политическото и стратегическо значение на географията, който Спикмън прави, продължава и днес да представлява великолепно въведение към методологията на геополитиката.

„Другият Спикмън”

Именно във връзка с очертаните по-горе цели на настоящата статия, няма да акцентирам върху значението на идеята за „Римленда” в интелектуалното наследство на Спикмън. И тъй като би било очевидно некоректно да се пренебрегне огромното влияние на тази идея върху американското (и западното, като цяло) стратегическо мислене през втората половина на ХХ век, бих препоръчал на читателите да се обърнат към публикувания за първи път година след смъртта му (т.е. през 1944) фундаментален труд „Географията на мира”, както и към серията от изследвания, посветени на класическата геополитика, за да добият реална представа за значението на неговата най-известна геополитическа и стратегическа хипотеза. В тази връзка, не мога да не спомена новаторската статия на Майкъл Джераси, посветена на реалното и мнимо влияние на идеите на Макиндер и Спикмън върху американската „стратегия на сдържането” в годините на студената война (Gerace 1991).

Ранните геополитически трудове на Спикмън

И така, вместо върху тезата за „Римленда”, ще концентрирам вниманието си върху по-ранните геополитически трудове на Спикмън и най-вече върху две големи статии, които той публикува през 1938 и 1939, и които са озаглавени, съответно, „География и външна политика” и „Географските цели във външната политика”. В тези две есета, холандско-американският професор се стреми да даде собствен отговор на географско-политическия анализ на Фридрих Ратцел за условията, от които зависи мощта и величието на една държава. В по-общ план, двете знакови статии на Спикмън, могат да се приемат като англо-саксонския „островен” отговор на германската геополитика, в смисъл, че авторът се ангажира първоначално с анализа на т.нар. Kleingeopolitik (Wilkinson 1985), преди да се заеме с глобалните геостратегически съображения (Grossgeopolitik), което прави, през 1942, с книгата си „Американската стратегия и световната политика”.

Както е известно, англо-американските геополитици, и особено Хилфорд Макиндер, концентрират вниманието си предимно върху „глобалната геополитика”, чието въплъщение е и прословутият труд на Макиндер за „Географската ос на историята”. За разлика от нея, т.нар. Kleingeopolitik (т.е. „малката геополитика”) се занимава с анализ, на микро ниво, на географските основи на държавната мощ (Parker 1998). С други думи, държавата се разглежда като „аналитична единица”. Както е известно, в края на 30-те германската геополитическа наука преживява разцвет, най-вече благодарение дейността на Мюнхенската школа и нейното изключително популярно списание Die Zeitschrift fur Geopolitik. Спикмън усеща, че англоамериканската научна общност следва да отговори на тезите на германските автори, които му изглеждат прекалено повлияни от нацистката идеология, както и, че утвърждаването на разбирането за влиянието на политико-географските фактори върху държавната мощ и международните отношение се е превърнало в належаща задача на американските геополитици.

Географските основи на мощта

Макар че цитира множество геополитически трудове, публикувани в Германия, тезите, които Спикмън развива в есето си „География и външна политика”, са повлияни не толкова от тях, колкото от идеите на американския геополитик адмирал Алфред Маън. През 1890, Маън пише фундаменталния си труд „Влиянието на морската сила върху Историята, 1660-1783”, в която твърди, че географското положение, големината на територията, топографските особености и числеността на населението, наред с „характера на съответния народ” и на неговото управление, до голяма степен, обуславят потенциала на една или друга държава да се превърне в морска сила. В статията си, писана през 1938, Спикмън споделя теорията на Маън за географските основи на държавната мощ, посочвайки, че „факторите, определящи политиката на държавите, са много. Те са постоянни и временни, очевидни и скрити, като особено важни сред тях, освен географският фактор, са гъстотата на населението, икономическата структура на страната, етническата структура на народа, формата на управление и дори предразсъдъците, от които обикновено страдат външните министри” (Spykman 1938:28).

Критик на „географският детерминизъм”

Както става ясно от цитираното по-горе, Спикмън със сигурност не може да се причисли към „географските детерминисти”. Той действително определя географския фактор като най-важен, но не и като единствения важен фактор, влияещ върху международната политика и отношенията между силите. В тази връзка, Спикмън уточнява (Spykman 1938:30), че: „Географията на една страна е по-скоро материал, отколкото причина за нейната политика. В същото време обаче, географското положение на страната не може да се игнорира от онези, които формулират нейната политика. В това отношение, характеристиките на териториите са оказвали влияние върху тях в миналото и ще продължат да оказват такова влияние и в бъдеще”.

Историята

Подобно на всички останали сериозни геополитически анализатори, Спикмън търси обосновката на своя метод в историята, особено в по-далечната. Всички примери, които той дава в своите, писани през 1938 и 1939 фундаментални статии, са взети от историята, а не са просто плод на теоретични умозаключения. Подобно на адмирал Маън преди него, Спикмън посвещава значителна част от теоретичното си въведение към същността на геополитиката, на влиянието, което размерите на територията и нейното разположение оказват върху политическата и стратегическа история на държавата. Той уточнява, че „макар размерът на територията, сам по себе си, не гарантира мощта на държавата, означава наличието на потенциал за такава мощ”, доколкото геополитиката отчита влиянието не само не географския, а и на много други фактори (теза, широко възприета и от редица съвременни автори, като например Рендъл Колинс или Франсоа Тюал). Размерът на територията означава мощ дотолкова, доколкото „е еквивалентен на наличието на повече обработваема земя, т.е. и на по-голяма човешка маса, което пък обяснява, защо в миналото повечето големи континентални сили следват политика на териториална експанзия. След Индустриалната революция обаче, силата на държавата все повече започва да се идентифицира с нейната индустриална мощ. Така, природните ресурси и суровините, както и индустриалната организация, се превръщат в предпоставки за постигане на по-голяма мощ, без значение дали по суша или по море. Въпреки това, размерите на територията продължават да играят важна роля, в смисъл, че колкото по-голяма е територията на една държава, толкова по-голям е шансът тя да покрива различни климатични и топографски зони, което пък и осигурява повече и по-разнообразни ресурси и икономически възможности” (Spykman 1938:32).

Формата и топографията на територията

Размерът може максимално да бъде оползотворен, само ако върху територията се упражнява „ефективен централизиран контрол”, благодарение, най-вече на „ефективната комуникационна система от центъра към периферията” и „липсата или успешния баланс на центробежните сепаратистки сили”. Спикмън обаче посочва, че дори и за създаването на модерна и ефективна система от комуникации, географските особености са от ключово значение, тъй като формата и топографията на територията, до голяма степен, обуславят и комуникациите. Той посочва редица примери за стратегии, целящи преодоляването на естествените прегради и оптимално използване на териториалния потенциал, от древната, средновековната и новата история на Европа, но също и от тази на Америка или Азия (Spykman 1938:36). Спикмън подчертава, че от военно-стратегическа гледна точка, „размерът е от първостепенно значение, като елемент на отбраната, особено ако жизненоважните центрове на държавата са значително отдалечени от границите и”, давайки като пример организацията на руската отбрана при нашествието на Наполеон, както и други подобни случаи (Spykman 1938:32).

Двете свръхсили

Десетилетията, последвали годините, през които Спикмън пише своите трудове, потвърждават неговите тези. Така, през индустриално-технологичната ера на студената война, двете свръхдържави действително разполагат с много големи територии: САЩ и СССР, докато друга много голяма държава – Китай с бързи стъпки се доближава до този статут. От друга страна, сравнително малки държави, с голям индустриален потенциал, макар и да запазват позициите си на средно големи сили (Германия, Япония, Франция, Великобритания или Израел) със сигурност не могат да се конкурират с гигантите за световна доминация. Тоест, онова, което класиците на геополитиката доказват по отношение на аграрните държави, се оказва теоретически валидно и за политиката през целия ХХ век – с известни корекции, разбира се. Нещо повече, размерите, формата и топографските особености на съветската територия, за пореден път гарантират на Русия необходимата стратегическа дълбочина и отбранителна мощ по време на Втората световна война, обърквайки заложената в прословутия План Барбароса офанзивна стратегия на Третия Райх. В същото време, Спикмън показва как, когато към териториалните размери и ресурсите се добави и достатъчна технологична мощ, това може да гарантира на държавата (или на съюза от държави) статут на велика сила, предсказвайки още през 1938, че в рамките на следващия половин век конфедерацията от европейски държави би могла да се присъедини към „куадрумвирата от велики сили”, включващ САЩ, СССР, Китай и Индия. В това отношение, Спикмън се оказва смайващо точен, доказвайки способността си вижда далеч отвъд собственото си време.

Значението на географското положение

Може би най-интересната част от теоретичните геополитически постановки на Спикмън е онази, посветена на значението на географското положение за потенциалната мощ на държавата. „Разположението на една държава може да се опише от гледна точка на положението и в света, т.е. по отношение на континенталните маси и океаните на планетата, като цяло, или пък от гледна точка на регионалното и положение, т.е. по отношение на територията на други държави и непосредствено прилежащите и територии. Първото описание ще използва параметри като географска дължина и ширина, а също височина и отстояние от моретата, докато второто ще касае отношенията с околните зони, разстояния, комуникационни линии и природата на граничните територии” (Spykman 1938:40).

Геополитическата промяна

По-нататък, Спикмън анализира ключовото значение на геополитическата промяна, т.е. как през различните исторически периоди се е променяло мястото на определени зони или ресурси. В тази връзка той посочва, че „Едно пълно описание на географското положение на държавата следва да включва анализ на значението на отделните, свързани с това положение факти, тъй като, макар че самото географско положение не се променя, промяната на такива, свързани с него елементи, като средствата за комуникация, комуникационните маршрути, военната техника и световните силови центрове, изисква оценката на това положение да се направи, като съответната зона се разглежда едновременно по-отношение не само на географската, но и на историческата системи”.

Важността на една толкова значима постановка, трудно може да се подценява. Защото тя показва, колко неоснователни са често отправяните обвинения към класическата геополитика, че е подчинена на „географския детерминизъм” или пък, че просто е „остаряла и демодирана”. В същото време обаче, ни помага да преоткрием „другия” Спикмън, т.е. блестящият анализатор на географските основи на държавната мощ, чиито ключови тези далеч не се изчерпват само с прословутата „теория за Римленда”.

Северноатлантическият басейн

Анализът на Спикмън за относителното разположение на великите сили, през 1938, го води до заключението, че „днес Северният Атлантик е най-благоприятната зона, в която би могла да е разположена една държава”. За разлика от Макиндер, той е убеден, че географското положение дава именно на САЩ (разположени в Северния Атлантик), а не на Русия, решаващо стратегическо и икономическо предимство. Въпреки, че тезата на Макиндер за „Хартленда” (Mackinder 1904, 1919) си остава шедьовър на геополитическото мислене и въпреки че възходът на Москва и статутът и на свръхдържава, до голяма степен, е предвиден от него, британският геополитик очевидно недооценява (поне до 1943) силовият потенциал на САЩ и нарастващото значение на Северноатлантическия басейн (Mackinder 1943). В същото време, Спикмън пророкува и неизбежното повишаване значението на Тихия океан като ключов маршрут на световната търговия. Той е убеден, че макар докато Тихият океан действително се превърне в конкурент на Атлантическия ще измине много време, „относителната позиция” на двата океана ще се променя именно в негова полза (Spykman 1938:42).

Пророчествата на Спикмън

Като доказателство за способността на Спикмън да предвижда развитието на събиията, можем да цитираме някои епизоди, на които обръща внимание Дейвид Уилкинсън – един от малцината учени, който изследва ранните трудове на Спикмън и неговата биография. През 1942, т.е. през най-трудния период на Втората световна война, той публично декларира неконвенционалните си виждания за следвоенната американска дипломация. Спикмън например е убеден, че след бъдещия разгром на Германия и Япония, и двете държави следва да бъдат включени в доминиран от САЩ антисъветски алианс, тъй като в резултат от поражението им Москва би се сдобила с прекалено силни позиции в Евразия. Така, той предвижда края на съветско-западния съюз и формирането на Западен съюз, насочен срещу Москва, чиято централна ос е разположена именно в Северния Атлантик. Ще припомня, че Спикмън лансира подобна теза по време, когато антигерманската и антияпонска пропаганда е достигнала върха си в САЩ, а Вашингтон затвърждава съюза си със Съветите срещу Тристранния пакт (Williamson 1985:83-86). Разбира се, не всички предвиждания на Спикмън се превръщат в реалност. Така например, през 1942, той прогнозира, че след края на войната Великобритания ще бъде третата световна сила, наред със САЩ и СССР, както и, че Германия ще оцелее като световна сила, за сметка на Франция (Williamson 1985:85). Въпреки това обаче, списъкът на сбъдналите се пророчества на Спикмън си остава впечатляващ.

Териториалните ресурси и предимствата на геополитическото положение

Показателно е, че американският социолог Рендъл Колинс, който в края на 70-те лансира блестящата си геополитическа теория, с която предсказа резултата от студената война, също включва териториалните размери, количеството ресурси и географското положение сред основните геополитически фактори, определящи развитието на света (Collins 1981, 1986). И макар че никъде не цитира статията на Спикмън от 1938, той признава значението на класическата геополитика, поставяйки я в основите на използвания от самия него геополитически подход. За Колинс, териториалните ресурси и предимствата на геополитическото положение, представляват двете фундаментални геополитически предимства на световната сила, като според него с течение на времето значението им в това отношение само ще нараства. В ранното изложение на своята теория (виж Collins 1981), големият американски социолог посвещава почти цялата уводна част на анализа си на такива фактори, като размера на територията, формата, топографските особености и географското разположение на световните „хартленди”, разглеждайки ги по начин, сходен с този, използван от Спикмън през 1938.

Преоткривайки географията

Освен това, Спикмън отделя внимание на редица въпроси, превърнали се по-късно във водещи теми на т.нар. „агресивен реализъм” (основните му постановки са развити в книгата на чикагския професор Джон Миршаймър „Трагедията на великодържавната политика”, появила се през 2001 – б.р.), едно от теченията на неореализма в теорията на международните отношения, акцентиращо върху стремежа на великите сили към териториална експанзия и „максимизиране” на мощта, като средство за гарантиране на собствената сигурност (виж Mearsheimer 2001).

Акцентът, който Спикмън поставя върху географията, като най-определящ фактор в световната политика, контрастира с основните течения в съвременната теория на международните отношения. През последните десетина години обаче, в тази теория, и особено в „агресивния реализъм” и неокласическия реализъм, е налице повишен интерес именно към географския фактор (Mearsheimer 2001; Mouritzen and Wivel 2005). Влиянието на географската и екологичната среда върху човешката агресивност и експанзионизма бяха анализирани също от Брадли Тайър  в новаторското му изследване за еволюционизма и международните отношения (Thayer 2004). В резултат от всичко това, днес трудовете на Спикмън и особено „Американската стратегия и световната сила” позволяват да го смятаме за предтеча на съвременната еволюция в реалистичната теория за международните отношения.

Заключение

Както вече споменах, основната цел на този кратък анализ е да стимулира преосмислянето на ранните геополитически творби на Никълъс Спикмън и по-специално на програмните му статии от 1938-1939. След като Западът преоткри геополитиката през 70-те години на миналия век, Спикмън почти навсякъде е известен като автор на „идеята за Римленда”. Истината обаче е, че приносът му към геополитическия анализ съвсем не се изчерпва с нея. Интелектуалната му обвързаност с Макиндер, Маън и германската геополитическа школа, е впечатляваща и комплексна, също както и културното му формиране като конфликтолог, силно повлиян от трудовете на известния германски социолог Георг Зимел (1858-1918).

В една епоха, когато глобалното геополитическо противопоставяне продължава да се развива предимно в зоната на „Римленда” (Близкия изток,  Южна Азия и, с по-малка интензивност, Североизточна Азия), геополитическите трудове и идеите на Никълъс Спикмън заслужават внимателно да бъдат препрочетени, включително и онези от тях, които нямат нищо общо с теорията му за „Римленда”.

 

Литература:

  • Blouet, Brian (1987), Halford Mackinder: A Biography
  • Blouet, Brian (ed) (2004), Global Geostrategy: Mackinder and the Defence of the West
  • Collins, Randall (1982), Sociology since Midcentury,
  • Collins, Randall (1986), Weberian Sociological Theory
  • Gerace, Michael P. (1991), Between Mackinder and Spykman: Geopolitics, Containment, and After, in "Comparative Strategy", vol 10, pp. 347-364
  • Gray, Colin S., and Geoffrey Sloan (1999), Geopolitics: Geography and Strategy
  • Mackinder, Halford J. (1904), The Geographical Pivot of History
  • Mackinder, Halford J. (1919), Democratic Ideals and Reality
  • Mackinder, Halford J. (1943), The Round World and the Winning of Peace, in "Foreign Affairs", July 1943
  • Mahan, Alfred T. (1890), The Influence of Sea Power upon History 1660-1783
  • Mearsheimer, John (2001), The Tragedy of Great Power Politics
  • Mouritzen Hans, and Anders Wivel (2005), The Geopolitics of Euro-Atlantic Integration
  • O’Laughlin, John (1994), Dictionary of Geopolitics
  • O’Tuathail, Gearoid (1996), Critical Geopolitics: The Politics of Writing Global Space
  • Parker, Geoffrey (1998), Geopolitics: Past, Present, and Future
  • Spykman, Nicholas J. (1938), Geography and Foreign Policy I, in "American Political Science Review", n. 1, February 1938, pp. 28-50
  • Spykman, Nicholas J. (1939), Geographic Objectives of Foreign Policy I, in "American Political Science Review", n. 3, June 1939, pp. 391-340.
  • Spykman, Nicholas J. (1942), America’s Strategy and World Politics
  • Spykman, Nicholas J. (1944), The Geography of the Peace
  • Sumida, John (1997), Inventing Grand Strategy and Teaching Command
  • Sumida, John (1999), Alfred Thayer Mahan, Geopolitician, in Gray and Sloan (1999), pp. 39-63
  • Thayer, Bradley (2004), Darwin and International Relations
  • Williamson, David (1985), Spykman and Geopolitics, in Ciro E. Zoppo and Charles Zorgbibe (eds), On Geopolitics: Classical and Nuclear, NATO ASI Series, Martinus Nijhoff Publishers, pp. 77-130.

* Авторът е професор по геополитика в Римския университет „Ла Сапиенца”

{rt}