20
Пет, Сеп
24 New Articles

Регионализацията на пазарите като фактор за геополитическа интеграция

брой6 2009
Typography

В увода към внушителния колективен сборник, озаглавен „Световното пространство: разцепление или взаимозависимост” неговите съставители – френските геополитици Пиер Дален и Ален Нонжон, предлагат като ключ за разбирането на един толкова сложен феномен, какъвто е процесът на глобална интеграция и унификация (термин, широко използван в англосаксонската културна зона), геоикономическият анализ, като за негова цел се обявява необходимостта „да се избегне произвола на една или друга геополитическа перспектива”.

Както е известно, напоследък усилено се работи за задълбочаване на отношенията между отделните южноамерикански държави и създаването на регионални мрежи, позволяващи освобождаването на субконтинента от икономическата и военна опека на САЩ. Подобни тенденция са налице и в други зони на света. Оставяйки настрана полемиката по повод на геополитиката, която се съдържа в горния цитат, следва да отбележим, че безспорна заслуга на геоикономическия анализ, чието изследователско поле е изучаването на търговско-икономическите и финансови стратегии на държавите, големите индустриални компорации и международните организации (например ООН, МБР и МВФ), е оценката както на макро-, така и на микроикономическите тенденции, които пораждат, предполагат и подкрепят подобно геополитическо поведение.

Икономическите променливи, които са достатъчно добре изучени на глобално равнище, извън идеологическите схеми и историцизма, позволяват по-добре на бъдат разбрани някои явления от геополитическата практика и по-точно да се очертаят възможните сценарии на бъдещия световен ред. Освен това, едно такова изследване позволява да се уточнят „тежестта” и стратегиите на някои важни групи за финансово-икономически натиск, влияещи върху вземането на решения от националните правителства и нарушаващи социално-политическото равновесие на цели региони, в името на собствените си специфични интереси, както и на подкрепяните от тях правителства.

Ще дам само един пример: добре известно е влиянието, което оказва военно-индустриалният комплекс на САЩ и тясно свързаното с него петролно лоби върху вземането на стратегическите решения, засягащи продължаващата все още „война с тероризма”, обявена в световен мащаб от администрацията на Буш, след събитията от 11 септември 2001. Или пък друг пример: всички знаят за ролята, която изигра влиятелната корпорация ONG (Oklahoma Natural Gas Company), наред с известният финансист и „филантроп” Джордж Сорос, за дестабилизирането на ситуацията в бивша Югославия, за сътресенията в руската „близка чужбина” (Беларус и Украйна), както и в някои критично важни точки на евразийския континент (Чечения, Грузия, Осетия, Киргизстан, Мянма, Тибет и т.н.).

Засягайки въпроса за тясната взаимна връзка между икономическата политика на САЩ и глобализационния процес, Жак Сапир пише следното: „това, което в ежедневния език е прието да се нарича „глобализация”, на практика, съчетава два процеса”. Първият е световното разпространение на капитализма, в индустриалната му форма, в регионите, където доскоро той не беше се утвърдил напълно. Вторият процес пък е не нещо друго, а именно практическата реализация на американската политика, т.е. на волунтаристична политика на неограничената от нищо финансова и търговска свобода.

Глобализация и регионализация

Ако разглеждаме държавите като големи предприятия, можем да дефинираме световната реалност като огромно поле за действие на сили, превръщащи света в доминиращи и периферни пространства, които, повече или по-малко, са икономически интегрирани. Това разбиране за държавните „единици” и ролята им в пространството и разпределението на силите, в стратегиите, насочени към постигане на търговско и технологично превъзходство (два характерни елемента на съвременната глобализация), ни помага да осъзнаем, че съвременният глобализационен процес преживява изключително дълбока криза, освен всичко друго, и защото икономическата, търговската и финансовата активност все повече се проявяват на регионална основа и в мащабите на отделния континент.

Убеден съм, че от политическа гледна точка (т.е. от гледната точка на суверенитета), търговският регионализъм, или с други думи – регионалната интеграция на финансово-икономическа и търговска основа, която днес се реализира с помощта на такива инструменти, като междудържавното сътрудничество, зоните за свободна търговия и обмен, митническите съюзи, общия пазар и единната валута, представлява най-важната геополитическа сила, способна да се превърне в двигател на политическото обединение на всяка териториална зона, за която става дума.

В социално-икономически план, тази еволюция на икономическите процеси към регионализация и континентализъм може да се тълкува като отговор на сътресенията, предизвикани през последните години от процеса на глобализация в значителна част от планетата. Струва си да напомним, че този процес вече провокира (и продължава да провокира) по-нататъшното ерозиране на териториалния суверенитет на някои отделни пространства на земното кълбо, раздробявайки ги на изключително крехки и трудно управляеми държавни образувания в интерес на западната система, т.е. на доста незначителна част от световното население, да не говорим, че всъщност става дума само за елита на тази система.

Формирането на големи, икономически самодостатъчни и политически суверенни пространства, започвайки от консолидацията/интеграцията на вече съществуващите (като Русия, Китай, или Индия – в Северното полукълбо, Бразилия и Аржентина – в Южното) би могло да се превърне в елемент от укрепването на социалната и политическа стабилност в света, като цяло. Друг момент, на който следва да обърнем особено внимание е, че глобализацията, която води до унифицирането, в световен мащаб, на производството и потреблението, в същото време постепенно изтрива спецификата на културите на различните народи и, освен това, води до асимилирането им от света на „западните ценности”, в духа на неоколониализма.

Във връзка с глобализацията, мога да се съглася с Пиер Дален и Анри Нонжон, които (цитирайки Жак Тение) констатират, че „регионалната интеграция диалектически се съчетава с глобализацията в рамките на правилото, че всяко действие поражда съответното противодействие”. Става дума за усилването на глобализационните механизми, когато цели региони се включват в глобалния пазар, следвайки принципа за икономическата взаимозависимост, както и за противодействието на този процес, когато, напротив, по политически съображения и/или геополитическа необходимост, цели пространства попадат в контекста на т.нар. самодостатъчност или взаимно допълване, отстранявайки се по този начин от действията на глобализационните процеси.

Тоест, според специалистите, регионалната интеграция очевидно има двойнствен характер. В рамките на настоящата статия ще се опитам да анализирам, как тази особеност се проявява в два региона на планетата: Южна Америка и Евразия, и каква е връзката и с процесите на глобализация, раздробяване и интеграция на геополитическите пространства.

Западното полукълбо: южноамериканският случай

Нека разгледаме първо случая на Южна Америка и как двете противоположни тенденции – задълбочаването на процеса на глобализация и противодействащите му паралелни процеси могат да си взаимодействат в борбата за влияние и върху бъдещите геополитически сценарии за цял един регион.

От една страна, можем да констатираме, че САЩ отдавна се стремят да въвлекат държавите от Централна и Южна Америка в търговско-икономическите мрежи от типа на Северноатлантическата зона за свободна търговия (ALENA/NAFTA – North Atlantic Free Trade Area) или Зоната за свободна търговия на държавите от Америка (ALCA/FTAA – Free Trade Area of the Americas), както и в сферата на военното сътрудничество, по линия на Междуамериканския договор за взаимна помощ (TIAR) с очевидната цел да укрепят собствената си хегемония в цялото Западно полукълбо, следвайки традицията, чието начало поставя още президентът Монро, през 1823.

Създаването на подобни мрежи ще доведе до териториално раздробяване и отслабване на националните суверенитети в цяла Южна Америка. Обикновено, раздробяването и отслабването се реализират чрез деполитизацията на елитите в страните, ангажирани с процеса на търговско-икономическа интеграция - или следвайки рецептите на привържениците на т.нар. „мека сила”, чрез директното, а нерядко и временното, кооптиране на отделни избрани представители на местните олигархии (политически, културни или икономически) в световните икономически и финансови структури, или пък това става по-грубо и безцеремонно, посредством политическата и икономическа дестабилизация в сферите, представляващи особен интерес, използвайки най-вече съществуващото напрежение, имащо ендогенен характер, или изкуствено провокирайки нови конфликти.

Основната цел на САЩ и големите компании, при осъществяването на този тип интеграция, свързана с процеса на глобализация, е ерозията на суверенните територии и раздробяването им на слаби и взаимнозависими (квази)държавни единици. Друга важна цел е утвърждаването на принципа на икономическата взаимозависимост на целия субконтинент, както и установяването на тотален контрол над него.

И така, в насъщна задача за привържениците (и „контрольорите”) на създаването на „свободен пазар” се превръща недопускането, под каквато и да е форма, на сплотяването на регионалните играчи, сред първите политически последици от което би било формирането на единно геополитическо пространство, притежаващо определена икономическа самодостатъчност. Именно от този императив, както изглежда, ще се ръководи и Вашингтон в стратегията, която възнамерява да следва през следващите години за да защити собствените си приоритетни интереси в своя, вече бивш, „заден двор”.

От друга страна, усилено се работи за постигане на съгласие и задълбочаване на отношенията между отделните южноамерикански държави и най-вече между Аржентина и Бразилия, Венецуела и Боливия и Венецуела и Бразилия, както и за създаване на необходимите регионални мрежи, позволяващи освобождаването на целия субконтинент от икономическата и военна опека на САЩ.

Според редица южноамерикански анализатори и политици, сред които са бразилците Самуел Пинейро Гимараеш и Луис Алберто Мониц Бандейра, а също аржентинците Алберто Буела и Феликс Пеня, такава форма на регионална интеграция, като Южноамериканския общ пазар (Mercosur), Боливарианската инициатива за Америка (ALBA), Андската група и др., квалифицирани от привържениците на неолиберализма като „регионални блокове” (с цел да се подчертае негативната им роля по отношение на глобализационните процеси) би могла да стане отправна точка за създаването на валутно и геополитическо обединение на целия южноамерикански субконтинент. В тази връзка ще напомня, че от октомври 2008 Бразилия и Аржентина преминаха, във взаимните си разчети, към т.нар. система SML, която замени американския долар. Приемането на SML е първата стъпка към валутната интеграция на целия Южноамерикански регион. Между другото, интеграционният процес в Латинска Америка се подкрепя и от Китай и Русия, които, в качеството им на „далечни приятели”, се възприемат от правителствата в Каракас, Буенос Айрес и Бразилия като по-надеждни партньори от северноамериканските им съседи.

Така, вместо принципа за икономическата взаимозависимост, който е основен елемент на глобализационния процес, се налага принципът на „взаимното допълване”. Напрежението, породено от противоречието между създаването на южно обединено икономически пространство и обяснимата съпротива на САЩ срещу този процес, както изглежда, ще определи геополитическото бъдеще на цялото Западно полукълбо.

Показателно е, че редица известни американски анализатори, като Робърт Пастор например, съзнавайки че мощта на САЩ постепенно залязва, смятат, че за да преодолее сегашната критична ситуация Вашингтон трябва да възприеме „континенталния подход” по отношение на Северноамериканската общност, която, според тях, трябва да включва Канада, САЩ и Мексико.

Източното полукълбо: евразийският случай

Що се отнася до Евразия, въпросът изглежда по-сложен. Тук са налице няколко важни геостратегически фактора, обуславящи, още от времето на Съветския съюз, геополитическата и геоикономическа стратегия на САЩ и няколко достатъчно мощни лобистки групи, заинтересовани от огромните ресурси на евразийската територия. По-долу ще изброя накратко, как е принуден да действа Вашингтон, следвайки геостратегическите си интереси:

- Анализирайки политическите реалности, очертаващи като все по-очевидна тенденция „залеза на Запада”, Збигнев Бжежински смята, че „Европейската Общност следва да демонстрира своята откритост и желание за по-голямо участие от страна на неевропейските държави”, т.е. да запази и укрепи присъствието си в западната част на Евразия (т.е. в Европа, като такава), представляваща плацдарм за контрол над Русия и Близкия изток;

- Да генерира нестабилност в някои азиатски региони и, най-вече, в Кавказ и зоната на Хималайската дъга, с цел да окаже влияние върху позицията на Москва и Делхи, както и да доведе до успешен завършек проекта си за т.нар. Голям Близък изток;

- Да се опита да раздроби територията на Китай, като минимум, на 4 региона: Тибет, Синцзян, Вътрешна Монголия и Централно-Източен Китай;

- Накрая, да съхрани опеката си над Япония (източната част от територията на Евразия), в качеството и на плацдарм, огледално разположен спрямо европейския, за контрол върху двата „бели дроба” на Евразия – Русия и Китай.

В средносрочна и дългосрочна перспектива, запазването на това положение изглежда невъзможно за Вашингтон. Реализирайки комплекс от мерки, подкрепящи американския експанзионизъм, той следва да отчита финансово-икономическата криза, която удари страната. Освен това доскорошната единствена суперсила ще трябва да осъзнае и да приеме съзряването на многополюсната система, базираща се на големите континентални пространства, разположени както в северната, така и в южната половина на планетата и макар че става дума за много различни (от политическа и икономическа гледна точка) пространства, вътрешната им сплотеност е достатъчно силна. В Северното полукълбо, тя се основава на руско-китайско-индийските споразумения, а в Южното (където голямото пространство, формиращо се в Южна Америка, изглежда още по-еднородно), на новите взаимоотношения между Аржентина и Бразилия.

Според Жак Сапир, в недалечното минало, „ключов момент в хегемонистичната стратегия на САЩ, след 1991, беше съчетаването на политическото отслабване на Русия, така че тя вече никога да не може да стане такъв конкурент на Америка, какъвто беше СССР,         с привличането на тази страна към сферата на интереси на Съединените щати. Политическата полза от това отслабване на Русия беше очевидно. Що се отнася до интеграцията, с нейно помощ се разчиташе да бъде предотвратен всеки възможен алианс между Русия и Китай, свързан с риска САЩ да станат свидетели, как военната мощ на първата се обединява с невероятната икономическа динамика на втората.

Ограничен, от една страна, от императивите на геостратегическия ред, като тежко наследство от краткия период на „еднополюсния свят”, а от друга – от насъщните задачи, които му диктува процесът на глобализация на пазарите, Вашингтон е принуден фундаментално да преразгледа ролята си на световна супердържава. През лятото на миналата 2008, в известната си статия, публикувана в списание Foreign Affairs (което, на практика, е орган на изключително влиятелния Съвет по международните отношения - CFR), държавният секретар Кондолиза Райс недвусмислено призна сегашната слабост на Америка, прагматично отбелязвайки, че САЩ все пак трябва да имат „постоянни съюзници”.

Що се отнася до Европа, Съединените щати, с помощта на основния си партньор Великобритания, бързо съумяха да привлекат към своите позиции не само правителствата на държавите от източната част на континента (балтийските рапублики, Украйна, Полша, Словакия, Чехия, Унгария и Румъния), т.е. „Нова Европа” (ако използваме израза на Доналд Ръмсфелд), но и Франция и Германия. Европейският съюз, контролиран от тандемите на „атлантистите-модернизатори” Меркел-Щайнмайер, Саркози-Кушнер и Браун-Милибенд, на практика, вече не е толкова „европейски”, колкото „атлантически”. Една такава Европа, създадена в канцелариите на Лондон, Париж, Берлин и Вашингтон, е доста далеч от това съзнателно и целенасочено да укрепва политическото единство на собственото си пространство, а изглежда по-склонна да търси разграничение по основните линии на разделение: континентална Европа (Германия и Франция), Нова Европа (Източна Европа) и Средиземноморския съюз.

Що се отнася до процесите на глобализация, средиземноморско-европейската интеграция на „атлантистите” Саркози и Меркел, вместо да си постави за цел създаването на средиземноморски „регионален блок”, се стреми да деполитизира управляващите елити в арабските държави, интегрирайки ги в глобалните пазарни и финансови механизми, повишавайки по този начин нивото на взаимна зависимост между тези страни и световната икономика, и, най-важното, да попречи на Турция на Ердоган, която е заинтересована от интензифициране на отношенията си с Москва и Техеран, да се превърне във важен и автономен геополитически субект, способен да взема самостоятелни решения в района на Средиземноморието и Близкия изток. Тази нова „трисъставна” (а това означава, още по-слаба) Европа е елемент от сегашния трансатлантически стратегически модел, налаган от САЩ. Той цели да ограничи вредите, нанесени от политиката на предишната администрация на Буш-младши в Средиземноморския регион, и се основава на необходимостта да се укрепват отношенията с Европа, като „политически партньор”, но, в същото време, не допуска и най-малката възможност този партньор да стане поне малко (или дори само потенциално) независим. Защото една „не съвсем атлантическа” Европа наистина би могла да преразгледа собствената си роля в посока към отказ от „западния” американоцентричен контекст, сближаване с Русия и интензифициране на отношенията с Китай и Индия (на основата на принципа за взаимното допълване, а не на икономическата взаимозависимост), а в Западното полукълбо – с държавите от Южноамериканския общ пазар (Mercosur).

В „кризисните зони” (Южен Кавказ, Средния и Близкия изток, Хималайската дъга) процесите на глобализация се развиват паралелно с прилагането на отработената стратегия за дестабилизация, насочена към по-нататъшно отслабване в политическата и социалната сфери (Афганистан, Ирак, Пакистан, Мянма), както и с помощта на „изключителните” кредити, отпускани на онези организации и/или държавни образувания, които декларират че искат да изграждат демократично общество, т.е. да приемат правилата на свободния пазар (както в случаите с Грузия, Азербайджан или Узбекистан).

В пространството, доминирано от Индия и Китай, процесът на глобализация, както изглежда, не се развива според предварителните макроикономически и финансови прогнози.  Икономическите модели, избрани от правителствата в Пекин и Делхи, макар и да се различават, на практика, се базират на перспективата за създаването, през следващите години, на интегрирана икономическа система на двата азиатски гиганта, като започнем с мащабните китайски инвестиции в развитието на индийската инфраструктура и подкрепата, която Индия оказва на китайците в информационния сектор и сектора на услугите, предоставяйки им информационни технологии, необходими за по-нататъшното успешно развитие на националната икономика.

На практика, очевидно става дума за формирането на своеобразен „регионален блок”. Двете страни планират, през следващите 2-3 години, търговският им оборот да достигне 50 млрд. долара. Следва да имаме предвид и, че потребностите на Китай и Индия от енергоносители са огромни – те внасят, съответно, 70% и 40% от необходимия им петрол, което принуждава правителствата им да следват един по-скоро „евразийски” курс, т.е. да търсят дългосрочни икономически споразумения с Русия и Иран (в качеството им на „допълващи партньори”), както и с някои държави от Латинска Америка (споразуменията с Бразилия и Венецуела), т.е. все със страни, на които Вашингтон гледа с подозрение. Миналогодишният спор (от юли 2008) между САЩ, Китай и Индия, в хода на преговорите за световната търговия със селскостопанска продукция, също се вписва в този по-общ контекст. Впрочем, в същия контекст следва да разглеждаме и срещата на т.нар. „голяма петорка” (Бразилия, Индия, Китай, Мексико, Южна Африка), провела се в Сапоро, паралелно със срещата на Г-8 (Хокайдо, юли 2008).

Индийско-китайските споразумения биха могли да съдействат и за установяването на нов тип взаимоотношения между Пекин и Токио. В контекста на икономическата и търговската интеграция на целия Източноазиатски регион, двамата исторически антагонисти биха могли да открият редица политически допирни точки в стремежа си за изграждане на многополюсна система в света. И в този случай има всички предпоставки да се премине от принципа на икономическата взаимозависимост към принципа на допълването. Ако това стане, то би ускорило упадъка на САЩ, като световна държава, правейки го неизбежен. При наличието на подобна потенциална заплаха, Съединените щати, особено на фона на сегашната финансово-икономическа криза и възхода на Китай и Индия, ще трябва фундаментално да преразгледат позицията си, включително и по отношение на Япония, също както и трансатлантическата си политика, по отношение на Европа, както по редица очевидни стратегически причини, така и в интерес на икономическата си експанзия.

Анализирайки новите политически реалности в света, които нагледно илюстрират залеза на „Запада”, Бжежински посочва, че „Европейската общност следва да демонстрира, че е открита за по-голямо участие от страна на неевропейските държави в трансатлантическото сътрудничество”. Бившият съветник на Картър очевидно има предвид предоставянето на определена роля на страни като Япония, Южна Корея и Австралия в рамките на НАТО, с цел още по-тясното им обвързване (това особено се отнася за Токио) с националните интереси на САЩ.

Заключение

Както вече посочих по-горе, процесът на регионализация на пазарите в двете полукълба, която доскоро беше тясно свързан с глобализационния процес и органично произтичаше от геополитическите доктрина за световна доминация, от която се ръководят САЩ през последните десетилетия, демонстрира очевидна еволюция в посока към създаването на големи континентална образувания и, в средносрочна перспектива, съдейства за геополитическата интеграция на обширни „самодостатъчни” пространства. Принципът на глобализацията и привързаността към тезата за глобалната икономическа взаимозависимост на планетарно равнище, отстъпва пред този за взаимното допълване, като нова основа за сплотяването, на континентално равнище, на различните икономики, при необходимото уважение и съхраняване спецификата и културните традиции на отделните народи на планетата.

В мащабите на световната икономика, ХХІ век ще бъде белязан от фундаменталното противоречие, което ще възникне между глобализацията и процесите, насочени към създаването на икономически допълващи се континентални „големи пространства”.

Литература:

1. Pierre Dallenne, Alain Nonjon (a cura di), L'espace mondial: fractures ou interdependence? Un panorama geoeconomique, in L'espace mondial: fractures ou interdependances?, Ellipses, Paris 2005, pp. 11–23.

2.  Aymeric Chaupadre, FranHois Thual, Dictionnaire de geopolitique, Ellipses, Paris 1999, pp. 551–555.

3. Sui rapporti tra geopolitica e geoeconomia, rimandiamo a Pascal Lorot (a cura di), Introduction B la geoeconomie, Economica, Paris 1999.

4. Franco Cardini, Astrea e i Titani. Le lobbies americane alla conquista del mondo, Editori Laterza, Roma–Bari 2003. Sul ruolo delle lobby, si veda anche John J. Mearsheimer, Stephen M. Walt, La Israel lobby e la politica estera americana, Mondadori, Milano 2007.

5. Yves Bataille, Il futuro geopolitico della Serbia, in Y.Bataille, A.De Rienzo, S.Vernole, La lotta per il Kosovo, Edizioni all'insegna del Veltro, Parma 2007.  Y.Bataille, «Rivoluzione arancione» in Ucraina, tentativi USA in Eurasia e Banana Chiquita, www.eurasia-rivista.org, 25 января 2005 года.

6. Jacques Sapir, Le nouveau XXI siecle, Paris, 2008, p. 63–64.

7. Jacques Tenier, Integrations regionales et mondialisation. Complementarite ou contradiction, La Documentation franHaise, Paris, 2003.

8. Pierre Dallenne, Alain Nonjon, op. cit., p. 12.

9. Joseph Nye, Soft Power, Einaudi, Torino, 2005.

10. Samuel Pinheiro Guimarnes Le sfide dell'integrazione sudamericana, www.eurasia-rivista.org, 8 июля 2008.

11. Luiz Moniz Bandeira (intervista a), Unasur: un sistema efficace per evitare la subordinazione dell'America del Sud, www.eurasia-rivista.org, 28 мая 2008.

12. Robert A. Pastor, The Future of North America, Replacing a Bad Neighbor Policy, Foreign Affairs, July-August 2008, vol. 87, n. 4, p. 84–98.

13. Jacques Sapir, Le nouveau XXI si?cle, Paris, 2008, p. 113.

14. Richard Hass, The Age on Nonpolarity. What Will Follow U.S. Dominance, Foreign Affairs, vol. 87, n. 3, May-June 2008, pp. 44–56.

15. Condoleezza Rice, Rethinking the National Interest. American Realism for a New World, Foreign Affairs, July-August 2008, vol. 87, n. 4, p. 7.

16. Jean Dufourcq, Pour une solidarite strategique euro-maghrebine) в сп. Geoeconomique, n. 42, 2007, Choiseul, Paris 2007.

17.  Aldo Braccio, Russia e Turchia: aumenta la collaborazione, или друга негова книга: Turchia e Iran: un laboratorio per l'intesa contro gli scenari di guerra, на сайта www.eurasia-rivista.org, 5 юни 2008 — 24 юли 2008.

18. Fabio Mini, Prove di battaglia oltre lo stretto dei Dardanelli, La Repubblica, 27 августа 2008, с. 2.

19. Francis Fukuyama, State Building. Governance and World Order in the Twenty-First Century, Profile Books Ltd, Great Britain 2005.

20. Zbigniew Brzezinski, L'ultima chance, Salerno editrice, Roma 2008, p. 150.

* Авторът е главен редактор на италианското геополитическо списание „Еуразия”

{rt}