От доста години насам тероризмът е предмет на безкрайни и противоречиви коментари, дискусии и опити да се открият истинските му корени и мотиви. В същото време той е сред предизвикващите най-много емоции и сблъсъци обекти на обществения дебат, причината за което не е съвсем ясна, защото е очевидно, че огромното мнозинство от участниците в този дебат не симпатизират на терористите.
В споровете за тероризма обикновено доминира объркването, но то, само по себе си, също не обяснява емоциите. Защото винаги има объркване, когато светът се изправя пред нов международен феномен. Подобен бе случаят с появата на комунизма (който в началото се е асоциирал най-вече с “национализацията” на жените или разгрома на църквата) или пък на фашизма. Истината обаче е, че тероризмът съвсем не е ново явление, той е стар почти колкото и човечеството.
Когато преди трийсетина години стартира дебатът за тероризма, бе широко разпространено мнението, че става дума предимно за ляво-радикален и революционен феномен, породен от репресиите и експлоатацията. Оттам пък следваше заключението, че за ликвидирането на това зло са необходими чисто политически или социални решения – т.е. ако няма потиснати, няма да има и тероризъм. Днес вече никой не говори за ляво-радикалния характер на тероризма, но мнозина все още са убедени, че съществува фатална връзка между бедността и проявите на насилие. Неслучайно от 11 септември насам зачестиха апелите за отпускане на кредити и заеми, необходими за преодоляването на “дълбоките и истински корени на тероризма” (останалите мерки обикновено се обявяват за “обречени опити да се лекуват външните симптоми на болестта, вместо самата болест”). Като за такива “корени” се обявяват бедността, безработицата, изостаналостта и неравенството.
Всъщност, не е трудно да се установи, дали действително съществува подобна корелация между бедността и тероризма - повечето направени изследвания и анализи сочат, че това едва ли е така. От доста време експертите повтарят, че нито бедността автоматично генерира тероризъм, нито пък икономическият просперитет е сигурна гаранция срещу него. В петдесетте най-бедни държави на планетата или няма тероризъм, или той не представлява сериозен проблем. В едно, наскоро появило се, мащабно изследване на тероризма, Алън Крюгър стига до заключението, че болшинството терористи не са бедни хора, нито пък произхождат от бедни общества. Анализът на ситуацията в Индия например, сочи, че тероризмът е особено сериозен проблем в най-богатите (като Пенджаб) или най-неразслоените имуществено (като Кашмир, където живеещите под чертата на абсолютната бедност са само 3,5%, в сравнение с 26% за цяла Индия) региони на субконтинента. В същото време, в най-бедните региони (като Северен Бихар например) няма прояви на тероризъм. В арабските държави (като Египет, Саудитска Арабия или тези от Магреб) терористите, по правило, не произхождат от най-бедните или изостанали райони, а идват от места, с висока концентрация на радикални проповедници на исляма. Тоест, ако въобще може да се говори за изостаналостта като фактор, генериращ тероризъм, става дума не за икономическа или социална, а по-скоро за културна и интелектуална изостаналост.
Всички тези факти обаче, влияят твърде слабо върху общественото мнение (или върху това на политиците), което не е трудно за обяснение. Всеобщо е схващането, че бедността и изостаналостта (наред с всичките им производни) са изключително сериозен проблем и са необходими спешни мерки за решаването му. Оттам и склонността да се свързват двата проблема (т.е. бедността и тероризма), както и убеждението, че ако (сравнително) богатите западни нации вложат повече усилия за развитието и благополучието на бедните страни, в тясно сътрудничество с техните правителства, това може да се окаже най-добрия (или дори единствения) ефективен способ за изкореняването на тероризма.
Безспорно, ограничаването на бедността в Третия свят е както политически, така и икономически императив, но да се очаква, че в обозримо бъдеще то ще доведе до драстично намаляване на тероризма, е, най-малкото, нереалистично. Защото така се игнорират както причините за изостаналостта и бедността, така и мотивите, от които се ръководят терористите.
Бедността, комбинирана с масова безработица сред младите хора, действително създава онзи подходящ социален и психологически климат, в който процъфтяват ислямизмът и различни други популистки и религиозни секти, което пък, на свой ред, осигурява терен за използващите насилие (в рамките на един или друг вътрешен конфликт) групи. Според някои прогнози, броят на младите безработни в арабския свят и Северна Африка може да стигне 50 милиона през следващите двайсет години. Подобна ситуация, разбира се, на спомага за политическата стабилност и ще доведе до мощен ръст на демографския натиск към Европа, тъй като огромното мнозинство от тези млади хора биха искали да имигрират там. В политически план пък, недоволството от ситуацията ще се насочени към управляващите в съответните мюсюлмански държави – аятоласите в Иран или умерените режими в Египет, Йордания или Мароко. Но как може да се помогне на рухналите икономики в Близкия изток и Северна Африка? Кои всъщност са истинските причини за изостаналостта и стагнацията в тази част на света? И защо, държавите, постигнали най-значителен икономически прогрес – като Китай и Индия, Южна Корея и Тайван, Малайзия и Турция – съумяха да го направят без масирана чуждестранна помощ?
Всичко казано по-горе действително сочи наличието на дълбока депресия и нарастваща опасност, но липсва пряка връзка между икономическата ситуация в т.нар. Трети свят и международния тероризъм. Впрочем, негативна връзка действително съществува – терористите въобще не се колебаят да влошат допълнително въпросната ситуация, съсипвайки туристическия бизнес на Индонезия, Египет, Йордания и Мароко например. Една от основните мишени на тероризма в Ирак пък е петролната индустрия, но която се крепи икономиката на страната. Въобще не тайна и, че повечето представители на международния тероризъм, действащи в Европа и Америка, не произлизат от бедни семейства, а по правило принадлежат към т.нар. “средна класа”.
Местният елемент
Далеч по-осезаема е връзката между тероризма и различните националистически, етнически, религиозни или племенни конфликти. В техните рамки проявите на тероризъм са многобройни и едва ли си струва да ги детайлизираме. Тоест, разрешаването на споменатите конфликти действително би ограничило донякъде терористичните изяви. Но ако някои от тях действително получиха решението си през последните години, на тяхно място непрестанно възникват нови. Да не говорим, че истинските мотиви за използването на тероризма (дори и в рамките на очертаните по-горе конфликти) остават неясни.
Ако ставаше въпрос например за някаква територия или пък за претенции за автономия, компромисът по пътя на преговорите би бил възможен. Но нека си припомним, че “Ал Кайда” бе създадена и осъществи атаките от 11 септември не заради някакъв териториален спор, нито пък заради нечия уязвена национална гордост, а по чисто религиозни съображения – в името на т.нар. “свещена война” (джихад) и налагането на шариата по цялата планета. Терористичните атаки в Централна Азия, Мароко, Саудитска Арабия, Алжир и дори в Ирак бяха, и са, насочени най-вече срещу местни мюсюлмани, а в по-малка степен срещу “неверниците”. Политиката на “умиротворяване” може и да даде положителни резултати в някои отделни случаи, но терористичните мрежи с глобални амбиции не могат да бъдат “умиротворени” с териториални отстъпки.
Както при войната с бедността, инициативите (пък макар и закъснели) за решаване на локалните конфликти могат само да бъдат приветствани. В един идеален свят, ООН би следвало да поеме изцяло разрешаването на евентуалните конфликти, но засега списъкът с успехите на Световната организация в това отношение е повече от скромен и това едва ли ще се промени в обозримо бъдеще. Налагането на мира не е лесно, то изисква средства, а в редица случаи – и използването на въоръжена сила. В същото време доброволци за подобни операции липсват – Китай, Русия и Европа не желаят да се ангажират с по-мащабни действия, а САЩ са вече свръхнатоварени. Тоест (както често става) можем да очакваме радикална промяна, само ако ситуацията драстично се влоши или пък, ако интересите на част от големите световни сили изискват възстановяването на реда.
Накрая, не бива да храним особени илюзии относно ефекта, който би могло да има намирането на мирно решение за един или друг конфликт. Само един пример: мирът (или поне временното прекратяване на фактическата война) между Израел и палестинците би бил истинска “манна небесна” за участниците в конфликта. Като решението на проблема (доколкото шансовете самите израелци и палестинци да се споразумеят помежду си клонят към нула) вероятно ще изисква външна намеса. Но да вярваме, че подобно решение на един локален конфликт (пък макар и със символично значение) ще окаже драматичен ефект върху останалите части на света е безпочвено. Осама бин Ладен не започна своята война заради Газа или Наблус, нито пък изпраща бойците си да се сражават за Палестина. И дори ликвидирането на “ционистката държава” няма да окаже решаващо влияние върху привържениците му, а само би ги окуражило да предприемат нови атаки.
Предупреждението да не се поддаваме на излишни илюзии е необходимо, защото в повечето анализи по проблемите на тероризма доминира стремежът желаното да се приема за действително и присъства сериозна доза наивност. Вярва се във възможността за бързо и точно фиксиране на проблемите и намирането на някакви чудотворни решения за тях. Например, смята се, че ако бъде постигнат мир между евреи и араби, всички останали конфликти на планетата автоматично ще станат управляеми. Но сериозните проблеми са не само в Близкия изток, а и в Европа, Азия и Африка – навсякъде е налице значителен конфликтен и агресивен потенциал, който би могъл (и, вероятно, ще стане именно така) да се обърне в друга посока, след разрешаването на някой конкретен конфликт.
Изглежда доста вероятно например, че през следващите години битката срещу “близкия враг” (т.е. правителствата на арабские и неарабски мюсюлмански държави) отново ще излезе на преден план. Известно време, сред част от ръководството на “Ал Кайда” и свързаните с нея групировки, доминиращше схващането, че мюсюлманските държави следва да бъдат оставени на мира – отчасти по стратегически причини (необходимостта да се концентрират всички сили в битката срещу Америка и Запада), отчасти защото атентатите срещу мюсюлмани, дори когато последните са обявени за “отстъпници” и “еретици”, са далеч по-малко популярни, отколкото войната с неверниците. Но както показват последните събития в Саудитска Арабия, Турция, Египет и в целия ислямски свят, това вече не е така.
Все пак, опитите да се отстранят предполагаемите източници не тероризма (макар последните да са погрешно определени) няма да навредят, дори напротив – биха били от полза. Но те със сигурност няма да ни помогнат да разберем, кои са неговите истински източници.
Как например, да обясним факта, че в много случаи, когато е налице потенциално конфликтна ситуация (при това със значителен натрупан “експлозивен” материал), липсват прояви на тероризъм? Циганите в Европа например, със сигурност имат доста причини да са недоволни, това в още по-голяма степен се отнася до принадлежащите към кастата на “париите” в Индия и други азиатски държави. Но те не се обръщат към терора. Защо например чеченците практикуват тероризма, а татарите не го правят? Или пък, защо баските предпочитат терора, а каталунците – не? Списъкът, естествено, може да бъде продължен.
Разбира се, случайността също би могла да играе някаква роля (например наличието или липсата на войнствено настроени лидери), но очевидно тук е налице определено културно-психологическо предразположение. Иначе, как да си обясним, че макар всички участници в едно радикално движение еднакво вярват в справедливостта на своята кауза, само някои се ангажират в терористични акции? Още по-малко пък са готовите да се превърнат в самоубийци-камикадзе. Разбира се, има редици непредвидими фактори: като например индоктринирането, но ясно е, че става дума и за чисто психологически мотиви. И най-брилянтният икономически или политически анализ не могат да ни помогнат особено в това отношение и едва ли е случайно, че малцина дръзват да изследват задълбочено това политическо и интелектуално “минно поле”.
Фокусирането върху ислямския тероризъм
Прогнозирането на посоката, в която би поел тероризмът в бъдеще, е доста по-рисковано от стандартното политическо прогнозиране. Защото в случая става дума не за масови движения, а за малки (понякога съвсем малки) групи от хора, а до днес не е известен точен метод за отчитане движението на малките частици, нито във физиката, нито в човешките общества.
Ясно е, че тероризмът ще продължи да съществува. Днес почти цялото ни внимание е фокусирано върху ислямисткия тероризъм, но не бива да забравяме, че проблемът (дори през последните 30 години) съвсем не се изчерпва с него. На планетата има достатъчно други конфликти, потисничество и основателни причини, провокиращи нечии радикални действия, част от които могат да се окажат в центъра на събитията през следващите години. Като съвсем не е задължително това да е някой наистина значителен конфликт, защото живеем във време, когато малка терористична група би могла да се сдобие с оръжия за масово поразяване и да реши да ги използва.
Засега обаче ислямисткият тероризъм монополизира общественото внимание и това няма да се промени скоро. От друга страна, едва ли фанатизмът, типичен за днешните мюсюлмански радикали, ще се разгаря вечно. Религиозният или националистически фанатизъм се характеризира с различни степени на интензивност през различните периоди. В Египет например, наричат този феномен “изчерпването на салафизма”, свързвайки го с постепенното улягане на радикално настроените млади хора и отслабването на първоначалния фанатичен натиск. Подобно на други движения в историята, месианските групиповки стават жертва на постепенната рутинизация на дейността им, смяната на поколенията и на политическата ситуация, както и на внезапни или постепенни промени в интензивността на изповядвания от тях религиозен фанатизъм. Като това може да бъде както резултат от победите, така и от пораженията им. Така че някой ден “умиротворяването” на войнствения ислямизъм действително може да стане възможно – но не и днес, в периода на растящата му агресивност, когато фанатичната вяра на ислямистите в глобалната победа все още не е пречупена.
По-вероятно е обаче, днешният възход на тероризма да приключи в резултат от постепенното отслабване интензивността на терора. Както показва историята, фанатизмът трудно се предава от едно поколение на следващото. Терористичните атаки, разбира се, ще продължат като някои от тях ще бъдат успешни (дори ужасяващо успешни), но много ще се провалят. Когато преди повече от сто години Алфред Нобел открива динамита, много от тогавашните терористи приели това като дар от Бога, с чиято помощ ще поставят враговете си на колене, но надеждите им се оказват напразни. Също толкова илюзорни, впрочем, са надеждите, възлагани днес от ислямистите на самоубийствените терористични акции. Дори използването на оръжия за масово унищожение няма да се окаже мечтаната от терористите панацея. Защото или техният ефект ще бъде по-малко смъртоносен от очаквания, или пък ще е толкова разрушителен, че ще предизвика обратен ефект. Статистиките сочат, че в терористичните атаки от последните десетина години са загинали много повече мюсюлмани, отколкото “неверници”. И тъй като терористите не действат във вакуум, това рано или късно ще доведе до сериозно разногласия след привържениците на ислямизма и дори сред най-фанатизираните му проповедници.
Може да се очаква разцепление и сред самите терористични групи, въпреки че структурите им не са силно централизирани. С две думи, твърде е вероятно обединеният ислямистки терористичен фронт да не просъществува дълго (онова, което се случва през последните седмици в Ирак също го доказва). Едва ли Осама и обкръжението му, ще бъдат атакувани в сферата на теологията, но нарастват вътрешните критики срещу тях по чисто тактически съобръжения. Така, част от противниците на Осама смятат, че след като Америка и Западът, като цяло, се намират в дълбок упадък, ислямистите би следвало да действат предпазливо и да не предприемат по-сериозни атаки, докато неверниците все още са в състояние да нанасят мощни ответни удари.
Редица водещи специалисти по Исляма твърдят, че радикалният ислямизъм е прехвърлил апогея си още преди няколко години, а упадъкът и гибелта му са само въпрос на време (при това не много). Вярно е, че населението на държавите, изпитали върху гърба си прелестите на ислямисткото управление (като Иран) или атаките на радикалните ислямисти (като Алжир) се отнася все по-резервирано към ислямизма. Все пак, в една страна с 60-милионно население (Иран) винаги могат да се намерят достатъчно фанатици – неслучайно по улиците на Техеран и други ирански градове продължават да се вербуват доброволци за поредните самоубийствени атаки в Ирак или Палестина. Много страни пък нямат подобен опит и за населението им управлението според шариата или възстановяването на мюсюлманския халифат все още е вдъхновяваща мечта. Именно поради това прогнозите за скорошния залез на ислямизма са преждевременни, макар, без съмнение, да са верни в дългосрочна перспектива. Не е ясно обаче, какво ще се случи след това.
Малко след края на Втората световна война Лиън Фестингър публикува едно много интересно изследване за това, какво всъщност става, когато “месиите рухнат”. Днес също се нуждаем от подобен анализ на вероятните обстоятелства и последици от краха на ислямисткия фанатизъм. Историята на религиите (включително “политическите религии” като фашизма или комунизма) ни предоставя доста материал за размисъл в тази посока, също както и историята на самия тероризъм. Но това са все перспективи за едно по-отдалечено бъдеще. В краткосрочен план опасността, пред която сме изправени, продължава да е изключително сериозна и, на практика, нараства. Къде и кога е най-вероятно да последва поредната мащабна терористична атака? Съвсем не е задължително тя да е насочена срещу онзи, когото пророците на терора обявяват за най-силния и опасен враг на Исляма. Много зависи от това, къде терористите се чустват силни и вярват, че противникът е слаб. Че терористичните нападения в Близкия изток ще продължат няма съмнение. Други потенциално застрашени зони са Централна Азия и, най-вече, Пакистан.
Както е известно, създателите на Пакистан са били светски политици. Всъщност, местната религиозна върхушка и, особено, екстремистки настроените кръгове сред индийските мюсюлмани, въобще са били против създаването на тази държава. Но след като веднъж вече е създадена, те полагат огромни усилия (в повечето случаи успешни) за я овладеят. Изградената от тях алтернативна ислямска образователна система и хилядите медресета формират благодатна почва за бъдещите войни на джихада. Първият военен диктатор на Пакистан – Аюб хан решава да оспори влиянието им, но се проваля. Следващите управници – военни или цивилни – дори не се и опитват да го направят. Повече от съмнително е, дали сегашният силен човек на Пакистан – Первез Мушараф ще постигне някакъв успех в стремежа си да ограничи властта на духовниците. Стотиците хиляди младежи, които всяка година завършват религиозните училища, навремето формираха гръбнака на движението Талибан. Сега техните лидери се опитват да ги използват, както в Пакистан, така и в Централна Азия, да не говорим за традиционното бойно поле Кашмир. Най-радикалните измежду тях пък открито призовават за унищожаването на съседна Индия. Имайки предвид вътрешната слабост на Пакистан, това можа да звучи малко налудничаво, но деструктивните възможности на въпросните кръгове са все още големи, още повече, че разполага...
{rt}
От доста години насам тероризмът е предмет на безкрайни и противоречиви коментари, дискусии и опити да се открият истинските му корени и мотиви. В същото време той е сред предизвикващите най-много емоции и сблъсъци обекти на обществения дебат, причината за което не е съвсем ясна, защото е очевидно, че огромното мнозинство от участниците в този дебат не симпатизират на терористите.
В споровете за тероризма обикновено доминира объркването, но то, само по себе си, също не обяснява емоциите. Защото винаги има объркване, когато светът се изправя пред нов международен феномен. Подобен бе случаят с появата на комунизма (който в началото се е асоциирал най-вече с “национализацията” на жените или разгрома на църквата) или пък на фашизма. Истината обаче е, че тероризмът съвсем не е ново явление, той е стар почти колкото и човечеството.
Когато преди трийсетина години стартира дебатът за тероризма, бе широко разпространено мнението, че става дума предимно за ляво-радикален и революционен феномен, породен от репресиите и експлоатацията. Оттам пък следваше заключението, че за ликвидирането на това зло са необходими чисто политически или социални решения – т.е. ако няма потиснати, няма да има и тероризъм. Днес вече никой не говори за ляво-радикалния характер на тероризма, но мнозина все още са убедени, че съществува фатална връзка между бедността и проявите на насилие. Неслучайно от 11 септември насам зачестиха апелите за отпускане на кредити и заеми, необходими за преодоляването на “дълбоките и истински корени на тероризма” (останалите мерки обикновено се обявяват за “обречени опити да се лекуват външните симптоми на болестта, вместо самата болест”). Като за такива “корени” се обявяват бедността, безработицата, изостаналостта и неравенството.
Всъщност, не е трудно да се установи, дали действително съществува подобна корелация между бедността и тероризма - повечето направени изследвания и анализи сочат, че това едва ли е така. От доста време експертите повтарят, че нито бедността автоматично генерира тероризъм, нито пък икономическият просперитет е сигурна гаранция срещу него. В петдесетте най-бедни държави на планетата или няма тероризъм, или той не представлява сериозен проблем. В едно, наскоро появило се, мащабно изследване на тероризма, Алън Крюгър стига до заключението, че болшинството терористи не са бедни хора, нито пък произхождат от бедни общества. Анализът на ситуацията в Индия например, сочи, че тероризмът е особено сериозен проблем в най-богатите (като Пенджаб) или най-неразслоените имуществено (като Кашмир, където живеещите под чертата на абсолютната бедност са само 3,5%, в сравнение с 26% за цяла Индия) региони на субконтинента. В същото време, в най-бедните региони (като Северен Бихар например) няма прояви на тероризъм. В арабските държави (като Египет, Саудитска Арабия или тези от Магреб) терористите, по правило, не произхождат от най-бедните или изостанали райони, а идват от места, с висока концентрация на радикални проповедници на исляма. Тоест, ако въобще може да се говори за изостаналостта като фактор, генериращ тероризъм, става дума не за икономическа или социална, а по-скоро за културна и интелектуална изостаналост.
Всички тези факти обаче, влияят твърде слабо върху общественото мнение (или върху това на политиците), което не е трудно за обяснение. Всеобщо е схващането, че бедността и изостаналостта (наред с всичките им производни) са изключително сериозен проблем и са необходими спешни мерки за решаването му. Оттам и склонността да се свързват двата проблема (т.е. бедността и тероризма), както и убеждението, че ако (сравнително) богатите западни нации вложат повече усилия за развитието и благополучието на бедните страни, в тясно сътрудничество с техните правителства, това може да се окаже най-добрия (или дори единствения) ефективен способ за изкореняването на тероризма.
Безспорно, ограничаването на бедността в Третия свят е както политически, така и икономически императив, но да се очаква, че в обозримо бъдеще то ще доведе до драстично намаляване на тероризма, е, най-малкото, нереалистично. Защото така се игнорират както причините за изостаналостта и бедността, така и мотивите, от които се ръководят терористите.
Бедността, комбинирана с масова безработица сред младите хора, действително създава онзи подходящ социален и психологически климат, в който процъфтяват ислямизмът и различни други популистки и религиозни секти, което пък, на свой ред, осигурява терен за използващите насилие (в рамките на един или друг вътрешен конфликт) групи. Според някои прогнози, броят на младите безработни в арабския свят и Северна Африка може да стигне 50 милиона през следващите двайсет години. Подобна ситуация, разбира се, на спомага за политическата стабилност и ще доведе до мощен ръст на демографския натиск към Европа, тъй като огромното мнозинство от тези млади хора биха искали да имигрират там. В политически план пък, недоволството от ситуацията ще се насочени към управляващите в съответните мюсюлмански държави – аятоласите в Иран или умерените режими в Египет, Йордания или Мароко. Но как може да се помогне на рухналите икономики в Близкия изток и Северна Африка? Кои всъщност са истинските причини за изостаналостта и стагнацията в тази част на света? И защо, държавите, постигнали най-значителен икономически прогрес – като Китай и Индия, Южна Корея и Тайван, Малайзия и Турция – съумяха да го направят без масирана чуждестранна помощ?
