„Стратегическата концепция е декларация за задачите на НАТО, в която, на най-високо равнище, са формулирани директивите за политическите и военни средства, използвани за реализиране мисията на алианса”. Тази дефиниция на основния стратегически документ, регламентиращ действията на Северноатлантическия пакт, се съдържа в „Справочника на НАТО”. Необходимостта да бъде разработена нова стратегическа концепция беше изтъкната от новия генерален секретар на алианса Андерс Фог Расмусен, веднага след встъпването му в длъжност, на 1 август 2009. Впрочем, предшественикът му Яп де Хоп Схефер призоваваше лидерите на държавите-членки на НАТО да се заемат с разработването на нова стратегия още през декември 2006. На Брюкселския форум на НАТО, провел се на 15 март 2008, Схефер дори изнесе програмен доклад, озаглавен „След срещата на върха в Букурещ”, в който формулира някои нови тези на бъдещата концепция. Изострящите се противоречия между тогавашната американска администрация на президента Буш и европейските лидери обаче (както и тромавата брюкселска бюрокрация), в продължение на три години затормозяваха процеса на разработване на нова стратегическа концепция на пакта.
НАТО излезе извън рамките на традиционната си зона на отговорност
Фундаменталните промени във военно-политическата картина на света се развиха по-бързо, отколкото процесът на адаптация на Северноатлантическия алианс към тях. Тъкмо това обстоятелство наложи спешното стартиране на процеса на разработване новата стратегическа доктрина на НАТО. Само ден след като Расмусен оглави пакта, беше формирана т.нар. „група на мъдреците”, включваща 12 представители на страните-членки, начело с бившия американски държавен секретар Медлин Олбрайт, на които бе възложена непосредствената разработка на новата стратегия. На първата си работна пресконференция в Брюксел, новият генерален секретар обяви, че основният стратегически документ на НАТО ще бъде официално представен на декемврийската среща на пакта, през 2010.
Както е известно, сегашната стратегическа концепция на Северноатлантическия алианс беше приета през април 1999, във Вашингтон. Тя включва четири основни раздела: „Цели и задачи на пакта”, „Стратегически перспективи”, „Основи на сигурността през ХХІ век” и „Принципи за използване на въоръжените сили на НАТО”. На първата си пресконференция, Андерс Фог Расмусен представи някои от постановките в новата доктрина на НАТО, най-вече в сферата на стратегическите перспективи. Както е известно, в началото на новото хилядолетие дейността на алианса излезе далеч извън рамките на „традиционната евроатлантическа зона на отговорност”. В рамките на политиката за гарантиране на стабилно стратегическо обкръжение, концепцията от 1999 разглеждаше Балканите като основна операционна зона на действие на НАТО. Съответно, за основно предизвикателство се смяташе „нестабилността по граничния периметър на алианса и възможността от възникване на регионални кризи по периферията на евроатлантическата зона на отговорност”. Сега, както отбеляза Расмусен, нов приоритет е борбата с тероризма в Афганистан. Според него: „ние ще останем там толкова дълго, колкото е необходимо”. Тоест, очевидна стратегическа перспектива е укрепването на военно-политическото присъствие на НАТО в Централноазиатския регион. Без съмнение, пряко свързано с този нов стратегически приоритет е и съобщението, което направи генералният секретар за предстоящото изтегляне на военния контингент на пакта от Косово.
Поне на сегашния етап, изострянето на отношенията с Русия не е в интерес на алианса, затова Расмусен определи като друг „важен приоритет” развитието на стратегическото партньорство с Москва. Без съмнение, подобно партньорство действително е възможно, при положение разбира се, че бъдат преразгледани някои постановки в концепцията на НАТО от 1999. В тази връзка си струва да напомня, че в раздела „Основи на сигурността през ХХІ век” на Русия, на практика, се отрежда ролята на периферна, по отношение на ЕС, държава: „съвместната ни цел е изграждането на такава европейска архитектура на сигурност, в която НАТО ще разполага с доминиращи позиции”. В зависимост от това, каква ще бъде трактовката на тази постановка в новата стратегическа концепция, ще се реши и съдбата на лансираните от руския президент Медведев инициативи за формирането на структури на колективна европейска сигурност и обединена система за противоракетна отбрана.
Разсъждавайки в Брюксел за новата стратегия на пакта, Расмусен недвусмислено заяви: „Очаквам, че политиката на разширяване на НАТО ще продължи и по време на моя мандат”. При това обаче, той уточни, че има предвид само балканските държави (Македония, Черна гора, Сърбия и Босна). „Засега нито Украйна, нито Грузия покриват стандартите, необходими за членство в НАТО” – подчерта Расмусен. Въпреки това обаче, практическите действия както на ръководството на Северноатлантическия алианс, така и на американската администрация, позволяват да се предположи, че едва ли можем да очакваме приемането на някаква наистина нова стратегия спрямо тези две постсъветски държави. В концепцията от 1999 се казва, че „Украйна заема специално място в евроатлантическата система за сигурност и е важен и ценен партньор на алианса. НАТО ще укрепва тясното си партньорство с Украйна, на базата на Комитета Украйна-НАТО. Алиансът ще продължи да подкрепя украинския суверенитет, териториалната цялост, демократичното развитие, икономическата и независимост и статута и на неядрена държава”. Тази постановка, на практика, беше повторена от вицепрезидента на САЩ Джо Байдън, по време на посещението му в Украйна, през юли 2009. Имайки предвид динамиката в развитието на политическата ситуация в постсъветското пространство, Вашингтон и Брюксел нямат никаква нужда да форсират процеса на „евроатлантическа интеграция” на Киев и Тбилиси. Консервирането на руско-грузинския конфликт и голямата вероятност Юлия Тимошенко да победи на президентските избори в Украйна, в перспектива, гарантират благоприятна за интересите на НАТО вътрешнополитическа ситуация и в двете държави. Освен това, на сегашния етап, изострянето на отношенията с Кремъл въобще не е изгодно за алианса, тъй като би повлияло негативно върху хода на военните действия в Афганистан.
Залезът на „еднополюсния свят” изисква промяна в принципите на НАТО за употреба на сила
Краят на ерата на „еднополюсния свят” и появата на международната сцена на нови глобални „играчи”, сред които са Китай и Русия, императивно налага промяна на принципите за използване на въоръжените сили на НАТО. Нарастващото съперничество между водещите световни държави, извежда на преден план необходимостта от разработването на съвършено нови методи за водене на война. Затова, в ключов елемент на новата доктрина на Северноатлантическия алианс ще се превърне „стратегията на непреките действия”. Мнозина анализатори отбелязват, че напоследък САЩ и НАТО все по често използват тази стратегия за да поставят под контрол развитието на ситуацията в зоните на своите жизнени интереси. „Стратегията на непреките действия” представлява комплексно въздействие (политико-дипломатическо, военно, икономическо, идеологическо, информационно-политическо), целящо дестабилизиране на ситуацията в един или друг регион (държава). За реализацията и се използват технологиите за кризисно управление, сред чиито съставни елементи е и провеждането на военни операции в т.нар. „условия, когато формално не се води война”. Така, според някои китайски експерти, юлските безредици в Синцзян-Уйгурския автономен район на Китай са били част от подобна операция, което пък е станало основния мотив за провеждането на съвместните руско-китайски военни учения „Мирна мисия-2009”, в края на същия месец.
Формално, членовете на „групата на мъдреците” са независими, по отношение разработването на своите предложения за новата стратегическа доктрина на НАТО. Още преди те да са започнали работата си обаче, различни заинтересовани страни предприеха опити да повлияят върху бъдещите стратегически решения. Така, внезапно се изостри ситуацията по границата между Грузия и отцепилата се Южна Осетия. Последва поредният дипломатически конфликт между Русия и Украйна, чиито непосредствен повод бе демонстративното изгонване на един руски дипломат от Севастопол. Азербайджански официални лица пък обявиха за намерението на Баку да реши карабахския въпрос „като принуди Армения да приеме мира”. Накрая, бившите президенти на Полша и Чехия Александър Квашневски и Вацлав Хагел, президентите на балтийските държави и редица проамерикански настроени източноевропейски политици и интелектуалци изпратиха открито писмо до Барак Обама, предупреждавайки го, че „САЩ могат да загубят подкрепата на Централна и Източна Европа, ако развиват сътрудничеството си с Русия, игнорирайки техните интереси”. Смисълът на всички тези събития може по-лесно да бъде разбран, ако си припомним тезата на покойния американски геополитик Самюел Хънтингтън, че „след края на студената война, НАТО има една основна и ясна цел: да гарантира съществуването си, като не допусне възстановяване на руското политическо влияние в Централна Европа”.
Завръщането на политическия реализъм
Всъщност, опасенията на проамерикански настроените политици и интелектуалци от т.нар. „Нова Европа”, може и да се окажат основателни. Според анализатора на лондонския „Гардиън” Йън Трейнър: „в първите си изказвания Расмусен предпочита да говори за общи интереси и въобще не споменава за общи ценности”. Засега в тях доминира политическият реализъм – доктрина, чиито корени могат да се открият още в политическата философия на Тукидид, Томас Хобс и Карл Клаузевиц. Признати идеолози на това течение са Раймон Арон и Ханс Моргентау, а за най-изтъкнат негов съвременен представител се смята Хенри Кисинджър. Политическият реализъм поставя в основите на всичко националните интереси на суверенните държави, които, действайки в хаотична среда, неизбежно влизат в конфликтни противоречия помежду си. Основната цел на държавата в международната политика не е прокарването на някакви ценности, а гарантиране на собствената сигурност. Според „реалистите”, природата на междудържавните отношения не може да се промени, затова пък е напълно възможно да се промени конфигурацията на политическите сили, да се смекчат последиците от международната анархия и да се установят по-стабилни и „безопасни” отношения между държавите. В книгата си „Политическите отношения между нациите: светът и борбата за власт”, Моргентау посочва: „реалистите смятат, че подобна трансформация може да се осъществи само посредством изкусната манипулация от страна на силите, които са влияели и ще продължат да влияят върху политиката”.
Прекаленото увлечение по либерално-идеалистическата парадигма доведе до загуба на значителна част от американското глобално влияние, както и до разрив с повечето водещи европейски държави. В същото време, според прогнозите, съдържащи се в доклада на Националния съвет по разузнаването на САЩ „Глобалните тенденции през 2025 - променящият се свят”, следващите десетилетия ще бъдат период на прогресивен упадък на американската военно-политическа и икономическа мощ. В тази връзка е показателно, че Барак Обама не успя да убеди европейските държави да подкрепят лансираната от него програма за стимулиране на световната икономика, на последната среща на Г-20.
Днес Америка е изправена пред редица съвършено реални проблеми: глобалната икономическа криза, международният тероризъм, наркотрафикът, ситуацията в Афганистан, Пакистан и в Близкия изток, разпространението на оръжията за масово унищожение, глобалните екологични проблеми. Сред новите заплахи пред цялата световна общност са кибертероризмът и морското пиратство. Съвсем реален проблем за САЩ е и бъдещето на Договора за ограничаване и съкращаване на стратегическите настъпателни оръжия с Русия, чиито срок изтича след няколко месеца. В същото време, разполагането на елементи от американската Система за противоракетна отбрана в Източна Европа въобще не е първостепенна задача за САЩ, поне докато ефективността на тази система не бъде доказана, и няма никакви основания, в разгара на кризата, за нея да бъдат изразходвани стотици милиони долари.
Именно за решаването на тези, насъщни жизнени проблеми, а не за борба за налагане на абстрактните „ценности на свободния свят”, насочва усилията си сегашната администрация в Белия дом. Разбира се, дори и тези „насъщни американски интереси”, влизат в противоречие с китайските, руските (и дори европейските) интереси, особено в сферата на енергийната сигурност. Това обаче не означава, че САЩ трябва да се откажат от толкова необходимото сътрудничество с Москва и Пекин заради нечии идеологически амбиции или исторически обиди. Впрочем, същото се отнася и за Русия, която не бива да допуска „принципния антиамериканизъм” на определени руски интелектуални (и не само) среди да пречи на взаимодействието с Вашингтон по жизненоважните за двете страни въпроси.
Атлантизмът и русофобията не са синоними
Новият генерален секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен е убеден атлантист и неведнъж го е доказвал на практика. Никой не се съмнява и в проамериканските му настроения. Той е не по-малко добър приятел на САЩ, отколкото Вацлав Хавел или Лех Валенса например. Затова и партньорството между НАТО и Русия едва ли ще се развива лесно и безконфликтно, особено имайки предвид способността му упорито и твърдо да отстоява собствената си гледна точка. В същото време е ясно (и това най-сетне следва да осъзнаят българските политици), че човек може да бъде проамерикански политик и да вярва в трансатлантическата солидарност, без да страда от фобии по отношение на Русия, както успешно ни го демонстрират Ангела Меркел или Силвио Берлускони. Самият блок НАТО очевидно не е еднороден и в него влизат редица приятелски настроени към Русия държави, като Германия, Италия, Испания, Гърция или България.
Макар че мнозина в Москва възприеха крайно негативно връщането на Франция във военната организация на НАТО, истината е, че това само усили позициите и тежестта на т.нар. „Стара Европа” (която, общо взето, е добре настроена към Русия) в алианса. В същото време, фактът, че САЩ и „Стара Европа” действаха съвместно за прокарването на кандидатурата на Расмусен, показва, че курсът на Вашингтон става все по-малко идеологизиран и все по-прагматичен.
Според анализаторите, новият генерален секретар на НАТО притежава три важни качества: твърдост, упоритост и прагматизъм. А именно прагматизмът диктува на САЩ и съюзниците им да се откажат от конфликтната реторика по отношение на Москва.
Очевидно е, че идеологизираната „партия на войната” в САЩ претърпя стратегическо поражение. В тази връзка, встъпването в длъжност на новия генерален секретар на НАТО усилва шансовете за нова ера във взаимоотношенията между Северноатлантическия пакт и Русия. А дали такава ера действително ще настъпи ще разберем още през следващата 2010, до края на която трябва да бъде официално представена и новата стратегическа доктрина на НАТО.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
Новата стратегическа доктрина на НАТО
Typography
- Font Size
- Default
- Reading Mode