23
Вт, Юли
22 New Articles

Саймън ДАЛБИ:От ключово значение днес са екологичните измерения на сигурността

брой6 2009
Typography

Известният канадски геополитик и специалист по проблемите на сигурността Саймън Далби е роден в ирландския град Корк. Завършва Тринити колидж в Дъблин и Университета на Виктория (в канадската провинция Британска Колумбия). От 1993 е професор по политическа география в Университета Карлтън в столицата на Канада Отава. Смята се за един от водещите представители на т.нар. „критична геополитика” на американския континент. Изследванията му са съсредоточени най-вече в сферата на екологичната сигурност, глобализацията и т.нар. „големи пространства”. В последно време работи върху мащабен анализ на „имперските” измерения на американската геополитика по времето на предишния президент на САЩ Джордж Буш-младши. Автор е на няколко книги, по-известни от които са „Началото на Втората студена война” (1990), „Екологичната сигурност” (2002), както и появилата се през юни 2009 „Сигурност и екологични промени”. Член е на асоциациите на американските и канадските географи и съиздател на канадското списание „Геополитика”.

Г-н професор, преподавате политическа география, а в книгите си засягате и проблеми на геополитиката и глобализацията, като обикновено поставяте акцента върху връзката между екологията и геополитиката и това, което определяме като „екологична сигурност”. Впрочем, последната Ви книга също разглежда тези въпроси, затова нека Ви попитам, какво е значението на екологичната сигурност за нашата уморена стара планета, като цяло, и за държавния суверенитет, в частност?

-  Всъщност, въпросът е тъкмо в това, каква е връзката между сигурност и екология. Обикновено, сигурността се обвързва най-вече със суверенитета. Тоест, става дума за заплахи, идващи отвън – как можем да държим „лошите” отвъд границите си и да защитим своя суверените от многобройните външни предизвикателства. Опитваме да се подготвим за военните заплахи, които очакваме да ни се стоварят отнякъде, макар че, на практика, повечето сериозни заплахи имат съвсем друг характер и са около нас. При това те няма да изчезнат просто така. След края на студената война, проблемите, свързани с околната среда, в различни точки на света, все повече се оказват в центъра на вниманието. След като руснаците вече не застрашават Запада, на преден план излизат всевъзможни екологични проблеми, които са достатъчно сериозни за да бъдат възприемани като реални заплахи.

Например?

-   Ами например, проблемите с озоновата дупка в атмосферата, или пък с унищожаването на тропическите гори в Бразилия, за многобройните изчезващи растителни и животински видове и т.н. Много от тези въпроси са на дневен ред, благодарение най-вече на международните екологични движения.

В същото време, мнозина специалисти, особено в средите на военните, все още се съмняват, дали тези проблеми са достатъчно сериозни за да се възприемат като проблеми на сигурността? Дали разрешаването им следва да се приеме за държавен приоритет и въпрос на националната сигурност?

В същото време, има много хора, които са наясно с тези проблеми и активно ги дискутират. Всъщност, застрашени са не отделните държави, а големи групи от хора, в различни региони, както и много животински и растителни видове, обитаващи зоните в близост до земните полюси и изложени на вредното влияние на ултравиолетовите лъчи, проникващи през озоновата дупка в атмосферата. Така че именно това следва да стане предмет на дебат: каква е характеристиката на новите заплахи, колко сериозни са те и какъв би бил най-подходящият отговор от страна на институциите? Впрочем, тези проблеми бяха обект на немалко международни срещи, като например Срещата за Земята в Рио де Жанейро, през 1992, където обаче повечето от тях не бяха обвързани със сигурността.

- Не бяха, така ли?

- Да, не бяха. Всички тези проблеми бяха повдигнати на Срещата в Рио, но не се разглеждаха в контекста на сигурността. Най-малкото, защото мнозина от представителите на държавите от Юга, просто не можеха да осъзнаят връзката между тях и сигурността, в традиционната интерпретация на това понятие.

Те смятаха, че тези проблеми са свързани по-скоро с развитието, разбирано като едно екологично устойчиво развитие, т.е. връзката със сигурността не им изглеждаше чак толкова очевидна и безспорна. Само че проблемите не изчезнаха и през последните години отново бяха поставени със страшна сила, особено в контекста на климатичните промени, на които всички сме свидетели.

- Дали това е проблем на отношенията между Севера и Юга или става въпрос за наистина глобален проблем?

- Зависи пред кого го поставяте. В много отношения, това действително е проблем между Севера и Юга, не на последно място, защото жителите на Юга смятат тези от Севера за главните виновници за отравянето на околната среда и основни производители на вредните парникови газове (и най-вече на въглеродния двуокис). И жителите на Севера следва да се замислят сериозно по този въпрос, защото не държавите от Юга са основните „генератори” на промените в климата. Те действително имат пръст в тях, но истината е, че в основата им са северните държави.

- Извеждате на преден план един доста стар аргумент за вредните последици от развитието...

-  Да, защото тези последици действително са налице, т.е. не сме ги преодоляли.

-                      Това ли е тъмната страна на въпроса за екологичната сигурност?

- Въобще не мисля, че проблемът има тъмна и светла страна. Просто смятам, че в съвременния контекст просто няма как да избягаме от дебата по този въпрос.

Дотолкова, доколкото климатичните промени са глобален проблем, именно онези, които най-много допринесоха за появата му, следва да помогнат максимално и за неговото разрешаване. Напоследък все повече хора започват да мислят по този начин и са прави.

Споменахте за Световната среща през 1992. Искам да ви върна още по-назад, към 80-те години на миналия век, когато бе създадена т.нар. Комисия Брунтланд. Тя излезе със специален доклад, в който до голяма степен, се прогнозираха и анализираха всички тези проблеми. Доколко са се променили нещата оттогава? Дали проблемите действително стоят по-остро, или просто хората най-сетне се пробудиха и осъзнаха, че не могат да ги игнорират?

-  Всъщност, именно аспектите, свързани със сигурността, в дейността на Комисията Брунтланд са най-интересни. През 80-те години се смяташе, че недостигът на ресурси може да доведе до конфликти.

-Смяташе се например, че ще водим войни за достъп до питейна вода...

-  Точно така. Само че, както виждате, днес не се сражаваме за подобни неща. Всъщност, ако се върнете назад в историята, търсейки примери за войни, водени за вода, ще откриете, че такива липсват. Мнозина си мислят, че в миналото хората са водели подобни войни, но това не е вярно. Налице са многобройни конфликти с ниска интензивност, но не и истински войни, водени между отделни държави, за вода.

В началото на 90-те, базирайки се на заключенията на Комисията Брунтланд, канадският геополитик Томас Омър-Диксън постави въпроса: кога, в миналото се е случвало, нещо подобно? Кога в историята недостигът на ресурси е водил до война? Оказва се че, напук на утвърдилите се представи, няма пълномащабни войни, водени заради недостига на ресурси. Действително съществува връзка между този недостиг и проявите на насилие, но в повечето случаи, както вече споменах, става дума за локални сблъсъци. Много по-често нещата опират до зле работещите институции или просто до липсата на институции, отколкото до липсата на ресурси.

- Например?

-  Някои от примерите, които цитира Омър-Диксън, са свързани с Индия и някои други страни, където се оказва невъзможно да се разрешат противоречията между собствениците на земи и техните арендатори. Налице са много изоставени (т.е. необработвани) земи, докато в същото време огромен брой хора отчаяно се нуждаят от земя за да се изхранват. Това особено се отнася за Индия, където липсата на институции, които да решат проблема, води до кървави конфликти, индиректно свързани с околната среда.

Тоест, недостигът на ресурси може да се окаже проблем, само ако нямаш подходящия инструментариум за да се справиш с последиците от него. Така, отново се връщаме към въпроса за институциите и най-вече за правните институции, способни да решат проблема на маргиналните обществени слоеве, отчаяно нуждаещи се от препитание.

Този вид насилие, за което става дума, силно се различава от песимистичните прогнози на Малтус за появата на огромен брой гладуващи, склонни към насилие, което действително би представлявало сериозен проблем за сигурността и от което се опасяваха и специалистите през 80-те години на миналия век.

Какъв е сегашният подход? Дали фокусът на вниманието е съсредоточен върху националната сигурност, върху международната сигурност или пък върху човешката сигурност? И, каква е Вашата гледна точка?

- Всъщност, актуални са и трите, споменати по-горе, аспекти на сигурността. Що се отнася до собственото ми виждане, то е изложено в последната ми книга, появила се през юни 2009. В първата и глава посочвам, че ако си припомним за страховете на Малтус, породени от недостига на ресурси, или пък за дебата относно ограниченията на развитието от началото на 70-те, става ясно, че притесненията за състоянието на околната среда съществуват от много време насам, а не възникват едва напоследък.

Във втората глава пък, се подчертава, че вече не е разумно да използваме традиционните подходи, свързани с националната сигурност. Не само защото, те се базират на предпоставката, че сигурността е застрашена предимно „отвън”, докато много от съвременните екологични проблеми са причинени от самите нас, а не от хипотетичните ни външни противници, което означава, че към въпросите на сигурността следва да се подхожда много по-внимателно.

Какво обаче представлява екологичният контекст, с който трябва да се съобразяваме днес? Истината е, че промените в околната среда имат дълга история, но развитието им бе силно ускорено през последните двеста години с разширяването на процеса на глобализация, в рамките на който моделът на индустриалното общество, постоянно нуждаещо се от ресурси за развитието си (и най-вече от горива, без значение, дали става дума за въглища, петрол или природен газ), се наложи на цялата територия на планетата. В резултат от това вредните емисии (особено тези на въглероден двуокис) в атмосферата рязко нараснаха, което започна да я дестабилизира. И тъкмо на този проблем, следва да обърнем първостепенно внимание.

На второ място, какво означават всички тези промени, в чисто научен план? Учените, изследващи глобалните промени, напоследък лансират един нов термин – „антропоцен”, обозначавайки с него новата геологична ера, в която живеем всички ние днес, т.е. стремят се да акцентират върху това, че именно ние, хората реално променяме базисните параметри на земната биосфера – в повечето случаи неволно, но това не променя особено нещата. Освен това, човечеството преживява процес на трансформирането си в специфичен „градски вид същества”. Това е тема на петата глава от последната ми книга, в която задавам въпроса, кой се оказва най-уязвим в рамките на този процес и какви са истинските последици от него.

-Тоест, повдигате проблема за големите градове...

-  Да, за големите градове и най-вече за огромните и непрекъснато разширяващи се гета на Глобалния Юг, където днес живеят милиони хора, особено уязвими именно предвид контекста, в който са поставени. В същото време, както преди време го демонстрира и ураганът „Катрина”, ние в Северна Америка също сме уязвими от природните промени и то много сериозно, тъй като инфраструктурата ни се оказва застрашена от все по-опустошителните урагани.

Коя инфраструктура?

- Пътищата, средствата и линиите за доставки на суровини и продоволствие и т.н.

Тоест, буквално физическата инфраструктура?

- Ами да, физическата инфраструктура. Това ни демонстрира и ураганът „Катрина”. Трябва да сме готови за подобни предизвикателство, т.е. да можем своевременно да прехвърляме храна, лекарства и транспортни средства в застрашените от природни бедствия градове. Тези проблеми заемат все по-сериозно място в дискусиите, посветени на сигурността. Затова и все по-често говорим за новото измерения на сигурността – човешката сигурност. Следва да осъзнаем, че хората са все по-уязвими за тези опасности и в този смисъл поддържането на транспортната и комуникационната инфраструктура в пълна готовност също е въпрос на национална сигурност.

В същото време, промените в климата и съпровождащите ги все по-мощни урагани, или все по-сурови суши, допълнително натоварват инфраструктурата и системите за снабдяване с продоволствие и неговото разпределяне, от които днес зависим всички. Това налага да планираме и изграждаме тези системи така, че те да могат да се справят с новите предизвикателство, свързани с климатичните промени и съпровождащите ги природни бедствия.

Още по-голямо предизвикателство е да успеем да направим всичко това и, в същото време, да ограничим енергийните разходи, необходими за целта.

- Ето че отново опираме до енергията...

-   Енергийните проблеми са ключови за сигурността и в този смисъл значението на енергоспестяващите технологии непрекъснато ще нараства. Германците сериозно мислят по въпроса за изграждането на нов тип жилища, които няма да имат нужда от отопление, въпреки суровите зими в тази част на Европа Същото впрочем правят и британците.

Именно тези проблеми следва да бъдат поставени в центъра на дебата за сигурността, въпреки че все още не сме свикнали да мислим за тях в този им аспект. Това е и голямото предизвикателство пред нас в бъдеще. Защото едва сега започваме да разсъждаваме за енергийната сигурност, директно обвързвайки я с „климатичната сигурност”. Колкото по-скоро всички тези въпроси бъдат поставени на дневен ред, толкова по-добре.

Говорите за бъдещето, но нека Ви върна малко назад, в миналото. Още през 70-те години в света се дискутираха екологичните проблеми, формира се и достатъчно мощно екологично движение. Тогава много се говореше за необходимостта от залесяване, за защита на застрашените животински видове, за ограничаване на риболова и т.н. Вероятно днес тези проблеми бледнеят пред новите предизвикателства, но съществуват ли още, според Вас?

-  До голяма степен всички те все още са актуални. Нещо повече, решаването им допълнително се затруднява от настъпилите сериозни екологични промени, свързани с промените в климата. Така, повишаването на киселинността на океанските води, както и затоплянето им, допълнително затрудняват риболова. Глобалното затопляне води до промяна на миграцията на някои риби и занапред ще ни е все по-трудно да работим за съхраняване разнообразието и количеството на океанската фауна, след като вече не можем да прогнозираме достатъчно точно тази миграция.

Важно е, че вече отделяме повече внимание на проблема за обезлесяването на планетата, но е необходимо да мислим повече и за това, с какви видове дървета се готвим да го компенсираме. Защото, предвид настъпващите климатични промени, може да се окаже, че растенията, доказали през последните няколкостотин години, че могат отлично да виреят в определени зони на света, днес вече не са подходящи за тях.

- Има ли хора, които действително мислят по всички тези проблеми?

- Естествено е онези, които обитават застрашените от унищожаване гори, да са най-загрижени за тях. Едно възможно решение на проблема, за който споменах по-горе, е обезлесените площи да се залесяват с най-разнообразни видове, като оставим на природата да реши, кои ще оцелеят в новите климатични условия. От друга страна обаче, държавата или компанията, чиято собственост са въпросните гори, очевидно би искала да ги залесява с такива растителни видове, от които после би могла да извлече най-голяма печалба. С две думи, проблемът е изключително сложен.

Ясно е, че обитателите на горите, както и учените като Вас, са ангажирани с проблемите, дали обаче и политиците се замислят за тях?

-  Не съм сигурен че го правят, не и в достатъчна степен. По ирония на съдбата, сегашната икономическа криза накара всички нас, включително и политиците, да се замислим по-сериозно за тези въпроси. Само че се налага да мислим бързо, защото ако действително възнамеряваме да стимулираме глобалната икономика, инвестирайки в инфраструктурни проекти, трябва да сме напълно сигурни, че харчим парите си за инфраструктура, която ще бъде не само достатъчно ефикасна, но и екологична и енергоспестяваща.

Смятате ли, че сегашната американска администрация например, е наясно с тези проблеми?

-  Имам усещането, че е наясно. Във всеки случай действията и са по-адекватни от тези на сегашното канадско правителство например (да не забравяме, че аз самият съм канадски гражданин). Вземете например прословутия лозунг на Обама за необходимостта от „презареждане” на Америка. Това може да се окаже правилен подход, ако въпросното „презареждане” се свърже с изграждането на енергийна инфраструктура, която да не зависи толкова от вноса на петрол от различни отдалечени точки на света, а да разчита повече на други източници на енергия. Впрочем, подобна връзка вече се прави и вярвам, че в тази посока ще се работи много по-усилено през следващите години.

-   Налице ли е истински мултилатерален подход към тези въпроси и кои институции работят за решаването им, или поне признават за съществуването им?

-   Най-важни в това отношение, разбира се, са поредните преговори за постигането на всеобхватно международно пост-Киото споразумение (действието на Протокола от Киото изтича през 2012) , включително голямата среща по проблемите на климата в Копенхаген, насрочена за края на 2009. Става дума за емисиите на въглероден двуокис и по-специално за намаляване емисиите на т.нар. парникови газове.

В тази връзка, един от сериозните проблеми е, че поне от едно поколение насам Западът се е отказал от опитите да осъществява индустриално планиране, понеже ни внушиха, че това е „социалистическа отживелица” и, че пазарът е в състояние да реши едва ли не всичките ни проблеми.

През последните две години обаче стана кристално ясно, че това очевидно не е така. И решенията, какво точно следва да произвеждаме, в ситуацията, в която се оказахме, вече не могат да бъдат оставени изцяло на пазара.

Необходимо е осъществяването на серия от инициативи, които да стимулират алтернативните енергоизточници, използващи слънчевата или вятърната енергия, както и различните енергоспестяващи технологии. И, ако ще влагаме средства за да измъкнем големите американски автомобилни компании от кризата, нека поне ги задължим занапред да произвеждат само екологични коли.

Германците отдавна насърчават развитието на алтернативната енергетика, разчитаща на слънчевата и вятърната енергия и ориентирана към бъдещето. Същото се отнася и за датчаните. Тоест, става дума за нова индустриална стратегия. Трябва да се ориентираме към строежа на сгради (без значение дали са индустриални или не), чието обслужване не изисква големи количества енергия, които да са съобразени с промените в климата и да не зависят от доставките на енергоносители (петрол, газ или въглища) от другия край на света. Това ще означава, че в случай на природно бедствие, те няма да са зависими от енергийните доставки, т.е. могат да издържат на климатичните предизвикателства. И, в същото време, поддръжката им няма да изисква кой знае какви ресурси, чието използване да води до вредни емисии в атмосферата. Ето това се все проблеми, за които следва да мислим, включително и в контекста на сигурността.

- В края на разговора ни, нека отново се върнем на това, какво точно включва понятието „сигурност”. Казвате, че историята не ни дава примери за войни между държавите, водени заради ресурси. В същото време сте съгласен, че липсата на ресурси, може да ускори избухването на конфликти. Мнозина биха ви възразили, посочвайки например, че дори и войната в Ирак започна не толкова заради скритите оръжия на Саддам, колкото заради петрола на тази страна.

-   Точно така. Петролът е голямото изключение от всички правила, по отношение на проблемите, свързани с ресурсите. От друга страна, истината е, че се намираме в една доста странна ситуация. Защото сегашните ни проблеми с климата, до голяма степен, се дължат на това, че разполагаме с прекалено много петрол. Тоест, нещата опират до това, че използвайки го в толкова големи количества, не обръщаме достатъчно внимание на вредните последици от това. Ако петролните запаси бяха по-малки, това отдавна щеше да ни накара да съсредоточим усилията си върху разработването на алтернативни енергоизточници.

-   Тоест, щяхме да използваме наличния петрол по-разумно.

-    Вероятно щяхме да го използваме много по-разумно. Той действително е перфектният енергоносител за целите на индустрията. А какво правим ние с него? Горим го неразумно, замърсявайки въздуха, който дишаме. Това със сигурност не е добър начин да управляваме собствената си планета и е крайно време да го осъзнаем, защото с това е свързана и сигурността ни.

{rt}