Посещението на вицепрезидента Джо Байдън в Грузия и Украйна, през втората половина на юли т.г., донякъде даде отговор на и въпроса за резултатите от приговорите по време на визитата на президента Барак Обама в Москва, в началото на същия месец. Самият факт, че Байдън посети тези две държави потвърждава привързаността на САЩ към принципа, че Русия няма право на собствена сфера на влияние, както в Украйна и Грузия, така и в цялото постсъветско пространство.
Тази готовност на американците да се противопоставят на руснаците по един въпрос, представляващ фундаментален проблем на руския национален интерес, изисква по-задълбочен анализ, тъй като, поне на пръв поглед, подобно поведение е твърде рисковано. В интервюто си за „Уолстрийт Джърнъл” от 26 юли, Байдън даде известна представа за аналитичната основа, върху която се гради „руската” геополитика на президента Обама. В него, той заяви, че САЩ силно недооценяват положението си, добавяйки, че на Русия тепърва ще се наложи да вземе редица много трудни и добре премерени решения. Намалява числеността на руското население, икономиката отслабва, а банковият сектор и банковата структура едва ли ще оцелеят през следващите двайсет години. Според Байдън, Русия се е оказала в ситуация, когато светът наоколо се променя, докато тя упорито се държи за миналото, което не може да и гарантира устойчив икономически ръст.
Приемствеността в американската геополитика
Руснаците обвиняват САЩ, че подкрепят проамериканските сили в Украйна, Грузия и другите постсъветски държави, под предлог че защитават демокрацията. Те смятат, че целта на Вашингтон е да обкръжи страната им с мрежа от проамерикански държави, което би застрашило бъдещето на Руската Федерация. Руските военни действия в Грузия, през лятото на 2008, трябваше да внушат на САЩ и бившите съветски републики, че Русия няма да търпи подобни промени и е готова да обърне процеса, включително с военна сила, ако това се наложи.
След юлското си посещение в Москва, Обама изпрати Байдън в двете най-чувствителни точки на бившия Съветски съюз – Украйна и Грузия, за да даде знак на руснаците, че САЩ няма да се откажат от стратегията си, въпреки руското военно превъзходство в региона. В дългосрочна перспектива, САЩ са много по-силни от Русия и в този смисъл Байдън беше прав, споменавайки руските демографски проблеми, като принципно важен фактор за бъдещия упадък на Москва. Днес обаче, разположението на руските военни сили по границите на страната очевидно благоприятства реализацията на интересите на Русия, а мащабното разгръщане на американските сили в Ирак и Афганистан ще попречи на САЩ да се намесят, ако Москва реши да отправи директно предизвикателство към проамериканските правителства в бившите съветски републики.
Въпреки това, посещението и изказванията на Байдън показват, че администрацията на Обама не се отказва от позицията на САЩ спрямо Русия, която не се е променила от времето на Роналд Рейгън насам. Както е известно, Рейгън смяташе, че най-голямата руска слабост е икономиката и вярваше, че колкото по-силен натиск се оказва върху руската икономика, толкова по-лесно ще може да бъде постигнато споразумение с Москва по основните геополитически въпроси. А също, че колкото по-големи отстъпки направят руснаците по тези въпроси, толкова по-бързо ще отслабва влиянието им в Източна Европа. Както и, че ако Горбачов удовлетвори американското искане и разруши „стената” (не просто Берлинската, а тази между Западна и Източна Европа), СССР ще се разпадне. От времето на администрацията на Рейгън, в своеобразна фикс-идея, не само за САЩ, но и за НАТО, Китай и Япония, се превърна увереността, че слабостта на руската икономика не дава възможност на страната да играе ролята на значителна регионална, да не говорим за глобална, сила. Тоест, независимо от желанията на Русия, Западът може сам да определя какви ще са отношенията му с нея, т.е. да действа по същия начин както например спрямо Сърбия или постсъветските държави. Наистина, през 90-те години Русия беше парализирана.
Байдън обаче твърди, че с каквито и регионални предимства да разполага Русия, нейната икономика, в крайна сметка, се разпада и затова тя не бива да се приема насериозно. Така той публично посочи нещо, което нямаше право да посочва, тъй като няма никакъв смисъл Русия да бъде унижавана. Сега вече руснаците са съвсем наясно, какво точно означава „презареждането”, за което толкова често говори Обама: всъщност, САЩ им предлагат „презареждане” обратно към епохата на 80-те и 90-те години.
Презареждането от 80-те и 90-те години
За да прогнозираме руската реакция е важно да осъзнаем, как човек, като руския премиер Владимир Путин, вижда събитията от 80-те и 90-те години на миналия век. В края на краищата, Путин е бил офицер от КГБ при управлението на Юрий Андропов, който дълго време ръководи тази институция, а след това за кратко време беше и генерален секретар на КПСС. Както е известно, Андропов бе истинският архитект на „гласността” и „перестройката”. Именно в КГБ първи стигнаха до извода, че Съветският съюз се срива. Което е разбираемо, защото само там разполагаха с точна представа за ситуацията.
Стратегията на Андропов предполагаше да се премине от „усвояването” на технологии по пътя на шпионажа (каквато вероятно е била и мисията на Путин, като офицер от разузнаването в Дрезден) към един по-формален (т.е. нормален) процес на технологичен трансфер. За да склони Запада да изнася технологии и да инвестира в Съветския съюз, Москва трябваше да направи сериозни отстъпки в сферата, която беше най-важна за Запада. Тоест, за да получат онова, от което се нуждаеха, Съветите трябваше да „понижат градуса” на студената война.
Така, цената на „гласността” беше намаляването на заплахата срещу Запада. Много по-важна част от пъзела обаче бе „перестройката” – т.е. преструктурирането на съветската икономика. Именно там бяха съсредоточени най-големите рискове, тъй като цялата обществена и политическа структура на Съветския съюз се базираше на командната икономика. Тази икономика обаче, вече не можеше да функционира, затова без „перестройката” всички инвестиции и трансфер на технологии щяха да се окажат безсмислени. Съветският съюз, просто нямаше да може да ги „усвои”.
Бившият съветски лидер Михаил Горбачов беше комунист (което, както ми се струва, сме склонни да забравяме) и последовател на Андропов. Той не призоваваше към либерализация, просто защото я смяташе за ценност, а защото виждаше в нея средство за постигане на поставената цел. А целта беше спасяването на Комунистическата партия, а заедно с нея – и на съветската държава. Освен това Горбачов беше наясно, че двойната задача – едновременно да се правят геополитически отстъпки на Запада и да се провежда, отгоре надолу, икономическа революция, вътре в страната, съдържаше риск от гигантска дестабилизация. Тъкмо на това разчиташе Рейгън и тъкмо това се опитваше да избегне Горбачов. В крайна сметка обаче, той провали проекта на Андропов. Съветският съюз се разпадна, а заедно с него и Комунистическата партия.
Последва десетилетие на икономически ужас – поне повечето руснаци си спомнят за този период именно така. От гледната точка на Запада, разпадът изглеждаше като либерализация. От руска гледна точка обаче, Русия смени статута си на бедна велика държава срещу този на още по-беден геополитически инвалид. За руснаците, експериментът се превърна в двоен провал. Руската империя се върна към границите си от ХVІІ век, а икономиката стана още по-неефективна, ако не броим малцината олигарси и прозападно настроени политици, окрали всичко, до което можаха да се доберат.
Руснаците и особено Путин извлякоха съвсем други поуки от това десетилетие. Така, докато Западът смята, че икономическата недееспособност е довела до краха на Съветския съюз, Путин и колегите му стигнаха до извода, че Русия е пострадала най-вече заради опитите да се справи с икономическата недееспособност чрез мащабни реформи. Според Путин, не е задължително икономическият просперитет и националната мощ винаги да вървят ръка за ръка, поне в руския случай.
Руската мощ, със или без икономически просперитет
През по-голямата част от историята си (и по време на царете, и на комунистите), Русия се намира в състояние на икономическа катастрофа. Както вече посочих в някои от предишните си анализи (вж. статията на Дж. Фридмън в бр.5/08 на „Геополитика” – б.р.) географското положение на Русия има редица слаби места. Руската география, плашещите проблеми с инфраструктурата и демографската структура на страната – всичко работи против нея. Само че стратегическата мощ на Русия никога не е съвпадала с икономическото и благосъстояние. Както е известно, след Втората световна война руската икономика е разрушена и така и не се възстановява напълно. Въпреки това, глобалната мощ на Русия си остава огромна. Ако видим как, от 1600 до идването на власт на Андропов, съкрушителната бедност успешно се съчетава с неоспоримата мощ на Русия, става ясно, че гледната точка на Путин вероятно има основание.
Проблемите от 80-те години са резултат не толкова на вътрешните икономически слабости, а и на отслабването и корумпирането на комунистическите партии при управлението на Леонид Брежнев. С други думи, по времето на Йосиф Сталин, Съветският съюз също е пример за икономически провал. Но германците правят огромна грешка, като бъркат съветската икономическа слабост с военна.
По време на студената война, САЩ не допускат подобна грешка. Те са наясно, че съветската икономическа слабост не се отразява върху руската стратегическа мощ. Москва може и да не е в състояние да гарантира покрив над главата на всичките си граждани, но огромната и военна мощ е факт.
Факторът, който превръща икономическия инвалид във военен гигант е политическата власт. И царете и компартията твърдо контролират обществото. Което означава, че Москва може да насочва производствените ресурси от потребителската сфера към военно-индустриалния си комплекс, потискайки всяка съпротива срещу това. В държавата, управлявана с авторитарни средства, неудовлетвореността от икономическото състояние не води автоматично до промяна в политиката или до военна слабост (поне, в краткосрочна перспектива). Огромен дял от БВП може да бъде изразходван за военни цели, дори ако подобно използване на наличните ресурси е неефективно.
Както е известно, царете масово използват репресии, но царският режим рухва едва когато, по време на Първата световна война, въстава самата армия. При Сталин, дори в най-тежките моменти на Втората световна война, няма бунтове в армията. Тоест, и при единия, и при другия режим икономическата недееспособност се приема като неизбежна цена за стратегическата мощ на страната.
От гледната точка на Путин, който нарече разпадането на Съветския съюз най-голямата геополитическа трагедия на съвременността, проблемът не е в икономическата недееспособност. Според него, причината за краха на СССР е опитът изцяло и едновременно да се промени радикално и вътрешната, и външната политика на страната. Като този крах не бе последван от икономическо възраждане.
Вероятно, Байдън не е искал да злорадства за сметка на Русия, но истината е, че успешно успя да накара всички да осъзнаят, в какво вярва Путин. А той е убеден, че Западът и, най-вече САЩ, са провокирали разпадането на Съветския съюз с помощта на политиката, разработена от администрацията на Рейгън, както и че тази политика си остава същата и при администрацията на Обама.
Не е съвсем ясно, дали Путин и руският президент Дмитрий Медведев наистина не са съгласни с изводите на Байдън, защото спадът в руската икономика е реалност. Несъгласие би могло да има само в един аспект. Имайки предвид политиката, провеждана от Путин, руският премиер би трябвало да е сигурен, че има начин да се пребори с този спад. В краткосрочна перспектива, той действително би могъл да разполага с подобен механизъм и тъкмо това са онези „временни възможности”, за които намеква Байдън. В дългосрочна перспектива обаче, въпросът въобще не опира до радикалното подобряване на икономическото състояние – в една толкова голяма страна с толкова малко население, това би се оказало твърде сложно, ако въобще е възможно. Решението е по-скоро в това да се приеме руската икономическа слабост, като нещо обичайно за страната и се формира режим, който да позволи на Русия да си остане велика държава, въпреки това.
Много е рисковано да се съди за икономическия потенциал на Русия по стратегическата и мощ. Разбира се, именно така беше през 80-те и 90-те години, но Путин направи необходимото за да се избави от тази зависимост. На пръв поглед, подобни усилия биха изглеждали напразни, но в руската история това разделение е по-скоро правило. Обама, както изглежда, го разбира, поне донякъде, след като се опита да противопостави Медведев (който, както изглежда е по-малко традиционен политик) на Путин (който изглежда по-традиционен), но не мисля че това е жизнеспособна стратегия, защото нещата тук не опират до личността на руските политици, а до геополитическите нужди на Русия.
Както изглежда, Байдън смята, че стратегията на Рейгън спрямо Русия може да се възпроизвежда до безкрайност. Аз обаче смятам, че това е възможно само докато руският режим не заяви с пълна сила за себе си и, с помощта на службите за сигурност, не осъществи разделянето на икономическия от военния ръст. Тоест, стратегията на Байдън ще работи докато това не се случи. Само че в руската история наличието на подобно разделение е правило, а последните 20 години просто бяха изключение от него.
Стратегията, предполагаща че руснаците отново ще разделят икономическата от военната мощ, изисква друга реакция от Америка, а не продължаване на „натиска под критичната черта”. Тя изисква САЩ бързо да сложат кръст на „временните възможности”, открили се пред Русия в резултат от американската война със света на исляма, а натискът върху Русия да бъде максимално засилен, още преди руснаците да преминат към пълномащабно настъпление и бързо превъоръжаване.
Иронията е в това, че в дългосрочната перспектива на следващите поколения, няма кой знае какво значение, дали Западът ще продължи да оказва натиск върху Русия, и то заради още един фактор, споменат от Байдън: намаляването на руското население. Демографската ситуация в Русия неизменно се влошава от Първата световна война насам, като това е свързано най-вече със спада в нивото на раждаемостта. Тази бавна деградация се трансформира в истински колапс, през 90-те. Днес нивото на раждаемост в Русия е значително по-ниско от явно по-високото равнище на смъртност – броят на петдесетгодишните там вече е по-голям от този на тинейджърите. Русия може да остане велика държава и без стабилна икономика, но нито една държава без достатъчно многоброен народ не може да претендира за величие. Само че дори и една толкова ужасна демографска ситуация, като тази в Русия не може да промени страната само за една нощ. Днес на световната сцена отново е дошло времето на Русия и това време (равняващо се на живота на поне едно поколение), което ще се изисква за спирането на нейния възход, може да се окаже много болезнен период за американците.
* Авторът е сред най-известните съвременни американски геополитици, президент на Агенцията за стратегически анализи и прогнози „Стратфор”
{rt}
