Както е известно, целта на движението за независимост, ръководено от Индийския национален конгрес (ИНК), е създаването на независима и единна индийска държава и принуждаване на британските управници да напуснат територията и, но влошаването на отношенията между хиндуисти и мюсюлмани, които преминават в открита враждебност, както и претенциите на Мюсюлманската лига за създаване на отделна държава за изповядващите исляма, проваля реализацията на мечтата за независима и единна Индия и прави разделянето на субконтинента неизбежно. И макар че предложението за разделянето първоначално поражда острата реакция на повечето лидери на Конгреса, като Махатма Ганди, Джавахарлал Неру и Абул Калам Азад, които го квалифицират като „британски заговор за разделянето и обезсилването на Индия”, в крайна сметка то бива одобрено от ИНК, най-вече поради опасенията, че ако не го направи, това би могло да се използва от британските колониални власти като предлог да продължат присъствието си в страната, както и с надеждата, че недостигът на ресурси, специфичното географско положение (в резултат от което двете части на новата мюсюлманска държава се оказват разделени помежду си от огромно разстояние) и липсата на опитни политически водачи няма да позволят на Пакистан да оцелее дълго време и, в крайна сметка, отново ще се обедини с Индия.
Няма съмнение, че разделянето на Индия, през 1947, е голям шок за водачите на ИНК, както и, че те така и не се примиряват с мисълта за независим Пакистан, тъй като цялата им борба за отхвърляне на колониалното господство цели създаването на единна Индия и това ги кара да предприемат всичко възможно за да анулират промените, довели до разделянето на индийския субконтинент. Намеренията им спрямо Пакистан никога не са били тайна, което пък поражда множество проблеми, както и липса на доверие между двете държави.
През първите години след обявяването на независимостта, стремежът на Пакистан е да съхрани единството и да осигури балансирано развитие на двете части на държавата, да гарантира сигурността и прогреса, като консолидира позициите си на субконтинента, както и да попречи на индийските опити за „възстановяване на единството”. В същото време обаче, пакистанските лидери демонстрират опасно политическо късогледство, отказвайки да признаят бенгалците (т.е. жителите на тогавашен Източен Пакистан, а днес Бангладеш) за равноправни партньори, споделяйки с тях политическата власт и икономическите ресурси, което поражда масово недоволство сред тях. На свой ред, Индия умело се възползва от него в политиката, която провежда през следващите години спрямо Пакистан. Индийските политически лидери ангажират дипломатическите канали и разузнавателните служби на страната за да изградят тесни връзки с източнопакистанския политически елит и почти всички местни политически движения, така че да използват недоволството сред населението на Източен Пакистан за собствените си политически цели. Стремежът на Делхи е да задълбочи противоречията между двете части на Пакистан и стимулира процеса на дезинтеграция, отново в името на мечтата за единна Индия.
В крайна сметка се оказва, че политическите преговори между представителите на двете части на страната не могат да променят ситуацията в Пакистан, като основната причина е упоритостта на западнопакистанските лидери, която поражда нарастващо отчуждение и потиснатост сред хората от Източен Пакистан, така че, когато, през 1970, шейх Муджибур Рахман (1920-1975) и ръководената от него Лига Авами (призоваващи за автономия на Източен Пакистан) печелят изборите, но не получават право да сформират местното правителство, бенгалците решават завинаги да излязат от състава на Пакистан. Така, за първи (и вероятно за последен) път в историята, дезинтеграцията на Пакистан се оказва обща цел както на Индия, така и на бенгалците, като Делхи иска да я използва за да реализира стратегията си за обединяване на Индустан, докато бенгалците се стремят към създаване на независима държава, т.е. да се освободят от един безчувствен и репресивен политически режим.
Веднага след като пакистанската армия стоварва жестоките си репресии върху невъоръжените източнопакистанци, Индия, ръководена по онова време от Индира Ганди, предприема решителни мерки за да помогне на бенгалците в справедливата им битка за независимост срещу фашизоидния режим на Яхия Хан. Тези мерки включват:
- осигуряване на безопасен канал за прехвърляне водачите на Лига Авами в Индия и подпомагане формирането на правителство, начело с Муджибур Рахман;
- подпомагане създаването на селските партизански отряди Мукти Бахини и осигуряване на необходимата им военна подготовка и оръжие;
- формиране, в рамките на Мукти Бахини, на 60-хилядни „специални части”, известни като Муджиб Бахини;
- осигуряване убежище на десет милиона бежанци от Източен Пакистан;
- разгръщане на мощна дипломатическа кампания, чрез индийските дипломатически служби, така че светът да подкрепи справедливата борба на източнопакистанците за свобода;
- да използва военните и разузнавателните си ресурси за да помогне, доколкото е възможно, на борците за свобода да издържат продължителната война с превъзхождащата ги пакистанска армия.
Индия продължава да следва стратегическата си цел
Мнозина вероятно смятат, че решението на Индия да помогне на бунтовниците в Източен Пакистан, се ръководи изцяло от хуманитарни мотиви, но истината е, че мащабната индийска подкрепа за освободителната война на Бангладеш се предопределя най-вече от стратегическата цел на Делхи да дезинтегрира Пакистан и, в крайна сметка, да възстанови единството на индийския субконтинент. Бившият секретар на индийското Външно министерство Джиотиндра Диксит посочва: „помогнахме за освобождението на Бангладеш, защото то беше от взаимен интерес, а не просто проява на добра воля”. На свой ред, високопоставен офицер от индийската разузнавателна агенция RAW признава, че „Появата на Бангладеш беше резултат от продължилото над десет години подклаждане на недоволството от пакистанските управници” (RAW: Top-Secret Failures, p.5). Тези свидетелства на двамата бивши високопоставени служители на индийското правителство, показват, че помощта на Индия за Бангладеш, не е толкова проява на алтруизъм, колкото целенасочен стремеж за дезинтеграция на Пакистан, както и, че индийските разузнавателни служби са пряко ангажирани в подготовката на бунта в Източен Пакистан. Следвайки своята стратегия, Индия сключва прословутото споразумение от 7 точки с правителството на Муджибур Рахман, което, на практика, предрешава съдбата на преговорите между Източен и Западен Пакистан и, в същото време, лишава новата държава Бангладеш от правото да създаде собствена постоянна армия и да провежда напълно независима външна политика. Тези 7 точки на следните:
- Правителството на Бангладеш ще назначи в администрацията на новата държава само активни участници във войната за освобождение, като евентуалният недостиг на чиновници ще бъде запълнен с административни кадри от Индия;
- Ще се формират съвместни въоръжени сили, включващи части на индийска армия и отрядите Мукти Бахини, които, под командването на индийски офицер, ще продължат войната за освобождение;
- Бангладеш няма да има редовна армия;
- Индия ще помогне на новата държава да създаде паравоенни формирования за поддържане на реда и закона в страната;
- Принципите на отворения свободен пазар ще са в основата на търговските отношения между двете страни, като това споразумение ще може да се преразглежда периодично;
- Части на индийската армия ще бъдат разположени в Бангладеш за неопределено време, като времевата рамка за постепенното им изтегляне ще се определи на ежегодни срещи между двете правителства;
- Бангладеш ще формулира външната си политика, само след консултации с Индия.
Подписването на споразумението от 7 точки, гарантира, че правителството на Муджибур Рахман ще продължи войната, докато Бангладеш не извоюва независимостта си от Пакистан, но не дава гаранции, че Китай или САЩ няма да се включат, имайки предвид пряката намеса на индийската армия във военните действия. За да не допусне подобно развитие, правителството на Индира Ганди предприема стъпки за сближаване със Съветския съюз, стремейки се да получи от Москва гаранции за индийската сигурност от китайската и американска заплаха. В крайна сметка, Индия получава тези гаранции под формата на т.нар. „25-годишен договор за дружба”, още повече, че Съветите също се стремят да играят по-сериозна роля на субконтинента и да разширят сферата си на влияние.
Подписването на споразумението от 7 точки с правителството на Муджибур Рахман и на 25-годишния договор за дружба със СССР, отстранява всички пречки пред индийските въоръжени сили за пряка намеса в Източен Пакистан. Необходими са им само две седмици за да пробият отбранителните позиции на пакистанската армия, която е изтощена от 9-месечната партизанска война срещу отрядите на Мукти Бахини и вече е започнала да се разпада. Така, в крайна сметка, Бангладеш се сдобива с толкова желаната независимост, а Индия успява да постигне разпадането на Пакистан, за което мечтае още от 1947.
Бангладеш попада в стратегически капан
Докато обществото в Бангладеш, като цяло, и правителството на Муджибур Рахман, в частност, демонстрират изключително признателност към Индия за подкрепата, оказана им във войната за освобождение и не крият, желанието си да поддържат възможно най-близки и приятелски отношения с индийския народ, политическият и военен елит в Индия започва да реализира стратегическия си план (в съответствие със споразумението от 7 точки) за ограничаване възможностите на Бангладеш да провежда напълно независима политика. Така, новата държава попада в стратегическа капан, под формата на „25-годишния договор за дружба” с Индия, който, на практика, поставя под въпрос правото и самостоятелно да формира, външнополитическите, отбранителните и икономическите си отношения с другите държави. По-долу ще цитирам някои от клаузите на въпросния договор, с негативен ефект върху външнополитическите, отбранителни и икономически интереси на Бангладеш:
Член 4 : Двете държави ще провеждат редовни срещи помежду си на всички нива, за да обсъждат най-важните международни въпроси, така че решаването им да бъде от взаимно полза;
Член 5: Двете държави ще си сътрудничат в сферите на търговията, транспорта и комуникациите, на основата на равноправието и взаимната полза, предоставяйки една на друга статут на най-облагодетелствана нация;
Член 8: Нито една от двете държави няма да влиза във военен съюз, насочен срещу другата и няма да позволи на трета сила да използва територията и за военни цели, които биха могли да застрашат сигурността на други държави;
Член 9: Двете държави ще се въздържат да оказват каквато и да било подкрепа за трета сила, участваща във въоръжен конфликт с някоя от тях, с цел да гарантират регионалния мир и сигурност;
Член 10: Нито една от страните няма да поема какъвто и да било ангажимент – явен или таен, по отношение на една или повече държави, който може да наруши духа на това споразумение.
Както се вижда, член 4, на практика, лишава Бангладеш от правото да провежда независима външна политика и я задължава да се консултира с Индия по всеки по-сериозен външнополитически въпрос.
Член 5 принуждава Бангладеш на предостави на Индия статут на най-облагодетелствана нация, т.е. да разчисти пътя на индийските компании към националния си пазар, без всякакви ограничения. В същото време, като далеч по-слаба икономика, Бангладеш не е в състояние да извлече реална полза от статута на най-облагодетелствана нация, предоставен и от Индия.
Член 8 пък означава, че в случай на военен конфликт между Бангладеш и Индия, първата (която е много по-слаба) не може да търси подкрепа отникъде за да защити териториалната си цялост.
Член 9 гарантира стратегическия интерес на Делхи в гъмжащите от бунтовници североизточни индийски щати, като забранява на Бангладеш да оказва подкрепа на бунтовниците, докато, в същото време, самата Индия си позволява да наруши този член, оказвайки военна и политическа помощ на партизаните от т.нар. отряди Шанти Бахини (въоръжено сепаратистко движение, действащо в района на Читагонг Хил – б.р.).
Накрая, член 10, ограничава правото на Бангладеш да подписва отбранителни договори с трети страни, с цел да подобри състоянието на въоръжените си сили.
Тоест, по силата на този договор Индия ограничава възможностите на Бангладеш да се защитава сама, както и правото и самостоятелно да гради политическите си и икономически отношения с други страни, превръщайки се в опекун на новосъздадената държава по отношение на нейната сигурност и икономическото и развитие.
Политическата промяна през 1975 и новата формула на отношенията между Индия и Бангладеш
След обявяването на независимостта, разорената от войната държава се нуждае от солидно ръководство, притежаващо необходимата политическа зрялост за да се справи с изключително сериозните проблеми, породени от деветмесечната война за независимост, и да мобилизира нацията за изграждането на общество, свободно от корупция, потисничество и експлоатация, чрез утвърждаване на националното единство, налагане върховенството на закона, укрепване на демократичните институции и създаване на икономически възможности за гражданите на страната. За съжаление, за тригодишното си управление, новото правителство забранява всички (освен четири държавни) национални вестници, разпуска парламента, опитвайки се да наложи еднопартийно управление, назначава очевидно некомпетентни чиновници в различни държавни предприятия, пренебрегва и унижава военните и създава алтернативна агенция за сигурност за да репресира опозицията, разрушавайки всички надежди, че новата държава ще се развива по демократичен път и, че ще може да постигне икономическа самостоятелност. Всичко това провокира широко недоволство в обществото и, в крайна сметка, води до военния преврат през 1975, сложил край на управлението на този непопулярен режим (и довел до гибелта на Муджибур Рахман).
Новото правителство предприема поредица от мерки за постепенното възстановяване на реда и законността в страната, възстановяване на дисциплината в икономическия сектор, премахване на забраната върху националните медии и политическите партии, увеличаване на средствата за отбрана и промяна във външната политика към установяване на близки и ползотворни отношения с Китай, САЩ и Европа и близкоизточните държави, както и към ограничаване на индийското влияние в страната, по линия на прословутия 25-годишен договор за приятелство. Неизбежният резултат от подобна драматична промяна, става конфронтацията с Индия, която вижда в нея предизвикателство за доминацията си в региона, а също политическа и стратегическа заплаха, при това идваща от една страна, чиято независимост от Пакистан е постигната с нейната решаваща помощ. В стратегическа план, Бангладеш е прекалено важна за Индия за да и бъде позволено просто така да се измъкне от сферата и на влияние, затова Делхи възприема нова стратегия за да запази западната си съседка в тази сфера, отчитайки новата политическа реалност в Бангладеш. По-нататък, в настоящата статия, ще анализирам стратегическото значение на Бангладеш, както и стратегиите, към които се ориентира Индия, опитвайки се да запази влиянието си върху нея.
Стратегическото значение на Бангладеш
Въпреки неголемите си размери, Бангладеш притежава редица географски предимства, които я правят важна за регионалните и извънрегионалните играчи и които могат да я въвлекат в сложни стратегически сценарии, заради съперничеството между големите сили. Причините, поради които Бангладеш може да се разглежда като ключов играч в стратегическите планове на Индия, Пакистан, САЩ и Китай, са следните:
- Ролята и на мост между Индия и Североизтока. Уникалното географско положение на Бангладеш, чиято територия отделя неспокойния Североизточен регион на Индия от основната и територия, представлява сериозна „слаба точка”, от гледна точка на индийската сигурност, още повече че въпросният регион има обща граница с Китай и в него отдавна действат многобройни бунтовнически групировки, борещи се за автономия от Делхи. В светлината на опита си от индийско-китайската война през 1962, индийските военни стратези оценяват тесния коридор, който свързва основната част на Индия с нейния Североизточен регион, като недостатъчен и затова разглеждат Бангладеш като най-краткия и безопасен маршрут за снабдяване на индийските части в региона, в случай на нова война с Китай. Стратегическият коридор през Бангладеш се смята за важен и за успеха на военната кампания срещу бунтовническите групи в Североизточния регион.
Икономическото значение на този „коридор” също е значително, тъй като това е най-ефективния маршрут между Североизточния регион и останалата част на Индия за транзит на индустриални товари от и за североизточните индийски щати, което пък е от жизнено значение за подобряване на икономическите условия в тази откъснат район.
- Ролята и на мост между SAARC и АSEAN. Бангладеш, която се смята за „мост” между Асоциацията за регионално сътрудничество на страните от Южна Азия (SAARС) и Асоциацията на страните от Югоизточна Азия (ASEAN), разполага с много сериозни географски предимства и заради близостта си с Мианма и другите държави от Югоизточна Азия, като може да помогне за развитието и задълбочаването на междурегионалното сътрудничество в сферите на икономиката, сигурността и политиката. След като бъдат свързани помежду си от Азиатската магистрала и Трансазиатската жп линия, страните от Южна и Югоизточна Азия ще могат да използват Бангладеш като основен транзитен възел, задълбочавайки икономическото си взаимодействие. Провеждайки подходяща политика и разполагайки със съответната инфраструктура, Бангладеш може да играе водеща роля в определянето на основните направления на икономическите отношения между двете, развиващи се с бързи темпове, регионални групи.
- Врата към Бенгалския залив. Бангладеш с основание се смята за „врата” към Бенгалския залив, със своите 45 000 кв. мили морска територия, разполагаща със значителни ресурси от енергоносители, риба и т.н. Добре развитите пристанища на страната предлагат отлични икономически и военни възможности, тъй като Индия например, може да ги използва за да увеличи търговския обмен със своя изолиран Североизточен регион, а други страни от Южна и Югоизточна Азия, както и Китай, могат да ги използват за задълбочаване на икономическите връзки помежду си. Стремейки се да гарантират сигурността на петролния трафик и търговските маршрути в Индийския океан, през последните години Пекин непрекъснато укрепва военното си сътрудничество с крайбрежни държави от региона, като Мианма и Бангладеш, за да получи достъп до техните пристанища, т.е. да разполага с постоянно военноморско присъствие в Индийския океан. В светлината на сключеното наскоро стратегическо споразумение между Индия и САЩ, можем да предположим, че САЩ също се интересуват от пристанищата на Бангладеш, особено предвид нарастващото китайско военноморско присъствие в Бенгалския залив.
- Енергийната сигурност. Поради бурно нарастващото население, високия икономически ръст и бързата индустриализация, Индия се превърна в шестия най-голям енергиен потребител в света, като и се налага да внася 70% от необходимия и петрол, изразходвайки за целта до 40% от постъпленията от износа си. В същото време, тя трябва да диверсифицира източниците си на енергоносители за да гарантира непрекъснатия внос, но, по чисто политически причини, вносът на енергоносители от Иран и Венецуела остава несигурен, а Бангладеш и Мианма се превръщат в единствените евтини и сигурни енергийни доставчици. Въпреки че експертите оценяват запасите от природен газ на Бангладеш на 33 трилиона куб. фута (TCF), доказаните запаси са само 12-15 ТCF, което не покрива дори собствените нужди на страната, така че правителството взе решение да не се изнася природен газ, докато не бъде доказано наличието на по-големи запаси. Но, макар че днес Бангладеш не изнася природен газ, Индия продължава да я разглежда като потенциален доставчик в дългосрочна перспектива, заради очакването да бъдат открити нови големи находища в Бенгалския залив. Освен това, през Бангладеш минава най-ефективният маршрут за транзит на газ от Мианма за Индия, т.е. имаме всички основания да очакваме че страната ще се превърне в стратегически участник в регионалната енергийна игра.
- Силовият баланс. Значението на Бангладеш се повишава и в рамките на комплексния геополитически сценарий, който се очерта след сключването на стратегическия съюз между Индия и САЩ, целящ най-вече „сдържането” на Китай, както и заради индийско-пакистанското съперничество за регионална доминация. Правителството в Делхи вижда, че Бангладеш поддържа доста тесни отношения с Китай в сферата на отбраната, както и, че е през последните години значително е подобрила отношенията си с Пакистан, именно с цел да преодолее силовия дисбаланс в отношенията си с Индия. В тази връзка, възможната военна роля на Бангладеш при евентуален въоръжен конфликт между Индия и Китай или Индия и Пакистан, се превръща в стратегически проблем за Делхи.
Стратегиите на Индия за запазване на влиянието и над Бангладеш
Предвид, стремежа на Бангладеш да поеме пълния контрол върху собствените си дела и нейните опити да си извоюва по-голяма независимост във външнополитическата сфера, Индия лансира цяла „мрежа” от стратегии, целящи да се изолира и притисне Бангладеш, принуждавайки я да признае индийската доминация и стратегическите позиции на Делхи в региона, завоювани след разпадането на Пакистан, през 70-те години на миналия век. Сред тези стратегии, провеждани от индийските дипломатически и военни институции, спрямо Бангладеш, са:
- Тактиката на забавяне решаването на важни двустранни проблеми. След като двете страни имат обща сухопътна и морска граници, Бангладеш и Индия трябваше да ги демаркират, на основата на взаимното сътрудничество, доверието и споделения интерес за мирно съвместно съществуване. За съжаление обаче, въпреки поредицата дипломатически стъпки от страна на Бангладеш, Индия отказва да реагира адекватно, така че граничните спорове да бъдат решени добронамерено и предпочита да следва тактика на съзнателно забавяне на решаването им, упражнявайки натиск върху Бангладеш. От друга страна, Бангладеш демонстрира политическа зрелост и желание за приятелско съжителство и ратифицира подписаното още през 1974 гранично споразумение между двете правителства, а освен това предприе редица дипломатически стъпки за дамаркиране на морската граница, но срещна хладното отношение на Индия. Отказът на Делхи да ратифицира граничното споразумение и нежеланието да се намери решение на спора за морската граница, доведе до постепенно влошаване на отношенията между двете страни и ръст на взаимните подозрения и недоверие.
- Демонстрацията на сила. Агресивното поведение на индийските гранични войски по дългата над 4000 км граница с Бангладеш, както и разполагането, през 80-те години на миналия век, на индийски бойни кораби край спорния остров Южен Талпати в Бенгалския залив, трябваше да покажат, че ако Бангладеш не се съобразява с интересите на Индия и рискува допълнително да влоши отношенията си с нея, Делхи няма да се поколебае да използва военна сила.
- Подкрепата за сепаратистките движения в Бангладеш. Зоната на Читагонг Хил, която заема около 1/10 от цялата територия на страната, притежава много сериозни природни ресурси и има стратегическо географско разположение, е от жизнено значение за съществуването на Бангладеш. Възползвайки се от близостта на тази зона до индийския щат Трипура, както и от желанието на местните племена Чакма за по-голямата автономия (а, в крайна сметка, и за създаване на независима държава – „Джумаленд”), Индия ангажира военните и разузнавателните си ресурси в подкрепа на сепаратистите от Шанти Бахини, действащи в района на Читагонг Хил. Дискретната индийска намеса и фактът, че след 1976 племенните партизански отряди получават финансови средства и оръжие от Индия бяха признати и от един от водачите на Шанти Бахини – Бимал Чакма, в интервю за американския „Ню Йорк Таймс”, още в края на 80-те. Делхи се опитваше да използва бунтовниците като инструмент за запазване на политическото и икономическото си влияние в Бангладеш. В крайна сметка, през 1997, правителството в Дака постигна мирно споразумение с ръководството на Шанти Бахини за възстановяване на реда и законността в зоната на Читагонг Хил. Въпреки това, разузнавателните служби на Бангладеш са убедени, че мнозина от бившите членове на Шанти Бахини, както и други терористи, продължават да получават помощ от индийските служби за сигурност и се крият в североизточните щати на Индия.
- Обвиненията срещу Бангладеш, че дава убежище на индийските сепаратисти. Поради недостатъчното внимание и пренебрежението, с което централното правителство дълги години се отнасяше към отдалечените североизточни щати на Индия, напрежението там нарасна, което пък доведе до появата на няколко въоръжени бунтовнически движения, сражаващи се за автономия и дори за независимост от Делхи. Необмисленото решение на индийското правителство да смаже бунтовниците с въоръжена сила, без да потърси по-дълбоките корени на проблема, както и липсата на достатъчно икономически и социални инициативи за подобряване положението на местното население, само влошиха ситуацията и задълбочиха отчуждението сред коренните жители на Североизтока. Опитвайки да се представи за жертва на тероризъм, Индия се стреми да прехвърли вината върху Бангладеш, обвинявайки правителството в Дака, че подкрепя бунтовниците, като по този начин едновременно иска да оправдае провала на стратегията си за борба с тях и да отхвърли всички подозрения, че подкрепя сепаратисткото движение в зоната на Читагонг Хил.
- Медийната пропаганда. Въпреки малката си територия (144 хил. кв. км), Бангладеш е на седмо място в света по численост на населението си и дом на 144 милиона мюсюлмани. Тя играе важна роля в усилията на международната общност за съхраняване на мира, както и във войната срещу тероризма, като осигурява втория по численост експедиционен корпус за мисиите на ООН и прие сурови антитерористични мерки, включително въвеждане на смъртно наказание за обвинените в тероризъм. В тази връзка, бившият зам. държавен секретар на САЩ Никълъс Бърнс посочва Бангладеш като уникален пример за демокрацията в Южноазиатския регион, а доскорошният американски посланик в Дака Хари Томас я определя като „модел за демокрация и толерантност”. Въпреки подкрепата и одобрението на международната общност за ролята на Бангладеш във войната срещу тероризма, индийските медии продължават да внушават, че Бангладеш не е в състояние да съдейства адекватно за сигурността на Индия, в частност, и на света, като цяло, с цел да упражнят натиск върху правителството в Дака. Истината обаче е, че Бангладеш се отнася съвсем сериозно към проблемите на регионалната и глобална сигурност и работи в тясно сътрудничество с международната общност за да не допусне територията и да бъде използвана от елементи, работещи срещу тази сигурност. В тази връзка, трябва да споменем международното признание за правителството на страната (след разгрома на терористичната мрежа на „Джамаат ул-Моджахедин Бангладеш” - JBМ и екзекуцията на нейните водачи), и обявяването му за „важен партньор във войната срещу тероризма”.
- Търговският дисбаланс. В двустранната търговия със съседите си, Индия следва политика на гарантиране на максимални печалби, като се стреми да осигури свободен достъп на своите стоки до чуждите пазари, без да гарантира на по-малките страни от региона реципрочен достъп до собствения си пазар, поставяйки разнообразни нетарифни бариери пред техния износ. Бангладеш е сред най-пострадалите от тази търговска стратегия, в резултат от която дефицитът и в търговията и с Индия достигна 2 млрд. долара (най-вече поради наличието на разнообразни тарифни и нетарифни бариери пред нейния износ за индийския пазар). В същото време, Индия не е осъществила нито някакви по-значими инвестиции, нито пък е отпуснала големи заеми на Бангладеш, за да компенсира негативния ефект от този огромен търговски дисбаланс.
- Водните проблеми. Индийската стратегия на търсене на двустранни договорки и отказът на Делхи да се приложат споразуменията за подялба на наличните водни ресурси, поражда големи проблеми за нейните съседи, през чиято територия минава долното течение на редица индийски реки, тъй като ги лишава от необходимия им воден ресурс. Това причинява сериозни екологични вреди на речната система на Бангладеш, тъй като по време на сухия сезон водата започва да намалява със застрашителни мащаби.
Силовата асиметрия и стратегическите възможности за Бангладеш
Със своята 20 пъти по-голяма територия, 10 пъти по-голямо население и 10 пъти по-голяма армия, Индия може да си позволи да преговаря с Бангладеш от позиция на силата, опитвайки се да наложи такъв модел на двустранни отношения, който да съответства на собствените и политически, стратегически и икономически интереси.
Тъй като е в очевидно по-слаба позиция, Бангладеш би следвало много внимателно да формулира стратегията си спрямо Индия, използвайки нейните слаби места – включително географската и уязвимост (например трудният достъп до северозападните щати), а също да се ориентира към алианси с достатъчно силни и приятелски настроени държави, както и към активно участие във влиятелни международни форуми по сигурността, с цел да редуцира собствената си стратегическа уязвимост, произтичаща от силовата асиметрия спрямо Индия, и да защити стратегическите си, политически и икономически интереси.
Долните таблици илюстрират съотношението между военната и икономическа мощ на двете държави:
Сравнение между икономическата мощ на Индия и Бангладеш
Икономически показатели
Индия
Бангладеш
БНП
3.267 трлн. Долара
224 млрд. долара
БНП – на глава от населението
2800 долара
1500 долара
Износ
175,7 млрд. долара
13,97 млрд. долара
Внос
287,5 млрд. долара
20,17 млрд. долара
Валутни резерви
250 млрд. долара
5,934 млрд. долара
Дълг
163,8 млрд. долара
21,72 млрд. долара
Източник CIA Fact book
Сравнение между военната мощ на Индия и Бангладеш
Държави
Армия
Флот
ВВС
Численост
Танкове
БТР
Артилерия
Численост
Кораби
Численост
Самолети
Индия
1263000
3500
317
4350
53000
155
110000
738
Бангладеш
150000
200
250
200
15000
83
17000
83
Източник: Jane’s Defence weekly & csis.org
Правителството на Бангладеш ще трябва да дефинира отговорностите на отделните специализирани държавни агенции за формулирането, прилагането и подсилването на стратегиите за справяне със съществуващия силов дисбаланс с Индия. Те трябва да преразгледат досегашните стратегии за да оценят силните и слабите им страни, да гарантират ефективен отговор на текущите рискове и да подготвят страната за бъдещите предизвикателства.
Само една единствена стратегия (колкото и да е добра) не е достатъчна по отношение на толкова голяма и могъща държава, каквато е Индия, така че Бангладеш би следвало да си изработи няколко различни стратегии за ограничаване на индийските стратегически предимства, като за начало ясно дефинира слабите точки на Индия и ги използва в свой интерес, а след това се опита да интернационализира двустранните проблеми и потърси помощ за решаването им от достатъчно могъщи и приятелски настроени държави, както и в рамките на международните форуми, така че да склони Делхи всички спорове между двете държави да се решават на основата на справедливостта, равнопоставеността и взаимното уважение.
В тази връзка, Бангладеш би могла да се ориентира към следните стратегии за да защити националните си интереси vis a vis Индия:
- Дипломацията. Да се използват двустранните дипломатически канали за решаване на споровете по приятелски начин и само ако този опит пропадне, да се използват регионалните форуми за поставяне на въпросните проблеми като се включат и други регионални играчи в процеса на решаването им, а пък ако и това не проработи, да се използва ООН за да се предприемат необходимите действия и да не се допусне ескалацията на споровете в конфликти.
- Международните форуми за сигурност. Да се положат необходимите усилия за поставяне на двустранните проблеми с Индия, касаещи сигурността, на Регионалния форум на ASEAN, т.е. да се ангажират всички негови членове в конструктивен диалог по въпросите на сигурността за разрешаване на споровете чрез изграждане на липсващото доверие или със средствата на превантивната дипломация.
- Стратегическите алианси. Да се формира стратегически съюз с Китай за да се осигурят гаранции, в случай на военен конфликт с Индия, както и политически гаранции, че Пекин ще използва правото си на вето в Съвета за сигурност на ООН за да спре опитите на Индия да използва Съвета за да легализира действията си спрямо Бангладеш. Освен това, Бангладеш следва да работи с Китай по въпросите, касаещи китайската сигурност, на основата на взаимното сътрудничество, общия интерес и максималното уважение към суверенитета на всяка от страните.
- Оптимално използване стратегическото положение на страната. Да се осъзнае, че географското положение на Бангладеш и дава стратегическо предимство и да се вземе политическо решение (основаващо се на национален консенсус) да не се позволява на Индия да осъществява неограничен транзит на товари – военни или промишлени – към своя Североизточен регион, през територията на Бангладеш. Това ще осигури стратегическо предимство на Бангладеш по отношение на Индия, защото Делхи ще трябва да разчита на добрата воля на Дака за гарантиране на стабилността и икономическото развитие на Североизточния регион.
- Укрепване на военната мощ. Това е необходимо за да може, в случай на война, Бангладеш да може да ангажира изцяло вниманието на Източното командване на индийската армия, като по този начин постави под въпрос възможностите на Делхи да води едновременно война с Бангладеш и Китай, или пък с бунтовниците от Североизточния регион, както и да се даде възможност на Пакистан да превърне постоянния спор за принадлежността на Кашмир в повод Индия да бъде притисната и от запад.
Към сътрудничество и партньорство с Индия
В крайна сметка обаче, въпреки проблемите в двустранните отношения между Бангладеш и Индия, тези две страни са близки съседи и членуват съвместно в редица регионални и международни форуми. Затова те трябва да положат много сериозни усилия за да минимизират различията помежду си, да стимулират взаимното разбирателство и сътрудничество по различни социално-икономически проблеми и такива, свързани със сигурността, така че да възстановят приятелските си отношения и да съдействат за регионалната стабилност. В тази връзка, е необходимо да се предприемат следните действия:
- Да се укрепи регионалното сътрудничество с цел справедливото разпределяне на наличните водни ресурси, което да е от полза за развитието и на селското стопанство, и на производството на електроенергия;
- Да се гарантира свободен достъп да пазарите и суровинните запаси на всяка от страните с цел да се задълбочи икономическото сътрудничество между тях;
- Да се вземат необходимите мерки, на дипломатическо равнище, за ускоряване демаркацията на сухопътната и морската граници, в духа на справедливостта, равноправието и добросъседството;
- Да се работи в тясно сътрудничество за борба с морското пиратство, нелегалния оръжеен трафик, наркотрафика и трафика на хора, с цел укрепване на регионалната сигурност и стабилност;
- Да се формира култура на ненамеса във вътрешните работи на всяка от страните, с цел между тях да се установи атмосфера на доверие и сътрудничество.
* Авторът е основател и ръководител на Форума за стратегии и развитие на Бангладеш
{rt}
