23
Вт, Юли
22 New Articles

Енергийните проекти - геополитически или икономически тест за новото българско правителство?

брой5 2009
Typography

Какви промени за геополитическата ориентация на България може да донесе смяната на правителството от лятото на 2009? Отговорът на този въпрос тръгва от констатацията, че казусът с международната ориентация на страната бе решен още в периода 2004-2007, когато тя стана член на НАТО и на Европейския съюз. Тези две организации са ключовите константни елементи в българската геополитика, които правителството на ГЕРБ естествено не смята да променя. Като цяло, ясна е и ситуацията с мястото на България на световната икономическа сцена – повече от половината от търговския стокооборот е с държавите от ЕС и този дял може само да нараства през следващите години. Затова индикации за геополитическа, или по-скоро геоикономическа, промяна в курса на страната могат да се търсят най-вече в отношението на новата власт към трите големи енергийни проекта с руско участие - АЕЦ „Белене”, газопровода „Южен поток” и петролопровода Бургас-Александруполис. Отношенията между ЕС и Русия са сложни и многопластови. Брюксел и Москва понякога влизат в противоборство, понякога си партнират. Ясно е обаче, че между Русия и ЕС има разминаване във визиите им за енергийното бъдеще на Стария континент. ЕС залага на либерализация на енергийния пазар, увеличаване дела на енергията от възобновяеми източници и силна диверсификация на доставчиците на природен газ. От своя страна, Русия се уповава на добрите стари въглеводородни енергийни източници и се стреми да увеличи дела си в газовите доставки за ЕС като диверсифицира маршрутите им. България споделя всички цели, заложени в енергийната политика на Евросъюза, но в същото време правителството на Сергей Станишев не се поколеба да включи страната в трите гореспоменати проекта с руско участие.

Още с идването си на власт ключови икономически министри от правителството на Бойко Борисов се усъмниха в целесъобразността на проектите за АЕЦ „Белене” и за тръбопроводите „Южен поток” и Бургас-Александруполис. Напрежението бе подклаждано и от някои доста неаргументирани публикации в  чуждестранни медии в първите дни след изборната победа на ГЕРБ. Логиката на журналистите бе, че за разлика от БСП, която винаги е била русофилска партия, новото дясно управление в София ще загърби мащабните съвместни проекти с Русия по идеологически съображения.

Какъв е характерът на спора

От всички български десни партии, категорична и последователна позиция срещу „Южен поток” и „Бургас-Александруполис”, както и срещу руското участие в АЕЦ „Белене”, са заявявали единствено СДС и ДСБ. Дълго време те бяха разглеждани като най-реални коалиционни партньори на ГЕРБ. Убедителната изборна победа обаче даде допълнително самочувствие на Борисов и той състави еднопартийно правителство без Синята коалиция. Същевременно, СДС запазва един инструмент за влияние върху кабинета след като лидерът на „сините” Мартин Димитров бе избран за председател на ключовата парламентарна комисия по икономическа политика, енергетика и туризъм.

Важен международен ориентир за новия български премиер са позициите на Европейската народна партия (ЕНП). Той често изтъква факта, че ГЕРБ принадлежи именно към това политическо семейство и до известна степен го ползва като идентификационен маркер за младата си формация. По тази линия обаче е малко вероятно Борисов да е бил посъветван да се откаже от съвместните проекти с „Газпром” и Атомстройекспорт. Сред основните фигури в ЕНП са лидери като германския канцлер Ангела Меркел и италианския премиер Силвио Берлускони, а именно Германия и Италия са главни руски партньори в мащабните проекти за газопроводите „Северен поток” и „Южен поток”.

Кабинетът „Борисов” имаше лошия късмет да поеме управлението в изключително неблагоприятен момент, когато икономическата криза е в разгара си и тепърва ще отваря пробойни в държавната хазна. Същевременно, проектите за тръбопроводи и за нова атомна централа са дългосрочни. Парите за тях трябва да започнат да се харчат веднага, а възвращаемостта ще дойде най-рано след 4-5 години – точно когато мандатът на сегашното правителство ще е изтекъл. Премиерът и министрите му вероятно се опасяват, че ако кабинетът реши да финансира енергийните проекти, всички минуси от влошения бюджетен баланс ще останат за ГЕРБ, а всички финансови плюсове – за следващите правителства.

Затова резервите на новите управляващи относно енергийните проекти в никакъв случай не бива да се поставят на идеологическа плоскост. Борисов и министрите му са наясно, че е наивно едно начинание да се обявява за нерентабилно, само защото в него ще участва Русия. Както и че решението не бива да се взема „ан блок”, а за всеки проект поотделно.

Погрешно е да се смята, че забавянето на двата тръбопровода през българска територия е знак, че Русия може да се откаже от тях. Бургас-Александруполис е замислен като транспортен инструмент за заобикаляне на Босфора, който по географски и геополитически причини не е подходящ маршрут за пренос на големи количества нефт. Разбира се, в настоящия момент през турските проливи преминават по-малко петролни танкери, отколкото преди година или две. Но това е нормално след като световното потребление на нефт е намаляло заради кризата. В средносрочен план нефтените потоци, търсещи излаз от акваторията на Черно море, ще се увеличават. Достатъчно е само да припомним очакваният да няколко години драматичен ръст в нефтодобива на Казахстан – страна, която няма пряк излаз до световните петролни пазари и може да го намери именно през Черно море. Така че топката на крайното решение за Бургас-Александруполис си остава у България. Колебанието на новото българско правителство по отношение на този проект веднага получи отговор от страна на Русия. През август премиерът Владимир Путин бе на посещение в Анкара и насърчи Турция да строи нефтопровода Самсун-Джейхан, който е другия възможен маршрут за заобикаляне на Босфора, при преноса на петрол от Черно към Средиземно море. Турският проект е пряк конкурент на Бургас-Александруполис, защото двете тръби ще разчитат на една и същата суровина. Жестът на Путин е предупреждение към България, че тя може да бъде заобиколена от каспийския петрол, идващ до Черно море по тръбопровода Тенгиз-Новоросийск. Така Русия просто си отвори още една опция за реализиране на петролния пренос към Средиземноморието. Въпреки това, Москва не загърбва Бургас-Александруполис в полза на Самсун-Джейхан, в който руснаците засега нямат никакво участие. При визитата на Путин в Анкара бе договорено единствено създаването на съвместна руско-турска работна група, която да проучи възможностите за участие на Русия в проекта. Това не звучи много ангажиращо. Конкуренцията между проектите Бургас-Александруполис и Самсун-Джейхан ще продължи поне още две-три години, защото сигурна суровина за тях ще има едва след дълго отлаганото удвояване капацитета на тръбата Тенгиз-Новороосийск (от 33 на 67 млн. тона годишно). А дори и по най-оптимистичните оценки то не може да стане факт преди 2013, защото процесът на преструктуриране акционерното участие в това съоръжение все още не е финализиран.

До известна степен, жестът на Путин към нефтопровода Самсун-Джейхан бе и разменна монета за разрешението на Анкара газопроводът „Южен поток” да мине през турски териториални води. Това е стъпка с голяма геополитическа значимост. Русия явно е твърдо решена да построи нов газопровод по дъното на морето. Наистина, модернизирането и разширяването на наличната газопреносна мрежа през територията на Украйна ще излезе по-евтино отколкото полагане на тръба през Черно море. Но при руския газов пренос за Европа става въпрос не само за икономика, а и за геополитика. Драмите между Москва и Киев идват от невъзможността на Украйна да плаща реалната цена на потребявания руски природен газ. Колкото и заеми да взема, тази постсъветска република още дълго ще бъде в тежко финансово положение. В Кремъл са наясно със ситуацията и затова искат да пуснат голяма част от газовите потоци встрани от Украйна. Това е стратегическо решение и то вече е взето. България не може да го промени. Ако София не иска да участва в проекта за нов газопровод, Газпром просто ще заобиколи и българската територия, така както ще го направи с украинската. Решението за използването на турските териториални води обаче по-скоро говори за това, че България остава ключова точка от „Южен поток”. Ако Русия смяташе да изолира българите и от Черно море да прехвърли тръбата направо в Румъния, усилията трябваше да се насочат към получаване на разрешение за ползване на украинските, а не на турските териториални води.

Това че зад тръбопроводите „Южен поток” и „Бургас-Александруполис” стоят сложни геополитически сметки, съвсем не означава, че и България трябва да ги разглежда само през призмата на геополитиката. Нефтопроводът до северното гръцко крайбрежие няма никакво значение за енергийната сигурност на България, защото е транзитен. „Южен поток” би могъл, до известна степен, да осигури стабилност на газовите доставки за страната, но огромната част от капацитета му също ще е за нуждите на транзита. Така че българското правителство трябва ясно да направи сметката, колко пари трябва да вложи в строителството на двата тръбопровода и дали тези инвестиции могат да бъдат покрити от очакваните приходи от експлоатацията на съоръженията, отчитайки и възможните екологични рискове. Ако има начин балансът да е положителен (а това е много вероятно), България трябва бързо и ясно да заяви, че продължава участието си в двата проекта. И, същевременно, правителството да обоснове това решение пред гражданите с точни числа, каквито така и не получихме от предишния кабинет.

Казусът АЕЦ „Белене”

Въпросът с АЕЦ „Белене” е доста по-сложен от този с „Южен поток” и Бургас-Александруполис. За разлика от тръбопроводите, тук вече иде реч за бизнес, в който българската държава има мажоритарно участие и освен това държавната фирма НЕК ще бъде купувач на тока, произведен от новите ядрени реактори. Отговор на въпроса, необходима ли е АЕЦ „Белене” не може да се даде без наличието на дългосрочна стратегия за развитието на енергийния отрасъл от българската икономика. Първо, трябва да е ясно, дали сюжетът за новите ядрени мощности ще бъде разглеждан от геополитическа или само от икономическа гледна точка. В публичното пространство често се лансират твърдения, че ако една държава притежава атомна централа, това повишава значително гаранциите за националната и сигурност. Отговорът на питането, откъде следва този извод обикновено се премълчава със загадъчна усмивка или извинения от типа, че не е дипломатично да се говори открито за това. Казано направо – логиката на подобни разсъждения е, че никоя съседка не би нападнала България, защото в хода на бойните действия могат да бъдат засегнати ядрените реактори и радиоактивното замърсяване да се пренесе и на територията на съответния агресор. По времето, когато е строена АЕЦ „Козлодуй”, тази теория сигурно е звучала убедително. Но сега и в обозримо бъдеще България няма и няма да има съседи, на които да им мине през ум да я нападат. Освен това, дори и атомните мощности да са вид застрахователна полица срещу чужда агресия, България вече я има в лицето на Козлодуй и дублирането й в Белене няма да добави повече сигурност.

Някакъв геополитически подтекст би могъл да се търси във факта, че АЕЦ „Белене” ще се строи с руски реактори, а 49% от нея са притежание на германска компания. Но добри или лоши, решенията за доставчика на оборудването и за съдружника вече са взети. В ЕС се налага мнението, че в близко бъдеще енергийния пазар на територията на Съюза трябва да се либерализира. Това означава, че електричеството няма да има националност, а ще бъде стока като всяка друга. А когато става дума за покупко-продажба на стоки, обикновено се разсъждава в икономически, а не в геополитически категории.

Другият важен въпрос е, дали енергийната сигурност на България може да бъде гарантирана без строежа на нови ядрени мощности? Иначе казано – има ли опасност след 10-15 години токът в страната да не достига и да няма откъде да бъде внесен или пък цената на вноса да бъде твърде висока? Интересни данни по този въпрос могат да се намерят в един документ, изготвен от неназовани експерти на Министерството на икономиката и енергетиката, през юли 2008. Той е озаглавен „Концепция за Енергийна стратегия на България до 2020”. Официално декларираното му предназначение е да „се подложи на широко публично обсъждане”. Очевидно това обсъждане не се състояло и мненията за АЕЦ „Белене” продължават да се формират предимно от емоции от типа „не на този проект, защото е руски” или „да, трябва да се строи, защото атомната енергетика е много печеливша и високотехнологична”. От въпросната концепция става ясно, че за периода 1999-2007 средногодишният темп на икономически растеж н България е бил 5,3%, а в същото време потреблението на ток е нараствало с по 0,9% на година. Експертите предвиждат, че до 2020 брутната консумацията на електричество в страната ще нарасне само с 15,5%, а до 2030 – с 28,7%. Незначителното повишение (с малко над 1% годишно) ще се дължи на подобряването на енергийната ефективност, по отношение на която сега България изостава 5,6 пъти от средното равнище в ЕС. Още по-интересна е прогнозата за износа на електричество – през 2020 той ще нарасне, спрямо 2007, цели 4,5 пъти. Ако се доверим на тези изчисления нещата са общо взето ясни – ако бъде построена, АЕЦ „Белене” ще работи за износ, а не за да гарантира енергийната сигурност на България.

Всъщност, именно икономическата категория „износ на ток” е най-динамичната променлива в българското енергийно уравнение, защото е изключително трудно да се предвиди, какво точно ще бъде производството и потреблението в съседните държави след 10, 20 или 35 години. Начинанието строеж на атомна централа може да се окаже много печелившо, а може и да е обратното. Рисковете са твърде големи и не е логично да се поемат от държавния мениджмънт, който по принцип би трябвало да действа по-консервативно от частния бизнес. Ако пренесем разсъжденията върху идеологическата плоскост „дясно-ляво”, строежът на АЕЦ „Белене” е лява политика, защото една държава с дясно управление би трябвало да се занимава с отбраната, вътрешния ред и социалните грижи, а не с производството на стоки за износ. От друга страна, голяма част от неизвестните елементи при дългосрочното енергийно планиране (правна рамка; данъчен режим; изкупна цена на тока; съотношение между традиционни и възобновяеми източници на енергия) зависят именно от държавата и това й дава известни конкурентни предимства пред частния бизнес. Иначе казано – ако държавата поиска да изкара АЕЦ „Белене” на печалба, това винаги може да стане чрез по-високата изкупна цена на тока от централата, например.

Всички тези разсъждения обаче са само частично приложими към казуса с АЕЦ „Белене”, защото там вече са вложени значителни средства и оборудването е поръчано в Русия. При това положение най-добрият вариант е държавният дял в собствеността и, съответно, в инвестициите да бъде намален. Но кризата стяга кесиите и на частните компании и не е сигурно, че ще се намерят кандидати за миноритарен пакт от бъдещата атомна централа. При неуспех в търсенето на нови участници в проекта топката отново се връща в правителството на Борисов. То трябва да отчете факта, че при отказ от АЕЦ „Белене” „в земята” ще бъдат заровени около 1 млрд. лв, които вече са похарчени за работата по проекта. Отделно от това държавата може да плаща неустойки по договора за оборудването на централата. Така че сега въпросът се свежда до това да се направи съпоставка между необходимите разходи за строежа на АЕЦ „Белене” и очакваните приходи, увеличени със сумата на вече похарчените пари. По-вероятно е обектът да не бъде изоставен повторно, но темпът на инвестициите да бъде забавен докато отмине кризата. И в това решение няма да е геополитическо, а икономическо.

 

* Българско геополитическо дружество

{rt}