23
Вт, Юли
22 New Articles

Принципи на организация на геополитическото пространство (на примера на Източния въпрос)

брой 2 2004
Typography

Източният въпрос може да бъде изложен не само от гледна точка на военната, дипломатическата или политическата история, но и като очерк за принципите на организация на геополитическото пространство.

Функции на териториите

Понятието “функции на териториите” (или “териториални функции”) има едновременно и смислово, и “игрово” значение, което конкретните територии или региони придобиват в процеса на съперничество между държавите. Последното се обуславя от това, че арената на противоборство между двама или повече (в случая с Източния въпрос това първоначално са Русия и Англия, а след това Русия, Англия и Германия, докато ролята на Франция винаги е била второстепенна) участници в геополитически процес, лесно може да се асоциира с шахматно поле. Друг е въпросът, че геополитическата “шахматна дъска” не е толкова ясно разчертана, като истинската. Разбира се, не може да се твърди и, че тя въобще не е очертана, защото на нея има планини, долини и реки, традиционни търговски пътища и кръстовища, живеят народи и племена, притежаващи различна култура и характер. И всяко геополитическо действие не може да не се съобразява с това.

“Изпъстрена с океани, континенти и острови, за тях земната повърхност е своеобразна шахматна дъска, а щателно изучените, по отношение на основните им характеристики и духовните качества на техните управляващи, народи са своеобразни фигури и пешки, които те местят така премислено, че противникът им, който вижда във всяка стояща пред него пешка самостоятелен враг, в крайна сметка изпада в недоумение, как и къде е направил онзи фатално погрешен ход, довел до загубата на цялата игра” (1) – така описва през ХІХ век известният руски геополитик Алберт Вандам действията на британците. Тоест, геополитическите субекти съзнателно се стремят да превърнат в шахматни фигури “подръчния” им географски, човешки и културен материал.

“Очертаването” на геополитическото поле се базира на функционалното натоварване на различните територии в процеса на взаимодействието им и на международно-правните принципи, оформящи техния статус. Втората (и още по-важна) особеност на геополитическата игра, отличаваща я от всяка друга е, че тя няма ясни правила. Затова, анализирайки алгоритмите на геополитическото съперничество, обикновено предпочитаме да говорим не за геополитически правила, а по-скоро за наличието на специфичен геополитически език.

Когато “очертаването” на геополитическото поле е разбираемо за всички геополитически съперници, можем да приемем, че, придавайки на едни или други области едно или друго функционално-игрово значение, въпросните съперници се съобразяват с конкретните закономерности на организацията на геополитическото пространство и специфичната логика на геополитическото взаимодействие. Тази разбираемост води до това, че периодично се формира и специфичен геополитически език. Но когато съперниците възприемат нови ценности, изработват си нови механизми на действие или придобиват по-високи технологични възможности, те моментални се опитват да променят този език – което пък означава, че по принцип играят без да се съобразяват с някакви правила. Всъщност в геополитиката няма правила, но има закономерности. И тези закономерности отразяват обективния характер на съперничеството между геополитическите субекти. Сътветно, променя се и функционалното значение на самата територия (или територии). Което ще се опитаме да илюстрираме по нататък.

Съперничеството между Русия и Великобритания през втората половина на ХІХ век би могло да се характеризира като “фронтално”. Според известния апологет на британската имперска идея Питър Муун, “руската стратегия има изцяло настъпателен характер, а британската – отбранителен, или по-скоро отбранително-настъпателен” (2). Като цяло, той може би е прав, доколкото за Англия, като типична морска държава, размерите на владенията и на сушата никога не са били самоцел. По същество обаче, в хода на англо-руското съперничество се оформят две огромни, непрекъснати и почти паралелни “фронтови линии”, които, подобно на вълни, се заливат взаимно (подобно сравнение ни се струва най-удобно в чисто операционален план). До ХХ-ти век тези линии не се допират непосредствено. Между тях се формира своеобразна буферна зона, която при един чисто схематичен подход би могла да се разглежда и като “неутрална”. Икономическото развитие, и особено развитието на инфраструктурата в тези територии обикновено изкуствено се забавя именно за да продължат да се използват като “буфер”, изключвайки възможността им да се развиват самостоятелно. Така през 1900 Русия сключва договор с Персия, според който последната се задължава да не разрешава на никого (включително на руснаците) да изграждат железопътни линии на нейна територия.

Нека разгледаме по-подробно функциите на “буфера” при фронталното геополитическо съперничество. Следва да отбележим, че в хода на съперничеството си с Москва по Източния въпрос, действията на Лондон в редица региони следват по-скоро логиката на сухопътната (а не морската) държава. Разбира се, и на Изток, британците се стремят да контролират най-вече онези морски пристанища, които Русия би могла да превърне в своя врата към Южните морета.


 

В действията на Русия и Англия по суша се забелязват много сходни черти. Постъпателното вълнообразно движение на обширните фронтови линии на двете империи постепенно залива буферната ивица, която все още ги разделя. Под напора на тези две насрещни “вълни” въпросната промеждутъчна ивица започва да изглежда като равномерна, еднородна среда: разположените там естествени прегради почти напълно се игнорират – така руското настъпление върви направо по “покрива на света” т.е. по върховете на Памир. В процеса на конфронтацията между съперниците обаче, тази уж еднородна среда, бива ре-организирана. Естествената и структура се игнорира, като вместо нея се създава изкуствена, което става чрез запълването и със специфични буферни образувания. Като при цялото разнообразие на последните, общото при всички тях е това, че функционалното им значение винаги е свързано с промяната в скоростта на разпространяване влиянието на съперничещите си страни в “еднородната” буферна среда.

Така, при фронталния тип геополитическа конфронтация, буферната зона може да играе ролята на своеобразен “вълнолом” за едната, а понякога – и за двете страни. Пример за второто е Тибетската държава, по отношение на която Русия и Великобритания се споразумяват през 1907, че нито една от тях няма да се опитва да я включи в собствената си сфера на влияние и дори дипломатическите връзки с нея ще се поддържат само с посредничеството на Китай. Като подобен “вълнолом” впрочем, Лондон разглежда и Османска Турция, чиято цялост британците съзнателно се опитват да съхранят, възпирайки в същото време икономическото и развитие и поддържайки я в състояние на перманентна политическа криза. Същата роля Великобритания подготвя на т.нар. “независима Армения” (която е трябвало да обхваща населените с арменци земи на Турция и Иран), за чието създаване тя работи през 90-те години на ХІХ век, без при това да се отказва от схващането си за целостта на Османската държава. Според някои британски стратези, този “арменски вълнолом” е трябвало да послужи като преграда за руската експанзия на юг. Макар че едва ли в Лондон са гледали сериозно на тази идея. Целта, вероятно, е била по-проста: да се създаде напрежение и недоверие между Москва и жителите на арменските вилаети в Турция, традиционно подкрепящи настъпателната политика на Русия спрямо Османската империя, но поддали се на британската провокация, водени от естествения си стремеж към независимост. Тези действия на Великобритания също могат да се разглеждат като опит за създаване на буферна зона. Защото при наличие на фронтално геополитическо съперничество, основната цел на всеки играч е да забави или спре разпространението на противоположната “вълна” (т.е. придвижване на фронтовата линия на геополитическия съперник) в определени участъци от ивицата, която все още може да се разглежда като относително неутрална. В този смисъл, конкретната форма на буферната зона има второстепенно значение. Територията, чието население се възприема като враждебно, също представлява (донякъде) преграда за експанзията на геополитическия съперник, дори и само затова, че в този случай експанзията му ще изисква далеч повече усилия и жертви.

Идеалната форма за буферна зона тип “вълнолом” е създаването, в непосредствена близост до фронтовата линия на геополитическия съперник, на агресивно държавно (или парадържавно) образувание, което да може да се използва като юмрук за разрушаването на въпросната линия. В хода на англо-руското съперничество на Изток подобни примери липсват, но именно такива са славянските държави, подкрепяни от Русия и разположени по източните граници на Австрийската империя (т.е. Сърбия и Черна гора). В Азия обаче, трудно би могло да се мисли за открита намеса на единия от геополитическите противници в сферата на влияние на другия. В случая може по-скоро да се говори за изграждане на друг тип буферни образувания, подтиквани от единия от съперниците към агресивни действия срещу другия, като по този начин едната страна се опитва да постигне превес над противника си. Така, Великобритания използва Османската държава в геополитическата си схватка с Русия и дълго време подкрепя запазването на териториалната и цялост. В същото време обаче, би било пресилено да разглеждаме Турция просто като “британски агент”. И Лондон, и Москва, пряко или косвено, използват Афганистан в борбата помежду си, но в същото време нито един от двамата геополитически съперници не се решава да съдейства за укрепване на независимостта и военната мощ на Афганистан или пък за икономическото му развитие.

В продължение на десетилетия, Русия се опира в източната си политика на арменското население на Османската империя, т.е. разглежда арменските вилаети като свой буфер (или потенциално своя територия). Именно поради това Москва дори принуждава немските инженери да променят първоначалния си проект за маршрута на Багдадската железница, заобикаляйки населените с арменци райони на Турция. В същото време обаче, Русия съзнателно задържа икономическото развитие на въпросните територии (от една страна, защото се опасява че развитието на местната инфраструктура би облекчило достъпа до руските граници на Турция или Великобритания, а от друга – за да не допусне консолидирането на арменската нация). Москва не гледа с добро око и на националистическото движение на арменците в Османската империя. Залагайки на арменците, като приятелски настроено население в Турция, тя не одобрява самостоятелната им активност. Дори и масовото участие на арменците в руските военни кампании срещу Османската държава е най-вече резултат на собствената им инициатива – Русия не предприема абсолютно никакви действия, които биха могли да внушат надежди за арменска автономия или независимост. Всъщност, ако Русия или Англия разпалват у някого надежди за независимост и самостоятелност, това се отнася само до отделни племена (в Източна Персия или Афганистан), пред които въобще не стои перспективата за собствена държава. Просто защото, в противен случай, те биха могли да се превърнат от съюзници в преграда за разширяване на руската или британска имперски експанзии. Освен това, с разширяването на геополитическите “фронтови линии” бившите съюзници стават част от империята и се превръщат в проблем на нейната вътрешна политика.


 

Големината на площта им, също както и при морското съперничество, не е от особено значение. Именно по този начин Великобритания спира придвижването на германската железопътна линия към Персийския залив. През септември 1901 в пристанището на Кувейт (единственото удобно пристанище в Залива, управлявано дотогава от турски губернатор) британски боен кораб спира турски параход, превозващ войници и забранява на последните да слязат на брега. Само два месеца по-късно, Кувейт е обявен за британски протекторат, а пътят на немците към Залива е затворен. За да не им дадат възможност да реализират резервния си вариант, т.е. да отклонят линията към Червено море, англичаните “затварят” и пристанището Акаба, като го окупират. Което се оказва мат в два хода за Берлин. Изразходвалите толкова сили и средства за изграждането на “своята” магистрала германци попадат в задънена улица. Остава им само една и то само теоретична възможност – да се отклонят на изток, насочвйки се към Индия през Персия.

В Югоизточна Европа, контролът от страна на заинтересованите велики сили над стратегическия път от Централна Европа към Близкия изток пък се осъществява с “помощта” на балканските държави, през чиято територия минава. Тук “контролиращите” буферни зони са разположени по протежение на различните зони на влияние и по една и съща ос - от запад на изток. В балканския случай, тези “линейни” буферни зони могат да се използват от съответната велика сила като активен или дори агресивен агент, което принципно не се допуска при фронталната форма на геополитическо съперничество. Въпросният “агент” трябва да провежда дългосрочната стратегия на държавата-покровителка и, при възможност, да изтласква от трасетата на ключовите за региона търговски магистрали, агентите на другите велики сили. В този смисъл са показателни многобройните комбинации, изпробвани на Балканите преди началото на Първата световна война (и, в частност, Македонският въпрос).

Третата форма на геополитическо съперничество между държавите, която бихме могли да наречем “точкова”, се появява вече през ХХ-ти век. Образно, тя би могла да се опише така: срещу “укрепена зона” (точка) на една от съперничещите си държави, се появява подобна укрепена зона, принадлежаща на другата и те непрекъснато са в конфликт помежду си, опитвайки се да наложат превеса си в региона. Пространството между тях пък, може да се разглежда като своеобразно “бойно поле”. Класически пример в това отношение е съществувалото в недалечното минало остро противопоставяне в Близкия изток между Израел (въоръжаван и подкрепян от САЩ) и Сирия (въоръжавана и подкрепяна от СССР), като ролята на тяхно “бойно поле” изпълняваше Ливан.

Геополитическото съперничество от подобен тип предполага наличие на глобално противопоставяне между държавите, т.е. негова арена е вече целият свят. Именно в този случай могат да се използват пълноценно и възможностите на описаните по горе “агенти-агресори”. С тяхна помощ основният световен конфликт сякаш остава в сянка и вече няма нужда от специална организация на териториите, върху които той се развива.

В десетилетията, предшестващи появата на “точковия” тип геополитическо съперничество, е направен и опит за прекрояване на близкоизточното пространство от глобални позиции, но (така да се каже) от гледната точка на “геополитиката на мира”, т.е. в хода на мирните конференции, след Първата световна война. Тогава държавите-победителки успяват сравнително безконфликтно да си поделят сферите на влияние в Близкия и Средния изток. Въпросното пространство вече не е организирано като арена на съперничество, а ударението се поставя върху глобалната отговорност на държавите и приетите от тях принципи за управление на народите. За тази цел е създадена доста гъвкава и добре обмислена мандатна система.

В ерата на “точковия” тип геополитическо противопоставяне пространствената структура на региона си остава почти непроменена. Всъщност този тип противопоставяне не предполага някаква специфична организация на пространството. Същността му е в това, че функцията на “агресор” (т.е. на формален изразител на въпросното противопоставяне), може да се “възложи” на която и да е конкретна държава (обикновено на тази, която най-лесно се поддава на провокации), защото, при всички случаи, става дума само за фрагмент от глобалното противопоставяне между големите геополитически сили и стоящите зад тях блокове.

Но и при тази форма на геополитическо съперничество не може да се твърди, че избухващите в една или друга точка на земното кълбо конфликти, възникват хаотично. Напротив, навсякъде се наблюдават рецидиви на фронталния и линейния тип противопоставяне. Друг е въпросът, че те имат фрагментарен характер и затова онези от тях, които в предходната епоха (поради далеч по-ясното структуриране на геополитическото пространство) биха придобили доминантно и самостоятелно значение, в този период сравнително лесно биват заменяни от алтернативни комбинации.


 

Така например, ако отбележим на картата точките, в които през този период особено активно действа “ръката на Москва”, ще се окаже, че Съветският съюз не оставя без внимание нито една от териториите, смятани за ключови от гледна точка на контрола върху морските комуникации. Което показва, че в епохата на глобалната геополитика, дори класическата континентална сила (каквато е Русия, респективно - СССР) се изкушава да стане морска държава и настойчиво действа именно в тази посока. В същото време в действията и не може да се забележи някаква ясна последователност – Москва обикновено се захваща с проекти, които смята за по-лесно постижими, после изоставя тези, в които се е провалила, и моментално се заема с други – на хиляди километри от тях. В същото време класическата морска сила (САЩ), следвайки геополитическата доктрина на Никълъс Спайкмън, се стреми да се закрепи по крайбрежието на Евразия, което пък би могло да се разглежда и като съвременна форма на фронтално геополическо съперничество. Но и в американските действия липсва строга последователност още повече, че от гледна точка на САЩ в рамките на глобалното противопоставяне териториите на т.нар. “римленд” са, общо взето, взаимозаменяеми.

Тоест, “точковата форма” на геополитическо противопоставяне отразява не толкова процеса на структуриране на пространството, върху което взаимодействат геополитическите сили, а по-скоро стила на това взаимодействие. И макар че (поради глобалния си характер) създава някакво подобие на общопланетарна пространствена структура, това е вторично и производно явление. То, по-скоро, е израз на старите методи на геополитическо противопоставяне, но в една нова и далеч по-динамична интерпретация. Небходимостта да бъдат поставени под контрол определени ключови точки от световното пространство остава, но огромната арена (цялото земно кълбо), върху която вече се вихри геополитическото съперничество, дава огромна свобода за всевъзможни маньоври, отстранявайки на макрониво от геополитическите действия както щателния баланс в отношенията между съперниците (характерен за класическата дипломация), така и предварително зададения характер на процеса на взаимодействие. Това че, в определен момент особено значение придобива една или друга точка от световното пространство, се обяснява с текущи причини и въпросната точка винаги може да бъде изоставена, ако в следващия момент се окаже по-удобно да се действа в някоя друга. Подчертаваме всичко това, защото в геополитическите действия, на макрониво, все по-отчетливо се проявяват проектно-алгоритмичните им характеристики и новият етап в геополитическото взаимодействие императивно изисква синхронизация на действията в различните региони и на различните нива, на което ще се спрем по-долу.

Геостратегическите линии

Структурообразуващите оси, около които се организира световното пространство, се наричат геостратегически линии. Какво представляват те? По принцип, са свързани с основните вектори на експанзия (икономическа, военна или идеологическа). Могат да се разграничат няколко типа такива линии.

Като геостратегически оси можем да разглеждаме конфликтните линии между великите сили. Ако се върнем към историята на Източния въпрос, то в конфронтацията между Русия и Великобритания могат да се изведат четири такива конфликта, които условно можем да наречем “памирски”, “персийски”, “арменски” и “балкански”. Като всички те изискват специфична организация на пространството, целяща в крайна сметка да предотврати избухването на глобален конфликт.

Очертанията на тези линии се обуславят не само от географските и дори не само от политико-географските фактори, но също и от културните и психологическите. Именно последните, в значителна степен, определят и отклоненията на геостратегическите линии.Така, “персийската линия” на руско-британското геополитическо съперничество, до голяма степен, се определя от факта, че британците виждат в Персия междинен етап от руското проникване към Индия, докато за Русия тя всъщност е била цел, сама по себе си и ако в Москва действително са обсъждали някакви планове за поход към Индия, той се е свързвал единствено с руското проникване в Памир.

При определени обстоятелства обаче, линиите на съперничество могат да се трансформират в линии на геополитическо сътрудничество, както става в началото на ХХ-ти век и с въпросната “персийска линия”. Но, ако линиите на конфликт обикновено са тесни ивици, минаващи през спорните територии от едната зона на влияние до другата, то лините на сътрудничество покриват много по-големи пространства, преминават през страни и континенти, разклонявайки се и свързвайки помежду им обширни региони.

Геостратегическите линии са свързани също със сухопътните и морски пътища, т.е. с основните направления на товаропотоците и прехвърлянето на войски и бойна техника.В този смисъл, прокарването на железопътни линии винаги е основа за усвояването и организацията (или реорганизацията) на цялото околно пространство. Става дума не само за контрол върху конкретното направление на товаропотока, на и за монополизация на контрола над обширен регион или, образно казано, над целия “басейн” на железопътната магистрала.

Впрочем , геостратегическите линии могат да се дефинират и като посока на разпространение на определени културни модели. При това организацията на пространството около тях може да се окаже близка до онази, която се формира по линиите на военните конфликти. В случая като “центрове на агресия” могат да се използват, както огнищата на собствената култура в конкретния регион, така и други културни огнища, на които да се придаде съответната доминанта. Тези “идеологически агресори” могат да се покриват с военните, но могат и да внасят допълнителни моменти в организацията на територията около линията на конфликт. Културно-идеологическите линии на напрежение обаче, не могат да се трансформират в сфера на сътрудничество, тъй като в случая става дума за конфронтация между и...

{rt}

Източният въпрос може да бъде изложен не само от гледна точка на военната, дипломатическата или политическата история, но и като очерк за принципите на организация на геополитическото пространство.

Функции на териториите

Понятието “функции на териториите” (или “териториални функции”) има едновременно и смислово, и “игрово” значение, което конкретните територии или региони придобиват в процеса на съперничество между държавите. Последното се обуславя от това, че арената на противоборство между двама или повече (в случая с Източния въпрос това първоначално са Русия и Англия, а след това Русия, Англия и Германия, докато ролята на Франция винаги е била второстепенна) участници в геополитически процес, лесно може да се асоциира с шахматно поле. Друг е въпросът, че геополитическата “шахматна дъска” не е толкова ясно разчертана, като истинската. Разбира се, не може да се твърди и, че тя въобще не е очертана, защото на нея има планини, долини и реки, традиционни търговски пътища и кръстовища, живеят народи и племена, притежаващи различна култура и характер. И всяко геополитическо действие не може да не се съобразява с това.

“Изпъстрена с океани, континенти и острови, за тях земната повърхност е своеобразна шахматна дъска, а щателно изучените, по отношение на основните им характеристики и духовните качества на техните управляващи, народи са своеобразни фигури и пешки, които те местят така премислено, че противникът им, който вижда във всяка стояща пред него пешка самостоятелен враг, в крайна сметка изпада в недоумение, как и къде е направил онзи фатално погрешен ход, довел до загубата на цялата игра” (1) – така описва през ХІХ век известният руски геополитик Алберт Вандам действията на британците. Тоест, геополитическите субекти съзнателно се стремят да превърнат в шахматни фигури “подръчния” им географски, човешки и културен материал.

“Очертаването” на геополитическото поле се базира на функционалното натоварване на различните територии в процеса на взаимодействието им и на международно-правните принципи, оформящи техния статус. Втората (и още по-важна) особеност на геополитическата игра, отличаваща я от всяка друга е, че тя няма ясни правила. Затова, анализирайки алгоритмите на геополитическото съперничество, обикновено предпочитаме да говорим не за геополитически правила, а по-скоро за наличието на специфичен геополитически език.

Когато “очертаването” на геополитическото поле е разбираемо за всички геополитически съперници, можем да приемем, че, придавайки на едни или други области едно или друго функционално-игрово значение, въпросните съперници се съобразяват с конкретните закономерности на организацията на геополитическото пространство и специфичната логика на геополитическото взаимодействие. Тази разбираемост води до това, че периодично се формира и специфичен геополитически език. Но когато съперниците възприемат нови ценности, изработват си нови механизми на действие или придобиват по-високи технологични възможности, те моментални се опитват да променят този език – което пък означава, че по принцип играят без да се съобразяват с някакви правила. Всъщност в геополитиката няма правила, но има закономерности. И тези закономерности отразяват обективния характер на съперничеството между геополитическите субекти. Сътветно, променя се и функционалното значение на самата територия (или територии). Което ще се опитаме да илюстрираме по нататък.

Съперничеството между Русия и Великобритания през втората половина на ХІХ век би могло да се характеризира като “фронтално”. Според известния апологет на британската имперска идея Питър Муун, “руската стратегия има изцяло настъпателен характер, а британската – отбранителен, или по-скоро отбранително-настъпателен” (2). Като цяло, той може би е прав, доколкото за Англия, като типична морска държава, размерите на владенията и на сушата никога не са били самоцел. По същество обаче, в хода на англо-руското съперничество се оформят две огромни, непрекъснати и почти паралелни “фронтови линии”, които, подобно на вълни, се заливат взаимно (подобно сравнение ни се струва най-удобно в чисто операционален план). До ХХ-ти век тези линии не се допират непосредствено. Между тях се формира своеобразна буферна зона, която при един чисто схематичен подход би могла да се разглежда и като “неутрална”. Икономическото развитие, и особено развитието на инфраструктурата в тези територии обикновено изкуствено се забавя именно за да продължат да се използват като “буфер”, изключвайки възможността им да се развиват самостоятелно. Така през 1900 Русия сключва договор с Персия, според който последната се задължава да не разрешава на никого (включително на руснаците) да изграждат железопътни линии на нейна територия.

Нека разгледаме по-подробно функциите на “буфера” при фронталното геополитическо съперничество. Следва да отбележим, че в хода на съперничеството си с Москва по Източния въпрос, действията на Лондон в редица региони следват по-скоро логиката на сухопътната (а не морската) държава. Разбира се, и на Изток, британците се стремят да контролират най-вече онези морски пристанища, които Русия би могла да превърне в своя врата към Южните морета.

Източният въпрос може да бъде изложен не само от гледна точка на военната, дипломатическата или политическата история, но и като очерк за принципите на организация на геополитическото пространство.

Функции на териториите

Понятието “функции на териториите” (или “териториални функции”) има едновременно и смислово, и “игрово” значение, което конкретните територии или региони придобиват в процеса на съперничество между държавите. Последното се обуславя от това, че арената на противоборство между двама или повече (в случая с Източния въпрос това първоначално са Русия и Англия, а след това Русия, Англия и Германия, докато ролята на Франция винаги е била второстепенна) участници в геополитически процес, лесно може да се асоциира с шахматно поле. Друг е въпросът, че геополитическата “шахматна дъска” не е толкова ясно разчертана, като истинската. Разбира се, не може да се твърди и, че тя въобще не е очертана, защото на нея има планини, долини и реки, традиционни търговски пътища и кръстовища, живеят народи и племена, притежаващи различна култура и характер. И всяко геополитическо действие не може да не се съобразява с това.

“Изпъстрена с океани, континенти и острови, за тях земната повърхност е своеобразна шахматна дъска, а щателно изучените, по отношение на основните им характеристики и духовните качества на техните управляващи, народи са своеобразни фигури и пешки, които те местят така премислено, че противникът им, който вижда във всяка стояща пред него пешка самостоятелен враг, в крайна сметка изпада в недоумение, как и къде е направил онзи фатално погрешен ход, довел до загубата на цялата игра” (1) – така описва през ХІХ век известният руски геополитик Алберт Вандам действията на британците. Тоест, геополитическите субекти съзнателно се стремят да превърнат в шахматни фигури “подръчния” им географски, човешки и културен материал.

“Очертаването” на геополитическото поле се базира на функционалното натоварване на различните територии в процеса на взаимодействието им и на международно-правните принципи, оформящи техния статус. Втората (и още по-важна) особеност на геополитическата игра, отличаваща я от всяка друга е, че тя няма ясни правила. Затова, анализирайки алгоритмите на геополитическото съперничество, обикновено предпочитаме да говорим не за геополитически правила, а по-скоро за наличието на специфичен геополитически език.

Когато “очертаването” на геополитическото поле е разбираемо за всички геополитически съперници, можем да приемем, че, придавайки на едни или други области едно или друго функционално-игрово значение, въпросните съперници се съобразяват с конкретните закономерности на организацията на геополитическото пространство и специфичната логика на геополитическото взаимодействие. Тази разбираемост води до това, че периодично се формира и специфичен геополитически език. Но когато съперниците възприемат нови ценности, изработват си нови механизми на действие или придобиват по-високи технологични възможности, те моментални се опитват да променят този език – което пък означава, че по принцип играят без да се съобразяват с някакви правила. Всъщност в геополитиката няма правила, но има закономерности. И тези закономерности отразяват обективния характер на съперничеството между геополитическите субекти. Сътветно, променя се и функционалното значение на самата територия (или територии). Което ще се опитаме да илюстрираме по нататък.

Съперничеството между Русия и Великобритания през втората половина на ХІХ век би могло да се характеризира като “фронтално”. Според известния апологет на британската имперска идея Питър Муун, “руската стратегия има изцяло настъпателен характер, а британската – отбранителен, или по-скоро отбранително-настъпателен” (2). Като цяло, той може би е прав, доколкото за Англия, като типична морска държава, размерите на владенията и на сушата никога не са били самоцел. По същество обаче, в хода на англо-руското съперничество се оформят две огромни, непрекъснати и почти паралелни “фронтови линии”, които, подобно на вълни, се заливат взаимно (подобно сравнение ни се струва най-удобно в чисто операционален план). До ХХ-ти век тези линии не се допират непосредствено. Между тях се формира своеобразна буферна зона, която при един чисто схематичен подход би могла да се разглежда и като “неутрална”. Икономическото развитие, и особено развитието на инфраструктурата в тези територии обикновено изкуствено се забавя именно за да продължат да се използват като “буфер”, изключвайки възможността им да се развиват самостоятелно. Така през 1900 Русия сключва договор с Персия, според който последната се задължава да не разрешава на никого (включително на руснаците) да изграждат железопътни линии на нейна територия.

Нека разгледаме по-подробно функциите на “буфера” при фронталното геополитическо съперничество. Следва да отбележим, че в хода на съперничеството си с Москва по Източния въпрос, действията на Лондон в редица региони следват по-скоро логиката на сухопътната (а не морската) държава. Разбира се, и на Изток, британците се стремят да контролират най-вече онези морски пристанища, които Русия би могла да превърне в своя врата към Южните морета.

Страница 2

 

В действията на Русия и Англия по суша се забелязват много сходни черти. Постъпателното вълнообразно движение на обширните фронтови линии на двете империи постепенно залива буферната ивица, която все още ги разделя. Под напора на тези две насрещни “вълни” въпросната промеждутъчна ивица започва да изглежда като равномерна, еднородна среда: разположените там естествени прегради почти напълно се игнорират – така руското настъпление върви направо по “покрива на света” т.е. по върховете на Памир. В процеса на конфронтацията между съперниците обаче, тази уж еднородна среда, бива ре-организирана. Естествената и структура се игнорира, като вместо нея се създава изкуствена, което става чрез запълването и със специфични буферни образувания. Като при цялото разнообразие на последните, общото при всички тях е това, че функционалното им значение винаги е свързано с промяната в скоростта на разпространяване влиянието на съперничещите си страни в “еднородната” буферна среда.

Така, при фронталния тип геополитическа конфронтация, буферната зона може да играе ролята на своеобразен “вълнолом” за едната, а понякога – и за двете страни. Пример за второто е Тибетската държава, по отношение на която Русия и Великобритания се споразумяват през 1907, че нито една от тях няма да се опитва да я включи в собствената си сфера на влияние и дори дипломатическите връзки с нея ще се поддържат само с посредничеството на Китай. Като подобен “вълнолом” впрочем, Лондон разглежда и Османска Турция, чиято цялост британците съзнателно се опитват да съхранят, възпирайки в същото време икономическото и развитие и поддържайки я в състояние на перманентна политическа криза. Същата роля Великобритания подготвя на т.нар. “независима Армения” (която е трябвало да обхваща населените с арменци земи на Турция и Иран), за чието създаване тя работи през 90-те години на ХІХ век, без при това да се отказва от схващането си за целостта на Османската държава. Според някои британски стратези, този “арменски вълнолом” е трябвало да послужи като преграда за руската експанзия на юг. Макар че едва ли в Лондон са гледали сериозно на тази идея. Целта, вероятно, е била по-проста: да се създаде напрежение и недоверие между Москва и жителите на арменските вилаети в Турция, традиционно подкрепящи настъпателната политика на Русия спрямо Османската империя, но поддали се на британската провокация, водени от естествения си стремеж към независимост. Тези действия на Великобритания също могат да се разглеждат като опит за създаване на буферна зона. Защото при наличие на фронтално геополитическо съперничество, основната цел на всеки играч е да забави или спре разпространението на противоположната “вълна” (т.е. придвижване на фронтовата линия на геополитическия съперник) в определени участъци от ивицата, която все още може да се разглежда като относително неутрална. В този смисъл, конкретната форма на буферната зона има второстепенно значение. Територията, чието население се възприема като враждебно, също представлява (донякъде) преграда за експанзията на геополитическия съперник, дори и само затова, че в този случай експанзията му ще изисква далеч повече усилия и жертви.

Идеалната форма за буферна зона тип “вълнолом” е създаването, в непосредствена близост до фронтовата линия на геополитическия съперник, на агресивно държавно (или парадържавно) образувание, което да може да се използва като юмрук за разрушаването на въпросната линия. В хода на англо-руското съперничество на Изток подобни примери липсват, но именно такива са славянските държави, подкрепяни от Русия и разположени по източните граници на Австрийската империя (т.е. Сърбия и Черна гора). В Азия обаче, трудно би могло да се мисли за открита намеса на единия от геополитическите противници в сферата на влияние на другия. В случая може по-скоро да се говори за изграждане на друг тип буферни образувания, подтиквани от единия от съперниците към агресивни действия срещу другия, като по този начин едната страна се опитва да постигне превес над противника си. Така, Великобритания използва Османската държава в геополитическата си схватка с Русия и дълго време подкрепя запазването на териториалната и цялост. В същото време обаче, би било пресилено да разглеждаме Турция просто като “британски агент”. И Лондон, и Москва, пряко или косвено, използват Афганистан в борбата помежду си, но в същото време нито един от двамата геополитически съперници не се решава да съдейства за укрепване на независимостта и военната мощ на Афганистан или пък за икономическото му развитие.

В продължение на десетилетия, Русия се опира в източната си политика на арменското население на Османската империя, т.е. разглежда арменските вилаети като свой буфер (или потенциално своя територия). Именно поради това Москва дори принуждава немските инженери да променят първоначалния си проект за маршрута на Багдадската железница, заобикаляйки населените с арменци райони на Турция. В същото време обаче, Русия съзнателно задържа икономическото развитие на въпросните територии (от една страна, защото се опасява че развитието на местната инфраструктура би облекчило достъпа до руските граници на Турция или Великобритания, а от друга – за да не допусне консолидирането на арменската нация). Москва не гледа с добро око и на националистическото движение на арменците в Османската империя. Залагайки на арменците, като приятелски настроено население в Турция, тя не одобрява самостоятелната им активност. Дори и масовото участие на арменците в руските военни кампании срещу Османската държава е най-вече резултат на собствената им инициатива – Русия не предприема абсолютно никакви действия, които биха могли да внушат надежди за арменска автономия или независимост. Всъщност, ако Русия или Англия разпалват у някого надежди за независимост и самостоятелност, това се отнася само до отделни племена (в Източна Персия или Афганистан), пред които въобще не стои перспективата за собствена държава. Просто защото, в противен случай, те биха могли да се превърнат от съюзници в преграда за разширяване на руската или британска имперски експанзии. Освен това, с разширяването на геополитическите “фронтови линии” бившите съюзници стават част от империята и се превръщат в проблем на нейната вътрешна политика.

Страница 3

 

Големината на площта им, също както и при морското съперничество, не е от особено значение. Именно по този начин Великобритания спира придвижването на германската железопътна линия към Персийския залив. През септември 1901 в пристанището на Кувейт (единственото удобно пристанище в Залива, управлявано дотогава от турски губернатор) британски боен кораб спира турски параход, превозващ войници и забранява на последните да слязат на брега. Само два месеца по-късно, Кувейт е обявен за британски протекторат, а пътят на немците към Залива е затворен. За да не им дадат възможност да реализират резервния си вариант, т.е. да отклонят линията към Червено море, англичаните “затварят” и пристанището Акаба, като го окупират. Което се оказва мат в два хода за Берлин. Изразходвалите толкова сили и средства за изграждането на “своята” магистрала германци попадат в задънена улица. Остава им само една и то само теоретична възможност – да се отклонят на изток, насочвйки се към Индия през Персия.

В Югоизточна Европа, контролът от страна на заинтересованите велики сили над стратегическия път от Централна Европа към Близкия изток пък се осъществява с “помощта” на балканските държави, през чиято територия минава. Тук “контролиращите” буферни зони са разположени по протежение на различните зони на влияние и по една и съща ос - от запад на изток. В балканския случай, тези “линейни” буферни зони могат да се използват от съответната велика сила като активен или дори агресивен агент, което принципно не се допуска при фронталната форма на геополитическо съперничество. Въпросният “агент” трябва да провежда дългосрочната стратегия на държавата-покровителка и, при възможност, да изтласква от трасетата на ключовите за региона търговски магистрали, агентите на другите велики сили. В този смисъл са показателни многобройните комбинации, изпробвани на Балканите преди началото на Първата световна война (и, в частност, Македонският въпрос).

Третата форма на геополитическо съперничество между държавите, която бихме могли да наречем “точкова”, се появява вече през ХХ-ти век. Образно, тя би могла да се опише така: срещу “укрепена зона” (точка) на една от съперничещите си държави, се появява подобна укрепена зона, принадлежаща на другата и те непрекъснато са в конфликт помежду си, опитвайки се да наложат превеса си в региона. Пространството между тях пък, може да се разглежда като своеобразно “бойно поле”. Класически пример в това отношение е съществувалото в недалечното минало остро противопоставяне в Близкия изток между Израел (въоръжаван и подкрепян от САЩ) и Сирия (въоръжавана и подкрепяна от СССР), като ролята на тяхно “бойно поле” изпълняваше Ливан.

Геополитическото съперничество от подобен тип предполага наличие на глобално противопоставяне между държавите, т.е. негова арена е вече целият свят. Именно в този случай могат да се използват пълноценно и възможностите на описаните по горе “агенти-агресори”. С тяхна помощ основният световен конфликт сякаш остава в сянка и вече няма нужда от специална организация на териториите, върху които той се развива.

В десетилетията, предшестващи появата на “точковия” тип геополитическо съперничество, е направен и опит за прекрояване на близкоизточното пространство от глобални позиции, но (така да се каже) от гледната точка на “геополитиката на мира”, т.е. в хода на мирните конференции, след Първата световна война. Тогава държавите-победителки успяват сравнително безконфликтно да си поделят сферите на влияние в Близкия и Средния изток. Въпросното пространство вече не е организирано като арена на съперничество, а ударението се поставя върху глобалната отговорност на държавите и приетите от тях принципи за управление на народите. За тази цел е създадена доста гъвкава и добре обмислена мандатна система.

В ерата на “точковия” тип геополитическо противопоставяне пространствената структура на региона си остава почти непроменена. Всъщност този тип противопоставяне не предполага някаква специфична организация на пространството. Същността му е в това, че функцията на “агресор” (т.е. на формален изразител на въпросното противопоставяне), може да се “възложи” на която и да е конкретна държава (обикновено на тази, която най-лесно се поддава на провокации), защото, при всички случаи, става дума само за фрагмент от глобалното противопоставяне между големите геополитически сили и стоящите зад тях блокове.

Но и при тази форма на геополитическо съперничество не може да се твърди, че избухващите в една или друга точка на земното кълбо конфликти, възникват хаотично. Напротив, навсякъде се наблюдават рецидиви на фронталния и линейния тип противопоставяне. Друг е въпросът, че те имат фрагментарен характер и затова онези от тях, които в предходната епоха (поради далеч по-ясното структуриране на геополитическото пространство) биха придобили доминантно и самостоятелно значение, в този период сравнително лесно биват заменяни от алтернативни комбинации.

Страница 4

 

Така например, ако отбележим на картата точките, в които през този период особено активно действа “ръката на Москва”, ще се окаже, че Съветският съюз не оставя без внимание нито една от териториите, смятани за ключови от гледна точка на контрола върху морските комуникации. Което показва, че в епохата на глобалната геополитика, дори класическата континентална сила (каквато е Русия, респективно - СССР) се изкушава да стане морска държава и настойчиво действа именно в тази посока. В същото време в действията и не може да се забележи някаква ясна последователност – Москва обикновено се захваща с проекти, които смята за по-лесно постижими, после изоставя тези, в които се е провалила, и моментално се заема с други – на хиляди километри от тях. В същото време класическата морска сила (САЩ), следвайки геополитическата доктрина на Никълъс Спайкмън, се стреми да се закрепи по крайбрежието на Евразия, което пък би могло да се разглежда и като съвременна форма на фронтално геополическо съперничество. Но и в американските действия липсва строга последователност още повече, че от гледна точка на САЩ в рамките на глобалното противопоставяне териториите на т.нар. “римленд” са, общо взето, взаимозаменяеми.

Тоест, “точковата форма” на геополитическо противопоставяне отразява не толкова процеса на структуриране на пространството, върху което взаимодействат геополитическите сили, а по-скоро стила на това взаимодействие. И макар че (поради глобалния си характер) създава някакво подобие на общопланетарна пространствена структура, това е вторично и производно явление. То, по-скоро, е израз на старите методи на геополитическо противопоставяне, но в една нова и далеч по-динамична интерпретация. Небходимостта да бъдат поставени под контрол определени ключови точки от световното пространство остава, но огромната арена (цялото земно кълбо), върху която вече се вихри геополитическото съперничество, дава огромна свобода за всевъзможни маньоври, отстранявайки на макрониво от геополитическите действия както щателния баланс в отношенията между съперниците (характерен за класическата дипломация), така и предварително зададения характер на процеса на взаимодействие. Това че, в определен момент особено значение придобива една или друга точка от световното пространство, се обяснява с текущи причини и въпросната точка винаги може да бъде изоставена, ако в следващия момент се окаже по-удобно да се действа в някоя друга. Подчертаваме всичко това, защото в геополитическите действия, на макрониво, все по-отчетливо се проявяват проектно-алгоритмичните им характеристики и новият етап в геополитическото взаимодействие императивно изисква синхронизация на действията в различните региони и на различните нива, на което ще се спрем по-долу.

Геостратегическите линии

Структурообразуващите оси, около които се организира световното пространство, се наричат геостратегически линии. Какво представляват те? По принцип, са свързани с основните вектори на експанзия (икономическа, военна или идеологическа). Могат да се разграничат няколко типа такива линии.

Като геостратегически оси можем да разглеждаме конфликтните линии между великите сили. Ако се върнем към историята на Източния въпрос, то в конфронтацията между Русия и Великобритания могат да се изведат четири такива конфликта, които условно можем да наречем “памирски”, “персийски”, “арменски” и “балкански”. Като всички те изискват специфична организация на пространството, целяща в крайна сметка да предотврати избухването на глобален конфликт.

Очертанията на тези линии се обуславят не само от географските и дори не само от политико-географските фактори, но също и от културните и психологическите. Именно последните, в значителна степен, определят и отклоненията на геостратегическите линии.Така, “персийската линия” на руско-британското геополитическо съперничество, до голяма степен, се определя от факта, че британците виждат в Персия междинен етап от руското проникване към Индия, докато за Русия тя всъщност е била цел, сама по себе си и ако в Москва действително са обсъждали някакви планове за поход към Индия, той се е свързвал единствено с руското проникване в Памир.

При определени обстоятелства обаче, линиите на съперничество могат да се трансформират в линии на геополитическо сътрудничество, както става в началото на ХХ-ти век и с въпросната “персийска линия”. Но, ако линиите на конфликт обикновено са тесни ивици, минаващи през спорните територии от едната зона на влияние до другата, то лините на сътрудничество покриват много по-големи пространства, преминават през страни и континенти, разклонявайки се и свързвайки помежду им обширни региони.

Геостратегическите линии са свързани също със сухопътните и морски пътища, т.е. с основните направления на товаропотоците и прехвърлянето на войски и бойна техника.В този смисъл, прокарването на железопътни линии винаги е основа за усвояването и организацията (или реорганизацията) на цялото околно пространство. Става дума не само за контрол върху конкретното направление на товаропотока, на и за монополизация на контрола над обширен регион или, образно казано, над целия “басейн” на железопътната магистрала.

Впрочем , геостратегическите линии могат да се дефинират и като посока на разпространение на определени културни модели. При това организацията на пространството около тях може да се окаже близка до онази, която се формира по линиите на военните конфликти. В случая като “центрове на агресия” могат да се използват, както огнищата на собствената култура в конкретния регион, така и други културни огнища, на които да се придаде съответната доминанта. Тези “идеологически агресори” могат да се покриват с военните, но могат и да внасят допълнителни моменти в организацията на територията около линията на конфликт. Културно-идеологическите линии на напрежение обаче, не могат да се трансформират в сфера на сътрудничество, тъй като в случая става дума за конфронтация между и...

{rt}