23
Вт, Юли
22 New Articles

Глобализация и сигурност

брой5 2009
Typography

Съвременният свят създава множество заплахи за здравето и живота на човека, но истината е, че на практика отговорността за всички тези заплахи пада върху самия него.

Предоставяйки достатъчно широки възможности за развитие и самоусъвършенстване на индивида, в същото време епохата на глобализация, доведе до сериозно нарастване на степента му на незащитеност. Което пък значително повиши значението на индивида като обект на международната сигурност.

Появата на един много по-взаимнообвързан свят, като резултат от глобализацията на икономиката и интеграционните процеси, прави индивида далеч по-уязвим за различни заплахи. От началото на 90-те години, с увеличаване броя на гражданските войни и вътрешнодържавните конфликти, се наблюдават големи човешки загуби в зоните на противопоставяне, както и етнически чистки в граничните зони. Това, на свой ред, води да появата на голямо количество бежанци и преселени лица. Разпространението на различни пандемии и инфекциозни болести отнема живота на десетки и стотици хиляди души.

От друга страна, глобализацията на икономиката я направи още по-нестабилна и уязвима. Опасността от съкращаване на работни места, поради икономическите кризи, несигурността на банковите влогове, свързана с инфлацията, както и заплахата от терористични нападения, извършвани навсякъде и по всяко време – всички тези фактори карат хората да се чувстват все по-незащитени.

Идеята за сигурността на индивида се превърна в обект на сериозни изследвания, както в академичната сфера, така и в реалната политика. Сред сериозните анализи по тази тема можем да посочим например фундаменталната статия на британския академик Кен Буут „Сигурност и еманципация” (1991). В политическата сфера пък, ключова роля изигра Докладът на Програмата за развитие на ООН (ПРООН) „Новите измерения на човешката сигурност” (1994), в който за първи път подробно и системно бяха разгледани основните аспекти на тази сигурност.

Основните измерения на човешката сигурност

Според въпросния документ, човешката сигурност следва да се разглежда в пет различни измерения. Имайки предвид промените в заетостта, свързани с честите икономически депресии и кризи, неконтролируемата инфлация, ниските доходи и други подобни тенденции, първото място в списъка се дава на икономическото измерение. На второ място е продоволствената сигурност, с която са свързани въпросите за екологичната безопасност на храните и продоволствения дефицит (който пък е свързан с бедността и глада). На трето е високата смъртност и болестите, предимно в държавите от Третия свят, пандемиите от типа на СПИН, новите разновидности на грипа и другите инфекциозни болести. По-нататък в списъка са деградацията на регионалните и глобални екосистеми, дефицитът на чиста вода, глобалното затопляне, опустиняването на горите, както и природните катаклизми, отнемащи живота на стотици и хиляди хора.

Хората, неволно оказали се в зони на военни действия, в различни „горещи” точки на планетата, нерядко стават жертви на събитията и в тази връзка, въпросите за защитата на жените и децата, както по време на война, така и от битово насилие, също са сред измеренията на индивидуалната сигурност. Сигурността на общността пък е призвана да обслужва интересите на хората със специфични особености – например представители на нетрадиционни обществени групи, сексуални малцинства, сектантски или етнически общности и други. Последният компонент е политическата сигурност на личността, като основните въпроси, които са в неговата компетенция, са защитата на индивида от политически репресии и други видове насилие, упражнявано от държавата, както и държавните гаранции за защита на собствените граждани.

Освен върху конкретните измерения на човешката сигурност, документът набляга и на необходимостта тя да бъде гарантирана на глобално равнище. „Ако в някоя точка на света е налице заплаха за човечеството, тя ще породи резонанс и в другите общества, затова заплахите пред човешката сигурност следва да се разглеждат не само на микро-, а и на макроравнище” – се посочва в него. Сред особеностите и различията между този и другите подходи  е, че неговите автори не са учени и теоретици, а група икономисти. В тази връзка, сериозно внимание изисква лансираната от тях парадигма, според която разходите за въоръжаване се противопоставят на икономическото и социално развитие. Опитвайки се да разшири темата и да демонстрира, че съвременният свят се нуждае от повече ресурси за развитие, вместо от оръжейна надпревара, през 1986 ООН проведе в Париж конференция под надслов „Разоръжаване и развитие”. По-късно, през 2004, в своя Барселонски доклад, ЕС прие Доктрина за човешката сигурност за Европа.

Въпреки твърде неопределените граници на категорията „човешка сигурност”, ако използваме цитираната по-горе класификация на ПРООН, бихме могли да очертаем йерархията на приоритетните сфери за гарантиране на тази сигурност. Или с други думи, на проблемите и заплахите, на които това измерение на сигурността е длъжно да отговаря.

Първи в списъка следва да поставим въпроса за човешкото развитие. Тук влизат проблемите, касаещи бедността, здравеопазването и образованието. Защото единствената сфера, която влияе върху всички аспекти на човешката сигурност, е именно бедността. Макар че от 90-те години на миналия век насам, доходите, на глава от населението, в развиващите се държави, нарастват средно с 3% годишно, в същото време броят на живеещите в крайна бедност се е увеличил с над 100 млн. души. През същия период, най-малко в 54 държави, средният доход на глава от населението е намалял. Увеличаването на броя на бедните и много бедните се съпровожда и от задълбочаване на глобалното неравенство и неравенството на доходите в повечето бедни държави.

В тази връзка, мнозина експерти посочват като „приоритет №1 на века” двукратното намаляване на бедността до 2050. Както е известно, най-силно от бедността страда Африка, особено тази на юг от Сахара. Па данни на редица международни организации, на Черния континент живеят 48% от всички бедни хора на планетата.

Феноменът е свързан с проблема за разрива между Севера и Юга, а възникването му може да се проследи още в периода на разпадане на колониалната система. След края на студената война обаче, във връзка с появата на нови заплахи пред развитието на човечеството, като например тероризма, влошаващото се състояние на природната среда, бедността, наркотрафика, СПИН-а и т.н., възникна остра необходимост от преразглеждане на подходите за намаляване на този разрив.

Проблемът с бедността и, като цяло, проблемът с липсата на (сериозно) развитие пораждат нови заплахи. Така например, бедността в страните от Третия свят ги принуждава, във все по-голяма степен, да се опитват да ги преодоляват за сметка на унищожаването на наличните екологични ресурси. Известно е обаче, че тези ресурси винаги са били причина за сериозни конфликти, които на свой ред застрашават сигурността на местното население.

Въпреки продължаващите дискусии за бъдещето на стратегическите въоръжения и, особено на ядрените, чието производство и количество се регулира от различни международни споразумения, истината е, че не по-малка опасност за сигурността в съвременния свят представляват конвенционалните оръжия, безконтролно разпространяващи се из целия свят. Всяка година стотици хора не само загиват или получават рани от леки и стрелкови оръжия, но и са подложени на тежък психологически стрес. Лесният достъп до подобни оръжия и огромното количество от тях в зоните на различни конфликти, често пречи за тяхното разрешаване и връщането на враждуващите страни към мирния живот. Така, само през последните десетина години, два милиона деца са били убити, а други пет милиона – ранени, в хода на локални конфликти с използване на стрелково оръжие и леко въоръжение, включително пистолети, автомати, минохвъргачки, ръчни гранати и преносими ракетни установки.

Нелегалният оръжеен трафик нерядко се преплита с контрабандата на наркотици, а понякога и с търговията с хора. С формирането на един все по-взаимнозависим свят, вследствие на икономическата глобализация и интеграционните процеси, той се оказва и все по-уязвим. Свободното движение на стоки и услуги, както и неограниченото разпространение на информация, освен всички друго, поражда и сериозни заплахи за социума.

Нелегалният наркотрафик е сред най-сериозните проблеми от подобен характер. Пандемиите, международните престъпни мрежи, насилието, кражбите, прането на „мръсни пари”, финансирането на въоръжени конфликти, корупцията, икономическата дезинтеграция, както и проблемът за деградацията на човечеството, като цяло, са все заплахи, пряко или косвено свързани с въпроса за разпространението на наркотиците по света.

По данни на ООН, днес на планетата има над 200 милиона души, постоянно или спорадично използващи наркотици, като сред най-разпространените вещества са хероинът, кокаинът, хашишът, марихуаната и морфинът. Наркозависимостта е сред причините за разпадането на семейството, деградацията на общностите, загубата на работа, както и за огромните разходи за съответното медицинско обслужване, а също за масовото разпространение на такива опасни болести като СПИН или хепатит например.

Влиянието на антропогенния фактор

Ако в миналото, стихийните бедствия са резултат почти изключително на естествени природни процеси, от втората половина на ХІХ век насам върху динамиката им все по-силно влияние оказват антропогенните фактори. По данни на Световната здравна организация, днес около 70 милиона души са закоравели наркомани. Нарастването на броя на онези, които употребяват наркотици пък съдейства за разширяването на наркобизнеса. Годишните приходи на престъпните организации, занимаващи се с наркотрафик, са около 400 млрд. долара. Като в повечето случаи тези могъщи международни криминални синдикати контролират цялата верига, включително дребните улични търговци на дрога. Не е чудно, че подобни структури лесно излизат изпод контрола на правителствата, поради липсата на адекватни механизми за противодействие. Компромисният вариант се съпровожда с корупция, а отстъпките – с това, че властта на практика губи контрола си над държавата. Това води до намесата на наркомафията в икономическия и политически живот на много страни. При подобно развитие, безсилните национални правителства възлагат всичките си надежди на международното сътрудничество.

Разбира се, проблемът с наркотрафика не е нов за света, затова и първите международни документи, свързани с него, са още от началото на миналия век. Така, първата многостранна конвенция за опиума е подписана през януари 1912. В момента, към ООН съществува Международен съвет за контрол на наркотиците, който следи за действието на международния режим за контрол над наркотиците и посочва недостатъците в начина, по който отделните правителства спазват изискванията на трите основни международни договори за контрол над наркотиците от 1961, 1971 и 1988.

Освен всички тези проблеми обаче, през последните години все повече привличат вниманието (превръщайки се в една от най-дискутираните теми в сферата на международната политика) културните аспекти на международната сигурност.

Според известния австрийски културолог и политолог Волфганг Краус, в контекста на световната политика, културата може да се раздели на четири категории: дипломатическа, политическа, стратегическа и култура на сигурността. Към дипломатическата, той отнася двустранните и многостранни преговори между държавите, правилата на дипломатическия протокол и етикет и т.н. Част от политическата са културата на провеждане на вътрешната политика, както и културата на правните норми и културното им приложение. Стратегическият аспект пък обхваща кръга от въпроси, свързани с „културата на водене на войни”, избора на стратегически доктрини и дори на видовете въоръжение. Накрая, културата на сигурността, включва редица свойства на трите предишни и, в същото време, е тяхна производна.

Културата на отделните човешки общности не винаги съвпада с границите на съответните държави, както е известно тези общности са много повече, отколкото са страните по света. Тенденцията за увеличаване броя на конфликтите на национална и етническа основа, в периода след края на студената война, стана повод за дефинирането на цивилизацията като една от причините за конфликтите. Така, Самюел Хънтингтън лансира тезата, че основният източник на конфликти в съвременния свят не е икономиката или идеологията, а именно културата. И, че занапред сблъсъците ще се осъществяват най-вече между нациите и групите, принадлежащи към различни култури (цивилизации).

В момента обаче, в света са налице огромно количество национални, расови и културни „смешения”. Глобализацията на обществото позволи навлизането в политическия лексикон на такива понятия като „глобална култура” и „световно село”. Последното беше въведено от Маршъл Маклахън, в връзка с развитието на високите технологии, Интернет и средствата за масова информация. Достъпът на все по-голяма част от населението на планетата до Интернет дава възможност за обмен на културна информация, стимулира разпространението на английския език по целия свят, сближава хората, т.е. осигурява възможност за интерактивни обмени на информация.

В тази връзка, мнозина изследователи говорят за унифициране на културните ценности в света и формирането на единна общочовешка цивилизация. Въпросната теза се прокарва под няколко форми, като тук ще посоча две. Едната е вулгарна и се налага в резултат от разпространението на американската т.нар. „мека сила”, призвана да наложи западните (т.е. американските) ценности, начин на живот и т.н. по целия свят. Втората пък се развива в руслото на ООН, в качеството и на световна управленска институция. Въпросът за това, дали и доколко е възможно да се унифицира културата се разглежда от Арнолд Тойнби, според който „цивилизациите са прекалено разнородни за да бъдат сравнявани. А единството на цивилизациите е погрешна концепция, макар че е актуална сред съвременните западни историци, чието мислене е подложено на силното влияние на социалната среда”.

На по-различно мнение е американският философ Френсис Фукуяма, лансирал в началото на 90-те прословутата си теза за „края на историята”. Според него, след разпадането на двуполюсния модел, светът постепенно се трансформира в еднородно цивилизовано пространство, чиято основна ценност са либералната демокрация и либералният капитализъм. Само че изчезването на цивилизациите, за което говори Фукуяма, може да се приеме единствено в контекста на тяхното отмиране – т.е. на посткултурния стадий на развитие, в който, според Освалд Шпенглер, „творчеството се измества от политиката, а органичният живот – от механичното функциониране”. Тоест, според логиката на Шпенглер, „глобалната цивилизация” на Фукуяма би трябвало да е „мъртвородена”.

Екология и сигурност

След края на студената война, много сериозно място в дискусиите, посветени на глобалната сигурност, заемат въпросите, свързани с опазването на околната среда. Темата не е нова, но ако преди задълбочаването на глобализационните процеси, тя касаеше най-вече въпросите за съхраняването на природните ресурси и замърсяването на околната среда, днес кръгът от проблеми е много по-широк. На първо място, към него спада проблемът за глобалния недостиг на ресурси.

Канадският професор Томас Хомър-Диксън посочва следните три измерения на проблема: на първо място е невъзможността да се задоволят жизнените потребности на хората, което е директно свързано с нарастването на населението на планетата; на второ място е недостигът на продоволствие, вследствие на изтощаването и деградацията на ресурсите; на трето място е структурният недостиг, свързан с разпределението на ресурсите.

Тоест, всички екологични проблеми, биха могли да се разглеждат като част от проблема за недостига на ресурси. В същото време, въпросите за предотвратяването на  войните и въоръжените конфликти, в чиято основа е недостигът на ресурси и тяхната деградация, както и предотвратяването на природните бедствия (причините за които, макар и индиректно, отново са свързани с липсата на ресурси) или на замърсяването на околната среда, също са елемент на „екологичната сигурност”.

Природните ресурси традиционно се смятат за една от основните причини за водените от човечеството войни. Така, в книгата си „Кризи, ескалация, война”, професорът от Монреалския университет Оле Холсти подчертава, че територията е сред основните фактори за всички войни, водени в света между 1648 и 1989. Наред с нея, към тази категория спадат стратегическите ресурси, като например суровините за металургичната индустрия, скъпоценните камъни или редките метали. Енергоносителите са друг вид ресурси, за достъпа и контрола над които се водят кръвопролитни войни от началото на епохата на Индустриалната революция насам (включително и двете войни в Залива).

Друг аспект на сигурността на околната среда, който, между другото, присъства и в Стратегията за национална сигурност на САЩ, като едно от основните предизвикателства на съвременната епоха, са климатичните промени. Така, президентът на Global Business Network Питър Шварц прогнозира, внезапна и  стремителна промяна на климата, която ще доведе до глад, болести и природни катаклизми, появата на мощни бежански потоци и осъществяването на военни агресии и ще даде мощен тласък на разпространението на ядрените оръжия. На свой ред, Джон Барнет от Университета на Мелбърн  също споделя мнението, че глобалните климатични промени могат да доведат до остри конфликти в бъдеще, макар че смята прогнозите на Шварц за „прекалено песимистични и апокалиптични”.

Прието е да се смята, че най-разрушително влияние върху човешкото развитие оказват конфликтите и войните. Според учените, през последните шест хиляди години човечеството е преживяло 14 513 войни, в които са загинали 3,64 милиарда души. Но, ако анализираме статистиката за смъртността на населението на планетата, ще видим, че войните съвсем не са на първо място по броя на жертвите си. В тази връзка е достатъчно да си припомним някои събития от миналата 2008, през която на планетата са загинали 220 хиляди души. Сред тях са циклонът „Наргис” в Мянма, земетресението в китайската провинция Съчуан, шестте тропични циклона („Доли”, „Едуард”, „Фей”, „Густав”, „Хана” и „Айк”) и 1700-те торнадо в САЩ, ураганът „Ема” и бурята „Хилал” в Европа – или общо 750 природни катастрофи, само за една година.

При това, ако в миналото стихийните бедствие следват единствено развитието на естествените природни тенденции, то от ХІХ век насам, върху динамиката им започват да влияят и антропогенните фактори. Така, мащабното разгръщане на инженерните дейности и формирането на свръхсложна икономическа структура, през ХХ век, рязко повишиха дела на антропогенно обусловените природни катастрофи.

И така, природните бедствия могат да нанесат много по-значителни щети, отколкото дори войните. Неслучайно Групата на високо равнище по заплахите, предизвикателствата и промените към ООН, изразявайки загрижеността си от рязкото увеличаване броя на големите стихийни бедствия, регистрирани през последните 50 години, изрично подчертава необходимостта от създаването на ефективни управленски структури за решаване проблемите на глобалната екологична деградация.

Накрая, както е известно, съществуват четири различни типа замърсяване на околната среда: физическо, химическо, биологично и информационно. В тази връзка, сред най-актуалните проблеми е глобалното затопляне – т.е. увеличаване съдържанието на въглероден двуокис в атмосферата, в резултат на различни техногенни емисии, което пък води до повишаване температурата на въздуха заради т.нар. „парников ефект”. Глобалното затопляне постепенно разширява мащабите си, изравнявайки се по значение с екологичните предизвикателства пред човешката сигурност, като също има своите икономически, социални и политически аспекти.

* Българско геополитическо дружество

{rt}