13
Нед, Окт
1 New Articles

Политикогеографски, геополитически и геостратегически измерения на сигурността

брой6 2009
Typography

В най-широк семантичен смисъл, понятийно-терминологичното значение на сигурността е многоаспектно и варира от увереност, убеденост, категоричност, безпогрешност и точност, до гарантираност, обезпеченост, защитеност и безопасност (Нанов, 1958; Съвременен..., 1995). Като най-общ знаменател на посочените разнообразни тълкования на сигурността може да се изведе ретроспективното внушение за конюнктурна ситуативна яснота, обективно или субективно гарантираща безпроблемна кратко- или средносрочна перспективна предвидимост и увереност.

Традиционните и новите измерения на сигурността

Понятието сигурност има по-конкретен практикоприложен смисъл в основни клонове на обществознанието като история, социология, политология, право, икономика, политическа география, както и в научни направления, възникващи в многобройните зони на контакт между тях. Важни концептуални аспекти с висока практическа стойност в това отношение са свързани с изследвания в областта на геоглобалистиката, геополитиката, геостратегията (вкл. военната стратегия, регионалните стратегии за развитие) и много други.

През по-голямата част от обществената история институционалното гарантиране на сигурността е предимно културно-политически и/или социално-икономически детерминирано чрез различни форми на държавна организация върху определени части от географското пространство. Основен обекти на властовата държавна амбиция в географското пространство са неговите природни, демографски и антропогенни ресурси. Перманентна основа на културната традиция, при налагането на власт и определянето на основните параметри на сигурността, са силовите политически механизми на държавните институции. Чрез тях се решават въпроси и проблеми, свързани с териториалния егоизъм, териториалната (не)справедливост, териториалния хегемонизъм, териториалната експанзия, териториалното право, териториалното управление, териториалната (национална, регионална) сигурност и много други.

В продължение на хилядолетия основен гарант на териториалната цялост и сигурност за една държава (или междудържавно обединение) са силовите структури на армията. Нейната човешка и техническа мощ се използва не само за съхраняване на политическото статукво, а и за налагане на власт над уязвими територии с по-малък демографски, икономически и военен потенциал. Успоредно с утвърждаването й се формират и силови институции, чийто основен приоритет са вътрешните политически въпроси на сигурността и обществения ред.

Формирането на съвременната политическа карта на света и съвременните политически между(народни)държавни отношения е резултат от сложни и противоречиви обществени процеси. През последните години те са белязани от задълбочаващата се глобализация и регионализация на цивилизационното развитие. Наложилата се през XIХ век геополитическа интерпретация на тези процеси извежда на преден план пространствено детерминираните методи на изследване. В началото на XХI век тяхната значимост вече се утвърждава като първостепенна в редица научни клонове и направления.

Традиционно дефинираната геополитическа интерпретация на глобалната и регионалната сигурност се основава на постулати от т. нар. Сакрална география, впоследствие умело интерпретирана от класически автори като Ratzel (1887), Mahan (1890), Mackinder (1904), Naumann (1915), Kjellen (1917), Penck (1917), Бицили (1922), Савицкий (1922), Трубецкой (1927, Дрончилов (1925), Maull (1929), Иширков (1929), Hassinger (1931), Ancel (1936), Haushofer (1937, 1941), Батаклиев (1940/41), Spykman (1942), Bowman (1942), Schmitt (1950), Harshorne (1960) и други. В основата на техните концепции стои детерминизмът на географските посоки и качествата на отделните части от глобалното географско пространство, което предопределя интересите, съдбата, поведението и политиката на населяващите ги народи и култури.

Красноречиво потвърждение на държавно-политическата съставляваща и пространствено-географската интерпретация в международните отношения намираме в трудовете на един от най-известните съвременни автори в областта на политическата география, геополитиката и геостратегията – Lacoste (1986, 1988, 1993, 1998). Според него, “геополитиката се занимава с борбата за власт на дадена територия и затова няма геополитически размишления без позоваване на държави...” (Lacoste, 1998). Сред главните проблеми на съвременните геополитически изследвания, той извежда нарастването на броя на суверенните държави върху картата на света, значителната степен на неравностойност между тях, по отношение на природен, икономически и политически потенциал (крахът на малките национални държави и на държавите без нация), нарастващият брой на нетрадиционните фактори в отношенията на междудържавно и междублоково съперничество и прочие.

Прието е потенциалът на силовите институции в държавата да се оценява и от гледните точки на редица невоенни аспекти на сигурността – природни бедствия, епидемии, недостиг на храни, нелегално производство и търговия и много други. Тяхната значимост нараства много през последните столетия и най-вече през последните десетилетия и все по-често се разглежда като равнопоставена на традиционните военни приоритети в областта на националната сигурност.

За разлика от ясно изразената обективна същност на основните геополитически закономерности в световното цивилизационно развитие, геостратегията се отличава с предимно субективен характер (Lacoste, 1993). Нейните основни дефинитивни характеристики се предопределят от силно повлияната от въздействието на конюнктурни фактори реална практическа дейност, насочена към преструктуриране на политическото пространство, облагодетелстващо едни държави и народи, за сметка на други. Съвременните глобални предизвикателства извеждат геостратегията извън нейния традиционен военно-политически смисъл, налагат по-широкото й тълкуване с отчитане на разнообразни природно-екологични, културно-политически и социално-икономически аспекти на глобалната и регионалната политика и сигурност.

Основен геостратегически мотив на съвременната политика е желанието за контрол над богати на природни, човешки или стопански ресурси географски пространства, както и над такива, чрез които може да се осъществява ефективно блокиране на важни световни комуникации. С най-активна глобална стратегия се отличават големите национални държави и междудържавни обединения - САЩ, Русия, Китай, ЕС, НАФТА, НАТО и други. Същевременно, геостратегически мотиви с регионален характер са присъщи и за външната политика на държавни формирования със среден и малък потенциал – например Украйна, Пакистан, Етиопия, Армения или Израел.

Факторният анализ в съвременната геостратегическа линия на поведение на отделните държави се отличава с голяма динамика. В реалната геостратегия на нашето съвремие навлизат все по-действени и ефективни механизми за силово въздействие върху пространството. Нови измерения в това отношение придобиват етно-конфесионално, социално-икономически и природно-екологично провокираните миграции, сблъсъкът на раси и култури, трансграничните инфраструктурни проекти, флуидното разпространение на екологични опасности, нелегалната търговия с хора, наркотици и оръжие,  международният тероризъм. Все по-голямо значение придобиват различните форми на вътрешнодържавен регионален плурализъм, изразяващ се в неприкрит стремеж за ефективна културна, икономическа и политическа автономия и дори суверенитет – Косово, Баския, Корсика, Гагауз Ери, Чечня, Сомалиленд, Ириан Джая и други.

Геополитическата ретроспектива на европейския континент е резултат от динамичните отношения между две основни Големи пространства с твърде условни контури и граници (Русев, 2002/2003; 2005):

-Континенталното ядро на т. нар. Mitteleuropa, представено от Германия, немскоезичните страни и страните със силно влияние на немската култура

-Континентален Запад, представен от своеобразна приатлантическата дъга, свързваща Пиренейския полуостров, Франция, Британските острови, Нидерландия, Белгия, Дания и Скандинавския полуостров

Класическото геополитическо представяне на Източна Европа е усложнено от двойствената й гравитация към Големите пространства на Mitteleuropa (Германия) и Евразия (Русия). Същевременно, Югоизточна Европа изпитва традиционно силното геополитическо влияние на още едно Голямо пространство – Арабско-ислямският регион и неговия аванпост на Балканите – Турция. Така, страни като Финландия, Полша, Словакия, Румъния и България формират специфичната буферна зона, традиционно наричана Западен санитарен кордон. Спрямо него и Турция, Mitteleuropa има специфично пространствено политическо отношение, известно в класическата геополитика като Геополитика на диагоналите (Русев, (2002/2003).

Съвременното геополитическо положение на България

Оценката на съвременното геополитическо положение на България и параметрите на нейната национална сигурност не могат да не се съобразяват с посочените, обективно съществуващи, геополитически закономерности. Същевременно последните десетилетия ни разкриват по нов начин огромния практически потенциал на динамично променящите се геостратегически фактори от субективен характер. С най-голямо значение сред тях са глобализацията на съвременното цивилизационно развитие, в съчетание със задълбочаващите се интеграционни процеси в Европа и увличаната от нея най-близка полупериферия.

Съвременната общоевропейска интеграционна геостратегия успява в значителна степен да тушира силата на традиционните центробежни континентални геополитически вектори. От гледна точка на нейната субективна същност, очакванията за дълготрайни консолидиращи ефекти са в значителна степен дискусионни. Същевременно, налагащите се трайни ефекти на глобализацията са индикатори за неизбежна промяна, чиято посока и степен на предвидимост изискват задълбочена научна подготовка и обективен анализ. Тази констатация засяга интелектуалния и политическия елит на всяка една европейска нация, включително и на българската.

Характерна особеност на съвременното цивилизационно развитие е нарастващото динамично влияние на социално-политически фактори с вътрешнодържавен характер. В съчетание с разширяващото се географско разпространение на либералната политическа традиция, това води до нарастване ролята на регионалния политически анализ. Най-ярко потвърждение на посочените тенденции е утвърждаването на модерни междудисциплинарни клонове на научното познание, като културна, политическа, поведенческа и електорална география. Лакост (1986, 1993) и Мамаду (1999) обозначават значимостта на този процес като го свързват със проблемите на националната сигурност чрез  понятието „вътрешна геополитика”. За страни като България този проблем е особено актуален след краха на комунистическата идеология.

Пространствените феномени на човешкото поведение в България са провокирани от сложен комплекс взаимно преплитащи се природни и обществени фактори. С най-голямо значение в това отношение са ясно изразената географска диференциация на природно-ресурсния потенциал в страната, многопластовата й културно-политическа история и динамичните съвременни социално-икономически процеси.

Един от най-пряко обвързаните с националната сигурност на България приложни аспекти на поведенческата география е свързан с изборния процес и т. нар. „електорална география”. От гледна точка на вътрешната геополитика и геостратегия, тя пряко засяга изключително важната тематика за регионалните проблеми на развитието и тясно обвързаните с нея природни, социални, икономически и екологични въпроси на регионалния интерес (егоизъм), регионалната (не)справедливост и регионалната политика (Milkova, 2005; Михайлов, 2006). В началото на ХХ век дългосрочните аспекти на ефективното интегриране на страната в ЕС водят до преекспониране на тяхната обществена значимост.

Анализът на вътрешните обществени процеси и техния електорален контекст намира пряко отражение в пространствената представителност на делегираната политическа власт и свързаните с нея измерения на националната сигурност (Русев, 2007). Проведените под егидата на формиращото се гражданско общество у нас, след 1989, осемнадесет общонационални парламентарни, президентски и местни избори пораждат редица дискусионни въпроси и проблеми. Като най-важни сред тях могат да се посочат големите контрасти в политическата ориентация между:

-водещи икономически центрове и периферно развиващите се райони

-райони на етно-социалния вот и останалите, доминиращи като териториален и социално-икономически потенциал, райони

Индикативни на посочената проблематика са регионалните аспекти на екологичното равновесие, инвестиционната привлекателност, икономическата активност, заетостта, вътрешните и външни миграционни движения, геокриминогенната обстановка. Всички те се отличават с висок конфликтен потенциал и имат пряко или косвено отношение към националната сигурност от гледна точка на вътрешния ред и отношенията със съседните държави.

Основните предизвикателство пред страната

Традиционно наслоените и конюнктурно провокираните пространствено детерминирани (геополитически и геостратегически) предизвикателства пред националната българска перспектива могат да се обединят в следните основни проблемни групи:

- Природо-ресурсни. България е една от най-слабо осигурените с индустриални суровини страни в Европа и света, особено по отношение на количествените и качествените характеристики на горивните полезни изкопаеми. Пазарен гарант в това отношение е членството в най-важните континентални международни организации. Същевременно, те не могат да тушират в пълна степен енергийната зависимост на страната от бившия СССР и арабските страни

- Социално-демографски, етно-конфесионални и расово-етнически. България е сред страните с най-бързо намаляващо население в света. Същевременно се наблюдават неблагоприятни процеси, характеризиращи се с влошаване на редица качествени демографски характеристики – нарушена възрастова структура, увеличаване относителния дял на неграмотното и нискограмотното население, емиграция на значителен контингент младо население с висока квалификация, разширяване териториалния обхват на районите с висока степен на депопулация. Налице е резултативна тенденция страната ни да формира своеобразен демографски вакуум за имигранти от средно- и слабо развити страни, което да мултиплицира допълнителни отрицателни последици и да провокира възникване на вътрешни и външни форми на културно-политическо напрежение от нов тип.

- Еколого-икономически. България е един от големите непропорционални замърсители на европейското екологично пространство, което е резултат от значителната постсоциалистическа инерция на тежкопромишленото развитие през последните десетилетия. Показателни в това отношение са ключови природногеографски, социално-икономически и екологични показатели от нейния географски паспорт:

ПОКАЗАТЕЛ

% от света

ПОКАЗАТЕЛ

% от Европа

ТЕРИТОРИЯ

0,07

БВП

0,47

НАСЕЛЕНИЕ

0,11

НАСЕЛЕНИЕ

1,39

БВП

0,12

ТЕРИТОРИЯ

1,83

Емисии на въглероден диоксид

0,16

Емисии на серни и азотни оксиди

5,31

Производство на стомана

0,20

 

Производство на електроенергия

0,25

Производство на рафинирана мед

0,30

 

Производство на азотни торове

0,39

Производство на цинк

0,92

Ядрени енергийни мощности

1,02

Производство на олово

1,08

Добив на кафяви и лигнитни въглища

2,83

Оценката на еколого-географското положение на България се влошава и в резултат от предизвикващата противоречиви реакции комплексна ефективност при функционирането на потенциално опасни обекти като АЕЦ “Козлодуй” и “Белене”.

- Политикогеографски. Особеностите на съвременното политикогеографско положение на България в Балканския геополитически възел, в зоната на геополитически сблъсък на интереси между значими Големи пространства, както и близостта до други конфликтни геополитически възли, страни и геостратегически ключови пространства, са предпоставка за регионална несигурност и уязвимост на държавната територия, нейното население, инфраструктура и материални ресурси (Русев, 1997; 2000; 2008). Благоприятстващите националната сигурност и обществения ред фактори, произтичащи от членството в НАТО и редица други стабилизиращи континентални политически организации, се съчетава с неблагоприятно периферно военнополитическо положение спрямо Русия, Кавказ, Близкия Изток и Източното Средиземноморие. Наследен от историята дестабилизиращ фактор за външната ни политика на Балканите и в Източноевропейското пространство е значителният контингент българско население в Македония, Сърбия, Гърция, Украйна и Молдова, както и някои компактни вътрешни региони, отличаващи се с некомплиментарно, по отношение на държавата, геополитическо съзнание (Русев, 2000). Допълнително напрежение във външните отношения на страната могат да инициират, облагодетелстващи едни за сметка на други държави или корпоративни групи, решения, отнасящи се до изграждането на международни инфраструктурни съоръжения, преминаващи през България или Балканите.

Литература:

Батаклиев, И., Развитие и същност на политическата география и геополитиката. – Год. на държ. висше училище за финансови и административни науки, т. І, 1940/1941.

Бицилли, П., Восток и Запад в истории старого света. – В: На путях: Утверждение евразийцев. Москва; Берлин, 1922.

Дрончилов, Кр., Политическата граница. – Год. на СУ „Св. Кл. Охридски”, ИФФ, т. 21, 1925.

Иширков, А., Политическогеографско схващане на държавата. – Научен преглед, 1, 1929.

Лакост, Ив, Геополитика и геостратегия. – Военен журнал, № 1, 1993.

Мамаду, В., Геополитически подходи в края на ХХ в. - В: Геополитика - терминологичен справочник. София, 1999.

Михайлов, В., Регионалната справедливост: същност и приложни аспекти. – Понеделник, бр. 7/8, 2006.

Нанов, Л., Български синонимен речник. София, 1958.

Русев, М., Географското положение и националната сигурност на България. - Проблеми на географията. № 3-4, 1997.

Русев, М., Традиционни и съвременни геополитически предизвикателства пред българската външна политика. - В: 50 години Географски институт. Сборник от доклади. София, 2000.

Русев, М., “Mitteleuropa” и Големите пространства (геополитически измерения на континенталното ядро). I. Големите пространства в Европа – геополитическа постановка. II. Политическа организация на Mitteleuropa - традиция, съвременност и перспективи. – Год. на СУ “Св. Кл. Охридски”, книга 2 – География, т. 93/94, 2002/2003.

Русев, М., Анатомия на глобалното противостоене от гледна точка на класическата геополитика. - Геополитика, бр. 4, 2005.

Русев, М., П. Владимирова, Вътрешната геополитика на смесените региони в България. – Геополитика, бр. 2, 2007.

Русев, М., Обществена география. Избрани лекции, методологични указания, информационни ресурси. София, 2008.

Русев, М., Възможен ли е изход от блокадата: транспортното географско положение на България в интегрираща се Европа. – Геополитика, бр. 3, 2008.

Савицкий, П., Степ и оседлость. – В: На путях. Москва; Берлин, 1922.

Съвременен тълковен речник на българския език. Велико Търново, 1995.

Трубецкой, Н., Общеевразийский национализм. – Евразийская хроника, 9, 1927.

Ancel, J., Geopolitique. Paris, 1936.

Bowman, J., Geography Versus Geopolitics. – Geographical Review, 32, 1942.

Hartshorne, R., Political Geography in the Modern World. – Journal and conflict, IV, 1, 1960.

Hassinger, H., Geographische Grundlagen der Geschichte. Freiburg im Breis-gau, 1931.

Haushofer, K., Mitteleuropa und die Welt. – Zeitschrift fur Geopolitik, 1, 1937.

Haushofer, K., Der Kontinentalblock Mitteleuropa-Eurasien-Japan. Mьnchen, 1941.

Kjellen, R., Der Staat als Lebensform. Leipzig, 1917.

Lacoste, Y., Gйopolitiques des rйgions franзaises, Paris, 1986.

Lacoste, Y., Europe mйdiane? – Hйrodote, 48, 1988.

Lacoste, Y., Dictionnaire de geopolitique. Paris, 1993.

Lacoste, Y., Prйface: Dictionnaire geopolitique des Etats. Paris, 1998.

Mackinder, H., Geographical Pivot of History, in: Geographical Journal, vol. XXIII, 1904.

Mahan, A., The Influence of Sea Power upon History 1660–1783. London, 1890.

Maull, O., Politische Grenzen. Weltpolitische Bьcherei. Berlin, 1929.

Milkova, K., Territorial Justice and Regional Policy. – In: Human Dimensions of Global Change in Bulgaria. First International Conference. Sofia, 2005.

Naumann, F., Mitteleuropa. Berlin, 1915.

Penck, A., Uber politishe Grenzen. Rektor-Rede. Berlin, 1917.

Ratzel, F., Politische Geographie, Leripzig, 1887.

Schmitt, C., Der Nomos der Erde. Kцln, 1950.

Spykman, N., Americaўs Strategy in World Politics. New York, 1942.

 

* Ръководител на Катедра „Регионална и политическа география” в Геолого-географския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Българското геополитическо дружество

{rt}