23
Вт, Юли
22 New Articles

Нобел, Ротшилд и бакинските нефтени милионери: геополитиката на каспийския нефтодобив в Царска Русия

брой6 2009
Typography

Още от дълбока древност местното население на Апшеронския полуостров (днешен Азербайджан) е знаело за нефтените залежи по неговите земи. Ирански и арабски летописи свидетелстват, че петрол от този район е изнасян в Персия още през III-IV век. Първоначално „черното злато” е събирано там, където излиза на повърхността, а по-късно за добива му започват да копаят специални кладенци. Първите сведения за бакинския нефт достигат до Европа през XIII век чрез прочутия автор на пътеписи Марко Поло. Около 1320, монахът мисионер Журден Каталини дьо Северак пише: „...на едно място – нарича се Баку – копаят кладенци, от които извличат и изгребват масло: нарича се „нафт” и е горимо и целително, добре гори”1. Друг европеец – Джон Дюкет, също  оставя свидетелство за каспийския петрол. Някъде между 1568 и 1574 той отбелязва, че около Баку от земята излиза удивително количество масло, което служи за осветление и за него идват търговци от най-далечните краища на Персия. Превозват го с кервани от мулета и магарета. Пак през втората половина на XVI век турският учен и пътешественик Хатиб Челеби съобщава, че около крепостта Баку има около 500 нефтени кладенци2.

Баку е присъединен трайно към Руската империя през 1806. Тогава ежегодният добив на нефт на Апшеронския полуостров е около 3 хиляди тона. Към новоприсъединените земи се насочва поток от руски заселници. През 1821, бакинските нефтени кладенци са дадени на нещо като концесия на търговеца Мирзоев. Две години по-късно, в Моздок (днес в Чечения), който е недалеч от Баку, тримата братя Дубинини построяват първият примитивен нефтопреработвателен завод, в който произвеждат керосин и мазут. По това време Русия вече е на първо място в света по добив на нефт със скромното за днешните мерки количество от 4000 т годишно. 90% от бакинския нефт обаче се изнася в Иран по древния транспортен способ - чрез наливане в кожени мехове. За първите шест десетилетия руска власт в Баку добивът нараства едва три пъти и през 1865 достига 10 хиляди т3. До голяма степен, бавният напредък се дължи на действащата до 1872 откупна система, при която находищата, на всеки четири години, се дават за ползване на нов предприемач. При това положение никой не е заинтересован да прави големи инвестиции в нефтодобива4.

През 70-те години на XIX век обаче, нещата се променят, след като руските власти започват да организират търгове за отдаване на нефтените участъци под аренда за дълъг срок. През 1872, добивът на петрол в Русия е 25 хил. т, а на следващата година скача на 66 хиляди т. Между 1874 и 1878 ръстът е с 416%. По това време, над 80% от световното производство на нефт е съсредоточено в САЩ. Петролът отива основно за производство на керосин, който се ползва за осветление. 90% от световните пазари за този продукт се държат от компанията „Стандарт Ойл” на Джон Рокфелер. Заради дългите си зимни вечери Русия е смятана за много перспективен пазар за керосин. Това е един от факторите, който привлича предприемачи от цял свят в Баку. Както често се случва в централизирана държава като Русия, решителният пробив в нефтодобива идва след важно решение на правителството в Петербург. През 1877, финансовият министър граф Михаил Рейтърн вдига рязко митото за вносния американски керосин като в същото време е премахнат акцизът за този, произведен в Русия. Резултатът е незабавен и впечатляващ - до 1883 вносът на керосин намалява пет пъти, а руското производство нараства 15 пъти5!

Нобел срещу Ротшилд

През 1874, на Апшеронския полуостров започват бизнес братята Нобел – първо Роберт, а след това и Лудвиг. Те вземат под аренда нефтоносен участък и придобиват малък преработвателен завод, който незабавно е модернизиран. През 1876, Лудвиг Нобел публикува програмната статия „Поглед към бакинската нефтена промишленост и нейното бъдеще”. Шведските предприемачи оценяват големия потенциал на новия за времето си бизнес и влагат в него много ентусиазъм, средства и технологични новости, които бързо ги превръщат в категоричен лидер в бакински нефтодобив. Първата голяма революция е прокарването на тръбопровод от нефтените кладенци до преработвателния завод на братята Нобел. Начинанието среща свирепата съпротива на няколко хиляди татари, които дотогава си изкарват хляба като превозват добития петрол в дървени и метални бъчви на своите теглени от магарета двуколки. Въпреки всичко, през 1877, 10-километровият нефтопровод на Нобел е построен и има огромен икономически ефект. Дори след като се прибавят разходите за наемането на казаци, които да пазят съоръжението от набезите на останалите без препитание татари, тръбопроводът се изплаща само за една година като цената за преноса на суровината до завода пада от десет на половин копейка за един пуд6.

Следващата революционна стъпка в преноса на нефт отново е свързана с находищата на Апшеронския полуостров и с името на Лудвиг Нобел. През 1878, в Каспийско море влиза в експлоатация първият в света танкер за превоз не нефт. Той носи подходящото име „Зорастър”, построен е в Швеция по поръчка на Нобел и стига до Баку по системата от руски реки и канали, свързващи Балтийско с Каспийско море. „Зорастър” прави курсове до Астрахан и помага на братята Нобел да овладеят руския пазар на керосин. През 1885, те вече имат 11 танкера в Каспийско море и още два в Балтийско7.

През последната четвърт на XIX век, Баку се превръща един от големите световни центрове на делова активност. Изтласкани от руския пазар от братята Нобел, другите нефтени предприемачи, действащи в Баку, обръщат поглед към чуждестранните клиенти. Именно в началото на 80-те години на XIX век е направен първият успешен опит за преодоляване на основният геополитически недостатък на каспийските нефтени залежи – относителната им изолираност и отдалеченост от големите световни пазари. С кредити от фамилията Ротшилд, през 1883, е построена железопътната линия Баку-Батуми, благодарение на която каспийският нефт и произведеният от него керосин излизат в черноморската акватория и оттам – през Босфора и Дарданелите, до европейския пазар. Три години по-късно братя Ротшилд създават компанията „Батумско (по-късно преименувано на Черноморско-Каспийско) нефтопромишлено и търговско общество”. В нейните структури са въвлечени 135 малки и средни бакински нефтени предприятия8. Чрез монопола върху жп линията до Батуми братята Ротшилд, на практика, диктуват условията за износа на нефт и керосин от Каспийския регион. Така, още в края на XIX век става ясно, че контролът върху експортните маршрути е не по-малко важен елемент от геополитиката на каспийските енергоресурси, отколкото притежаването на самите концесии за добив на нефт. Голяма заслуга за триумфалното шествие на бакинските нефтопродукти по цял свят има и лондонският търговец Маркус Самюел, основал компанията Shell. През 1892, негов танкер за първи път товари керосин в Батуми, прекарва го през Суецкия канал и го разтоварва в Сингапур и Банкок. Десетилетие по-късно Маркус Самюел държи 90% от нефтените превози през Суецкия канал и успешно изтласква „Стандарт Ойл” от позициите на най-голям петролен търговец в света9.

През 1888 настъпва нов обрат в данъчната политика на руското правителство. Акцизът за произведения в страната керосин е въведен отново, като не се облагат само количествата за износ. Това кара бакинските нефтени предприемачи да атакуват агресивно външните пазари. Там обаче господстват Джон Рокфелер и неговата „Стандарт Ойл”. През 90-те години на XIX век се води жестока търговска война, основно оръжие в която е дъмпингът. Руските производители продават керосина в чужбина 8 пъти по-евтино, отколкото на вътрешния пазар, а приходите на Рокфелер от този бизнес спадат наполовина. В крайна сметка, американската компания печели битката, а за бакинските производители остават само пазарите в непосредствена близост до Руската империя10.

Успехът на Ротшилд с железопътната линия между Каспийско и Черно море е предизвикателство за братята Нобел, които отговарят с построяването на керосинопровод Баку-Батуми. Той има дължина 835 км и пропускателна способност от 800 хиляди т годишно. Завършен е напълно през 1906 и е в експлоатация чак до 198111. Това е първия в света тръбопровод за пренос на нефт и нефтопродукти на дълги разстояния до международните пазари. Началният етап от днешната „битка на тръбопроводите” около Каспийско море всъщност започва именно през последното десетилетие на XIX век. Освен че тогава е направена първата копка за съоръжението на братя Нобел, Русия предлага да се построи тръба или железопътна линия от Баку до Персийския залив. Великобритания обаче възразява остро, смятайки този регион за своя сфера на влияние. Под натиска на Лондон, Иран отказва да предостави територията си за това начинание и то не се реализира12.

В началото на XX век годишният добив на нефт в района на Баку достига своята връхна точка за довоенния период - 11 млн. тона. По този показател Русия отстъпва незначително само на САЩ. По това време се открояват три основни преимущества на бакинския нефт, в сравнение с американския – по-високото качество, близостта до европейските пазари и  ниската себестойност, благодарение на евтината работна ръка.

Нефтодобивът от района на Каспийско море става една от движещите сили на започналите в началото на ХХ век процеси на сливания и придобивания в петролния бранш в световен мащаб. През 1904, най-сериозните чуждестранни играчи в добива и износа на руския петрол - Нобел и Ротшилд, се договарят за съгласувана политика при продажбата на бакинския нефт както на световните пазари, така и вътре в Русия13. Малко по-късно, сливането на компанията на Маркус Самюел Shell и холандската Royal Dutch Petroleum Company води до създаването на Royal Dutch Shell, която, през 1912, купува от Ротшилд Каспийско-Черноморското нефтено общество и в навечерието на Първата световна война вече държи 20% от нефтодобива в Руската империя14.

В периода 1903-1905 настъпва срив в добива на нефт край Баку. За пръв път в историята става ясно, колко взривоопасна може да бъде сместа на петрола със социалните и етнически вражди. Превръщането на Баку в един от най-големите руски индустриални центрове е съпроводено с изостряне на социалното неравенство. Богатите предприемачи живеят в т. нар. Бял град, а мултинационалният пролетариат в друг квартал, носещ красноречивото име Черния град. Към средата на първото десетилетие на ХХ век в Баку се установяват някои от емблематичните болшевишки лидери (включително Сталин), които там водят революционна пропаганда. В резултат от избухналите масови безредици, които кулминират през 1905, от пожари са унищожени голяма част от нефтените кладенци, а 70% от сондажните кули са разрушени. Причините за избухването на напрежението не са съвсем ясни, но вероятно става дума за смес от политически манипулации на градската беднота и дълбоко вкоренени етнически вражди15. В обстановка на хаос и насилие чуждите инвеститори и инженери бягат от Баку, защото животът им е застрашен.

След катастрофата от 1905, руският нефтодобив е в упадък и губи основните си международни пазари. Ако през 1904 износът на нефт и нефтопродукти е 119,2 млн. пуда, на следващата година той пада до 51,44 млн., а през 1906 – до 47,6 млн.16.

Скоро след това избухва Първата световна война, която също се отразява зле на бакинския нефтодобив. Русия и Османската империя са в различни воюващи лагери, поради което последната затваря Проливите за танкерите с руски нефт. Освен това горните нефтени слоеве в находищата около Баку вече са изтощени. През 1915, делът на Русия в световния петролен износ пада до 15%. На освободените пазари се настаняват големите американски нефтени компании.

В началото на ХХ век започва експлоатация на нефтените залежи и на противоположния на Баку североизточен бряг на Каспийско море, в днешен Казахстан. Концесия за добив там получава Емба-Каспийското братство. Казахстанският нефт се оказва по-лек и по-качествен от бакинския. През 1911 е открито находище с наистина промишлено значение – Доссор, а две години по-късно фирмата на братя Нобел открива и нефтеното поле Макат. До Първата световна война обаче, добивът от тях не е голям – общо 200 хиляди т, през 1914, като петролът се превозва с камилски кервани17.

Британското проникване

Първата световна война (1914-1918) е и първият мащабен военен конфликт, в който нефтът придобива стратегическо значение. Появата на автомобили, камиони, танкове и самолети, задвижвани с петролни продукти, променя из основи военното дело. Между Антантата и Централните сили се завързва борба на изтощение, в която икономическите ресурси се оказват решаващи. През 1915, за първи път, световното потребление на бензин надвишава това на керосин, който се е ползвал предимно за осветление. Към края на войната, армиите на двата противникови лагера вече разполагат с 92 хиляди камиона и значителен брой самолети и нуждата от нефтопродукти нараства рязко18. Колапсът на Руската империя, в края на 1917, разпалва апетитите на Германия, от една страна, и на Великобритания, от друга, да сложат ръка на каспийския нефт. През август 1918, в Баку влиза малък британски отряд, но на 14 септември той е прогонен от турската армия на Нури паша. Само месец и половина по-късно Османската империя капитулира и на 17 ноември британците се връщат в Баку, който междувременно е обявен за столица на новосъздадената Азербайджанска република. В началото на 1919, Великобритания вече разполага с каспийски военен флот, базиран на остров Чечен, срещу дагестанския бряг. По това време британците контролират и южното и източното крайбрежие на Каспийско море, както и цялото трасе на нефтопровода Баку-Батуми. През лятото на 1919 обаче, правителството в Лондон взема решение за изтегляне на британските войски в Кавказ, заради необходимостта да се потушат вълненията в колониите. От това се възползват болшевиките, които, в края на април 1920, влизат в Баку, ликвидират Азербайджанската република и поставят началото на продължилия седем десетилетия съветски контрол над каспийските енергоресурси19.

 

Приложение

Добив на нефт в Азербайджан в периода 1818-1872 (тона)

Година

1818

1825

1831

1841

1862

1864

1866

1868

1870

1871

1872

Добив

3872

3360

4000

3491

5359

8623

9469

11772

27264

22016

24576

 

Добив на нефт в Азербайджан в периода 1894-1914 (млн. тона)

Година

1894

1895

1898

1900

1901

1902

1904

1905

1906

1908

1914

Добив

4,78

6,10

7,8

9,64

10,8

10,13

9,88

6,5

7,24

7,44

7,0

 

Бележки:

1. Клокова, Лада. Сп. “Русский мир”, 2008, №2, с. 21; http://www.nefte.ru/history/RM_2-2008_neft.pdf

2. Султанов, Чапай. Нефтегазовые стратегии и политика в XXI веке. http://www.sultanov.azeriland.com/oilstrategy/oilstrategy/page_03.html

3. Бутаев, А. М. Каспий: зачем он Западу? Част 3: Каспий против ОПЕК. http://www.caspiy.net/dir3/west/3.html

4. Буторов, цит. съч.

5. Клокова, Цит. съч.

6. Tolf, Robert. The Russian Rockefellers: The Saga of the Nobel Family and the Russian Oil Industry. Stanford, California, 1976, p. 51-52. http://books.google.bg/books?id=3DmsQLtWq1wC&source=gbs_navlinks_s

7. Ibidem, с. 53-58.

8. Полонский, Л. Банкирский дом Ротшильда в Баку. Наш Баку. История Баку и бакинцев. http://www.ourbaku.com/2009/06/14/банкирский-дом-ротшильда-в-баку/#more-2391

9. Клокова, Цит. съч.

10. Пак там.

11. Бутаев, Цит. съч.

12. Akiner, Shirin.Caspian Intersections: Contextual Introduction. In: Akiner, Sh. Editor. The Caspian. Politics, energy and security. RoutledgeCurzon, London, 2004, p.5.

13. Султанов, Чапай. Нефть. http://www.sultanov.azeriland.com/oil/oil_book.html

14. Ахундов, Ф. Рожденные быть гигантами. Ротшильды и “Ройял Датч Шелл” в Баку.

Скважина. Независимое нефтяное обозревание. http://www.nefte.ru/history/history1.htm

15. Akiner, Shirin, Op. cit., p.6.

16. Буторов, Цит. съч.

17. Адамова, Олга. Атырау - нефтяная столица Казахстана.  http://www.kazenergy.com/index.php?option=com_content&task=view&id=661&Itemid=125

18. Султанов, Чапай. Нефть. http://www.sultanov.azeriland.com/oil/oil_book.html

19. Дарабади, Парвин. Геоистория Каспийского региона и геополитика современности, Баку, 2002, с. 96-124.

 

* Българско геополитическо дружество

{rt}