Новият елинизъм

брой6 2009
Typography

Процесите и промените, извършващи се в съвременния свят, пораждат натрапчивото усещане за историческо, ако не и историософско, „дежавю”. Тоест, струва ни се, че човечеството вече е преживявало нещо подобно, разбира се не в буквален (митът за „вечното завръщане” очевидно не сработва, а и не може да сработи поради обективната уникалност на всяко историческо явление и събитие), а по-скоро в типологичен смисъл.

Историческият „адрес” на това „дежавю” е епохата на елинизма, т.е. последните векове преди Рождество Христово. По онова време, върху цялото пространство на световния Ойкумен – от бреговете на Лузитания до Жълто море и от Етиопското плато до Южен Урал, се създават големи и изключително могъщи политически субекти – Pax Romana, Партянската държава (заменила империята на Ахеменидите), Кушанската империя (наследник на държавата на Маурите), Pax Sinica и Аксум, всеки от които съществува в продължение на няколко века, оставяйки дълбока историческа следа, както и могъщите и също исторически значими обединения на номадите, населяващи степите от Дунав до Хинган.  Всички тези образувания (по-нататък ще ги наричам „политикуми”) се формират в рамките на съвсем определени „географски индивиди”, или ако използваме терминологията на руските евразийци от 30-те години на миналия век (и най-вече на Пьотр Савицкий), „месторазвития”. „Политикумите” обхващат функциониращите в рамките на тези „месторазвития” геокултурни общности, характеризиращи се със сходни религиозни особености, социална организация, икономически живот, и свързани помежду си от множество различни родови връзки и регулярни контакти – като започнем от расовите и езиковите и свършим с търговско-икономическите. Тоест, би могло да се каже, че изброените по-горе държавни и квазидържавни обединения („политикуми”) възникват върху обща и единна за включените в тях социуми цивилизационна основа.

Струва ми се, че и през последните пет-шест века се случва нещо подобно - две хиляди години по-късно историята се „повтаря”, естествено, развивайки се не в кръг, а по спирала. Ето защо, макар и с известни условности, бихме могли да дефинираме собствената си епоха като епоха на „новия елинизъм”. При това, днес следва да правим паралел не с ранния, а по-скоро с „късния елинизъм” или поне с прехода между единия и другия, и съвсем условно, по-скоро за по-голяма нагледност, а не толкова в духа на „историческата морфология” на Освалд Шпенглер, да сравним текущата „съвременност” (т.е. периодът от 1914 до средата на ХХІ век) с ерата на Пуническите войни (втората трета на ІІІ – средата на ІІ в.пр.н.е.). Сега нека се опитаме да анализираме един от най-важните геополитически аспекти на този „нов елинизъм”.

От ХV-ХVІ век насам, т.е. с настъпването на т.нар. „Ново време” (което можем да приемем за историческа корелация на „новия елинизъм” и негово историческо начало) започва да се очертава глобална тенденция към формирането, в рамките на разнообразните „месторазвития”, на единни „политикуми”, макар че може да се твърди и, че началото на този тип процеси поставя още монголската експанзия, през ХІІІ-ХІV век. Във всеки случай, цивилизационните „протополитикуми” в Стария свят, през ХV-ХVІІІ век, представляват (с едно, единствено изключение) своеобразни исторически наследници и продължители на едни или други сегменти (териториални или династически) на Монголската империя, или пък възникват, до голяма степен, като „отговор” на  монголското „предизвикателство”.

Така, през ХV век се появява Московската държава, която към края на ХІХ век вече се е трансформирала в Руска империя, обединявайки в границите си геокултурните общности на Руско-Евразийския „географски индивид” – общности, значителна част от които преди това са част от т.нар. „Улус на Джучи”, т.е. от Златната Орда (макар че, чисто исторически, последното наименование не е съвсем коректно). През ХХ век, Руската империя се превръща в СССР, който пък безславно (и бездарно) се разпадна в края на столетието, оставяйки след себе си прословутото „постсъветски пространство”, характерни за което са не само центробежните, а и интеграционните тенденции и импулси.

През същия ХV век, мощен възход демонстрира Османската империя, оцеляла на натиска на поредната монголска експанзия, водена от Тамерлан. В началото на ХІХ век тя (макар и до голяма степен номинално) обединява значителна част от териториите на Афразийското месторазвитие, с изключение, най-вече, на района на историческата персийска държава, където винаги са били силни собствените държавнически традиции и където съществува силна самостоятелна държава – постоянен геополитически съперник на османските турци. И макар че ХХ век бележи краха на османската форма на Афразийския „протополитикум”, очевидно е, че тенденцията за ново обединение на традиционния мюсюлмански свят е сред ключовите геополитическо проекти на неговите представители – араби и перси.

През ХVІ век, далечният потомък на Чингис хан – Бабур, основава империята на Великите Моголи, която в началото на ХVІІІ век поглъща по-голямата част от Южноазиатския „географски индивид”. Тук се наблюдава интересен исторически парадокс: британците, които завоюват Индия и през 1858 слагат край на управлението на Великите Моголи, правят  много повече за консолидирането на Южна Азия, отколкото самите и жители – през ХVІІІ век местният „протополитикум” окончателно се разпада, създавайки подходящи условия за външните завоеватели, най-успешните измежду които – британците, изиграват ролята на обединители на цялото Южноазиатско „месторазвитие”. При това, създадената от тях политико-икономическа конструкция се оказва толкова стабилна, че именно на нейна основа възниква и съществуващата днес Индийска федерална държава, която включва по-голямата част от териториите на съответния „географски индивид”.

През ХVІІ век Китай е покорен от лесостепните наследници на монголците – манчжурската династия Цин. Манчжурите обаче (за разлика от Индия, чиито завоеватели идват чак от далечния „мъглив Албион”) са завоеватели, които идват от пронизаната от китайските културни импулси географска периферия на Поднебесната империя. Можем да ги смятаме за основоположници на Източноазиатския „протополитикум”, в чиито състав те (подобно на монголските им предшественици) включват и лимитрофните (т.е. граничните) региони: Тибет, Вътрешна и Външна Монголия, както и Синцзян. Но, ако в началото на миналия век Източноазиатското „месторазвитие” се „населява” от само два или три политически субекта (поразеният от много сериозна криза Китай, успешно модернизиращата се Япония и превърналата се в „ябълка на раздора”, в хода на колониалната експанзия, Корея, плюс френските владения в „лимитрофния” Индокитай), в момента, в района на Далечния Изток, съществуват динамично развиващият се индустриално-аграрен Китай, постиндустриалната Япония, двата източноазиатски „тигри” (Южна Корея и Тайван), обявената за „държава-парий” Северна Корея, както и мощната икономическа периферия на Голям Китай в Югоизточна Азия.

Европейската цивилизация, която, за разлика от изброените по-горе, няма никакво „монголско наследство”, се развива по доста по-различен начин, след ХІV-ХV век. Извън Европейския „географски индивид” се разгръща мощна колониална експанзия (1), докато вътре в самата Европа настъпва епоха на борба за господство в собственото и геополитическо пространство – ера на „сражаващите се помежду си кралства”, подобна на ерата Чжангуо (съвременница на ранния елинизъм) в Древен Китай. Европейската „ера Чжангуо”, по принцип, може да се дефинира от началото на Стогодишната война, но по-точно би било началото и да се свърже с първата, наистина общоевропейска война – Трийсетгодишната, чиято цел наистина е континенталното лидерство, а не простото разширяване на едни или други национални граници, а пък краят и съвпада с края на Втората световна война. Именно след 1945, тенденцията за създаване на европейски „политикум” става доминираща и в крайна сметка води до създаването на Европейския съюз, който, през последното десетилетие на миналия и първото на настоящия век погълна намиращите се доскоро отвъд „желязната завеса” зони на Централна и Източна Европа.

И така, днес петте споменати по-горе „географски индивиди” на Стария свят се намират (поне според мен) в различни фази от формирането на единни „политикуми”.

В същото време, на планетата има и други „месторазвития”: Северна Америка, Южна Америка, Тропическа („Черна”) Африка, а също Австралия и Океания. В най-важните от тях – т.е. в Северна и Южна Америка, както и в Африка, също се наблюдава тенденция към формирането на съответните „политикуми” (макар и на ниво идеи и твърде ограничени политически инициативи).

Новата геополитическа структура на света

Ако лансираната в настоящата статия хипотеза-парадигма е достатъчно коректна и адекватна, през близките 100-150 години можем да очакваме формирането на нова геополитическа структура на света, която вероятно ще изглежда по следния начин.

Най-вероятно, през този период, сегашният световен лидер – САЩ (за радост на американските „изолационисти”) все повече ще бъде ангажиран с проблемите на северноамериканския континент, т.е. с геополитическата интеграция на този „географски индивид” (голямо пространство), и ще може да отделя все по-малки сили и средства за удовлетворяване на глобалните си амбиции. На първо място, това ще доведе до съществено ограничаване на активността и, съответно, на влиянието на САЩ в Стария свят, което пък ще се отрази най-вече върху съдбата на Близкоизточния регион (особено върху тази на Израел). На второ място, можем да очакваме появата на (условно казано) Северноамерикански съюз, включващ САЩ, Канада и Мексико. Американският долар постепенно ще загуби статута си на световна резервна валута и ще се превърне в парична единица на Северноамериканския съюз (Pax Nord-Americana). Паралелно с това, на територията на южноамериканското „месторазвитие” ще се формира Южноамерикански съюз (Pax Sud-Americana).

Ще приключи формирането на споменатите по-горе „политикуми” – глобалните играчи на Стария свят – т.е. освен ЕС, който ще премине през сериозни изпитания на своята стабилност и ще преживее процес на дълбока вътрешна трансформация, ще възникнат следните геополитически образувания (имената им са съвсем условни): Южноазиатски, Руски, Източноазиатски и Афразийски съюзи, или Pax Sud-Asiana, Pax Rossiana, Pax East-Asiana и Pax Afrasiana. Всеки от тях (също както и Северноамериканския и Южноамериканския съюзи) ще представлява, под една или друга форма, федеративна „държава-цивилизация”, с обща външна политика, граничен режим и митнически контрол, валутно-финансова система, система за отбрана (т.е. въоръжени сили) и вътрешна сигурност, пазар на труда и капитала. Всеки от тези Съюзи ще притежава собствени ракетно-ядрени сили, ще осъществява различни космически програми и ще използва собствена валута при вътрешните си разчети.

„Политикумите” ще се конкурират на глобалното икономическо поле – интересите на всеки от тях ще се простират далеч отвъд собствените им граници, но изключително активно ще се развива и сътрудничеството помежду им в най-разнообразни проекти, чиито дързост и размах трудно можем да си представим днес.

Не е изключено, в крайна сметка, да се формира и федерация на народите от Черния континент – Африкански съюз, Pax Africana. В противен случай, Тропическа Африка окончателно ще се превърне в „зона на междуцивилизационна конкуренция”, признаци за което вече наблюдаваме и днес.

В Тихия океан, най-вероятно, ще се формира съюз между Австралия и Нова Зеландия и ще се осъществи някаква форма на интеграция между него и народите от островна Океания, макар че, като цяло, тихоокеанският сегмент ще се превърне в зона на съперничество между Източноазиатския и Северноамериканския съюзи, в което ще се намеси и ЕС. По периферията на Тихия океан, в тази конкуренция ще се включат Южноамериканският, а също Южноазиатският и Руският съюзи. При всички случаи, поне според мен, „Австрало-Новозеландия”, още по-малко пък Океания, нямат потенциал за да претендират за ролята на глобални играчи и „държави-цивилизации”.

Бъдещето на лимитрофните зони

Лимитрофните зони пък ще се превърнат в сфера не само на икономическа (или по-точно на геоикономическа), а и на геополитическа конкуренция между отделните „политикуми”. По дефиниция, заради своята „раздвоена идентичност”, те не могат трайно да влязат в нито една от „държавите-цивилизации”, с които граничат и да бъдат напълно „асимилирани” от тях: в лимитрофните зони винаги ще се намерят достатъчно недоволни, неудовлетворени и склонни да заменят доминиращата в момента геополитическа ориентация, от което пък ще се възползват представителите на съперничещите „политикуми” в своите игри и комбинации. Така, в лимитрофните зони ще възникне ситуация, типологично сходна с онази по границите на „държавите-цивилизации” от античния период: Рим и Партия, Партия и Кушанската държава, или Кушанската държава и Китайската империя, т.е. ще се формира своеобразен глобален „пояс” от лимитрофни образувания, който ще се превърне в един от най-важните елементи на глобалната геополитическа структура. Лимитрофите ще се характеризират с широка (и променяща се с времето) гама от политически статути: от, на практика, пълното им включване в едни или други „политикуми” (за определен период от време, разбира се), през автономия и вътрешно самоуправление, до фактическа независимост от противопоставящите се една на друга „държави-цивилизации”, да не говорим, че, макар и много рядко, са възможни кратки (и обречени) опити за формирането на лимитрофна държавност, с претенции за водене на собствена геополитическа игра, от типа на Велика Армения на Тигран ІІ (І в.пр.н.е.) – в периоди на синхронно отслабване на мощта на конкуриращите се „политикуми” (т.е. „държави-цивилизации”).

Сферите на влияние и геополитическата клиентела, които ще се формират около различните „политикуми”, ще се разширяват, в периодите на тяхното усилване, или пък ще се свиват и ще биват поглъщани от конкурентните „политикуми” – когато бъдат поразени от сериозни вътрешни проблеми. Подобна ситуация вече се оформя в междуцивилизационните пространства на Стария свят: в Югоизточна Азия, на Балканите и Кавказ, в Леванта и Мала Азия, в централноазиатските републики и в Източна Европа (особено в близост до границите на бившия СССР). В Америка, зона на геополитическото съперничество между Северно- и Южноамериканския съюзи вероятно ще станат Карибският басейн, с неговите островни държави, и Мезоамерика – Панама, Коста Рика, Никарагуа, Салвадор, Хондурас, Гватемала, Белиз, както и прилежащите към двете последни държави индиански райони на днешно Мексико. Не може да се изключва, че съперничеството между Pax Nord-Americana и Pax Sud-Americana ще се разпростре и върху Колумбия и дори Венецуела. Гренландия пък, най-вероятно, ще се превърне в зона на своеобразна конкуренция между Северноамериканския съюз и обединена Европа.

Най-остро обаче, в тази очертаваща се нова епоха на „държавите-цивилизации”, която, ако съдим по историческите прецеденти, ще продължи поне няколко столетия (от порядъка на 500 години), ще бъде съперничеството в зоната на т.нар. „Голям Лимитроф” (т.е. граничната „междуцивилизационна” зона, преминаваща от Прибалтика, през Източна Европа, Кавказ, постсъветска Централна Азия, Тибет, Синцзян и Монголия и завършваща в Корея) и особено на неговия „гръбнак”, включващ Балканите, Анадола, Кавказ и Централна Азия (включително Афганистан и Кашмир), тъй като там ще се сблъскат интересите на най-голям брой играчи – „политикуми”. В тези пространства ще възникнат и най-интересните и най-непредсказуеми геополитически комбинации. В същото време, можем да сме сигурни, че нито една от „държавите-цивилизации” няма да има последната дума в зоната на лимитрофите, особено в тази на Големия Лимитроф (и най-вече на неговия „гръбнак”).

Очевидно е, че огромната маса от спорни въпроси, касаещи взаимоотношенията между различните „политикуми”, включително и тези, свързани с лимитрофните зони, ще изисква създаването на достатъчно авторитетен форум за разрешаването им. Като възможен вариант, можем да предположим, че това ще бъде някакъв аналог на днешната Организация на обединените нации, в който всяка „държава-цивилизация” ще се ползва с правата на сегашните постоянни членки на Съвета за сигурност, а известен брой „редови”, т.е. непривилегировани членки ще формират тяхната „клиентела” (полунезависимите „полудържави” от лимитрофната зона).

Централата на тази „бъдеща ООН” би трябвало да се намира в някакво неутрално пространство, извън пределите на която и да било от „държавите-цивилизации”, т.е. в лимитрофната зона. Най-подходящ в това отношение би бил очертаният по-горе „гръбнак” на Големия Лимитроф и особено онази му част, където се срещат четирите „големи пространства”, т.е. четирите велики цивилизации на Стария свят – Южноазиатската, Афразийската, Руската и Източноазиатската. Това е Централна Азия – там, където се срещат Памир, Хиндукуш и Хималаите. В този регион, днес са разположени афганистанската столица Кабул и пакистанската столица Исламабад, както и историческата столица на щата Кашмир – град Сринагар.

Бележки:

1. При това, колониите, създадени от европейските държави през Новото време, нямат близки аналози в цялата световна история – освен (макар и много условно) в някои елинистични монархии от Близкия изток. Така например, Египет на Птолемеите, доста условно, би могъл да се съпостави с Британска Индия, разбира се, ако последната е разполагала с пълно самоуправление, както в сферата на вътрешната, така и на външната си политика.

* Авторът е преподавател в Историческия факултет на Воронежкия държавен университет

{rt}