Динамиката на геополитическите процеси в постсъветското пространство през последните години значително повишава интереса и вниманието не само към Русия и провежданата от нея нова геополитика, но и към отделните бивши съветски републики. Една от тях е Република Казахстан, която, с потенциала и с поведението си на международната сцена, се утвърди като стабилен политически субект с нарастваща регионална значимост. Част от фундаменталните характеристики на тази постсъветска република – огромната територия, богатия природно-ресурсен потенциал и значителния брой славянско население, определят нейната роля и място в новата геополитическа архитектура на Евразия.
Известно е, че географските представи за постсъветските републики са все още тясно преплетени с образа на Русия. Това широко разпространено ментално възприятие има своите обективни предпоставки, произтичащи от традиционно силното руско влияние върху тяхното развитие. То се допълва от общата историческа съдба, както и от сходните проблеми и процеси в постсъветската идентификация. В резултат от продължителното съвместно съществуване в рамките на единен държавен организъм, политическите субекти от постсъветското пространство притежават специфични сходства в социално-икономическото и политическото си развитие. В политикогеографски план, те определят съдържанието на евразийския макрорегион, отъждествяващ се с пространството на бившия СССР. Обхванат от процеси на дълбоки социално-политически промени и, същевременно, осъществяващ преки взаимодействия с останалите макрорегиони от Евразия (европейския Запад, ислямския свят, азиатския Изток), евразийският регион се отличава със сложни процеси на вътрешна стабилизация. Със създававането на условия за гранична комуникативност, след разпадането на Съветския съюз, новите независими държави в него стимулират процесите на вътрешна регионализация, обособяващи субрегионалните измерения в географската им принадлежност. В това отношение, Казахстан е част от евразийския регион, но определящо значение за неговото местоположение има пространството на Централна Азия.
Централна Азия: проблеми на пространственото дефиниране
Поради нееднозначните тълкувания на пространствения обхват на Централна Азия, в чиито преки географски координати попада и Казахстан, в началото бих искал да откроя причините за съществуващите в литературата и обществените представи разнообразни възгледи и дефиниции за понятийното й разбиране. В тесен смисъл (главно обществено-политически), терминът Централна Азия в съвременността се използва като обединяващо понятие за петте нови тюркоезични държави на изток от Каспийско море, появили се след разпадането на СССР: Казахстан, Киргизстан, Таджикистан, Туркменистан и Узбекистан. В по-широк (етнокултурен) смисъл, към понятието Централна Азия се причисляват още Афганистан, Монголия, китайската провинция Вътрешна Монголия, както и Синцзян-Уйгурският и Тибетският автономни окръзи.
Съгласно физикогеографските схеми, предлагани от учени-страноведи, в границите на Централна Азия влизат още Прикаспийският регион, Североизточен Иран, Поволжието, Приуралието и даже Южен Сибир. Обяснение за подобно схващане може да се търси във възприемането на Централна Азия като обширна природна област, чиято отдалеченост от Световния океан обуславя нейния континентален ариден климат, благоприятстващ формирането на пустинни, полупустинни и степни ландшафти. От своя страна, орографските й граници от юг, запад и север определят наличието на предимно вътрешен речен отток (Физическая.., 2005, с. 236).
В отделни исторически периоди, наред с различията в пространствения обхват и конфигурацията на региона, се появяват и топонимични несъответствия. В подобен аспект изтоковедът Зарине Джандосова пояснява, че през ХІХ век в руската (като и в съветската) и немската литература започва да се използва терминът Средна Азия. Той служи като обединяващо понятие за пространството, разположено между казахската степ и Афганистан (наричано по-рано Източен или Руски Туркестан). След административните реформи в СССР, от 1924, Средна Азия се обособява и териториално-политически, но включва само четири съветски републики – Киргизия, Таджикистан, Туркмения и Узбекистан. Казахстан е изключен, понеже по-голямата част от територията му влиза в състава на Оренбургското генерал-губернаторство на РСФСР. Териториите на Монголия, Синцзян и Тибет формират Западен Туркестан, който в западната литература (с изключение на немската) е познат под наименованието Вътрешна Азия. След разпадането на СССР, понятията Средна и Централна Азия се възприемат все повече като синоними, но впоследствие се налага повече второто, обединяващо и петте бивши тюркоезични републики на изток от Каспийско море (Джандосова, 2005, с. 5).
Сред най-важните и актуални аспекти на понятието Централна Азия е геополитическият. С това наименование известният американски политолог Збигнев Бжежински обединява пространство, включващо девет страни - Казахстан, Киргизстан, Таджикистан, Туркменистан, Узбекистан, Азербайджан, Армения, Грузия и Афганистан. След преустановяването на биполярната геополитическа система и разпадането на СССР, тези страни се превръщат в обект на геополитическа борба между Русия, САЩ, Иран, Турция и Китай. Според Бжежински, това пространство представлява “властови вакуум”, в който решаваща е външната геополитическа намеса (Бжежински, 1997, с. 143–173). В този контекст Централна Азия се разглежда като регион на геополитическо съперничество между великите сили. Още от началото на ХІХ век сблъсъкът на интереси между Руската и Британската империи превръщат Централна Азия в своеобразен буфер между две могъщи държави. След разпадането на СССР, борбата за геополитическо влияние в региона се засилва заради концентрацията на колосални природни ресурси, чиито прогнозни запаси постоянно променят своето количествено изражение във възходяща посока. В глобален геополитически план, природно-ресурсният потенциал на региона се разглежда като бъдещ макрорезерв, който може да осигури разнообразни суровини за развиващата се световна икономика. Контролът върху тях има ключово значение за разпространението на регионално влияние, стимулирайки създаването на редица конкурентни геостратегии за неговата реализация.
Всички страни от широко разбираната Централна Азия попадат в геополитическото пространство на т. нар. Източен Санитарен кордон – зона на смесено външно геополитическо влияние. Той притежава функции на буферен пояс между Големите пространства на Русия, Китай, Атлантизма и Ислямският свят (най-вече Иран и Турция). Конкуренцията за влияние от страна на външните сили, примесена със сложните междуетнически и териториални проблеми на страните от региона, повлича към обхвата на Централна Азия и вече споменатият Синцзян-Уйгурски автономен окръг, а също Северен Иран и Турски Кюрдистан. Нестабилната ситуация се поддържа не само от регионалното съперничество на утвърдени геополитически сили, но и от вътрешнорегионалните процеси на етническа консолидация и борбата на някои етноси за политическа независимост. Тези характеристики карат Бжежински да нарича централноазиатското пространство Евразийски Балкани, по аналогия с пословично известната геополитическа нестабилност на класическите Балкани.
Предвид специфичната пространствена конфигурация на голямото централноазиатско пространство, обхващащо територии, разположени както на изток, така и на запад от бреговете на Каспийския воден басейн, в международната политика се утвърждава и понянието Каспийски регион. Неговият пространствен обхват също варира в широки граници и не се свежда само до държавите, имащи пряк излаз на Каспийско море. Каспийският регион включва също страни и райони с пряка или косвена зависимост от неговата комуникационно-образуваща роля. Тук е важно да се отбележи, че както Каспийският регион, така и Централна Азия не представляват самостоятелни геополитически региони (в прекия властови смисъл на това понятие). Основни аргументи за това са отсъствието на стабилна регионална структура, подчертаваща тяхното политико-икономическо и културно единство, както и липсата на утвърден регионален геополитически лидер, чието влияние да преобладава над останалите. Това са и съществените причини за ясно изразеното съперничество от страна на външни геополитически сили в региона. Съобразно така изложените особености, Казахстан следва да се определи като част от евразийския (постсъветския) геополитически регион, но географското му положение в Централна Азия оказва съществено значение върху отделни аспекти на съвременната му икономическа, политическа и културна идентификация.
Политикогеографско положение и природно-ресурсен потенциал
Специфичното място на Казахстан в евразийския и централноазиатския регион се обуславя, на първо място, от неговата огромна територия от 2724,9 кмІ. Този показател поставя страната на 9-то място в света и предопределя тежестта и при осигуряването на транспортните, икономическите и културните връзки между редица страни от ОНД, Централна, Западна и Южна Азия, и Кавказ. В източно-западно направление ширината на казахстанската територия достига близо 3 хил. км, а в меридионално – повече от 1,7 хил. км. Казахстан има общи гланици с Русия (7591 км), на север, с Китай (1460 км), на изток, с Туркменистан (380 км), Узбекистан (2300 км) и Киргизстан (1051 км), на юг, а на запад има широк излаз на Каспийско море (600 км). Младата република е втория по големина териториално-политически субект от бившия Съветския съюз (след Русия), който участва в образуването на новата политическа карта на света. Делът на Казахстан от световната суша е 2%, а от територията на Азия – 6,1%. В централноазиатското пространство, образувано само от петте бивши съветски републики, на изток от Каспийско море (4 млн. кмІ), казахстанският дял е почти 3/4-ти (Ахметов и др., 2005; Джандосова, 2005).
Разположен между Европа и Азия, Казахстан заема части от Прикаспийската и Туранската низини, на запад, Западно-Сибирската равнина, на север, планините Алтай, Тарбагатай, Жонгарски Алатау и Тян-Шан, на изток и югоизток. Централно-източните райони на страната са заети от платото Казахски мелкосопочник. Водните ресурси на Казахстан се изчисляват на близо 120 кмі. На територията му са разположени хиляди малки и десетки големи езера, между които почти половината от пресъхващото Аралско море, впечатляващите по размери и с уникална хидрология езера Балхаш, Зайсан и Алакол, и голямото Капчагайско водохранилище. Техният хидроенергиен потенциал се оценява на 173 млрд. кВтч (Россия и страны.., 2006, с. 54), като по този показател страната се нарежда на 3-то място в евразийския регион (след Русия и Таджикистан). Климатът е преобладаващо сух със силно изразени континентални черти.
Огромната територия на Казахстан обуславя наличието на голямо разнообразие и богатство на природни ресурси. Страната заема първо място в света по общи запаси на цинк, волфрам и барит; второ – на сребро, олово, уран, хром и фосфорити; трето – на мед, манган, никел и флуорид; четвърто – на молибден. Петролните и запаси се изчисляват в диапазона между 2,6 и 3,6 млрд. т – 13 място (2,3%), тези на природен газ 2-5 трл. мі – 12 място (2%), а на въглища 160 млрд. т (3,5%). Оценката на общото количество запаси на минерални ресурси поставя Казахстан на 2-ро място в ОНД и на 6-то място в света (Ахметов и др., 2005; Усиков и др., 2005).
Географското положение на Казахстан в центъра на Евразийския континент обуславя важната му роля при осигуряването на международните транзитни и съобщителни връзки. Разположените на казахстанска територия транспортни коридори и съобщителни мрежи са от огромно значение за комуникационното взаимодействие между редица страни и региони, някои от които не разполагат с алтернативни трасета. В източно-западно направление международните транспортни коридори съединяват почти целия Северен Казахстан с Русия (Поволжието, Приуралието, Южен Сибир). Това са магистралите с приоритетно значение – Трансибирската (при Петропавловск), Средносибирската (Костанай–Кокшетау–Корасук) и Южносибирската (Карталы–Астана–Кулунда, към Барнаул). С най-голяма тежест в меридионално направление се ползват Оренбург–Ташкент (преминаваща на голямо протежение през източните части на Казахстан), Трасказахстанската (свързваща централните с южните казахстански райони и продължаваща към Киргизстан), Трансазиатската (в направление за Китай – Актогай–Алашанкоу) и Турксиб (Семипалатинск–Алмати–Тараз) (фиг. 1). На голямо протежение, през южните части на Казахстан, се предвижда и преминаването на трансконтиненталния проект ТРАСЕКА, свързващ Европа с Азия (маршрут, целящ възраждането на Великия път на коприната). Във връзка с него се модернизират голяма част от старите и се изграждат нови пътно-транспортни съоръжения. Инфраструктурата на въздушния транспорт е представена от 51 летища, от които 13 са с международно значение. Основната част в осигуряването на транзитните международни връзки изпълняват летищата на Алмати, Астана и Актау. Водният транспорт на Казахстан е представен от речен и морски флот, като най-голямото пристанище е Актау на Каспийско море. Чрез него се осъществяват транзитни превози от и за Русия и Европа.
Фиг. 1.
Съвкупната тежест на транспортния потенциал на Казахстан го превръща в ключова държава, при реализирането на транзитните и съобщителни връзки в Централна Азия. На практика, през голяма част от територията на страната преминават транспортни участъци на всички международни магистрални трасета, свързващи както Русия с останалите централноазиатски републики, така и отделни нейни региони (например Приуралието с южните части на Западен Сибир). С оглед динамизирането на отношенията с Китай, Казахстан е в състояние да осигури най-пряк и най-кратък път между Източна Азия и Каспийския регион. Транспортната инфраструктура, в съчетание с географското положение, предоставят солидни преимущества за съвременното стопанско развитие на Казахстан. Паралелно с това се увеличава и неговата геополитическа значимост в центъра на Евразия.
Историческа съдба и етническо многообразие
Независимо от многовековната си история, казахите се сдобиват със своя държавност едва през 1991, в резултат от разпадането на СССР. Поради отсъствието на каквито и да било целенасочени действия от страна на Казахстан, а и на останалите централноазиатски републики в процеса на съветския демонтаж, редица геополитически анализатори говорят за “присъдена” (по политическия си характер) независимост. Според Анатолий Уткин, “...тази независимост идва като природен катаклизъм. Централноазиатските елити, даже и не мечтаеха за разширение на регионалната си власт и, ако зависеше от тях, още щяха да са „клиенти” на Москва. Ако зависеше от тях, те биха спасили Съветския съюз, но оказали се изтласкани от него, са принудени да търсят своя модус вивенди”. (цит. по Гладкий, 2006, с. 688).
До ХVІІІ век, когато територията на днешен Казахстан е поетапно завладяна от Руската империя, казахите са обособени в три големи племенни общности (Старши, Среден и Младши Жуз), без политическо единство помежду им. Нападенията на джунгарите, от изток и на хивинските и бухарските ханове, от юг принуждават Младшия и Средния Жуз да влязат в пределите на Русия практически доброволно (Экономическая.., 2002, с. 274). Построените от русите редица градове-крепости, като Гурьев (Уралск), Омск, Коряковская (Павлодар), Семипалатинская, Усть-Каменогорская, Къзълорда, Тараз, впоследствие прерастват в търговски и административни центрове, които на по-късен етап стимулират активната миграция на казахите все по-на север. В своя първоначален етап, с функции на руско военно укрепление от средата на ХVІІІ век, възниква дори бившата столица (до 1998) и понастоящем най-голям град на Казахстан – Алмати (до 1921 Верный, а впоследствие - до 1993, Алма-Ата). Преимуществено мирният и ненасилствен характер на руската колонизация сред казахите приключва с присъединяването на Старшия Жуз още в началото на ХІХ век, предотвратявайки търговията с роби и опустошителните набези на джунгарите (Зеленлва, 2005, с. 167).
Продължителен период от време северните части на Казахстан влизат в обхвата на Оренбургското и Западно-Сибирското генерал-губернаторства в състава на Руската империя, докато южните – в Туркестанското генерал-губернаторство. Тази вътрешно-административна подялба по-късно намира израз в етнокултурния и стопанския облик на страната, отличаващ се с резки контрасти между индустриализираните, русифицирани и ориентирани към Русия северни части и преобладаващо аграрния казахстански юг. От образуването на Съветския съюз до 1925, цялата територия на днешен Казахстан е част от Киргизката Автономна Съветска Социалистическа Република (КАССР). В периода 1925-1935, Казахстан се ползва със статут на автономна република ( първоначално с център Къзъл-Орда, а след 1929 - Алма-Ата), разширявайки се на югоизток, с включването на Семиреченската и Сърдаринска области от Туркестанската република. През 1936, Казахстан е преобразуван в съюзна република (КССР), чиито граници и териториален обхват съвпадат с тези на днешната независима казахстанска държава (Экономическая.., 2002, с. 274–275; Российская.., с. 82–120). Според географските (в т. ч. геокултурни и геоикономически) особености в развитието си, подобно на Русия, Казахстан може да бъде окачествен като евразийска държава, в прекия и в преносния смисъл на това понятие.
Огромната територия на Казахстан се населява от едва 15 млн. души (2004), като ниската средна гъстота (5,5 д./кмІ) формира демографски вакуум по отношение на многолюдните му съседи – Китай (1,3 млрд. души), Русия (144 млн. души), Узбекистан (24 млн. души). Основна отличителна черта на населението е пъстрият етнически и религиозен състав. Сред причините за многонационалния характер на Казахстан са проявилите се в различни периоди процеси на масова имиграция на население от различни части на Русия (СССР) и света. Още от началото на ХІХ век, като резултат от вътрешната колонизация на централноазиатското пространство от русите, в казахските земи се заселват много руски и украински преселници от централните губернии на Руската империя. Те се установяват в северните рядконаселени райони и, на практика, не изтласкват и не нарушават етническите ареали на казахите. Историкогеографските етапи на усвояването на северните централноазиатски части от русите и постепенното им въвличане, в стопанската ориентация, към Поволжието, Приуралието, а впоследствие и към Западен Сибир, превръщат територията в традиционен ареал на разпространение на руския етнос. Този факт дава основание на някои изследователи да разглеждат територията на Северен Казахстан като автохтонна не само за казахите, но и за русите. След отделянето на Казахстан и превръщането му в независима държава, руско-казахстанската граница фактически разделя съществуващо и до днес общо етнокултурно пространство.
Значителни промени в националния състав на Казахстан настъпват през 30-те и 40-те години на ХХ век, главно в резултат от сталинските репресии. На територията на републиката са депортирани многобройни и с разнообразна етно-цивилизационна принадлежност групи население – кримски татари, чеченци, калмики, ингуши, германци, поляци, корейци и др. Етнодемографската ситуация се изменя съществено и от проведената колективизация, когато от глад умират няколкостотин хиляди етнически казахи, а около 100 хил. от тях емигрират, което значително намалява дела им в етническата структура на републиката (Ахметов и др., 2005, с. 15). В годините на Втората световна война, наред с насилственото заселване на хора от множество националности, тече процес и на повсеместна евакуация на големи групи учени, интелектуалци и хора на изкуството от Москва и централните съветски райони. За няколко години в Алма-Ата се установяват и работят редица световно признати руски учени, сред които и доайените на съветската география – Владимир Вернадски (1863-1945), Лев Берг (1876-1950) и Николай Барански (1881-1963). През следвоенните години се засилват процесите на вътрешнорепубликанска миграция, повлияна от бурната индустриализация, усвояването на целинните земи и разработването на находища на различни видове полезни изкопаеми. Само в периода между 40-те и 60-те години на територията на Казахстан се установяват повече от 2 млн. души (основно руси, украинци и белоруси) - квалифициран персонал за новостроящите се заводи. Същевременно, значителен брой етническо казахско население емигрира и се установява в различни райони на Урал и Западен Сибир (Усиков и др., 2005, с. 70–71).
През 1989, непосредствено преди разпадането на Съветския съюз, населението на Казахстан достига 17 млн. души. Делът на руския етнос (37,8 %) е почти равностоен на казахския (39,7%), а общо славянският компонент е доминиращ както на територията на републиката (48%), така и в нейната столица (80%). Само за период от 15 години обаче, в етническия състав на населението и регионалното му разпределение настъпват сериозни промени. Те се дължат на масовата емиграция, продиктувана от политическите промени и разпадането на Съветския съюз. Съществено намалява броят на славянското население. Близо 2 млн. етнически руси и украинци напускат завинаги Казахстан, установявайки се основно в границите на днешна Русия. Освен тях, около 600 хил. депортирани немци от Втората световна война и потомците им са репатрирани в обединена Германия. Като ефект от силната емиграционна вълна съществено се повишава делът на казахите в етническата струкутра на населението. Броят им нараства допълнително в резултат на имиграцията на няколкостотин хиляди етнически казахи от приграничните райони, основно от Западен Китай и Северен Узбекистан. Като следствие от особеностите в историкогеографското развитие, етническата регионализация запазва дългогодишната си специфика. Славяните, германците и по-голямата част от корейците са концентрирани предимно на север и в големите градове, а казахите – в южните и в централните части на страната. От 14 административни области, казахите преобладават в 9, а русите в 6.
Дълбочината на геодемографските промени не обезличава толкова полиетническия състав на Казахстан (повече от 130 националности), колкото повишава дела на казахския етнос в него – 53% (8 млн. души , през 2005). Казахите продължават да населяват всички райони на страната, но преобладават в западните и южните части, а сред селското население делът им надхвърля 90%. Втори по численост са русите (около 4 млн. души), на които се падат 27%. Заедно с украинците (450 хил.) и белорусите (100 хил) делът на славянското население достига 31,5% (фиг. 2.). Други по-големи етнически групи са узбеките – 410 хил. души (2,7%), немците – 250 хил. души (1,6%) и татарите – 250 хил. души (1,6%). Характерна особеност за населението е значителният брой потомци (около 20%) от смесени бракове (т. нар. метиси), главно между казахи и руси. Независимо че официалното им етническо самоопределение се обвързва само с един от двата етноса, менталните връзки на техния произход определят и двойнствената им идентичност. Голяма и специфична етническа общност съставляват и оралманите (около 400 хил. души) – потомци от казахско-китайски бракове.
Източник: Агенция по статистика на Република Казахстан – http://www.old.stat.kz/
Геокултурни измерения на казахстанската идентичност
Геодемографските особености на Казахстан са тясно обвързани с геокултурния му облик. Опирайки се на концепцията за „географските образи”, разработена от руския географ Дмитрий Замятин, следва да отбележим, че геокултурният образ в странознанието играе ролята на своеобразен интегратор за останалите териториално-образни типове (геоисторически, геоикономически, геосоциални, геополитически). Според функционалната му тежест, от методологична гледна точка, геокултурният образ представлява тип на първо йерархично ниво. Голямо значение за характеристиката му имат междукултурната и междуетническа комуникация, както и колективните представи на отделните етноси едни за други (Замятин, 2004, с. 17–26). Следователно, познаването на геокултурния образ на Казахстан предоставя възможност за формиране на относително устойчиви във времето представи за същността и мястото му на съвременната политикогеографска карта.
Процесът на геокултурна идентификация на Казахстан, след провъзгласяването на независимостта, е силно повлиян както от вътрешната ситуация в страната, така и от придобивките, наследени от съветското минало. Този процес се осъществява плавно и на практика няма нищо общо с проявите на „съветска непоносимост”, характерни за някои от останалите постсъветски републики. В геокултурен аспект Казахстан притежава уникална по своя характер физиономия. Казахите, които са носители на степната култура, специфичното източно мислене и обществена организация, формират благоприятна среда за взаимодействието на културните форми от Изтока и Запада. Полиетническият и поликонфесионалният състав, в съчетание с широкото разпространение на руската култура, предопределят особеностите на неговото геокултурно пространство. Съвкупността от взаимодействието на евроазиатски елементи предразполага образуването на уникална културна среда, съществено отличаваща се както от света на исляма, така и от страните с подчертана привързаност към източните култури.
Пряко повлияни от дълбочината на междуетническите отношения в съвременен Казахстан, както и от продължителното силно влияние на съветската субкултура, са статусът и отношението на обществото към религията. Тенденции към засилване на религиозната дейност (най-вече на исляма) в обществения живот започват да се забелязват още в началото на демократичните промени. В резултат от повишената геокултурна активност на водещите мюсюлмански страни (най-вече Турция, Иран и Саудитска Арабия) се изграждат стотици джамии и религиозни училища. Търсейки геополитическа идентификация в ценностите на ислямския свят, Казахстан става член и на Организацията Ислямска конференция. Но като източник, стимулиращ междуетническото напрежение, тези процеси протичат под наблюдението на държавното ръководство. Паралелно с ислямското възраждане се предприемат и мерки за разширяване ролята на православието в страната. Опасенията от ислямския фундаментализъм сред държавното управление дори стимулират подкрепата му за възстановяването на институциите и дейността на Руската православна църква. Като признания за тази инициатива президентът на Казахстан получи лично от покойния руски патриарх Алексий ІІ ордена „Дмитрий Донской”.
По исторически причини, свързани с номадския начин на живот на казахите, ислямът няма тази определяща обществена роля, както за повечето мюсюлмански държави. Той се проявява в много мека форма, чието въздействие не се свързва толкова с религията, колкото с поддържането на обособилата се културна традиция. В тази насока, познавайки в дълбочина вътрешнополитическата ситуация, американският експерт от Фондация Карнеги Марта Олкот е категорична, че Казахстан е единствената държава в Централна Азия, която може да се нарече светска, понеже само тук ислямът няма обособен правов статут и изпълнява „по-скоро ритуален, отколкото доктринален характер” (Олкотт, 2003, с. 238–239). Предвид конфесионалната структура на населението, сред което изповядващите ислям (47%) са почти изравнени с тези, придържащи се към православието (44%), не може с категоричност да се твърди, че тази страна е определено ислямска или подчинена на източната култура. Широкото разпространение на православните традиции сред голяма част от корейците, татарите и най-вече казахите, е повече от показателно за присъствието и на европейския културен компонент в казахстанския геокултурен образ.
Пряк фактор за формирането на обективни представи за геокултурния образ на Казахстан представлява междуетническото взаимодействие. На територията на републиката то има вековни традиции, а социалните, конфесоналните и културните му особености потвърждават неговата евразийска природа. Като важно доказателство за отсъствието на изразен междуетнически антагонизъм може да послужи общото количество на междуетническите бракове – 18 477 (близо 20% от всички, сключени през 2004). Тази тенденция е продължение на традицията от съветския период, когато, по броя на междуетнически бракове, Казахстан отстъпва само на Латвия. Подобен индикатор на взаимодействие позволява да се говори за подчертано изразена казахско-руска междуетническа комплиментарност. Толерантността в междуетническите отношения между казахи и руси намира своето обяснение и в близките обществени нагласи на двата етноса. В геокултурен аспект, сходни психологически черти се откриват и в битуващите приоритети и стереотипите на масовото съзнание. В изследването си на ценностно-нормативната ориентация на населението на Казахстан Серик Нурмуратов установява, че както русите, така и казахите споделят общи приоритетни жизнени ценности. Според него, това се дължи най-вече на постсъветската патриархално-поданическа култура с характерната за нея общочовешка ориентация, поставяща на първо място семейството, живота и благополучието, а в дъното на класацията – духовността, патриотизма и демокрацията (www.ca-c.org).
Предвид значителния дял на руския етнос и географската му концентрация в северните, гранични с Русия райони, в началния период на независимостта в Казахстан възникват опасения от появата на етнически, а оттам и на политически разлом в страната, който би могъл да има катастрофални последици. Вероятността от междуетническите противоречия, както и преекспонираната заплаха от сепаратизъм стават главна причина за преместването на столицата от Алмати в Астана, през 1998. Проявите на национализъм от страна на русите обаче се отличават с локален и неорганизиран характер и не предизвикват сериозни опасения за нарушаване териториалната цялост на Казахстан. Те не се оправдават както поради изразена липса на етническа или религиозна нетърпимост сред населението, така и поради отсъствието на дискриминационна политика от страна на централната власт към руския етнос. Пренасянето на столицата в северните русифицирани части на Казахстан изиграва по-скоро роля на катализатор за качеството на междуетническите връзки от вътрешен характер, както и за интензитета на двустранните отношения с Русия. Затова съществуват няколко убедителни доказателства: обликът на Астана – модерен град, подчертаващ европейската (включително и проруската) ориентация на младата средноазиатска република; мерките за узаконяване статута на руския език, изпълняващ функциите на втори официален език (т.е. всички държавни документи и постановления, освен на казахски, се издават и на руски език); запазването на културните ландшафти от руско-съветски тип, както и съхраняване на по-голямата част от рускоезичната топонимика в северните части на страната и в столичните градове; създаване на Асамблеята на народите от Казахстан.
Като единствената централноазиатска държава, имаща обща граница с Русия, на север, а на юг – с другите постсъветски републики, т.е. защитена от пряко ислямско влияние, Казахстан се утвърждава като основен приемник на руското геокултурно влияние. Последното и днес оказва всеобхватно въздействие върху формите на културна организация на обществото. Мащабите на руското културно влияние, на практика, ограничават въздействието на мюсюлманския свят, както и развитието на ислямистки и фундаменталистки организации. Затова значението му не се ограничава съществено за сметка на чисто казахската култура, а бива съзнателно поддържано. В тази насока дори президентът на страната подкрепя общопризнатото руско влияние в обществения живот. Според него, “руската култура, като един от мощните източници, подхранващи световната култура, принадлежи не само на славянските, но и на всички други народи от Казахстан. Чрез руската култура и руския език ние се приобщаваме към световната култура” (Назарбаев, 1996, с. 10).
Руското геокултурно влияние в Казахстан се улеснява от повсеместното разпространение на руския език, който от 2004 насам, има статут на официално употребяван и изучаването му в училищата е задължително. Красноречив пример за отношението на населението към него е проведеното в средата на 90-те години обществено проучване, касаещо установяването на държавните езици в Казахстан. Тогава повече от 53% от анкетираните се обявяват за утвърждаване на руския и английския език. Близо 29% смятат, че казахският трябва да има статут на държавен език, но, паралелно с него, отреждат официален статут и на руския в междунационалното общуване. Едва 4% от респондентите в представителната извадка се обявяват за признаване само на казахския или само на руския, като единствени официални езици в страната (цит. по Олкотт, 2003, с. 207). Наличието на подобна обществена нагласа свидетелства както за привързаността на неславянското население към руския език, така и за потребностите и перспективите от неговото изучаване с пряко значение за образователното равнище на населението. Според много съвременни социологически изследвания, най-разпространен в Казахстан е руският език, предпочитан за общуване от над 2/3 от жителите. Той има доминиращи позиции в науката и в образованието и преобладава както във висшето (68 %) и в средното образование (57 %), така в медиите. Към 2000, на руски език се издава по голямата част от периодиката (393 вестника, 78 списания). Рускоезични са 20 телевизионни канала в страната (Государственная.., www.akorda.kz).
След разпадането на СССР, дълбочината на руското езиково влияние в Казахстан се изразява и в запазването на кирилицата, като основа в графичната писменост на казахския език. Подобно културно влияние се наблюдава и в Киргизстан, но не и в останалите страни от региона, въвели латиницата или арабската писменост (Туркменистан). Руският език присъства, редом с казахския, дори върху копюрите на националната валута на страната – “тенге”, въведена през 1993 (подобно нещо не съществува дори в Беларус). Изборът на тази дума, означаваща на казахски “небе”, също не е случаен. Основният мотив и стремеж на политическото ръководство е въвеждането на такова национално название за местна валута, което да е най-близко по изговор до руското “деньги”.
Тези и други фактори очевидно не позволяват грубото и привидно правилно отъждествяване на Казахстан като страна от ислямския свят. Очевидно е, че в съвременната му културна идентификация се съчетават образите на Съветския съюз, светът на исляма и културните традиции на степния Изток. Като, поради силата на първия, до голяма степен трансформиращ въздействието на втория и третия, в геокултурната структура на света страната нерядко бива поставяна в пределите на Руската (Евразийската) цивилизация (вж. Переслегин, 2005, с. 102). Тоест, повечето факти говорят за евразийския характер на Казахстан, позволяващ на територията му да се формира уникално геокултурно единство. С увереност може да се твърди, че политикогеографското положение, в съчетание с геокултурната детерминанта, гарантира на Казахстан ролята на основен мост в цивилизационното взаимодействие между Изтока и Запада.
Стопански облик и вектори на геоикономическо взаимодействие
Известно е, че в геоикономически план основната отличителна черта на централноазиатските (както и на южнокавказките) републики от бившия СССР, е силно изразената им ресурсна ориентация. Тази обща регионална диагноза, макар да важи до голяма степен и за Казахстан (доколкото на петрола, природният газ, химическите суровини и металите се падат около 80% от търговския му експорт), съвсем не дава изчерпателна характеристика за икономическите му възможности. Казахстан, единствен от страните на Каспийския регион, разполага с диверсифицирана икономика, позволяваща му сравнително по-бързо и успешно да се адаптира към новите пазарни условия, както и да устоява на регионални и глобални катаклизми, свързани с ресурсната зависимост. В структурата на казахстанската икономика се открояват развити горивно-енергиен, металургичен и машиностроителен комплекс (включително космическа и военна промишленост). Широко застъпени са също отделни отрасли на химическата, хранителната и леката промишленост, както и редица дейности от постиндустриален характер (във финансовата сфера, туризма, информационните технологии).
Икономическият потенциал на Казахстан, изграждан още през ранните години на съветската епоха, го превръща в една от най-индустриализираните републики на СССР. Само през довоенния период, на територията му са построени над 860 завода и се поставят основите на металургията и енергетиката. В годините на Великата отечествена война (1941-1945), когато преместването на съветската икономическа база на изток се осъществява с геостратегическа цел, стопанската мощ на Казахстан нараства неколкократно. За 3-4 години в републиката се пренасят повече от 140 големи промишлени предприятия от европейската част на СССР. Те се превръщат в основа на неговата общосъюзна специализация. В годините на т. нар. „развит социализъм” Казахстан постига много високи темпове на стопанско развитие, мощен тласък получава и добивната промишленост. С изграждането, през 50-те години, на главния космодрум на СССР – Байконур, и най-големия полигон за ядрени опити – Семипалатинск, републиканската икономика се разширява с отрасли на военната и космическата промишленост. От 1973 насам, стопанският профил на Казахстан се обогатява и с развитие на ядрена енергетика (с въвеждане в експлоатация на АЕЦ в град Актау). В края на съветския период, по производство на индустриална и селскостопанска продукция в рамките на СССР, Казахстан се нарежда, съответно, на 4-то и на 3-то място сред 15-те съюзни субекта (Усиков и др., 2005, с. 10–11).
По пътя си към пазарно преустройство Казахстан преминава през катаклизмите на постсъветския преход, реализирайки смели реформи в икономиката. Преломна за него е 1999, когато спадът в стопанското развитие е преодолян. Инвестиционният бум и стабилността на финансовата система, след 2000, са предпоставка за изключително високи темпове на икономически растеж (средногодишен ръст на БВП 9,5%, като пикът е през 2001 – 13,5%) и на външна търговия (15-23%, вж фиг 3). Казахстан се превръща в най-големия приемник на преки чуждестранни инвестиции в ОНД, след Русия, но е на първо място по инвестиции на глава от населението. Инвестиционните потоци се формират както от западния, така и от новия руския капитал. Паралелно с икономическия подем, освен със страните от ОНД, се разширява географията на стопанските връзки и с повечето от водещите икономики в света (Китай, Италия, Великобритания, Германия, Швейцария, Иран, Турция, САЩ). Днешното равнище на макроикономическите показатели доближава Казахстан до източноевропейските държави и Русия и запазва същественото му превъзходство над останалите страни от ОНД.
Фиг. 3.
Съставено по данни на Статистическата агенция на Република Казахстан – http://www.old.stat.kz
В годините на постсъветско развитие, силен тласък получава горивно-енергийният комплекс. За 17 години добивът на петрол в Казахстан нараства повече от 2,5 пъти (25,8 млн. т през 1990, срещу 67 млн. т, за 2007), а прогнозите до 2015 очертават годишен нефтодобив от над 100 млн. т (Омар, 2008). Страната разполага с три големи нефтопреработвателни завода, задоволяващи нуждите й от горива, но по-голямата част от суровината се изнася зад граница. Добивът на природен газ също е значителен (около 10 млрд. мі), като всяка година обемът му нараства. Огромно значение за регионалната тежест на Казахстан има изградената на негова територия инфраструктура за пренос на енергоносители. Общата дължина на газопроводната мрежа, преминаваща през страната, е 10 000 км и има ключово значение за транзитирането на туркменския и узбекския газ, през Русия, към Европа (чрез газопроводите Бухара–Урал и Средна Азия–Център). Дължината на нефтопроводите надхвърля 7000 км (включваща част от международните трасета Тенгиз–Новоросийск, Атирау–Самара, Омск–Чарджоу и Атасау– Алашанкоу). Поради факта, че казахстанският нефто-газов сектор играе ключова роля в геоенергийната схема на Каспийския регион, републиката отдавна се е превърнала в обект на геополитическо въздействие от страна на водещите държави.
Непосредствено след прокламирането на независимостта, в енергийния комплекс на Казахстан се внедряват почти всички големи западни компании – Тексако, Амоко, Бритиш Петролиум, Шел, Тотал, Елф-Акитен Аджип, ЕНИ, Филипс петролиум, Мобил, Шеврон. С участието на последната е създадено и най-голямото до момента съвместно нефто-газово обединение в страната – ТенгизШеврОйл. Проникването на водещите западни енергийни корпорации в добивната промишленост и ресурсопреработването на Казахстан свидетелстват за силен геополитически интерес. Съвкупното влияние на Запада се подпомага и от големия приток на чуждестранни инвестиции в сектора, както и от придобиването на някои находища, вследствие на продажбата им от държавата. Силно изразена е геополитическата активност на САЩ, чиито позиции в добива на природни ресурси се обвързват с търсене на нови маршрути за транспортирането им (заобикаляйки Русия). В това отношение значителна част от казахстанския нефт се пренасочва за износ по нефтопровода Баку–Тбилиси–Джейхан, оценявано като едно от големите постижения на американската геостратегия в Каспийския регион. Американски компании заемат важни позиции в металургията и тютюневата промишленост, в която компанията Филип Морис контролира близо 80% от производството. Понастоящем, геополитическите усилия на САЩ в региона, насочени към създаване на т. нар. Голяма Централна Азия, имат за базова цел привличането на азиатските постсъветски републики към региона на Близкия Изток, където американското влияние е доминиращо и със сигурност би способствало за по-нататъшното им „управление”. Спецификата на американското влияние в региона, чрез износа на демокрация по западен модел, си остава обаче силно застрашена от възраждането на руската геополитика и спадът в доверието на САЩ след провала на „цветните революции” в Азербайджан и Узбекистан.
Независимо от силата на съвременното западно влияние, в геоикономически план, определящи за Казахстан остават отношенията му с Русия. Наследените от съветското минало тесни връзки в областта на транспорта и в други икономически сектори предоставят реални възможности за развитие, както и за подновяване на стопанската интеграция в постсъветското пространство. Нещо повече, широката граница и наличието на общи отраслови комплекси е причина казахстанско-руското взаимодействие да продължава да носи оттенъка на общата историческа съдба и продължителното съвместно съществуване. Според известния географ-страновед Юрий Гладкий, стопанските връзки и изградената комуникационна мрежа съединяват „като с нитове двете държави, вследствие на което Северен Казахстан, Южен Сибир и Приуралието представляват единно икономическо пространство и дори единен териториално-производствен комплекс” (Гладкий, 2006, с. 691).
Делът на Русия във външната търговия на Казахстан остава изключително висок – повече от 1/3, като значителна част от него се реализира посредством граничните териториални субекти, в които надхвърля 50%. Само на непосредствено граничещите с Русия седем казахстански области, съставляващи 47% от територията на страната, в които живее близо 37% от населението, се формира 44% от нейния БВП. Голямото значение за непосредственото им взаимодействие имат подписаните между двете страни договори и спогодби. В този план, от повече от 900 междурегионални съглашения на Русия със страните от ОНД, 200 са подписани с Казахстан, 77 с Узбекистан, 46 с Киргизстан, 20 с Таджикистан, 10 с Туркменистан. Ключова роля в преките отношения между казахстанските и руските райони играят също Москва и Петербург, поддържащи преки стопански отношения с почти всички области на Казахстан. (Россия и страны.., 2006, с. 158).
От съветския период между Казахстан и Русия са запазени много икономически връзки от производствено-кооперативен и специализиран характер. Подобни отношения се развиват в автомобилостроенето (при доставката на оборудване за производството на автомобили ВАЗ и Камаз в съществуващите на казахстанска територия автомобилни заводи) и във военно-промишления комплекс (където редица детайли и съоръжения, произвеждани в казахстански предприятия, намират приложение в създаването на апаратурна техника в Русия). Специално значение има двустранното взаимодействие в космическата сфера и високите технологии. В тази връзка, космодрумът в Байконур е арендуван от Русия, а прилежащото към него космическо градче се намира под прякото й федерално подчинение (т. е. Байконур се ползва със статут подобен на този, който притежават Москва и Санкт Петербург).
Още през втората половина на 90-те години, наред с широкото присъствие на западните концерни, в казахстанската нефто-газова промишленост навлизат и руските енергийни гиганти – Газпром, Лукойл, Транснефт, Башнефт, Роснефт и др. Съвместно с националната нефто-газова компания КазМунайГаз, на територията на страната са създадени казахстанско-руските КазРосГаз, КазТрансОйл и КазТрансГаз, подпомагащи добива, преработването и преноса на значителна част от суровините. Водещи позиции в енергийния пазар на Казахстан има руската електроенергийна компания (ЕЕС), която участва и в разработването на редица въглищни басейни. Руските инвестиции в горивно-енергийната сфера, само за десетилетие, нарастват неколкократно и понастоящем имат определящо значение в строителството на нови инфраструктурни проекти в отрасъла. Сред тях е Каспийският тръбопроводен консорциум (КТК), в чиято основа е нефтопроводът Тенгиз-Новоросийск. Открит през 2001,. той е важно предимство и инструмент за влиянието на Русия не само в Казахстан, но и в региона, като цяло. Друг, макар и потенциален, проект засягащ бъдещето на централноазиатския газов пренос, е Прикаспийският газопровод, към чиято съвместна казахстанско-руска реализация е привлечен и Туркменистан (Газпром, КазМунайГаз и ТуркменГаз). По прогнози на Газпром, по този газопровод през Русия ежегодно се очаква да бъдат транзитирвани около 30 млрд. мі туркменски и 10 млрд. мі казахстански газ (www.gazprom.ru).
Ясно се вижда, че в рамките на руската геостратегия, тръбопроводите се превръщат в един от основните инструменти за съвременно влияние в Централна Азия. Чрез тях Русия успешно конкурира действията на САЩ за диверсификация на суровинно-енергийния пренос. По данни на електронното издание „КазИнвест”, анализиращо в дълбочина съвременното развитие на нефто-газовия комплекс, Казахстан транзитира 100% от газа и 75% от нефта, предназначени за износ, през руска територия. По-голямата част от останалите 25% от нефта са предназначени за захранване на Баку–Тбилиси–Джейхан, чрез танкери, от пристанище Актау. Едва около 1,5% са предназначени за нефтопровода Атасу–Алашанкоу, действащ от 2006 в направление към Китай (www.investkz.com). Участието на Казахстан в последните два проекта позволява реализацията на многовекторност при избора на маршрути в преноса на нефт. Като цяло обаче, Русия запазва предимството си по отношение на техния транзит, печелейки „тръбопроводното съперничество” в региона.
Геополитическата линия на Назарбаев като фундамент на успешната трансформация
С оглед на източните традиции и нрави, авторитарността в политическото управление е присъща и на Казахстан. След прокламирането на независимостта, подобно на другите постсъветски републики от Централна Азия, в Казахстан се налага формулата „силен президент, слаб парламент и маргинално правителство”. Затова политическият живот на Казахстан е неразривно свързан с неговия президент – Нурсултан Абишевич Назарбаев, бивш първи секретар на Комунистическата партия на КССР, а впоследствие избран и за президент на страната. Във вътрешнополитически аспект, концентрацията на държавната власт около него се установява като изключително силна. Приетата конституция на страната допълнително укрепва президентската власт, предоставяйки й широки пълномощия и свобода за еднолично управление.
Още по време на промените, свързани с „преустройството” в СССР, активната дейност на Назарбаев, насочена към запазване на политическото му единство, го превръща в един от най-популярните политически лидери. Поставяйки интересите на всяка съветска република в пряка зависимост от обединените им усилия в периода на вътрешнополитическа нестабилност, казахстанският лидер се утвърждава като отявлен застъпник за съхраняване териториалната цялост на Съветския съюз. Макар да не намира твърди съмишленици сред останалите съветски ръководители, дори и след разпадането на СССР Назарбаев продължава да провежда целенасочена политика за запазване на общите придобивки в постсъветското пространство. Малко известен факт е, че независимо от разпадането на СССР, той застава на твърди позиции за съхраняване на „зоната на рублата”. Днес, президентът е сред най-убедените привърженици на използването на руската рубла като разплащателно средство и основна резервна валута за страните от Евразийската общност. Тези му изяви го поставят сред най-активните радетели за политическото обединение в ОНД, с което печели симпатиите не само на болшинството руси, живеещи в пределите на Казахстан, но и на тези в Русия.
Още в началния етап от социално-политическите реформи, ръководството на Казахстан демонстрира сериозни резерви към демократизацията по западен модел. Дистанцирането от прозападна политика е продиктувано не само от сложността на геополитическото положение, в което се оказва страната, но и от стремежа за търсене на опора в националните традиции. Според Назарбаев, „казахите, като азиатски народ, нямат нито историческа, нито културна предразположеност към демокрацията, и участието на народа в управлението на държавата може да усили ролята на националистическите настроения, на демагозите, комунистите и ислямските радикали, поставяйки бъдещето на страната под заплаха” (цит. по Олкотт, 2003, с. 110).
Сред международната общност Назарбаев се ползва не толкова с имиджа на едноличен властелин в страната си, колкото на уважаван лидер в постсъветското пространство и последователен прагматик в управлението. Предвид стила на дългогодишното му управление той може да се определи като един от малкото държавни глави, осъзнали навреме проблема с изолираното географско положение на Централна Азия от основните финансови и икономически потоци в света, налагащо търсене на ориентири за неговото преодоляване. Задоволяването на стопанските потребности на страната и решаването на много от общите проблеми от постсъветско естество, предопределят последователното му отношение към Русия. От позицията на времето, избраният от президента геополитически курс доказва както трезвата му оцененка за вътрешната обстановка в Казахстан след разпадането на СССР, така и за възможностите и перспективите на неговото развитие. Назарбаев се дистанцита от оказалите се впоследствие пагубни инициативи на редица постсъветски лидери. Така например, наивният национализъм на първия грузински президент – Звияд Гамсахурдия, издигнал крайно неприемливия за една многонационална постсъветска република етнически лозунг “Грузия – за грузинците”, доведе в крайна сметка до сегашното й положение на териториално окастрен и регионално изолиран политически субект. По своя прагматизъм и умереност, Назарбаев трудно може да се сравнява и с постсъветски държавни ръководители като Гейдар Алиев (Азербайджан) или Сапармурад Ниязов (Туркменистан), също ползващи се приживе с репутацията на еднолични лидери на своите страни. Обсебени от първоначалната еуфория на придобитата независимост, те изпадат в плен на демагогски и грандомански увлечения, нанасяйки сериозен ущърб на държавния напредък. Първият например обявява Азербайджан за “Втори Кувейт”, а вторият представя Туркменистан като “златната държава на Азия”. Впоследствие, стратегическите им проекти се оказват крайно нереалистични и граничещи с геополитическата фантастика. От своя страна Назарбаев, бидейки наясно със сложните проблеми в постсъветското пространство и с възможните перспективи пред Казахстан, се придържа към умерени позиции и подкрепя необходимостта от запазване на тесни отношения с Русия. По.късно, тези постановки започват да определят и цялата външна политика на държавата.
Особено място във вътрешната и външната политика на Казахстан заема развитието на евразийската геополитическа идея, като съществени заслуги за нейното съвременно проявление и популяризиране има именно Нурсултан Назарбаев. Според него, „Евразия, определяща се от географските граници, аналогични на Съветския съюз, представлява, сама по себе си, органично цяло, което трябва да притежава и особено политическо измерение” (по Василенко, 2006, с. 243). Известната българска изследователка на геополитическите процеси в ОНД проф. Нина Дюлгерова, пояснява, че “Назарбаев формулира основните акценти на неоевразийството, които по-късно се превръщат в официална идеология на страната..., определяща ключовата роля на Астана, като многовекторен медиатор между Европа и Азия” (Дюлгерова, 2009, с. 184). Преименуването, през 1997, на националния казахстански университет в Астана в Евразийски университет „Лев Гумильов” е сред потвържденията за определящото място на евразийската идеология в държавното управление. Апелирайки за подновяване на реинтеграционния диалог в постсъветското пространство, президентът на Казахстан първи се обявява за създаване на Евроазиатски съюз (учредената впоследствие, през 2000, Евразийска Икономическа Общност - ЕврАзИО) с лидерската роля на Русия, целящ реанимиране на политико-икономическите и културните връзки между постсъветските републики. Понастоящем евразийската регионална структура се сочи като най-успешната и перспективната сред страните от ОНД, а Казахстан е един от най-дейните й членове.
Геополитическото бъдеще на Казахстан в регионалните структури
В структурно-организационен геополитически план, Казахстан членува в почти всички регионални обединения, насочени в една или друга степен към запазване (и подновяване) на взаимодействието в евразийския регион. Непосредствено преди официалното разпускане на СССР (25.12.1991), на 23 декември 1991, политическото ръководство на Казахстан приема именно в неговата столица да се подпише договора за създаване на Общността на независимите държави (ОНД). Казахстан членува във всичките й структурни подразделения (включително в икономическия съвет, икономическия съд и антитерористичния център). През 1992, подкрепяйки инициативата за създаване на единна отбранителна система, става действителен член на новообразувания военен съюз в постсъветското пространство – Организацията на договора за колективна сигурност (ОДКС). Понастоящем, тази регионална структура представлява отбранителна общност извън рамките на ОНД, чието разширение през 2005, с приемането на Узбекистан, очертава нови обнадеждаващи перспективи пред развитието и. В геостратегически аспект, Казахстан поддържа тесни отношения с Русия, които се съчетават със сътрудничество във военната промишленост и предприятията на авиационно-космическия комплекс.
В търсене на регионална идентичност, в началния период на независимостта си, Казахстан става една от четирите централноазиатски републики (съвместно с Узбекистан, Киргизстан и Таджикистан), учредили, през 1994, организацията на Централноазиатското икономическо сътрудничество (ЦАЕС, преименувана по-късно в ОЦАС). Процесът на икономическо взаимодействие в рамките на четворката обаче така и не се активизира, а се очертава сериозна тенденция към спад. Така например, през 2001, вътрешнорегионалната търговия в ОЦАС намалява почти с 1,5 пъти, в сравнение с 1994, като до 2004 Казахстан запазва най-нисък дял – едва 2,5 % (Россия и страны, 2006, с. 176). Нарастващата нова геоикономическа зависимост на централноазиатските републики, и най-вече на Казахстан, от Русия, от 2000 насам, на практика приключва с присъединяването на Русия към ОЦАС, през 2005, Доказвайки ниската си икономическа ефективност и политическа маргиналност, ОЦАС преустановява съществуването си през същата година. Тя е погълната от набиращата регионален просперитет Евразийската икономическа общност (ЕврАзИО).
Членството на Казахстан в ЕврАзИО е повече от емблематично. Още през 1995, той е първата азиатска република от бившия СССР, която, сключвайки договор за митнически съюз с Русия и Беларус, демонстрира ясна ангажираност за създаване на икономическо обединение от интеграционен тип. На тази основа, през 2000, се създава ЕврАзИО от пет страни членки – Русия, Беларус Казахстан, Киргизстан и Таджикистан, които декларират намерение да формират единно митническо пространство. За сравнително кратък период от време, в рамките на Евразийската общност, са постигнати няколко значими резултата: създаване на зона за свободна търговия; общ енергиен пазар; транспортно съглашение за безпрепятствен транзит на стоки. ЕврАзИО се утвърждава като най-перспективната регионална структура в евразийския регион, със значими успехи в търговско-икономическите отношения и в реализацията на инфраструктурни проекти, а Казахстан – като един от най-активните й членове. В резултат от интензивните междудържавни връзки, геоикономическата обвързаност на Казахстан с ЕврАзИО е повече от очевидна. Към страните от организацията са ориентирани 40% от вноса и 16% от неговия износ (Россия и страны, 2006, с. 195). Като свързващо звено между северните и южните субрегиони на ЕврАзИО, Казахстан съществено повишава транзитното си геоикономическо значение, свързвайки Киргизстан, Таджикистан и Узбекистан с Русия. Разширяващата се дейност на на Евразийската общност помага и за укрепване международния статут на страната, особено след 2003, когато организацията получава статус на наблюдател в ООН.
Особеностите на геополитическото положение в Централна Азия и заинтересуваността на Астана от поддържане на стабилност в региона са причините Казахстан да стане един от учредителите, през 2002, на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС). Придобиващите все по-изразен геополитически характер отношения в нея са продиктувани от присъствието и намесата на САЩ в региона. Макар ШОС да се крепи на руско-китайското стратегическо партньорство, участието на Казахстан има пряко отражение както върху международния му политически статут, така и върху бъдещите възможности за стопанско развитие и инвестиционна привлекателност. Наред със стабилните отношения с Русия, голям стопански ръст през последните години бележат и връзките на страната с Китай. Азиатският гигант вече е втория външноикономически партньор на Казахстан, след Русия, а пускането в експлоатация на нефтопровода Атасу-Алашанкоу, през 2006, го превръща в пряк участник в геоенергийната игра в региона. Разбира се, за силно изразено геополитическо влияние на Китай в Казахстан е още трудно да се говори, но то несъмнено ще стане факт, ако междудържавните процеси в ШОС навлязат в нова фаза на взаимодействие. На този етап от развитието на Шанхайската организация, според казахстанския геополитически анализатор Мурат Лаумулин (2006), Китай все още е в процес на преодоляване на доскорошната си изолация от централноазиатските републики, които, благодарение на общото си минало и проблеми, винаги успяват да намерят общ език помежду си, а Русия, от своя страна, има специфични отработени подходи към всяка от тях.
Участието на Казахстан в Организацията за икономическо сътрудничество (ОИС) и Организацията Ислямска конференция са главните предпоставки за влиянието на мюсюлманския свят в страната. И двете обединения обаче нямат съществена регионална тежест в Централна Азия. Предвид слабите позиции на исляма в Казахстан, прякото му въздействие се блокира допълнително от останалите постсъветски републики в региона. Това са и основните фактори за относително слабото геоикономическо и геокултурно влияние на Турция и Иран. Постоянството и дълбочината в отношенията на Казахстан с Русия, на практика, предопределят дистанцираното му поведение и към западната геополитика. Доказателство за това е неучастието му в структурите на ГУАМ – организация, отличаваща се с прикрита антируска насоченост. Тесните отношения с Русия са и факторът, предпазил Казахстан от избухналите в някои страни от ОНД „цветни революции”, съхранявайки имиджа на страната като „фактор на стабилност” в Евразийския регион.
С поведението си на международната сцена, Казахстан се утвърди като близък и надежден партнор на Русия. Двустранните връзки между двете страни, в някои свои аспекти, се оказват по-устойчиви и обнадеждаващи дори от тези между Русия и Беларус (особено напоследък). Стабилността в отношенията се демонстрира и по време на посещенията между водещите политически лица на двете страни. Потвърждение за това е и една от последните срещи на високо равнище между политическите ръководители на Казахстан и Русия, по случай 10-годишния юбилей на новата столица в Астана, през юли 2008. Тогава, в речта си пред тържественото събрание, новият руски президент Дмитрий Медведев нарече Казахстан “стратегически партньор за Русия, дружбата с който трябва да се поддържа така, както се поддържат братя”. От своя страна, президентът Назарбаев подчерта, че “Русия винаги е била и ще си остане надежден и стратегически съюзник на Казахстан”.
Литература:
Ахметов Е.А. и др. Экономическая и социальная география Казахстана. Алматы, 2005.
Бжежински З. Голямата шахматна дъска. С., 1997.
Василенко И.А. Геополитика современного мира. М., 2006
Гладкий Ю.Н. Россия в лабиринтах географической судьбы. СПб., 2006.
Государственная программа функционирования и развития языков на 2001-2010 годы // www.akorda.kz
Джандосова З.А. География Центральной Азии. СПб., 2005.
Дюлгерова Н. Кавказки гамбит. Вектори на сигурността и енергетиката. С., 2009.
Жильцов С.С., Зонн И.С., Ушков А.М. Геополитика каспийского региона. М., 2003.
Замятин Д.Н. Власть пространства и пространство власти: Географические образы в политике и международных отношениях. М., 2004.
Зеленлва И.В. Геополитика и геостратегия России (ХVІІІ – первая половина ХІХ века). СПб., 2005.
Лаумулин М.Т. Геополитическое положение Центральной Азии и Казахстана на современном этапе // Сб. ІV Ежегодной Алматниской конференций „Концепций и подходы к региональной безопастности”. Алматы, 2006.
Назарбаев Н.А. На пороге ХХІ века. Алматы, 1996.
Нурмуратов С. Изменение ценностно-нормативных установок в полиэтнической культуре современного Казахстана // http://www.ca-c.org/datarus/nurmuratov.shtml
Олкотт М.Б. Казахстан: непройденный путь / Моск. Центр Карнеги. М., 2003.
Омар Б. Объем добычи нефти в Казахстане к 2015 году планируется увеличить до 100 миллионов тонн (от 07.09.2008) // http://www.centrasia.ru/newsA.php?st=1220766540
Переслегин С.Б. Самоучитель игры на мировой шахматной доске. М. – СПб., 2005.
Российская многонациональная цивилизация: Единство и противоречия / Отв. ред. В.В. Трепавлов; Ин-т рос. истории. М., 2003.
Россия и страны Центральной Азии: взаимодействие на рубеже тысячелетий / (отв. Ред. Л.З. Зевин); Ин-т экономики РАН. М., 2006.
Усиков В.В. и др. Экономическая и социальная география Казахстана. В двух частях. Алматы, 2005.
Физическая география материков и океанов. / Т.В. Власова, М.А. Аршинова, Т.А. Ковалева. М., 2005.
Экономическая, социальная и политическая география мира. Регионы и страны / Под ред. д-ра геогр. наук, проф. С.Б. Лаврова, канд. геогр. наук, доц. Н.В. Каледина. М., 2002.
http://www.investkz.com/journals/50/467.html
http://www.gazprom.ru/articles/article29083.shtml
http://www.old.stat.kz/
* Доктор по география, член на Българското геополитическо дружество
{rt}
