20
Пет, Сеп
24 New Articles

Голямата европейска игра в Южен Кавказ

брой5 2009
Typography

Източна Европа, независимо от различните дефиниции за географските граници на региона, продължава да представлява труден проблем за Европейския съюз и водещите държави в него. Самата Европа все още е „двуполюсна”, като френско-германският „полюс” продължава опитите си да отслаби англо-саксонското влияние, а борбата се води по целия фронт на съприкосновение между Западна и Източно-Централна Европа. От нейния изход зависи твърде много в съвременния свят, включително балансът и разположението на силите в него. За САЩ например, това е не просто борба за влияние в Европа, но и в по-глобален мащаб. В определен смисъл, това противопоставяне би могло да се определи като „Голямата европейска игра”. За държавите от района на Южен Кавказ тази игра представлява изключително важен приоритет. Макар че тя все още не се възприема от политическите елити в региона като ключов фактор с голямо значение за съдбата на собствените им страни, събитията от миналата 2008, когато ЕС ясно заяви за себе си, като напълно самостоятелен силов център, бяха ясен знак за държавите от Южен Кавказ, че занапред трябва много по-внимателно да наблюдават, а може би и сами да се включат в „Голямата Европейска игра”, пък макар и като второстепенни партньори.

Развитието на „Европейската игра”

Обикновено с понятието „Голямата игра” се обозначава борбата между великите държави и, преди всичко, между Великобритания и Русия за влияние в т.нар. „Голям Близък изток”, Централна Азия и съседните им региони. От много по-голямо значение в световната политика обаче, винаги е била „Голямата европейска игра”, която през цялата Нова история се намира във фокуса на международните процеси. От края на Втората световна война до разпадането на комунистическата система, „Европейската игра” се определя от противопоставянето между европейския и евроатлантическия проекти, в рамките на което Франция, в партньорство с Германия, се опитва да наложи провеждането на една, повече или по-малко независима от САЩ и Великобритания, европейска външна и вътрешна политика. Всички без изключение политически ръководители на Франция и Германия, включително и подкрепящите атлантическата идея, се опитват да реализират „европейската идея”, което обаче не изключва доста твърдата им позиция по отношение на Русия. След като гигантите на френската и германска политика Франсуа Митеран, Жак Ширак, Хелмут Кол и Герхард Шрьодер успешно изпълниха мисията си по формиране новите очертания на европейската политика, на власт в тези две страни дойде ново поколение политици с други, не по-малко амбициозни цели. Съвършено ясно е, че Никола Саркози и Ангела Меркел са си поставили задачата да осъществят последния или завършващия етап на този процес, като максимално „европеизират” НАТО (подчинявайки, на практика, Алианса на интересите на ЕС), а може би и като го сведат до второстепенна система за сигурност, прехвърляйки ролята на основна структура за отбрана и сигурност на т.нар. Европейски въоръжени сили (Корпуса за бързо реагиране). По-тесните отношения със САЩ на днешните лидери на европейската политика, съвсем не означават отказ от принципните позиции на Франция и Германия, а напротив – целят да сведат до минимум конфронтационните отношения в НАТО и така да направят политиката им „по-свободна” и независима. Урегулирането на отношенията със САЩ позволява на тези две европейски държави да поставят открито своите сериозни претенции и да ги лансират вътре в НАТО.

След като Саркози постави въпроса за връщането на Франция във военната организация на Северноатлантическия алианс и то вече е факт, възниква въпросът за условията, които Франция постави в тази връзка. Защото, както отбеляза по този повод известният американски неоконсервативен анализатор и политик Ричард Пърл: „Франция поставя условия и претенции, вместо самата тя да изпълни определени условия, потвърждаващи лоялността и към трансатлантическите отношения”.

В тази връзка, става все по-очевидно, че едно от условията за завръщането на Франция е ограничаване разширяването на НАТО. То напълно се споделя от Германия, която дори заема още по-твърда позиция относно приемането на нови членове на пакта. Този факт доста се коментира в медиите и политическите анализи, макар че в повечето от тях доминира тезата за уж „егоистичните” цели, преследвани от Германия и Франция, свързани с нежеланието им да влошават отношенията си с Русия, която е най-важния доставчик на енергоносители за континентална Европа. Показателно е, че тази пропагандна теза се лансира най-вече от медиите в САЩ и Великобритания и се подкрепя от либералните и проамерикански настроени европейски медии. Трансформирайки се в широка политическа дискусия, тя се превърна в средство за упражняването на силен натиск върху Германия и, в по-малка степен, върху Франция.

Тоест, създава се политико-идеологически формат, в чиито рамки „източната политика” на ЕС не само да бъде подложена на съмнение, а и на откровени нападки от най-различни посоки. В същото време, трябва да подчертаем, че проруският вектор в германската и, особено, във френската политика не определя основните посоки на външната политика на двете държави, въпреки че, без съмнение, руският фактор е много важен за тях.

„Голямата европейска игра” беше и си остава приоритетна задача за Франция и Германия, а истинската борба за Европа едва сега започва, като нейното глобалното значение ще обуслови влиянието и върху, практически всички, региони на света. Френско-германският тандем търси партньори извън рамките на Евроатлантическата общност, но прекаленото сближаване с Русия би означавало края на НАТО, а двете водещи европейски държави още не са готови за това. Франция и Германия не биха искали да делят с когото и да било (включително и с другите европейски държави) позициите си в света. Значението на руския фактор за френската и германската позиции относно разширяването на НАТО силно се преувеличава. Освен това, следва да отбележим, че не само тези две държави, а на практика цяла Европа се противопоставя на по-нататъшното разширяване на пакта и, ако в Алианса се отнасят търпимо към членството на Хърватия, Албания и Македония, кандидатурите на Украйна и Грузия са съвършено неприемливи. Така, въпреки многобройните заявления, че подкрепя влизането на Украйна в НАТО, на практика, Великобритания не изпитва никакъв ентусиазъм в това отношение. Дори Полша и Литва, т.е. две държави, които са част от т.нар. „централноевропейски проект” и се обявиха за основни лобисти на украинската кандидатура за НАТО, тайно се надяват, че това няма да се случи, тъй като присъединяването на Украйна към пакта с нищо няма да допринесе за сигурността им, но пък ще намали стратегическото им значение. Тоест, САЩ не разполагат в Европа с безусловни и абсолютно верни партньори по въпроса за приемането на Украйна в НАТО. Всъщност, този проект дори не бива да се определя като „американско-британски”, защото е чисто американски. В същото време, британският проект за геополитическото блокиране на Германия по всички направления, в източна посока, без съмнение, няма конюнктурен характер и си остава ключов елемент във външната политика на Великобритания, но дори и той не включва присъединяването на Украйна към НАТО, като фундаментално и принципно условие.

В определен смисъл, разширяването на НАТО ограничава британските планове за разделението на Европа. Лондон все още не решил окончателно как ще действа по въпроса за присъединяването на Украйна. Обединяването на Източна и Централна Европа, в рамките на НАТО, не само е непредсказуемо в геополитически и геоикономически аспект, но може, в средносрочна перспектива, да се окаже важно условие за включването на Русия в стратегическите планове на силно европеизираната НАТО, накъдето ще тръгнат нещата, ако „Голямата европейска игра” бъде загубена от британците и американците, пък дори и само частично. Трансформацията на НАТО в система, в която ще се реализират европейските измерения на пакта, би била катастрофа за британската и американска политика. И това най-много повишава геостратегическото значение на Украйна, макар че в същото време я прави и по-уязвима на международната сцена.

Германският и руският фактори

Германия се опитва да направи „последния скок” по пътя към излизането си на международните политически простори, освобождавайки се от „статута” на политическо „джудже”. И това съвсем не е план, изработен от Ангела Меркел, а е стратегическа линия на приемственост в германската политика. Засега обаче, Германия, заедно с малобройните си, но пък предани, съюзници в Европа няма да пречи на развитието на „Голямата европейска игра” (докато въпросната цел не бъде постигната). Германия последователно, макар и невинаги успешно, гради своята „икономическа империя” в Европа, привличайки в сферата си на влияние повечето държави от Централна и Източна Европа, т.е. в регионите, където и се налага да води ожесточена борба с американско-британския „блок”. В тези региони няма нито една държава, освен Полша, която да не е склонна да влезе в немската икономическа зона, най-малкото защото те просто нямат друга алтернатива, особено по отношение на инвестициите. Впрочем, Полша също не може да игнорира предимствата на икономическото сътрудничество с Германия. Истината е, че резултатите от приемането на централноевропейските държави в НАТО и ЕС облагодетелстваха, най-вече, Германия, а не някоя друга държава. При това демократичният и хуманитарен потенциал на сегашната германска държава не позволи на противниците и да заложат на неприятните исторически реминисценции от миналото, свързани с германската експанзия на Изток.

Що се отнася до ролята на руския фактор в Европа, тя е твърде преувеличена от политическата пропаганда. На практика, Русия не оказва чак толкова силно влияние върху реалностите в Европа, както това се представя от медиите. Русия няма възможност да изнася другаде такива огромни обеми природен газ, освен за Европа, където наличието на развити и платежоспособни партньори и гарантира сигурни и стабилни приходи.

Дестабилизирането на износа на енергоносители и суровини в Европа би нанесло непоправима икономическа и политическа вреда на Русия. Германия заема приоритетно място във външноикономическите отношения на Русия - само германското машиностроене и инвестиции са в състояние да гарантират модернизацията на руската индустрия. Германия и Франция биха могли да не акцентират върху ролята си за неприемането на Украйна и Грузия в НАТО, като по този начин си „измият ръцете” и се престорят, че няма как да не проявят солидарност със своите атлантически съюзници. На практика, това не би довело до сериозни промени в геоикономическата сфера, както и в отношенията с Русия, но ако все пак нещо би се променило, то щеше да е за кратко. След известно охлаждане на отношенията с европейците, Русия би се принудила да ги възстанови на предишното равнище. Тоест, европейците просто използваха изключително удобен пропаганден прийом за да обяснят позицията си по разширяването на НАТО.

Украйна и Южен Кавказ в „Голямата европейска игра”

В актуализираното политическо пространство, както и преди, най-драматична роля играят Украйна и Южен Кавказ, имайки предвид усилващото се геополитическо значение на Черноморския регион. В тези зони Европейският съюз (т.е. най-вече Франция и Германия), без все още да разполага с „предсказуеми” партньори, се опитва да формира нови отношения. Предишните подходи, заключаващи се в отказа да се подкрепи политиката на САЩ, като начин за ограничаване на влиянието им, вече не могат да се смятат за адекватни. Всъщност, САЩ въобще не са заинтересовани от подкрепата на водещите европейски държави, тъй като им е напълно достатъчна британската подкрепа, затова пасивната роля на европейците вече не може да ограничи американския натиск в Източна Европа. Събитията от миналата 2008 само още по-отчетливо очертаха проблемите и заплахите в региона, включително и в Южен Кавказ и в тази връзка ЕС се опитва да провежда нова политика, която обаче ще има не по-малко конфронтационен характер спрямо САЩ, отколкото предишната.

Така, Германия, която (като никоя друга европейска държава) е заинтересована да не допусне геополитическото си блокиране от Изток, активно се включи в „Голямата европейска игра”, в която на Украйна се отрежда една доста съмнително роля. Наред с това обаче, възниква проблемът за „внедряването” на Германия в Украйна, където немският капитал вече разполага с водещи позиции, поставяйки си още по-амбициозни задачи. На практика, Германия, след като дълго време декларираше подкрепата си за Украйна, отказа да подкрепи присъединяването и към НАТО. Разбира се, украинският елит не е готов, пък и няма възможности за ответна реакция спрямо Германия и Франция. Проблемът е, че самите европейци не могат да не лансират „алтернативни” предложения към Киев, които (по модела на европейско-турските отношения) да включват например участието на Украйна в различни мероприятия на Европейските въоръжени сили и, което е най-важното,  оказване на помощ и развитие на икономическите отношения, както и предоставянето на благоприятен визов статут. Тоест, Германия и заинтересованите европейци очевидно са стигнали до извода, че интересите им в Украйна не са застрашени от нищо и, че имат какво да предложат на тази страна. Затова е напълно възможно скоро да започнат преговори за нов етап в развитието на отношенията между ЕС и Украйна.

Ако анализираме основните политически и геополитически „предпочитания” на европейците (и, най-вече, на Франция и Германия) по отношение на Украйна, ще стигнем до следния извод. В геополитически формат, европейците виждат бъдещето на Украйна като неутрална държава, като този статут бъде закрепен и в нейната конституция. Що се отнася до управлението и, наличието на толкова крайни „полюси” в местния политически спектър (т.е. групировките около Юшченко и Янукович, които се възприемат в Европа като, съответно, дясно-националистическа формация и консервативно-олигархична група, интегрираща „левия проект”) никак не устройва европейците. Затова и най-приемливия за Европа украински политик е Юлия Тимошенко.

Южен Кавказ е не по-малко проблемен регион, макар че за сигурността на Европа Украйна, разбира се, има приоритетно значение, още повече, че в момента тази страна е изправена пред реалната перспектива да се разпадне на две, съпоставими по територия и население, държави. Затова ЕС вече се опитва да не губи време и да форсира курса към политическо, икономическо и институционално сближаване с държавите от Южен Кавказ. В тази връзка възникват немалко въпроси, най-важният сред които е, кого Европа ще предпочете за свой основен партньор в реализацията на кавказката си политика – САЩ или Русия. Що се отнася до такива държави, като Турция и Иран, те биха могли да се превърнат в такива партньори, но само на думи, а не на практика. Най-вероятно е, ЕС да предпочете да лавира между Вашингтон и Москва, но в същото време ще се стреми да провежда самостоятелна политика в Южен Кавказ.

При това разположение на силите, няма как да не се предвиди и политиката на Великобритания, която ще се опита да заеме позицията на „диригент”, опитвайки се да неутрализира политиката на европейското „ядро”. На първо време, между тези три сили едва ли ще бъде актуална дискусията за характера на управляващите режими в страните от региона, но този въпрос не може да не бъде повдигнат, което пък ще провокира допълнителни спорове между така очертаните външни играчи. В тази схема на конкурентна, ако не и конфронтационна, борба в Южен Кавказ, Европа претендира за ролята на самостоятелен и ключов „полюс”, затова и външното влияние в региона ще се прокарва именно в рамките на „Голямата европейска игра”.

* Авторът е ръководител на Аналитичния център „Кавказ” в Ереван, Армения

{rt}