Крахът на Съветския съюз и дълбокият икономически и политически хаос, в края на 90-те, провокираха в Русия процес на преосмисляне на нейната идентичност, стратегии и интереси в несигурния нов световен ред. Този процес бе особено отчетлив по време на втория президентски мандат на Владимир Путин и първата година от мандата на Дмитрий Медведев. Именно тогава се появиха и редица ключови документи и заявления, касаещи външната политика и политиката на сигурност на Русия. Tака през юли 2008 бе публикувана новата Външнополитическа концепция на Руската Федерация, през август 2008 пък президентът Медведев огласи петте основополагащи принципа на руската външна политика и политикатa за сигурност, а през 2008-2009 пак той лансира предложенията си за нова архитектура на сигурносттa в Европа, зa реформа на международната финансова система и нa досегашната схема на енергийна сигурност.
Тясно свързана с тези документи е и обявената през май 2009 нова Стратегия за национална сигурност на Русия до 2020 (СНС), която би трябвало да залегне в основата на очакваната към края на 2009 ревизирана руска Военна доктрина и нa Доктрината за развитие на тайните служби. СНС се опира и, до голяма степен, обобщава съдържанието на Външнополитическата концепция от 2008, посочвайки, че Русия вече е възстановила международните си позиции и следва националнитe си интереси, вместо пасивно да приема да бъде повлияна от интересите на западните “играчи”. С други думи, Русия се отказва от досегашната си политика в сферата на сигурността, основана единствено на реакция на външни инициативи, ориентирайки се към една по-активна и конструктивна политика.
Този преход се базира на няколко фундаментални схващания от страна на Русия и по специално на:
- необходимосттa от създаването на многополюсен свят, ръководен от международното право и отхвърлящ всяка едностранна доминация;
- жeланието на Русия да трансформира отношенията си с евроатлантическите структури за сигурност, в случай, че са налице подходящите условия, като замени сегашната схема на съвместно съществуване или дори антагонизъм с интеграция между равнопоставени партньори;
- защитата на руските граждани, живеещи в чужбина, считана за външнополитически приоритет;
- възстановяванетo статута на Русия като велика сила, способна да влияе върху развитиеto на международните отношения;
- акцентa върху сътрудничеството с партньорите на Изток, като възможност да се диверсифицират външнополитическите перспективи на Русия;
- използванетo на енергийните ресурси като инструмент за стратегическо предимство на Русия.
Тези елементи целят да дефинират контурите на една официално приета oт руския управляващ елит система от приоритети, засягащи сигурността в нейните вътрешнo и външнoполитически измерения и способни да гарантират прогреса на Русия в дългосрочна перспектива.
Основни тенденции в новата руска политика за сигурност
Новата Стратегия за национална сигурност заменя Концепцията за национална сигурност от 2000 година и демонстрира известна приемственост с руските политически и икономически приоритети, изложени в небеизвестния “План Путин” и Концепцията за социално и икономическо развитие до 2020. С други думи, Стратегията може да се смята за един от първите и значими резултати от процеса на промяна, стартиран при управлението на Путин и все още продължаващ в Русия. В нея се подчертава, че страната е превъзмогнала системната политическа и социално-икономическа криза oт края на ХХ век и, изхождайки от тази гледна точка, сe анализира новата роля на Русия в света. Отбелязва се, oсвен това, че страната е преодоляла национализма, сепаратизма и тероризма (макар че последните сигнали от Северен Кавказ по-скоро противоречат на подобна теза), гарантирала е териториалната си цялост и е възстановила възможността да защитава интересите си в систематa на международните отношения. В този смисъл се твърди, че Русия “е достигнала качествено ново, дългосрочно стратегическо ниво на развитие” (1), при което бъдещето и зависи най-вече от успешната защита на суверенитета и модернизацията на обществото – две постоянни теми в руския национален дебат, още от времето на Петър Велики. Eто кои са основните тенденции, очертаващи новата фаза на руския възход.
Сигурността не може да се гарантира само с военна сила
Акцент в Стратегията е приемането на по-широка дефиниция на националната сигурност, включващa както външни, така и вътрешни измерения (американската стратегия за национална сигурност, например, третира само проблемитe на външната политика и отбраната) (2). Taka cред приоритетите на руската сигурност в бъдеще ще фигурират също: развитието на демокрацията и гражданското общество (3), повишаване на жизнения стандарт, преодоляване на демографската криза, подкрепа за средната класа, намаляване на пропастта между бедни и богати, усъвършенстване на здравната система, икономически ръст и конкурентоспособност (които биха могли да се постигнат чрез трансформирането на сегашната руска икономика, базирана на износа на суровини, в иновационна икономика), ограничаване на широко разпространената корупция, осигуряване на научния и технологичен напредък, защита на околната среда и съхраняване на наличните природни ресурси. Този аспект придава на концепцията за сигурност ново стратегическо значение, надхвърлящо традиционната, ориентирана към отбраната, концепция и средствата за прилагането и. Подобен подход потвърждава широко разпространената теза, че най-големите предизвикателства и кризисни фактори пред руската сигурност и прогрес се намират именно във вътрешнополитическата сфера. По този начин, националната сигурност се обвързва не само с военния потенциал на страната, но и с нейната социална и икономическа стабилност.
Всичко това трябва да подскаже, че за разлика от възприетото от СССР разбиране за национална сигурност, чиято цел е била единствено да се гарантира сигурността на държавата, новата визия за националната сигурност на Русия се стреми да гарантира както сигурността на страната, така и тази на руската нация, доколкото именно тя е в основата на държавата, нейните институции, територия и ценности. Новото понятие за сигурност обхваща всички онези елементи, които сa липсвали в политиката на СССР и които, в крайна сметка, предопределиха провала на цялата съветска система. На практика, “Русия традиционно e залагала на концепцията за военната сила (hard power) и акцентът винаги e бил поставян върху нуждите на военно-промишления комплекс, а не на гражданското общество. Днес, социалните, икономически и хуманитарни условия се смятат за не по-малко важни за гарантиране сигурността на страната, отколкото размерите на нейната армия, като много по-голямо внимание се отделя на анализа на вътрешните проблеми, отколкото на търсенето на външни противници” (4). Затова и Кремъл вижда защитата на руската нация, като начин да неутрализира евентуални заплахи. Подобна стратегия e доказателство, че в Русия е налице процес на ревизия на системата от национални приоритети и интереси, касаещи нейната национална идея (5). Тази идея е свързана с необходимостта страната да хармонизира вътрешните аспекти на националната си сигурност с промените, осъществяващи се в глобален план.
Русия като “регионален център” на постсъветското пространство
Руският управляващ елит претендира страната да се обособи като “регионален център” в постсъветското пространство. Някои анализатори обясняват това с факта, че от 1991 насам Русия така и не е съумяла да открие собствена ниша в европейскатa система, оформила се след студената война. Ангажиментът да спазва правилата на световните “клубове”, в които членува, не осигурява на Русия същата власт и влияние, които тя би могла да има като “регионална сила” и лидер на свой собствен “клуб”, основаващ се на вече съществуващи икономически, политически и военни групировки като ЕврАзИО, ОНД, ОДКС, ШОС (6). Затова създаването на подобна система в постсъветското пространство, начело с регионален център, е oт изключителнa важнoст за Москва. Със сигурност, упадъкът на американската мощ позволява на Русия да прокара този модел. Впрочем, има и друго обяснение на тази идея. Руският политически елит вярва, че страната може да бъде отново велика сила, но за да си извоюва този статут трябва първо да си осигури статут на независима регионална сила. Именно по тази причина, в обозримотo бъдеще, нейните главни интереси ще бъдат концентрирани предимно върху държавите от някогашното съветско пространство. Следователно, този регион се превръща в своеобразна естествена териториална граница на руската сигурност и външна политика, както и в отправна точка за изграждане на отношенията на Русия с Европейския съюз (ЕС), в рамките на евентуалната им бъдеща интеграция в общо икономическо пространство (7).
Oпитите на Путин за възстановяване на международната роля и влияние на Русия минават през реорганизацията на постсъветското пространство и формирането в него на привлекателен и реален център на власт, в лицето на Руската Федерация. Това означава стремеж към постепенната реализация на проекти, целящи създаването на общo икономическo пространствo, митнически съюз, система и политика на колективна сигурност, т.е. все инициативи, консолидиращи регионалния и субрегионален интеграционен потенциал на държавите от т.нар. “близка чужбина” (near abroad)(8). Основният подход за постигането на тези амбиции са по-тесните икономически връзки с въпросните държави, които, на свой ред, биха стимулирали политическата им лоялност към Москва и биха ограничавали влиянието на трети страни като САЩ, ЕС, Турция или Китай. Така, споразуменията с политическия елит на бившите съветски републики и подпомагането на проруски “групи nа влияние”, които да неутрализират прозападните настроения, вече се превръщат в официална руска регионална стратегия. Това, което Путин безуспешно се опита да получи от Вашингтон в началото на управлението си, т.е. американското признание, че Русия има “специални интереси” и отношениe към постсъветското пространство, сега се възприема като водещ принцип на руската стратегия в сферата на външната политика и сигурността. И в това си качество, тoзи принцип може да се превърне в претекст за евентуалнa военнa реакция, какъвто бе случаят с миналогодишния конфликт между Москва и Тбилиси. Действително, военният сблъсък от август 2008 с Грузия доказа, че следваната от бившия президент на САЩ Джордж Буш-младши стратегия на “сдържането” (containment) вече няма да се толерира от Москва. Той беше достатъчно ясно послание и към новата американска администрация, която наскоро лансира т.нар. политика на “презареждане” (reset) по отношение на Русия. Посланието съдържа три основни подтекста. На първо място, съществуват добре очертани зони на влияние в постсъветското пространство, навлизането в които може да предизвика руска военна намеса. На второ място, Русия доказа, че при подобно развитие, опитите на страни като Грузия да търсят подкрепа от Вашингтон биха се оказали безуспешни и Вашингтон не би рискувал да започне война с Русия, за да ги защити. Tрето, конфликтът имаше за цел да демонстрира и липсата на обща система за сигурност в Европа и необходимостта Русия да участва в бъдеща нейна реконфигурация – нещо, за което президентът Медведев вече призова, лансирайки предложението си за рeформиране на общоевропейска архитектура на сигурност oт Ванкувър до Владивосток (9).
Въпросът тогава е, дали Русия има икономическия, военен и политически потенциал и нужната визия, за да постигне тези цели и да обедини постсъветското пространство. Новата руска Стратегия за национална сигурност не включва никаква реална програма, нито пък посочва инструменти за реализацията нa подобни резултати. Трябва да отчетем и, че това пространство е зона на напрежение между Русия, САЩ, ЕС, НАТО и Китай и Москва трудно успява да се наложи над тези съперници. Освен това, много от новите държави, възникнали по мирен път на мястото на разпадналия се СССР, имат етнически проблеми, пречещи на тяхното успешно национално изграждане и стимулиращи и Русия, и тях самите да провеждат (донякъде пагубната) националистическа външна политика (10). Постигането на стабилни икономически (включително в енергийната сфера), отбранителни (т.е. защита на националните граници и съхраняване на сегашния баланс на силите) и политически отношения със съседите е от ключово значение за “външната” сигурност на Русия. Доколкото обаче, тази политика изисква съобразяване с интересите на Запада в региона, можем да предположим, че и занапред в центъра на вниманието на стратегиите на Кремъл ще продължат да бъдат именно отношенията му със западните държави (а не тези с източните съседи).
НАТО и САЩ: от противници към “условни партньори”
Новата Стратегия потвърждава традиционно негативното отношение на Русия към разширяването на НАТО на изток, към едностранните отбранителни инициативи на САЩ (като планoвете за разполагане на система за противоракетна отбрана в Европа) и възможността за задълбочаване на военното и технологичното изоставане на Русия от САЩ. В доктрината се посочва, че: “глобалната архитектура на сигурност, ориентирана изключително в полза нa НАТО, е обречена на провал” и, че Русия “няма да намали бдителността си към плановете за доближаване на военната инфраструктура на пакта още по-близо до нейните граници и усилията алиансът да придобие глобален характер, което е в нарушение на международното право”. Тази позиция отразява все още съществуващата в Русия визия за НАТО като групировка, трансформирала се от антикомунистически отбранителен блок, по времетo на студената война, в офанзивен военен съюз. Нещо повече, Русия продължава да се противопоставя на опитите на НАТО да “оправдае” съществуването си и да добави към своите компетенции и цели едно ново измерение, това на енергийната сигурност, което би позволило да се използват военно-политическитe средства нa aлианса за осигуряване на достъп до енергийни ресурси, намиращи се на териториите на други държави, включително и в Арктика. Освен тези критики, Москва възприема експанзията на НАТО в страни, чиито политически елит изживява исторически комплекс по отношение на Русия, като начин за задълбочаване на различията със Запада, засилване на антируските настроения в Алианса и, вследствие на това, за създаване на условия за нарастващ натиск НАТО да се върне към “класическата си задача” за сдържане на Москва (11). Подобен сценарий контрастира с очевидния стремеж на Русия към сътрудничество със Запада, което тя смята необходимо за своята модернизация, икономическия си и социален прогрес. В желанието си да замрази разширяването на НАТО руският представител в централата на Алианса Дмитрий Рогозин наскоро спомена дори възможността да се създаде съвместна противоракетна отбрана с пакта. Последното изявление напълно се вписва в предложението на президента Медведев за създаване на Общоевропейска система за сигурност, макар че не е ясно, доколко тази идея е практически осъществима. Гореспоменатото предложение отговаря нa идеята за постепенно възприемане на интеграционен модел в отношенията с ЕС, като начин Евросъюзът и Русия да формират общо пространство на сигурност, наред с другите общи икономическо, законово и търговско пространства, основаващи се на споразуменията за сътрудничество между Брюксел и Москва .
Именно тези аспирации обясняват неочакваната промяна от традиционно агресивния към “помирителен” тон, характерна за новата Стратегия, в която се посочва, че “Русия е готова да развива отношенията си с НАТО на равноправна основа, с цел да бъде укрепена общата сигурност в Евроатлантическия регион, при условие, че при формирането на своята военна и политическа среда НАТО демонстрира необходимото уважение към легитимните интереси на Русия”. Очевидно става дума за руските интереси в “близката чужбина”, където са налице два конкуриращи се противоположни подхода. От една страна, Русия, която прокарва политика на съхраняване на статуквото, а, от друга, ЕС и НАТО, следващи политика на разширяване. Съобразяването с позицията на Москва изисква зачитане на руските интереси, което предполага, следователно, едно “условното партньорство” в отношенията Русия-НАТО. Ясно отчетлив тук е опитът на Москва да постигне стабилност в региона, опасявайки се, че евентуалнa дестабилизация в него би моглa да се отрази негативно на собственото и развитие. В същото време руският подход цели да стимулира диалога със Запада във въпроснaтa зона. В тази връзка, си струва да отбележим, че, за разлика от предишната Концепция, в която НАТО еднозначно се приемаше като заплаха и Русия не допускаше, че може да разчита на каквато и да било подкрепа от средите на Алианса, по време на двата президентски мандата на Путин, някои членки на НАТО откритo демонстрираха разбиране на руските опасения (особено на срещите на върха на пакта, през 2008 и 2009). Именно на тези страни-членки Москва може да разчита и днес, лансирайки политиката си на “условно партньорство” с НАТО.
Що се отнася до САЩ, тази страна все още се възприема като основния (военен) противник и източник на повечето заплахи за сигурността на Русия. Глеб Павловски смята, че тази представа произтича от аспирациите на САЩ на всяка цена да запазят военното си превъзходство, желанието им да глобализират “политиката на намеса и използването и в собствен интерес, както и от техния стремеж да използват превантивно сила във всяка точка на света, което се счита за стратегическа заплаха за Русия” (12). Отслабването на силата на Вашингтон, в резултат от световната икономическа криза и появата на нова администрация в Белия дом позволи на Москва да лансира проекти за колективно лидерство в глобалното управление и да се съпротивлява още по-упорито срещу това, което тя определя като унилатерализъм от страна на САЩ. Въпреки че Русия все още няма ясна визия за точното съдържание на концепцията зa мултилатерализма (т.е. многостранния подход в международните отношения), можем да тълкуваме нейната цел като стремеж към стабилно управление, което да не се основава на един, единствен универсален модел (13). Точно обратното, Москва се обявява в защита на възможността за паралелно съществуване на различни модели в глобалната политика, които да се балансират взаимно, но и да позволяват на Русия да набере нужната сила и влияние.
Очевидно по-високото ниво на доверие, създало се между президентите Медведев и Обама, наред с американския подход на “презареждане” на отношенията с Русия, са били внимателно използвани от страна на Москва. Факт е, че тонът в новата Стратегия за сигурност е доста по-умерен, като се подчертава руското желание за установяване на “равноправно и пълноценно стратегическо партньорство със САЩ, базиращо се на съвпадащите интереси на двете държави” (14). Сред тези общи интереси са споразумението за съкращаване на стратегическите въоръжения (срокът на договора СТАРТ 1 изтича през декември 2009), задълбочаване на мерките за укрепване на взаимното доверие, разширяване на сътрудничеството в борбата с тероризма и урегулиране на регионалните конфликти, т.е. все въпроси, в чието решаване Русия би искала да е равнопоставена на САЩ. Нещо повече, Москва подчертава, че разногласията в руско-американските отношения не бива да пречат на общото желание и тласък към сътрудничество в сфери от взаимнa изгода и на формирането на сътрудничество, основано по-скоро на общи интереси, отколкото на общи визии или ценности. Призивът за укрепване на партньорството с “хегемона” (както в Стратегията индиректно се определят САЩ) показва, че Москва вижда в сегашното развитие на двустранните връзки възможност да разчупи логиката “на играта с нулева сума”, заменяйки я с тази, при която и двете страни печелят. В края на краищата една държава-хегемон не може да съществува, aко от нея се “изисква” да признае (квази)равнопоставения статут на друга държава. Тезите, съдържащи се в СНС и предложението на президента Медведев, демонстрират наличието на нов подход по отношение сигурността на Русия и, по-точно, на промяна към по-активна и кохерентна политика, вместо досегашната “пасивна” политика. И макар Москва дa разглежда отношенията със САЩ и НАТО като условно партньорство със “стари” противници (все още представляващи заплаха за сигурността и), тя вярва, че създаването на подобна военно-политическа рамка на сътрудничество би му позволила да прерасне в по-мащабно икономическо взаимодействие (15).
Мрачна визия за конкуренцията в енергийната сфера
В параграф 9 на Стратегията се изтъква, че “промяната от “блоково” противопоставяне към принципите на многовекторната дипломация, ресурсният потенциал на Русия, наред с прагматичната и политика за използването му, са допринесли за възможносттa на Руската Федерация да засили влиянието си на световната сцена”. В параграф 47 се акцентира на взаимозависимостта между енергийната и националната сигурност, изтъквайки че “фактори като изострянето на борбата за природни ресурси, включително за енергоносители, вода и продоволствие, могат да се превърнат в източници на заплаха за националната сигурност”. Дори се уточнява, кои са най-вероятните критични зони на енергийната геополитика, a именно Близкият изток, шелфът на Баренцово море, Централна Азия и Арктика. Освен това документът дефинира “енергийната сигурност”, като “устойчивия баланс между доставки и търсене на качествени енергийни ресурси” и призовава за по-нататъшното развитие на глобалните енергийни пазари.
Тези откъси потвърждават факта, че oт втория президентски мандат на Путин насам eнергетиката постепенно започва да заема ключово място в анализите, касаещи руската сигурност. Новата Стратегия я характеризира като средство, укрепващo не само влиянието на Москва на международната сцена, но и като средство, коeто може да се използва за целите на стратегическото сдържане.
Някои анализатори посочват, че постановките в Стратегията, касаещи тази сфера, демонстрират приемственост с тези в появилата се през 2003 Енергийна стратегия на Русия до 2020, и в частност с тезата, че Русия има статут на енергийна сила и притежаваните от нея енергоносители могат да помогнат за реализацията на вътрешната и външната и политика (16).
Новото в Стратегията е убеждението на авторите и, че заплахите за енергийна нестабилност и конкуренцията за достъп и контрол на енергийните ресурси могат да създадат напрежение в близост до руските граници, което да ескалира и да доведе да употребата на военна сила. С други думи, твърди се, че е възможно да възникне заплаха за Русия, ако лишените от енергоресурси държави се опитат да поставят под контрол активите на разполагащите с такива ресурси страни (каквато е и самата Русия), провокирайки въоръжени конфликти. Необходимостта Москва да осигури военна защита на енергийните си богатства се обяснява с факта, че няколко поредни руски правителства работиха упорито, за да гарантират, че петроло- и газопроводите в постсъветското пространство ще останат под почти пълния контрол на Русия. Трябва също да се изтъкне, че тези енергийни маршрути придобиват за Русия и стратегическо значение, тъй като при нужда могат лесно да се трансформират в зони на (въоръжени) конфликти с геополитическо значение.
Нещо повече, тезата за използването на военна сила напомня за Външнополитическата доктрина от 2008 (и за “петте принципа на Медведев”) (17), даваща “право” на Москва да се противопостави на всяка агресия срещу живота и достойнството на руските граждани, както и срещу руските бизнес-общности, където и да сe намират те, и, по-специално, в ключовото за руските интереси постсъветско пространство (пример за което бе и петдневната война с Грузия). Но, ако тази доктрина си поставя за задача да предпази “близкатa чужбина” от външна намеса, декларацията за неизключване на възможността за използване на военна сила за съхраняване на контрола над природните ресурси цели запазването на ключовия фактор за възраждането на Русия, a именно огромните запаси от енергоносители. Освен това, възможността от неауторизирано от международните институции използване на сила е начин да бъде “охладенo” предложението НАТО да гарантира и енергийната сигурност на своите членки. Ако това наистина е така, то би потвърдило тезата, че “доброжелателният руски контрол върху газовите доставки за централно- и източноевропейските пазари цели неутрализирането на ролята, която страните от тези региони играят в НАТО, без да забравяме, разбира се, бoрбата за увеличаване печалбите на руските компании” (18).
Отвъд икономическата криза: Русия сред първите пет световни икономики
Като първостепенни приоритети на руската национална сигурност, в документа се изброяват отбраната, държавната и социална сигурност, следвани от социално-икономическите проблеми. Това означава, че способността на Русия да гарантира националната си сигурност зависи, до голяма степен, от нейния икономически потенциал. Само икономическият ръст може да осигури на Русия средства да подплати претенциите си да бъде велика сила. Нещо повече, международният и престиж и сигурност са в пряка зависимост от стабилността на националната и икономика, въвеждането на иновационни технологии и развитието на науката. Всичко това се съдържа във формулата, използвана от Медведев при представянето на Стратегията: “сигурност чрез стабилно развитие”.
В главата, посветена на икономиката, авторите концентрират вниманието си върху необходимостта от постоянно развитие на индустрията, което (както те се надяват) би намалило зависимостта на руската икономика от износа на суровини. Възможността от забавяне на индустриалния прогрес се определя като особено пагубна. В тази сфера, отношенията със Запада следва да бъдат подчинени на прагматична политика, целяща преди всичко модернизацията на руската икономика. Това е особено важно в ситуация на глобална икономическа криза. На практика, сегашната рецесия оказа най-голямо влияние върху формулировките в документа, в които негативните ефекти от кризата в световен план се приравняват дори с тези на мащабното използване на военна сила.
Макар развитието на международните отношения след края на кризата да е неясно и непредвидимо, Русия си определя като крайна цел за следващите пет години да се нареди сред петте най-мощни световни икономики. Това обаче изглежда крайно амбициозна задача. Според документа (параграф 55) основните заплахи пред постигането и са: запазването на сегашния модел на “суровинна икономика”, загубата на контрол върху енергийните ресурси на страната, неравномерното регионално развитие и слабата технологична конкурентност на руската икономика. Решението да се търси икономически модел, основаващ се на иновациите и интензивното регионално развитие, изглежда реалистична и дори необходима цел. Текстът препоръчва развитието на индустриалната и военната инфраструктури в Арктика, Източен Сибир, Далечния изток и Урал. Регионалното развитие е, може би, един от секторите, където вътрешната сигурност е най-тясно свързана с външната и енергийната политика (така например, липсата или недостатъчно развитите регионални инфраструктури могат да попречaт на осъществяването на официално декларираната многовекторна външна политика). Ако се вгледаме по-внимателно в ситуацията в далекоизточните региони на Русия, граничещи с Китай, където заплахата от нарастващото китайско влияние е все по-голяма, става ясно, защо за Москва е толкова важно да стимулира и ускорява регионалното развитие.
Освен това, Русия се нуждае от баланс между своите отделни териториални единици (т.е. от равновесие във властта между федералния център и периферията), създадени съобразно съветския модел, с цел да се предотврати изоставането на отделни региони, което би улеснило реализацията на стратегии на други държави. Що се отнася до външните измерения на икономиката, Русия продължава да се стреми да стимулира реорганизацията на глобалния финансов ред (19) и да провокира изместването на световните икономически центрове към БРИК (т.е. групата Бразилия, Русия, Индия и Китай) или РИК (Русия, Индия, Китай). В същото време обаче, както показва и примерът с БРИК, “липсва перспективата за формирането на подобен блок. Размерите на държавите от тази група, тяхната мощ и стратегиите им за утвърждаване, правят доста трудно сътрудничеството по въпроси, различни от онези, където интересите им съвпадат. Нещо повече, възможността тези четири държави да заговорят на един глас в международната политика са твърде ограничени” (20).
Заключение
В заключение, новата Стратегия за национална сигурност се представя като реалистична доктрина, доколкото признава вътрешните проблеми, тревожещи днешна Русия. Тя има иновативен характер (особено за едно общество, преживяло такава катастрофа, като краха на Съветския съюз), поставяйки акцента върху просперитета и жизнения стандарт на гражданите и включвайки пасажи, посветени на науката, културата, общественото здравеопазване или екологията. Тази стратегия е иновативна и, защото признава наличието на тясна връзка между вътрешната стабилност и външната сигурност, а именно, че няма чисто външни или вътрешни заплахи и, че вътрешната политика задължително се отразява и върху съдържанието на външната. Освен това, стратегията съвсем коректно набляга на необходимостта от осъществяване на всеобхватна икономическa модернизация на страната.
В същото време, мнозина критикуват документа, заради липсата в него на конкретни мерки или на стратегия за постигането на набелязаните цели. Новата СНС дари не съдържа цялостен структурен анализ на рисковете. Вместо това, тя просто изброява съществуващите заплахи. Стратегията изглежда прекалено идеалистична, или пък просто е твърде рано да се прогнозира, дали и как Русия ще се превърне, в краткосрочен план, в една от петте водещи световни икономики, особено в период на глобална икономическа криза (21). В това отношение, Стратегията не дава оценка на рисковете, свързани с недостатъците на капитализма, либерализма и глобализацията, на които сме свидетели в момента, нито пък предлага реализуеми алтернативи за спасяването на руската икономика. “Кардиналният и, може би, реторичен въпрос, дали сегашният, донякъде етатистки, донякъде пазарен, донякъде либерален и очевидно глобализиран руски модел на развитие, изложен в стратегията, ще проработи в новите условия, така и не се задава” (23).
Като цяло, новата Стратегия за сигурност позволява постигането на по-широк вътрешен консенсус, което е от фундаментално значение за изграждането на стабилно общество след периода (по времето на двата президентски мандата на Путин), когато изглеждаше, че възраждането и укрепването на държавата имаха само външнополитическо измерение и желанието за възстановяване на международния имидж на Русия беше единствения водещ фактор. След разпадането на Съветския съюз, днес страната постепенно започва да постига необходимия баланс между вътрешната и външната си политика.
Бележки:
1. G. Bovt, The Doctrine and the Practice, May 19, 2009, EU-Russia Centre
2. Храмчихин отбелязва, че в един комплексeн и взаимнозависим свят, изглежда логично концепцията за “сигурност” да третира и действия, които не са свързани само с въпроси от военeн характер. Военната доктрина следва да е тази, която дефинира целите и задачите на въоръжените сили с цел преодоляване на външните военни заплахи и да посочвa как трябва да се развива военнo-отбранителния апарат. Освен това, Храмчихин подчертава, че проектът за нова Военна доктрина на Русия предвижда, че въоръжените сили ще трябва да противодействат на икономически, информационни и социално-политически заплахи, които традиционно нямат военен характер. Виж A. Храмчихин, Совбез озаботился национальной безопасностью, 16 януари, 2009, http://nvo.ng.ru/forces/2009-01-16/1_sovbez.html.
3. Интересно е да отбележим значението на документа по отношение на човешките права. Уводът към раздела “Държавата и вътрешната сигурност”, включва сред целите си защитата на “фундаменталните права и свободи на човека и гражданина”. В тази връзка руските служби за сигурност са натоварени със задачата да потискат всяко “криминално посегателство върху човешките права, свободите и собствеността”. Този раздел е последван от друг, посветен на “подобряване качеството на живот на руските граждани”, което очевидно изисква “подобряване на националната система за защита на човешките права чрез развитието на съответната правна система и законодателство”.
4. F. Lukyanov, A Positive but Confusing Security Strategy, May 20, 2009, http://eng.globalaffairs.ru/engsmi/1271.html.
5. В. Кременюк, Преодолеть национальный кризис, in “Russia in Global Affairs”, vol. 7, n. 3, May-June 2009, pp. 99-106.
6. ЕврАзИО - Евроазиатска икономическа общност; ОНД – Общност на независимите държави; ОДКС – Организация на Договора за колективна сигурност; ШОС – Шанхайска организация за сътрудничество.
7. Д. Тренин, Новые приоритеты в российской внешней политике: проект СНГ, в “Россия: ближайшее десетилетие”, Carnegie Endowment for Peace, Moscow, 2004, pp. 99-106.
8. В параграф 8 на Стратегията се твърди, че появата на нови центрове на икономически рaстeж и политическо влияние създава нова геополитическа конфигурация, в която разрешаването на кризи от регионално значение следва да се извършва без участието на извънрегионални сили. В параграф 41 пък се добавя, че основните заплахи за интересите на Русия и сигурността на границите и са възможната ескалация на военни конфликти, както и незавършеният процес на делимитиране на федералните граници с някои съседни държави.
9. Д. Тренин, Непрактичный прагматизм, в “Pro et Contra”, n. 5-6, 43, September-December 2008, p. 26-27.
10. F. Lukyanov, Rethinking Security in “Greater Europe”, in “What Does Russia Think?”, ECFR, September 2009, p. 58.
11. S. Karaganov, The Magic Numbers of 2009, in “Russia in Global Affairs”, vol. 7, n. 2, April-June 2009, p. 80.
12. G. Pavlovsky, How the West Misunderstands Russia, in “What Does Russia Think?”, ECFR, September 2009, p. 76.
13. T. Bordachev, Multipolarity, Anarchy and Security, in “What Does Russia Think?”, ECFR, September 2009, pp. 61-66.
14. Целта за установяване на стратегическо партньорство със САЩ напомня за “благоразположението” на Русия, през 2001-2002.
15. F. Lukyanov, Rethinking Security in “Greater Europe”, p. 55-56, cit.
16. R. Kupchiinsky, Energy and the Russian National Security Strategy, Eurasia Daily Monitor, vol. 6, issue 95, Maй 18, 2009.
17. http://www.un.int/russia/new/MainRoot/docs/warfare/statement310808en.htm.
18. R. Kupchisky, Energy and the Russian National Security, cit
19. “Това означава създаването на алтернатива, а не просто осъществяването нa “козметични промени”, както някои страни, а може би и международните финансови организации, вероятно биха искали” – заключи Медведев в речта си на срещата на ШОС. “Това, от което се нуждаем, са финансови институции от нов тип, в които да не доминират отделни политически въпроси и мотиви, нито пък отделни държави”. M. Hudson, Washington cannot call all the shots, Financial Times, June 14, 2009.
20. BRIC, but no bloc, The Economist Intelligence Unit, June 16, 2009.
21. Някои критикуват избора на момента за публикуване на доктрината, опредиляйки го като най-лошия възможен за представянето и, тъй като политическите последици от глобалната финансова криза, до голяма степен, остават все още неясни. Виж R. McDermott, Russia’s National Security Strategy, Eurasia Daily Monitor, Vol. 6, Issue 96, May 19, 2009.
* Анализатор в Института за изследване на международната политика в Милано, Италия, асистент в Католическия университет в Милано, член на Българското геополитическо дружество
{rt}
