Триста и двайсет години след втория разгром на османските турци под стените на Виена и повече от хилядолетие след затихването на арабския натиск срещу Европа, ислямът отново е световен геополитически фактор. През последните два-три века мюсюлманите бяха само свидетели на грандиозните битки за световно надмощие, които се водеха между големите европейски държави, а след това между САЩ и Съветския съюз. В този период държавите от Южна и Югозападна Азия, както и тези от Северна Африка, не бяха истински геополитически субекти, а само терен за премерване на силите между големите играчи.
След края на глобалното двуполюсно противопоставяне обаче, стратегическият контур на борбата за световно надмощие се промени из основи. На геополитическата сцена излязоха нови играчи, най-важният измежду които е радикалният ислям.
Три са основните предпоставки, които в началото на ХХІ век превърнаха ислямския фактор в основен смутител за световната хегемония на американците. Това са петролът, демографският ръст и възможността за водене на асиметрични войни.
В ново и най-ново време мюсюлманските държави никога не са били икономическа сила. Производството на стоки за широко потребление, врху което се гради стопанската мощ на Запада, не намира добри условия за развитие в ислямския свят, който се специализира в доставката на суровини или, в най-добрия случай, в търговията. За държавите от района на Персийския залив шансът за излизане от бедността се появява с откриването на петрола. Днес вече е доказано, че в района на Залива се намират около две трети от световните нефтени залежи, а ако прибавим и находищата в Либия, Индонезия и Нигерия, става ясно, че близо три четвърти от петролните запаси на планетата се контролират от мюсюлманите. В същото време, от нефт се добива 40% от консумираната в света енергия като потребностите от тази суровина със сигурност ще нарастват в следващите 10-20 години. Това автоматично ще повиши още ролята на мюсюлманските държави, чиито мощности не са достигнали пълен капацитет. Изчислено е, че ако се запази сегашното ниво на добива, петролът на САЩ ще се изчерпи след 10 години, на Русия – след 21, а на Кувейт – след 145 години, на Саудитска Арабия – след 88 и на Обединените арабски емирства – след 137 години (1). Всичко това автоматично вдига геополитическата цена на мюсюлманския свят. Петролът вече не е само източник на богатство за държавите от региона на Персийския залив, някои от които плътно се доближават до западния стандарт на живот.
Най-важният фактор, който създава вътрешна динамика в мюсюлманските общества, е демографския ръст. Мюсюлманите са 20% от обитателите на планетата, но при тях делът на младежите в общата структура на населението е най-голям. Освен това, през последните години държавите от Югозападна Азия и Северна Африка преживяват същия процес на бурна урбанизация, който е протекъл в Западна Европа преди един-два века. Струпванията на големи маси млади хора в градовете са потенциал, чиято енергия може да бъде трансформирана в посока на радикални политически действия (2).
Дори при наличието на петрол и голям демографски потенциал, мюсюлманските държави биха си останали аутсайдери на световната геополитическа сцена, ако битката за надмощие се водеше с конвенционалните средства от втората половина на ХХ век. В началото на нашия век обаче, новите заплахи за сигурността не са военни, а директните сблъсъци между армиите на две държави са по-скоро изключение, отколкото правило. В ерата на т.нар. “асиметрични войни” радикалният ислям получава неподозирани възможности да нанесе големи загуби на многократно по-могъщ противник.
Колкото и нелогично да звучи, геополитическите борби в съвременния свят все по-малко се влияят от географския фактор. В епохата на глобализацията разстоянията вече не се измерват с километри, а с времето и средствата, необходими за предоляването им. Така стана възможно Америка, която винаги е разчитала на естествената защита на океанската шир, изведнъж да се окаже мишена на удар от страна на радикалния ислям, чиито огнища отстоят на хиляди километри от Ню Йорк и Вашингтон.
И тъй, радикалният ислям вече разполага със средства, чрез които да участва в световната битка за надмощие. Въпросът е, от какво зависи решението тези средства да бъдат използвани. Когато говорим за ислямския свят или ислямската цивилизация, винаги трябва да отчитаме, че не става дума за единен политически, икономически или юридически субект, а за мироглед, споделян в по-голяма или по-малка степен от стотици милиони хора в различни държави, разположени от Мароко, на запад, до Индонезия, на изток, и от Нигерия, на юг, до Татарстан, на север. Радикалната версия на исляма е изповядвана от ръководителите на само две държави в така очертания регион (Иран и Судан), но почти навсякъде ислямистката опозиция е много влиятелна, домогва се открито до властта и включва в редиците си не само градската беднота, но и богати хора, които могат да финансират дейността и.
Целта на радикалния ислям не е да завладее Америка и териториите, принадлежащи към други цивилизационни кръгове. Това идейно течение няма претенциията за универсализъм, присъща на комунизма и либералната демокрация. Ислямската революция е насочена по-скоро навътре. Спрямо външния свят на идеите тя има дефанзивен характер и всъщност се стреми да отхвърли претенцията на либералната демокрация за универсална приложимост. В този смисъл атентатите от 11 септември 2001 и последвалите ги войни в Афганистан и Ирак не опровергават тезата на Фукуяма за края на историята. След краха на комунизма не се е появил обществен проект, който да се самообосновава с претенцията за универсална практическа приложимост.
От друга страна, пълната победа на либералната демокрация в световен мащб изглежда все по-далечна и главна причина за това е тъкмо съпротивата на ислямския свят. Досега има само една държава с мюсюлманско население, която да се приближава до модела на западната демокрация. Това е Турция. Тя обаче е твърде различна по отношение на географското разположение, историята и етническия състав на населението си и затова не може да очертае тенденция, към която в близко време да се присъединят и други мюсюлмански държави.
Възраждането на радикалния ислям може да бъде тълкувано и като изпреварваща революция, която цели да премахне последиците от проникването на западното влияние в Южна Азия и Северна Африка. Радикалните мюсюлмани се опасяват не толкова от възможното нападение на американската армия срещу техните държави, колкото от почти неусетното проникване на западните култуни, потребителски и мирогледни стереотипи в мюсюлманския свят. Преди да се стигне да въоръжените сблъсъци в Афганистан и Ирак, ислямският свят беше ударен от т.нар. “мека сила” на западния свят. Тя не поразява инфраструктурата и казармите, а умовете и сърцата на хората. Затова атентатите от 11 септември 2001 могат да се разглеждат и като отчаян опит на ислямистите да изнесат битката с противника извън терена на “меката” сила, защото там превъзходството на американците е най-осезаемо.
Ударът срещу Световния търговски център в Ню Йорк бе недвусмислена демонстрация на нарастналите материално технически възможности на радикалния ислям, но и успешен опит за ожесточаване на битката, което да направи невъзможна неусетната културно-политическа конвергенция между мюсюлманския свят и Запада. От своя страна, американските лидери прецениха, че враждебността на ислямския свят е достигнала критичната точка, отвъд която са застрашени както личната сигурност на гражданите на страната, така и жизнено важните петролни доставки от района на Персийския залив. Умереният курс на действие предполагаше САЩ да се придържат към по-изолационистка външна политика, която да намали подозренията на мюсюлманите спрямо американските намерения. Екипът на президента Джордж Буш обаче избра друго решение – да поеме по-настъпателна линия на действие в чужбина и смаже огнищата на радикалния ислям с военна сила. Всъщност, този избор бе логично следствие от колосалната икономическа и военно-политическа мощна САЩ и произтичащото от нея самочувствие.
Как характеристиките на новата глобална битка между САЩ и радикалния ислям биха се проектирали върху схемата на планетарното пространство, начертани от класиците на геополитическата мисъл? Известно е, че Халфорд Макиндър и Никълъс Спийкмън делят света на Хартланд (сърцевинна земя), Римланд (вътрешен полумесец) и Световен остров (или “външен полумесец”). Хартландът обхваща евразийските степи във вътрешността на материка. Римландът се простира върху прилежащите към Хартланда територии на Евразия, а Световният остров пък включва Америка, Австралия и по-голямата част от Африка. Основен сюжет на световната битка за надмощие е борбата между Хартланда и Световния остров (3). Това описание доста точно прилягаше на борбата между САЩ и Съветския съюз в годините на студената война.
С налагането на ислямския радикализъм като главен съперник на Запада, противоречията между Хартланда (Русия) и Световния остров (САЩ) намаляха. След 11 септември 2001 (и независимо от различните становища по окупацията на Ирак) Хартландът и Световният остров са вече съюзници в битката срещу мюсюлманската заплаха, чиито огнища са в югозападната и южна част от Римленда (4). Стратегическото значение на европейската част от Римленда намаля значително, защото тази територия вече не е спорна. От тук следва, че най-важният световен океан вече не е Атлантическия, а Индийския, който мие бреговете на новата зона на конфликт. Следователно, военната база на американците на островчето Диего Гарсия например, става много по-важна за САЩ, отколкото базите в Западна Европа.
Със завладяването на Ирак, американците разполовиха т.нар. “ислямска дъга”, простираща се в посока изток-запад в южната част на Азия. Ако борбата между САЩ и радикалния ислям бе само за територия, това щеше да бъде страхотен удар, приближаващ генералното поражение на ислямизма. Но глобализацията изкривява географията. Радикалният ислям не разчита на някакъв непрекъснат териториален континиум или на стратегическа дълбочина на отбраняваното пространство. Затова скорошна генерална американска победа е възможна само ако се намерят сигурни начини за отразяване на т.нар. “асиметрични заплахи”. По-вероятният сценарий е конфликтът между САЩ и радикалния ислям до намали интензивността си едва след две-три десетилетия, когато изчезнат и част от предпоставките, мотивиращи мюсюлманите към агресия.
Бележки:
“Дневник”, С., 26.03.2003, с.8
По-подробно за демографския ръст в мюсюлманските държави и неговите социално-политически последици виж: Хънтингтън, Самюъл. Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред, С., “Обсидиан”, 1999,с.164-170
Сбито изложение на класическите геополитически схеми веж в: Дугин, Александр, Основы геополитики, М., Арктогея-центр, 1999, с.33-162
Сближаването между САЩ и Русия може да бъде обяснено и по друг начин. Като прагматик Владимир Путен вижда, че Русия няма ресурси да се...
{rt}
Триста и двайсет години след втория разгром на османските турци под стените на Виена и повече от хилядолетие след затихването на арабския натиск срещу Европа, ислямът отново е световен геополитически фактор. През последните два-три века мюсюлманите бяха само свидетели на грандиозните битки за световно надмощие, които се водеха между големите европейски държави, а след това между САЩ и Съветския съюз. В този период държавите от Южна и Югозападна Азия, както и тези от Северна Африка, не бяха истински геополитически субекти, а само терен за премерване на силите между големите играчи.
След края на глобалното двуполюсно противопоставяне обаче, стратегическият контур на борбата за световно надмощие се промени из основи. На геополитическата сцена излязоха нови играчи, най-важният измежду които е радикалният ислям.
Три са основните предпоставки, които в началото на ХХІ век превърнаха ислямския фактор в основен смутител за световната хегемония на американците. Това са петролът, демографският ръст и възможността за водене на асиметрични войни.
В ново и най-ново време мюсюлманските държави никога не са били икономическа сила. Производството на стоки за широко потребление, врху което се гради стопанската мощ на Запада, не намира добри условия за развитие в ислямския свят, който се специализира в доставката на суровини или, в най-добрия случай, в търговията. За държавите от района на Персийския залив шансът за излизане от бедността се появява с откриването на петрола. Днес вече е доказано, че в района на Залива се намират около две трети от световните нефтени залежи, а ако прибавим и находищата в Либия, Индонезия и Нигерия, става ясно, че близо три четвърти от петролните запаси на планетата се контролират от мюсюлманите. В същото време, от нефт се добива 40% от консумираната в света енергия като потребностите от тази суровина със сигурност ще нарастват в следващите 10-20 години. Това автоматично ще повиши още ролята на мюсюлманските държави, чиито мощности не са достигнали пълен капацитет. Изчислено е, че ако се запази сегашното ниво на добива, петролът на САЩ ще се изчерпи след 10 години, на Русия – след 21, а на Кувейт – след 145 години, на Саудитска Арабия – след 88 и на Обединените арабски емирства – след 137 години (1). Всичко това автоматично вдига геополитическата цена на мюсюлманския свят. Петролът вече не е само източник на богатство за държавите от региона на Персийския залив, някои от които плътно се доближават до западния стандарт на живот.
Най-важният фактор, който създава вътрешна динамика в мюсюлманските общества, е демографския ръст. Мюсюлманите са 20% от обитателите на планетата, но при тях делът на младежите в общата структура на населението е най-голям. Освен това, през последните години държавите от Югозападна Азия и Северна Африка преживяват същия процес на бурна урбанизация, който е протекъл в Западна Европа преди един-два века. Струпванията на големи маси млади хора в градовете са потенциал, чиято енергия може да бъде трансформирана в посока на радикални политически действия (2).
Дори при наличието на петрол и голям демографски потенциал, мюсюлманските държави биха си останали аутсайдери на световната геополитическа сцена, ако битката за надмощие се водеше с конвенционалните средства от втората половина на ХХ век. В началото на нашия век обаче, новите заплахи за сигурността не са военни, а директните сблъсъци между армиите на две държави са по-скоро изключение, отколкото правило. В ерата на т.нар. “асиметрични войни” радикалният ислям получава неподозирани възможности да нанесе големи загуби на многократно по-могъщ противник.
Колкото и нелогично да звучи, геополитическите борби в съвременния свят все по-малко се влияят от географския фактор. В епохата на глобализацията разстоянията вече не се измерват с километри, а с времето и средствата, необходими за предоляването им. Така стана възможно Америка, която винаги е разчитала на естествената защита на океанската шир, изведнъж да се окаже мишена на удар от страна на радикалния ислям, чиито огнища отстоят на хиляди километри от Ню Йорк и Вашингтон.
И тъй, радикалният ислям вече разполага със средства, чрез които да участва в световната битка за надмощие. Въпросът е, от какво зависи решението тези средства да бъдат използвани. Когато говорим за ислямския свят или ислямската цивилизация, винаги трябва да отчитаме, че не става дума за единен политически, икономически или юридически субект, а за мироглед, споделян в по-голяма или по-малка степен от стотици милиони хора в различни държави, разположени от Мароко, на запад, до Индонезия, на изток, и от Нигерия, на юг, до Татарстан, на север. Радикалната версия на исляма е изповядвана от ръководителите на само две държави в така очертания регион (Иран и Судан), но почти навсякъде ислямистката опозиция е много влиятелна, домогва се открито до властта и включва в редиците си не само градската беднота, но и богати хора, които могат да финансират дейността и.
Целта на радикалния ислям не е да завладее Америка и териториите, принадлежащи към други цивилизационни кръгове. Това идейно течение няма претенциията за универсализъм, присъща на комунизма и либералната демокрация. Ислямската революция е насочена по-скоро навътре. Спрямо външния свят на идеите тя има дефанзивен характер и всъщност се стреми да отхвърли претенцията на либералната демокрация за универсална приложимост. В този смисъл атентатите от 11 септември 2001 и последвалите ги войни в Афганистан и Ирак не опровергават тезата на Фукуяма за края на историята. След краха на комунизма не се е появил обществен проект, който да се самообосновава с претенцията за универсална практическа приложимост.
