20
Пет, Сеп
24 New Articles

Китай хвърля въдица в Черно море

брой5 2009
Typography

В края на юли, по време на прословутото си посещение в Украйна и Грузия, американският вицепрезидент Джоузеф Байдън публично разкритикува Кремъл, че „продължава да се придържа към остарелите представи от ХІХ век за сферите на влияние”. Както е известно, Байдън се появи в неспокойната „близка чужбина” на Русия само две седмици след като американският президент Обама направи знаковото си посещение в Москва, за да „презареди” отношенията между САЩ и Русия.

Без съмнение, визитата на Байдън беше подготване като нагледна и убедителна демонстрация на това, как правителството на Обама възнамерява да развива стратегическото взаимодействие на Съединените щати с Евразия. След като размени традиционните любезности с кремълския си колега Дмитрий Медведев, Обама запретна ръкави и започна да действа. Ако говорим открито, същността на достатъчно силния сигнал, подаден от Байдън, е, че сегашната американска администрация възнамерява активно да противодейства на руските претенции за ролята на доминираща сила в постсъветското пространство.

Байдън изключи възможността за „пазарлък” с Кремъл, както и признаването, под каквато и форма, на руските сфери на влияние. Той обяви ангажимента на администрацията на Обама да поддържа статута на Украйна като „неразделна част от Европа”, както и нейната евроатлантическа интеграция. След това, в интервю за „Уолстрийт Джърнъл”, Байдън описа в мрачни краски бъдещето на Русия и, на практика, подложи на съмнение самото и съществуване като държава. Руският външен министър Сергей Лавров реагира незабавно, отбелязвайки в интервю по една от руските телевизии, че се надява „администрацията на президента Обама да се съобразява с договореностите, постигнати в Москва. Смятаме, че опитите на някои хора от тази администрация да ни върнат назад към миналото, както го направи вицепрезидентът Джо Байдън, са изключение, а не правило”.

Връщане към „рейгънизма”?

Лавров добави, че „интервюта на Байдън в „Уолстрийт Джърнъл” сякаш повтаряше речите на водещи представители на предишната администрация на Джордж Буш”. В същото време, няма причина да се отнасяме към казаното от Байдън с пренебрежение, нито пък да се съмняваме в достоверността на думите му. Защото именно той първи заговори за „презареждането” в отношенията с Москва, като по този начин внуши сериозни надежди на руснаците. Неслучайно, мнозина изтълкуваха посещението на Обама в руската столица именно като формално начало на процеса на „презареждане”.

Сега обаче се оказва, че „презареждането” може да отхвърли американската политика спрямо Русия далеч назад, към 80-те години на миналия век, когато тогавашният президент Роналд Рейгън лансира триумфаторската си теза, че Русия (СССР) не може да си съперничи с Америка , имайки предвид изключително сериозните дефекти на икономическата и структура и демографските и проблеми, и затова колкото по-силен натиск бива оказван върху руската икономика, толкова по-склонна ще бъде Москва да се поддаде на американското влияние.

Американският аналитичен център Stratfor, известен с тесните си връзки в структурите на системата за сигурност на САЩ, формулира това по следния начин: голямата игра ще се заключава в „усилване на натиска върху руснаците, като оттам нататък всичко ще тръгне по естествен начин” (вж. статията на шефа на Stratfor Джордж Фридмън на стр. – б.р.).

Сред доказателствата за наличието на подобен координиран подход на Запада към Русия е и проектът на ЕС „Източно партньорство”, който официално беше лансиран през май 2009 в Прага. Географията му покрива Армения, Азербайджан, Грузия, Молдова, Беларус и Украйна, като целта е тези „стратегически важни” постсъветски държави да бъдат привлечени в сферата на влияние на Брюксел, посредством матрицата на икономическата помощ, либерализацията на търговията, инвестициите и облекчения визов режим. Разбира се, те няма да бъдат допуснати до членство в ЕС, но ефективно ще бъдат тласнати към ограничаване на отношенията си с Русия. Всъщност, чрез своя натиск, ЕС вече започна да ерозира тесните връзки на Москва с Беларус и Армения.

Друг непосредствен проблем пред Кремъл са резултатите от парламентарните избори в Молдова, в резултат от които проевропейските (т.е. прорумънските) опозиционни партии изместиха от властта последната управляваща в Европа комунистическа партия. Както е известно, през април Вашингтон и Брюксел подкрепиха неуспешната „цветна революция” в Молдова, стремейки се да сложат край на управлението на президента Владимир Воронин, подозиран в прекалени симпатии към Москва. Така, ЕС направи щедри обещания за икономическата интеграция на Молдова, принуждавайки Русия да вдигне залога и да обяви, през юни, че ще отпусне на бившата съветска република заем от 500 млн. долара. И в този момент се случи нещо сензационно – в играта внезапно се включи Китай, който през юни подписа споразумение с Молдова за предоставяне на заем от 1 млрд. долара, с доста изгодна лихва от 3% и 15-годишен срок на изплащане, с петгодишен гратисен период. Средствата ще минат през китайския строителен гигант Covec, доколкото споразумението предвижда осъществяването на мащабни мероприятия в такива сфери, като модернизацията на енергетиката, водоснабдяването, пречиствателните системи, селското стопанство и високотехнологичните производства.

Паказателно е, че Китай декларира готовност да „гарантира финансирането на всички проекти, които молдовската страна сметне за необходими и обосновани”, като това финансиране няма отношение към заема от 1 млрд. долара. На практика, Пекин демонстрира желание да финансира цялата молдовска икономика, чиито БВП се равнява на около 8 млрд. долара, а бюджетът и – само на половин милиард долара.

Без съмнение, тези действия на Китай имат подчертана геополитическа насоченост. В един, публикуван наскоро, интересен и доста ироничен коментар китайският „Жeнмин жибао” отбелязва, че „при администрацията на Обама значението и използването на понятието „кибер-дипломация” (cyber diplomacy) претърпя сериозни промени. Така, американските власти подстрекаваха вълненията в Иран, използвайки интернет-сайтове, като Twitter например, а държавният секретар Клинтън обясняваше, че именно в това е същността на „умната сила”, добавяйки, че подобни промени изискват САЩ да разширят самата концепция за дипломацията”.

Молдова е страна, по отношение на която Китай, исторически, винаги е бил по-скоро страничен наблюдател, отколкото активен играч. Това е първият голям скок на Пекин, през просторите на Централна Азия, към проблемните западни граници на Евразия. Всъщност, защо Молдова се оказва толкова важна държава? Пекин съзнава огромното геополитическо значение на интеграцията и със Запада. Ще мине още известно време, и Молдова ще стане член на Северноатлантическия алианс, а Черно море окончателно ще се превърне в „езеро на НАТО”. Така пактът ще си извоюва, на практика, неуязвими позиции и ще може безпрепятствено да стартира марша си към Кавказ, а след това и към Централна Азия – т.е. директно към китайските граници.

Това, което едва ли можем да си изясним напълно, е, каква точно е степента на взаимодействие между Москва и Пекин. Напоследък и двете страни подчертават укрепването на координацията помежду си във външнополитическата сфера. В съвместното заявление, публикувано след юнското посещение в Русия на китайския държавен глава Ху Цзинтао, специално се подчертава, че Пекин подкрепя Москва, относно ситуацията в Кавказ. Междувременно, все по-ясно се очертава и високото равнище на координацията на руските и китайските усилия в цялото постсъветско пространство.

Ислямистите и Великият път на коприната

И така, напълно е възможно, Москва да е предупредила Пекин за намерението си да създаде втора военна база на територията на Киргизстан, в района на Ош. Както е известно, тази страна е разположена в непосредствена близост до китайския район Синцзян и е важен транзитен маршрут за централноазиатските ислямистки „моджехидини”, базиращи се в Афганистан и Пакистан. Налице са очевидни признаци за възраждане на ислямистката активност в Централна Азия и Северен Кавказ. Китай много внимателни следи за последиците от тези събития и, как те биха могли да се отразят върху ситуацията в Синцзян. Макар че американските анализатори старателно се опитват да представят този нов ислямистки натиск в Централна Азия като резултат от пакистанските военни операции в граничните с Афганистан райони, които се използват за убежища от „моджехидините”, подобна теза поражда сериозни съмнения.

Китайските експерти посочват, че с намаляването на напрежението в отношенията между Пекин и Тайван, възможностите на американската намеса във вътрешните работи на Китай също силно са намалели, във връзка с което САЩ пренасочват вниманието си към западните китайски райони Синцзян и Тибет.

Налице е значителна стратегическа нееднозначност и неяснота по въпроса за това, коя е основната причина за новия подем на ислямистката активност в обширна част от територията, определяна като „слабините” на Русия и Китай. Буквално 48 часа след експлозията на насилие в Синцзян, китайският външен министър Ян Цзиечъ се обади по телефона на руския си колега, след което Москва изрази решителна подкрепа на китайските действия в населената с мюсюлмани провинция. На 10 юли последва сходно заявление на генералния секретар на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), одобряващо мерките, предприети „в рамките на закона” от Пекин за възстановяване „на спокойствието и нормалния живот” в Синцзян, след сблъсъците между уйгури и китайци. В декларацията на ШОС беше потвърдена решимостта „и занапред да се задълбочава практическото сътрудничеството в борбата с тероризма, сепаратизма, екстремизма и транснационалната организирана престъпност, в името на регионалната сигурност и стабилност”.

Междувременно, Китай за пореден път посочи, че регионалната сигурност на Централна и Южна Азия са тясно свързани. Коментирайки декларацията на ШОС, „Женмин жибао” подчертава, че тя „демонстрира, колко добре страните от ШОС разбират, че ситуацията в Синцзян може да окаже съществено влияние върху целия регион. Някои централноазиатски държави, като например Афганистан и Пакистан, също станаха жертва на тези сили на злото. Въпросните сили преминават границите и сеят насилие и терор, създавайки свои тренировъчни лагери. Вече са разкрити връзките между тях и скорошните безредици в столицата на Синцзян Урумчи. Борбата срещу тези сили на злото ще бъде от огромна полза за всички държави от Централна и Южна Азия, защото са налице доказателства, че те вредят не само на Синцзян, но и на региона, като цяло”.

Важно е и, че в друг свой коментар „Женмин жибао” остро напада американската политика, във връзка с безредиците в Синцзян, отбелязвайки, че „за китайците няма нищо ново в това, че САЩ тайно или открито раздухват недоволството по отношение на Китай. Възможно е, използването на двойни стандарти, съпоставяйки собствените си интереси с тези на останалите, да е обичайна тактика за Америка. Възможно е също, САЩ да преследват определена цел – гарантиране на собственото си неоспоримо и вечно превъзходство, чрез разделението и омаломощаването на останалите. От края на 80-те години насам, САЩ не крият намеренията си да разпалват враждата между китайци и уйгури, като подкрепят и прикриват сепаратистките сили. Вашингтон прави всичко възможно за да се окаже третата страна, която (както тайно се надяват американците) ще спечели най-много от този сблъсък”.

На този фон е разбираемо, че Китай подкрепи руската инициатива за провеждането, в края на юли, в столицата на Таджикистан Душанбе, на четиристранна среща по проблемите на сигурността, с участието на президентите на Русия, Пакистан, Афганистан и Таджикистан.  Тази руска стъпка беше своеобразно геополитическо предизвикателство към САЩ, които монополизираха разрешаването на конфликта в Афганистан, изтласкаха Русия от Хиндокуш, опитват се да провалят руско-китайското сближаване, в рамките на ШОС, по въпросите на регионалната сигурност в Централна Азия, активизират дипломатическите и политическите си усилия за да ерозират руските връзки с централноазиатските държави и разширяват влиянието и присъствието си в Пакистан, настойчиво тласкайки тази страна към участие в програмата за партньорство на НАТО.

Тонът на регионалната среща по сигурността в Душанбе бе даден от таджикистанския президент Емомали Рахмонов, заявил на пакистанския си колега Асиф Али Зардари, че разчита на тясното взаимодействие с Пакистан за ограничаване процеса на дестабилизация в Централна Азия. „Ние действително се придържаме към много сходни и близки позиции по тези въпроси и страните ни следва да действат координирано за преодоляването на това опасно явление” – подчерта в тази връзка Рахмонов.

Можем да предположим, че Китай също използва влиянието си върху Пакистан за да го насочи към задълбочаване на регионалното сътрудничество, вместо пасивно да съдейства на регионалната политика на САЩ. Зардари обаче, предпочете да не прави ясни заявления в Душанбе, ограничавайки се с обещанието „заедно да се борим с предизвикателствата на настоящия век”.

На свой ред, Русия направи на срещата в Душанбе предложение за регионално сътрудничество, предвиждащо продажбата на електроенергия от Сангудинската ВЕЦ в Таджикистан (в чието изграждане руснаците вложиха 500 млн. долара и държат 75% от акциите и) за нуждите на Афганистан и Пакистан. Може да изглежда парадоксално, но тази идея първоначално бе лансирана от САЩ, възнамеряващи с нейна помощ да укрепят стратегията си за създаването на т.нар. „Голяма Централна Азия” и разчитащи да изведат региона от руската и китайска сфери на влияние.

Руската „линия Мажино”

По същия начин и на същите основания можем да предположим, че Китай, макар да не е член на Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС), няма нищо против ръста на нейното военно присъствие в Централна Азия, като противовес на НАТО. След последните вълнения в Синцзян, Пекин е пряко заинтересован от руската идея за създаването на антитерористистичен център в Киргизстан и увеличаване на силите за бързо реагиране на ОДКС (т.нар. Колективни сили за бързо реагиране) в Централна Азия.

Китайците много внимателно следяха хода на последната неформална среща на държавните глави на страните от ОДКС, провела се  в киргизстанския град Чалпон-Ата в края на юли и началото на август. На нея, в частност, беше дискутирана борбата с религиозния екстремизъм и тероризма в зоната на отговорност на организацията. В навечерието на срещата беше постигнато принципно споразумение за създаването на руска военна база (под егидата на ОДКС) в град Ош.

На този фон, съвместните руско-китайски военни учения, под надслов „Мирна мисия - 2009”, провели се в края на юли, не могат да се смятат за просто повторение на двете предишни учения от 2005 и 2007. Наистина и трите бяха проведени в рамките на ШОС, но през 2009 те, на практика, се превърнаха в двустранно руско-китайско мероприятие, докато останалите страни-членки присъстваха само като наблюдатели.

Според генерал-майор Цян Лихуа от китайското Министерство на отбраната, тези учения „имат огромно значение”, тъй като силите на тероризма, сепаратизма и екстремизма „отново се надигат напоследък”. Той смята, че ученията не само укрепват регионалната сигурност, но и символизират „високото ниво на стратегическо и взаимно доверие” между Китай и Русия и са „голяма крачка на двете страни за развитие на прагматичното сътрудничество във военната сфера”.

Оценявайки резултатите от сътрудничеството между руската и китайската армии, Цян подчерта три неща.

На първо място, зачестяват срещите на най-високо равнище. За двете страни вече е нормално да провеждат, поне веднъж годишно, срещи между министрите на отбраната или началниците на генералните си щабове. Честите посещения на делегации на двете военни министерство и на висши военни ефективно съдействат за плавното развитие на двустранните отношения между армиите на Китай и Русия.

На второ място, вече е налице добре работещ механизъм за двустранни стратегически консултации. През 1997, китайските и руските военни създадоха механизъм за осъществяване на ежегодни консултации между двете страни, на ниво заместник началници на генералните щабове. До днес са проведени 12 кръга на тези стратегически консултации, съдействащи за развитие и укрепване на взаимното доверие и сътрудничество.

На трето място, военният обмен между двете страни придоби съвсем практически и прагматичен характер и редовно се осъществява между различните видове и родове войски, включително между инженерните войски, свързочните войски и картографските служби.

Генерал Цян смята, че с провеждането на ученията „Мирна мисия-2009”, „взаимното стратегическо доверие и прагматичното сътрудничество между армиите на двете държави преминава към качествено нов етап”.

Загрижеността на Китай от засилващата се активност на радикалните ислямисти в Централна Азия е очевидна и осезаема. „Терористите се опитват да си изградят убежища в Таджикистан, Узбекистан и Киргизстан, въпреки че продължават да пребивават най-вече на територията на Афганистан” – отбелязва в тази връзка таджикистанският вътрешен министър Абдураим Кахоров. Долината Рашт в памирските планини, където се събират терористите, се намира в непосредствена близост с афганистанската (и китайската) граница. В местните медии се появиха съобщения, че известният военен командир на таджикските ислямисти Мола Абдула, след десетгодишно отсъствие, се е върнал от лагерите си в Пакистан и Афганистан заедно с отряда си и сега се опитва да вербува нови „моджехидини” в долината Рашт. Различни източници пък твърдят, че съществуват тесни връзки между ислямските екстремисти от Узбекистан, Таджикистан, Киргизстан и китайската провинция Синцзян и терористите, действащи в района на руския Северен Кавказ. В тази връзка, президентът на Киргизстан Курманбек Бакиев подчертава, че „Ситуацията в Афганистан влияе не само върху тази в Киргизстан, но и върху цяла Централна Азия. Тези хора идват тук за да осъществяват терористични нападения”. Според него: „Освен това, тук присъстват сили, за които още нямаме достатъчно данни, но които са готови да осъществяват различни незаконни операции, като целта им е една: да дестабилизират централноазиатския регион”. В същото време, частите на НАТО в Афганистан за пореден път демонстрираха безпомощност и не съумяха да спрат придвижването на талибаните към таджикистанската граница.

И така, основният въпрос е, дали сегашното повишаване на напрежението в Централна Азия и Западен Китай е просто своеобразно „глухо ехо” на войната в Афганистан, или някой отново се опитва да повтори американските усилия от 80-те години на миналия век за финансиране и въоръжаване на бойците-моджехидини и използването на войнстващия радикален ислям, като геополитически инструмент в тогавашната съветска Централна Азия? Тъкмо поради това, издържаните в духа на „рейгънизма” изказвания на вицепрезидента Байдън, че руската икономика е в руини, че демографската криза е на път да съсипе страната и, че САЩ не бива да подценяват степента на своето влияние в Евразия, се възприемат толкова сериозно в Москва и Пекин. А смелата стъпка на Китай по отношение на Молдова показва, че той може да започне да разглежда постсъветското пространство като своя собствена „близка чужбина”.

Краят на Кимерика?

Нещата обаче опират до това, че зад всички тези действия прозират и много сериозни икономически интереси. Специалният пратеник на американския президент по енергийните въпроси в Евразия Ричард Морнингстар достатъчно открито заяви, през юли, пред Сенатската комисия по външни отношения, че успехите на Китай за получаване на достъп до енергийните ресурси на Каспийския регион и Централна Азия застрашават геополитическите интереси на САЩ.

В случая е особено показателно, че новата вълна на напрежение в Централна Азия (включително Синцзян), която се очакваше от руското разузнаване още от края на 2008, се надига по маршрута на газопровода, с дължина 7000 км, който трябва да свърже Туркменистан със Синцзян, през територията на Узбекистан, Киргизстан и Казахстан. Очаква се той да бъде въведен в експлоатация до края на 2009. Което, без съмнение, ще бъде исторически повратен пункт в геополитиката на целия регион.

Изключително популярният напоследък британски историк и икономист проф. Найл Фергюсън, определя т.нар. „Кимерика” (т.е. тезата, че Китай и САЩ, на практика, са се слели в една общност, формирайки единна икономическа система) като „нетраен брак”. В контекста на първия „стратегически и икономически диалог” между САЩ и Китай, провел се в края на юли във Вашингтон, Фергюсън прогнозира, че може да настъпи момент, в който Китай, вместо да продължи този „нещастен брак”, да реши „сам да си купи глобалната власт”.

Всъщност, факторите това да се случи са налице: темповете на натрупване в САЩ вървят нагоре, а китайският внос в Америка значително намалява. На китайците вече им е писнало от американските ценни книжа, тъй като цената на дългосрочните дългови книжа на хазната на САЩ може да падне драстично, което се отнася и до покупателната способност на долара (впрочем, може да се случи и едното и другото). И в двата случая, Китай ще загуби.

Затова Фергюсън предполага, че Пекин вече предприема стъпки за да прекрати „брака си с Америка”. В тази връзка, китайската кампания за закупуване на чуждестранни активи (например в Молдова), предпазливите опити за формиране на потребителско общество в Китай, нарастващият стремеж да се реализира идеята за създаването на резервна валута и „валутна кошница”, вместо долара – всичко това са признаци за неминуемия бракоразводен процес в „Кимерика”. Какви обаче, ще бъдат последиците от него за световната политика? Ето какво смята Фергюсън: „Представете си нова „студена война”, само че този път между две свръхдържави с еднакви икономики, което не би могло да се каже за предишната студена война, тъй като СССР винаги е бил много по-беден от САЩ. Или пък, ако предпочитате да търсите аналогии в по-далечната история, представете си повторение на британско-германската вражда от началото на ХХ век. При това Америка ще бъде в ролята на Великобритания, а Китай – на Германската империя. Всъщност, тази аналогия е по-добра, защото отчита факта, че високата степен на икономическа интеграция не трябва задължително да пречи за нарастването на стратегическото съперничество и, в крайна сметка, за възникването на конфликт”.

Разбира се, днес сме много далеч от открита война. Факторите, водещи до война, се формират бавно. В същото време обаче, движението на геополитическите тектонични плочи вече е факт и това движение само ще се ускорява в бъдеще. Очертаващият се край на „Кимерика” вече кара САЩ и Индия да търсят сближаване. В същото време, той дава възможност на Москва да укрепва връзките си с Пекин.

В променливия съвременен свят, „голямата политика” (т.е. тази, провеждана от великите сили) няма ясни правила, особено ако става дума за обърканите взаимоотношения в триъгълника САЩ – Русия - Китай. Едно нещо обаче, бихме могли да твърдим със сигурност – изместването на геополитическите тектонични плочи и възникващите, в резултат от него, прегрупиране на силите и промяна в съотношението между тях, много внимателно ще бъдат следени от такива, иначе доста различни, държави, като Индия и Бразилия, Иран и Северна Корея, Венецуела и Куба, Сирия и Судан.

* Авторът е индийски дипломат от кариерата, бил е посланик на страната си в Узбекистан и Турция

{rt}