22
Пон, Юли
22 New Articles

САЩ и Евразия

брой 2 2004
Typography

В зората на ХХІ век светът навлезе в нов етап на глобално геополитическо противопоставяне. Както е известно, първата половина на ХХ-ти век премина под знака на продължителната борба между Великобритания (и нейните съюзници) и Германия (и нейните съюзници) за хегемония в Европа. Втората половина на миналото столетие пък бе доминирана от студената война между САЩ (като най-могъща индустриална и военна сила в света след Втората световна война) и Съветският съюз с неговият блок от протекторати. Американските операции в Афганистан (2001) и Ирак (2003) бележат началото на нов етап, който вероятно ще бъде последната глобална геополитическа битка на индустриалната епоха – тази за контрола над Евразия и нейните енергийни ресурси.

Цели и значение на геополитиката

Погрешно е да се смята, че геополитиката се занимава с “доминацията”, “контрола над пространството” или “хегемонията” като абстрактни понятия. Всички тези думи имат смисъл само във връзка с нечии специфични цели и средства за постигането им. Тоест, доминация над какво, осъществявана от кого и с какви средства? Именно отговорите на тези въпроси очертават геополитическия субект във всяка конкретна ситуация, макар че, разбира се, повечето стратегически цели и средствата за постигането им притежават и редица общи характеристики. Подобно на другите организми, развитието на човечеството е ограничено от демографския ръст и изтощаването на необходимите за развитието природни ресурси. Би било пресилено да се твърди, че всички обществени или междудържавни конфликти са породени от стремежа за преодоляване на това ограничение, но истината е, че повечето от тях са именно такива. Войните се водят най-вече за ресурси – земя, гори, водни пътища, полезни изкопаеми и (от миналия век насам) петрол. Вярно е, че понякога народите се сражават помежду си в името на някаква идеология или религия. Но дори и тогава, под повърхността се крие истинската причина – съперничеството за контрол над ресурсите. Така че всеки опит да се обясни геополитиката без да се засегне въпросът за ресурсите (най-пресният пример за което е прословутата теза на Хънтингтън за “цивилизационния сблъсък”), е обречен на провал.

Индустриалната епоха се отличава от предишните периоди в човешката история с огромното и непознато дотогава потребление на енергийни ресурси (въглища, петрол, природен газ и уран) за целите на производството и транспорта. Всички научни постижения и политически събития, както и огромният ръст на населението на планетата през последните два века са закономерна последица от прогресивно нарастващото координирано използване на енергийните ресурси. През първите десетилетия на ХХ-ти век петролът се наложи като най-важния енергоносител, заради евтиния добив и универсалното му приложение. Днес индустриалният свят е тотално зависим от петрола в селското стопанство, транспорта или промишлеността. В този смисъл модерната глобална политика, доколкото засяга планетарните транспортни и комуникационни мрежи, свързани и зависещи от основните видове енергоносители, е уникален феномен на индустриалната ера.

Контролът над ресурсите обаче, е най-вече въпрос на география, а едва след това - на военни технологии или финансова доминация. САЩ и Русия например, са облагодетелствани от съдбата в това отношение, тъй като притежават необходимите енергийни ресурси, изцяло покриващи нуждите им през първата половина на ХХ век. На свой ред, Германия и Япония не съумяват да постигнат мечтаната от тях регионална хегемония именно поради липсата на достатъчно собствени енергоносители и провала на опитите им да овладеят чужди такива (в Съветския съюз или, съответно, в холандска Източна Индия - т.е. Индонезия). Независимо от богатите си запаси обаче, и САЩ, и Русия отдавна достигнаха върха в добива на собствен петрол (американците през 1970, а руснаците – през 1987). И докато Русия продължава да изнася петрол (тъй като собственото и потребление е сравнително ниско), то САЩ стават все по-зависими от вноса на петрол и природен газ.

И двете нации отдавна започват да инвестират значителна част от натрупаното благодарение на енергийните им ресурси богатство в производството на оръжие и изграждането на армии, които да им помогнат да защитят своите глобални ресурсни интереси. С други думи, преди няколко десетилетия и двете решават да се превърнат в геополитически играчи, претендиращи за глобална хегемония.


 

Почти три-четвърти от сегашните световни запаси на петрол се намират в границите на различни мюсюлмански държави от Близкия изток и Централна Азия – страни, които по редица исторически, географски и политически причини така и не съумяха да изградят собствени и достатъчно солидни индустриално-промишлени икономики и военни комплекси и поради това през миналото столетие се превърнаха в марионетки на Великите сили (Великобритания, САЩ и бившия СССР), използващи ги за постигането на собствените си цели. През последните десетилетия на ХХ век тези, предимно мюсюлмански, богати на петрол страни се обединиха в своеобразен картел – Организацията на страните-износителки на петрол (ОПЕК).

Но макар че ресурсите, географското положение и военните технологии са в основите на успешната геополитика, те не са достатъчни, сами по себе си, а се допълват от финансовите инструменти, необходими за доминация в международната търговия. Всяка хегемония има както военен, така и финансов компонент – и това е така от появата на парите в първите земеделски империи през Бронзовата епоха до днес. Освен всичко друго, парите също могат да претендират за статута на ресурси и контролът върху използваната в търговията с ресурси валута, сам по себе си, е инструмент за влияние върху трансфера на реалните природни богатства. Онзи, който печата въпросната валута (особено ако тя е лишена от златно покритие, какъвто е случаят с американския долар днес), контролира и трафика на ресурси, а всяка покупко-продажба, където и да било по света, е своеобразна дотация за неговата икономика.

Така, по време на колониалната епоха, съперничеството между испанския реал, френският франк и британската лира е от не по-малко значение за постигането на хегемония, отколкото военните победи по море или суша. През последните петдесет години пък американският долар се превърна в международна валута за разплащане, използвана от почти всички нации. В долари плащат всички държави за внасяния от тях петрол. От което се възползват както страните-членки на ОПЕК, чиито основен клиент са САЩ (най-големият вносител на петрол и, същевременно, най-могъщата военна сила, способна да защити арабските нефтени монархии), така и самите Съединени щати, получаващи процент от всеки барел петрол, купен с долари от другите страни-вносителки.

Ето това са някои от основните факти, които следва да имаме предвид, опитвайки се да очертаем съвременния геополитически пейзаж.

Психология и социология на геополитиката

Геополитическите цели се преследват в една или друга специфична околна среда и от конкретни геополитически “актьори” – т.е. хора, притежаващи собствени социални, културни и психологически характеристики.

Въпросните ”актьори” са (до известна степен) олицетворение на своето общество като цяло, а действията им целят да гарантират печалби за него, в конкуренция или сътрудничество с други общества. В същото време обаче, те, по правило, са част от съответния обществен елит и нерядко действат именно в негов интерес, пренебрегвайки донякъде интересите на останалите части на обществото. В крайна сметка, индивидуалните геополитически “актьори” са и човешки същества, притежаващи определени качества, или робуващи на конкретни предразсъдаци или религиозни догми. Именно това понякога ги кара да действат не само и не толкова в интерес на своето общество, но преди всичко на своята класа или прослойка.

В този смисъл, от обществена гледна точка, геополитиката може да изглежда като олицетворение на дарвиновата борба на видовете за оцеляване, докато от индивидуална геостратегическа гледна точка, тя се разглежда като сложна игра. Игра, с огромни залози и много сериозни последици, която е по силите само на тънък слой от съответния национален елит.


 

Откакто съществуват цивилизации и империи, кралете и императорите практикуват една или друга версия на тази игра за елита, която (на свой ред) възпитава у “играчите” определен начин на мислене и визия за света и хората, живеещи в него. Често тя поражда у тях усещането за мощ, отчужденост от останалите и вяра, че са способни да решават сами съдбините на света. Илюстрация за което са немалко документи, чиито автора са водещи геостратези – като например докладите по въпросите на сигурността на хора като Джордж Кенън и Ричард Пърл, или пък книгите на Хенри Кисинджър и Збигнев Бжежински. Ето какво пише в един доклад на Кенън до Държавния департамент от 1948: “Америка притежава половината от световното богатство и само 6,8% от населението на света. В тази ситуация нашата основна задача през следващия период е да провеждаме такава политика, която да ни позволи да запазим тези си позиции и това неравенство. А за да го направим, следва да се откажем от всякаква сантименталност…да престанем да мислим за човешките права, повишаването на жизнения стандарт или демократизацията”.

Разбира се, подобна суха и функционална “проза” е предназначена за вътрешна употреба, но истината е, че цивилизованият свят действително се ръководи от подобна геополитическа стратегия, дезангажирайки се от съдбата на милионите (може би стотици милиони или дори милиарди) хора, чиито съдби биват зачеркнати от фрази, подобни на цитираните по-горе. От една страна, геостратегът е просто човек (макар и принадлежащ към едно “избрано” общество), който си върши работата, стремейки се да докаже своята компетентност. Проблемът е, че въпросната “работа” често определя хода на историята и променя съдбите на цели нации.

Евразия – наградата в Голямата игра

Анализирайки картата на света, през ХVІІІ и ХІХ век, британските геостратези отбелязват, че сушата е крайно неравномерно разпределена по повърхността на земното кълбо, а континенталната маса на Евразия далеч превъзхожда всички останали континенти. Оттам пък стигат до извода, че ако Великобритания желае да укрепи и съхрани позициите си на световна империя, това ще изисква изграждането на стратегически опорни точки по цялата периферия на този богат на суровини, гъсто населен и пропит от история континент.

В същото време британските геополитици са наясно и, че страната им е просто остров в северозападната част на Евразия. Докато Русия е нацията, доминираща реално над по-голямата част от континента. Така всеки опит на Великобритания да постави Евразия под свой контрол е обречен да се сблъска със съпротивата на Руската империя, за която това е въпрос на самосъхранение. През целия ХІХ и в началото на ХХ век британско-руските конфликти периодично припламват в различни точки на Евразия, включително по северните граници на Индия и, по-специално, в Афганистан. Един имперски чиновник- сър Джон Кей, за първи път нарича този сблъсък “Голямата игра” – термин, обезсмъртен по-късно от Ръдиард Киплинг в романа му “Ким”.

Двете световни войни, както и движенията за независимост в колониите, до голяма степен, лишиха Великобритания от нейните имперски амбиции, но проблемът с контрола над Евразия продължава да е ключов за всеки сериозен претендент за световно господство.

Така, през 1997 в книгата си “Голямата шахматна дъска: американското превъзходство и неговите геостратегически императиви”, Збигнев Бжежински – бивш съветник по националната сигурност на президента Картър и геостратег, пар екселанс, отново обяви, че именно в Евразия следва да се концентрират усилията на САЩ да наложат собствената си глобална хегемония. “За Америка – отбелязва Бжежински – най-големият геополитически приз е Евразия. В продължение на половин хилодялетие световните дела се диктуват от евразийски сили и народи, които се борят помежду си за регионално господство и се стремят към глобална власт. Сега в Евразия превъзходство има една неевразийска сила, а американското глобално превъзходство е непосредствено зависимо от това, колко дълго и колко ефективно ще се поддържа превесът на американците на този континент” (1).

Според Бжежински, ключовото значение на Евразия се дължи на факта, че “там се създава около 60% от световния БНП и се намират около ¾ от известните до днес енергоресурси на планетата”. Към това следва да добавим и, че там живее ¾ от световно население, “там се намират всички (без една) официално признати ядрени сили, и всички (пак без една) от реално притежаващите атомно оръжие държави” (2).

Бжежински смята, че както САЩ се нуждаят от пазарите и ресурсите на останалия свят, така и Евразия се нуждае от американската доминация, която да и гарантира необходимата стабилност. Отбелязвайки, че за съжаление американския народ сякаш не е готов да поеме отговорностите си на имперска нация, той посочва: “стремежът към хегемония не е сред факторите, които определят общественото мнение, освен когато възникне някаква внезапна опасност или предизвикателство за сигурността и благосъстоянието на обществото.” (3).


 

Всъщност, терористичните атаки от 11 септември 2001, които фундаментално промениха геополитическата визия за съвременния свят, бяха именно такава “…внезапна опасност за сигурността… на обществото”. Промяната се почувства веднага в решителния курс, поет от републиканската администрация, чиито реален израз станаха военните интервенции в Афганистан и Ирак. Подобна промяна впрочем, настъпи и в американското отношение към Евразия. В края на Втората световна война, когато САЩ и СССР се очертаха като двете доминиращи на планетата сили, Вашингтон изгради постоянни военни бази в Германия, Япония и Южна Корея като преграда срещу съветската заплаха. Америка дори се ангажира в опасна и скъпоструваща военна авантюра в Югоизточна Азия (Виетнамската война), опитвайки се да очертае още един геополитически “вектор на сдържане” в Евразия.

Когато комунистическата империя рухна в края на 80-те Съединените щати се оказаха без реален съперник за доминация в Евразия (а оттам и в света), нещо безпрецедентно в световната история. Най-характерната черта на последвалото десетилетие бе глобализацията – т.е. консолидацията на корпоративната икономическа власт, концентрирана предимно в САЩ. В един момент дори изглеждаше, че американската хегемония ще се поддържа повече с икономически, отколкото с военни средства. Цитираната по-горе книга на Бжежински изразява именно духа на онези години, призовавайки за съхраняване и укрепване на връзките със следвоенните съюзници на Америка (Западна Европа, Япония и Южна Корея) и привличането в американската орбита на новите независими държави от пост-съветското пространство.

Напук на тези препоръки обаче, републиканската администрация на Буш-младши реши да възприеме далеч по-радикален подход, който бързо отблъсна част от старите съюзници заради своята едностранчивост и почти пълно игнориране интересите на останалите играчи. Разрушавайки установилата се система на международни отношения, пренебрегвайки споразуменията за контрол над въоръженията, налагайки доктрината за допустимостта на превантивни военни намеси във всички точки на света и, особено, ангажирайки се в Ирак, правителството на Буш изразходва без нужда огромна част от американския политически и дипломатически капитал, превръщайки във врагове дори някои от най-близките си съюзници. Самият предлог за иракската война – унищожаването на хипотетичните запаси на Саддам от оръжия за масово унищожение – бе повече от глупав, имайки предвид, че именно САЩ дълги години бяха основния оръжеен доставчик на Багдад, както и че режимът там вече не представляваше опасност за никого. Сега обаче, американците продължават да затъват в иракското блато, рискувайки да дестабилизират целия Близък изток (4). Каква бе истинската причина за поемането на този риск? Кое мотивира странният завой в американската геополитическа стратегия? Преди да си отговорим на тези въпроси, нека се опитаме да анализираме някои предшестващи споменатия завой събития.

САЩ – самотният колос

В зората на новото хилядолетие Америка вече разполагаше с най-напредналата военна технология и най-стабилната валута на планетата. През целия ХХ-ти век САЩ търпеливо градяха своята империя, първо включвайки в сферата си на влияние Централна и Южна Америка, после присъединявайки Хаваите, Пуерто Рико и (временно)Филипините, а след Втората световна война (под формата на съюзи или протекторати) – налагайки доминацията си в Европа, Япония, Южна Корея и Близкия изток.

В началото на 80-те години американската администрация попадна под контрола на група неоконсервативни геостратези около президентите Рейгън и Буш-старши. Дълги години те работеха успешно за ерозията на основния геополитически противник на САЩ – комунистическата съветска империя и консолидацията на американската доминация в Централна Америка и Близкия изток. Своеобразна кулминация на тяхната дейност стана първата американо-иракска война от 1990-1991, а официално прокламираната им крайна цел бе (ни повече, ни по-малко) постигането на глобална доминация.

Въпреки че сменилата ги през 90-те администрация на Клинтън и Гор пренесе ударението върху многостранното сътрудничество, нейната подкрепа за процеса на корпоративна глобализация (едно от чиито измерения е още по-голямото обогатяване на богатите нации за сметка на бедните) бе естествено продължение на политиката, водена от Рейгън и Буш-старши. Въпреки това, неоконсерваторите, силно изнервени поради изтласкването си от реалната политика, виждаха в Клинтън и неговата администрация просто “некадърни имитатори”. Именно те формираха обкръжението на Буш-младши след инфарктната му победа на изборите през 2000-та – т.е. хора като Доналд Ръмсфелд, Дик Чейни, Пол Уолфовиц и Ричард Пърл, определяли политиката и на предишната републиканска администрация.


В нашумялата си статия “Тласъкът към войната” известният международен анализатор Анатол Ливън посочва, че в основата на лансираната от неоконсервативните геополитици стратегия са манталитетът, наследен от студената война, протестантският фундаментализъм, разслояващата и разединяваща нацията вътрешна политика и стремежът за поставяне под контрол на ключови (от гледна точка на наличните там енергоносители) части от Евразия. Според Ливън, фундаменталната цел, т.е. постигането на глобална военна доминация, се споделя също от Колин Пауъл и преобладаващата част от истъблишмънта в сферата на сигурността. Навремето (1992) именно Пауъл, като шеф на обединените началник-щабове обяви, че САЩ се нуждаят от достатъчно мощ “за да парират всяко предизвикателство, отправено срещу нас на международната арена, и дори самата мисъл да бъдем предизвиквани” (4). Сегашната официална американска доктрина за “превантивната отбрана” обаче, отива много по-далеч, отколкото самият Пауъл би желал. Защото, по принцип, тя може да се използва за смазването на всяка държава, която в обозримо бъдеще би могла евентуално да “предизвика” или застраши САЩ. Когато, непосредствено след края на студената война, Пол Уолфовиц лансира тази идея, тя бе посрещната крайно критично дори от консервативните среди в Америка. Сега, благодарение на въздействието на атаките от 11 септември върху колективната психика на американците, тя е поставена, едва ли не, в основата на политиката на САЩ (5). Както е известно, непосредствено след 11 септември Буш обяви, че “всеки, който не е с нас, подкрепя международния тероризъм”. Опирайки се на невероятно раздутия военен бюджет, подкрепата на корпоративния медиен истъблишмънт и страха на хората (каращ ги доброволно да се откажат от част от конституционните си права), неоконсервативните геополитици поеха към практическата реализация на мечтата си за глобална империя. Но колкото и пълна да изглеждаше тяхната победа, тя твърде скоро бе помрачена от прогресивно нарастващата съпротива както в, така и извън Америка.

Бунтът на мравките

Първоначално (както можеше да се очаква) съпротивата срещу корпоративната глобализация, първите видими прояви на която се очертаха през 90-те години на миналия век, бе подета от т.нар. “антиглобалисти”. За нейно начало може да се смятат мащабните демонстрации срещу Световната търговска организация на форума в Сиатъл през 1999, като постепенно (след американските интервенции в Афганистан и Ирак) антиглобалистите се трансформираха в световно антивоенно движение.

Недоволството от американската доминация на планетата обаче, съвсем не се изчерпва само с действията на различни (ултра)леви и маргинални антиглобалистки формации. След появата на американски военни бази на Балканите в края на 90-те и в Централна Азия (след афганистанската кампания през 2001), водещите геостратези в Русия, Китай, Япония и Западна Европа започнаха активно да лансират собствени, алтернативни на американския, модели.Само Великобритания продължи твърдо да стои зад САЩ.

Своеобразна демонстрация на нежеланието да се съобразяват с американската хегемония, бе решението на единайсет европейски нации да създадат единна европейска валута – еврото. Когато еврото се появи в зората на новото хилядолетие, мнозина мрачно предвиждаха, че то никога няма да стане реален конкурент на долара. Днес обаче нещата изглеждат различно – еврото се стабилизира и курсът му расте, докато този на долара спада драматично.

Още по-тревожна тенденция (от гледна точка на Вашингтон) е стремежът на редица държави от “втория” и “третия” свят да се откажат от досегашната си неолиберална политика (която е ключов елемент в корпоративния глобализационен проект). Така правителствата на Венецуела, Бразилия и Еквадор публично скъсаха със Световната банка, обявявайки намерението си да се освободят от американската финансова опека.

Междувременно, с растяща популярност в Русия напоследък се ползват хора като политическия философ Александър Дугин, чиито геостратегически анализи имат радикално-антиамерикански характер. През 1997 (същата година, когато Бжежински издаде прословутата си книга “Голямата шахматна дъска”), Дугин публикува своя манифест, озаглавен “Основи на геополитиката”, и лансира идеята за изграждането на мощен континентален блок от държави, който да се противопостави на американското влияние в Евразия. Като в центъра му той поставя “евразийската ос”, обединяваща Русия, Германия, Иран и Япония.

По съветско време тезите, проповядвани от Дугин, бяха забранени, тъй като напомняха за пан-евразийските фантазии на нацистите, но след разпадането на СССР те постепенно си извоюваха сериозни позиции сред пост-комунистическия руски елит. Така например, преди време руският външен министър предупреди за опасността от “тенденцията за създаване на еднополюсен свят, доминиран финансово и военно от САЩ” и призова вместо това да бъде наложен един “многополюсен модел”, поставяйки ударение върху “геополитическата роля на Русия като най-голямата държава в Евразия”. Въпреки че в международен план, Дугин си остава маргинална фигура, неговите идеи печелят популярност в собствената му страна, която очевидно не желае да се примири с американската хегемония.


На пръв поглед Русия, подобно на Германия, Франция, Япония или Китай, няма особено желание да предприеме открити действия срещу политиката на САЩ. Въпреки ясно изразеното им недоволство от американската интервенция в Ирак, нито една от тези държави не предприе практически мерки за да я предотврати. Нещо повече, съвсем наскоро руският президент Путин дори индиректно подкрепи Буш в кандидат-президентската надпревара. Няма никакво съменение обаче, че въпросните страни тихомълком разработват собствени планове, драстично разминаващи се с американските. Днес малцина споделят тезата на Дугин, че Евразия трябва открито да се конфронтира със САЩ по въпроса за глобалната доминация, но все повече са онези, които открито заявяват, че е необходима алтернатива на еднополюсния свят.

Американската дилема

Критикувайки американската хегемония, Дугин и последователите му изхождат от една теза, която звучи абсурдно за повечето американци. Според тях, действията на САЩ са израз не на тяхната сила, а по-скоро на слабостта им.

Както е известно, от много години насам Америка поддържа силно отрицателен външнотърговски баланс, което и се отдава само заради силните позиции на долара (последното пък е възможно благодарение сътрудничеството на ОПЕК – т.е. заплащането на петролния внос с долари). Американският търговски баланс е негативен, частично, защото добивът на собствен петрол е силно ограничен и страната все повече зависи от вноса. Освен това повечето американски корпорации прехвърлиха производствата си в чужбина. Друга сериозна слабост е широко разпространената корпоративна корупция (илюстрация за което бе и колапсът на “Енрон”), както и твърде тесните връзки между корпорациите и политическия истъблишмънт на САЩ. Прекалено много икономически “балони” (в сферата на високите технологии, телекомуникациите, недвижимите имоти и т.н.) вече се спукаха, или пък са на път да го направят.

Наред със силния долар, основен стълб на американската геополитическа мощ е армията и военно-промишленият комплекс. Макар че дори и тук се забелязват пукнатити по фасадата. Никой не се съмнява, че САЩ разполагат с оръжия, способни неколкократно да унищожат планетата. Истината обаче е, че на практика Америка използва военната си мощ най-вече за това, което френският историк Еменюел Тод определя като “театрален милитаризъм”. В статията си “САЩ и Евразия: театралният милитаризъм”, известният анализатор Пепе Ескобар отбелязва, че тази стратегия изисква от Вашингтон “никога да не се ангажира с окончателното решаване на който и да било геополитически проблем, защото именно нестабилността е единственото оправдание за военна намеса (ad infinitum) на световната суперсила навсякъде и по всяко време… Вашингтон е наясно, че не може да се конфронтира открито с реалните геополитически играчи в света – Европа, Русия, Япония, Китай, затова разчита да съхрани политическата си доминация атакувайки по-слабите играчи – като например тези от т.нар. “ос на злото” или дори още по-слаби – като Куба” (7).

Така интервенциите на САЩ в Афганистан и Ирак демонстрират едновременно и възможностите на недостижимите за останалите страни американски военни технологии, и вътрешната слабост на американската геополитическа позиция.

“Театралният милитаризъм” преследва едновременно две цели – да укрепи представата за непобедимостта на Америка и, в същото време, да гарантира американската военна доминация в богатите на петрол региони на Третия свят. Именно това, до голяма степен, обяснява и войните в Афганистан и Ирак. В същото време твърденията на американските критици, че в основата на войната срещу Саддам бе единствено петролът силно опростяват нещата. Стратегията на САЩ може да бъде разбрана, само отчитайки наличието на два ключови фактора, чието значение все още не се осъзнава напълно.

Първият е, че стабилността на долара е поставена под много сериозен въпрос. През ноември 2000 Ирак обяви, че ще започне да продава петрола си за евро, вместо както дотогава – за долари. Тогава повечето финансови анализатори предрекоха, че Багдад ще загуби от тази промяна десетки милиони. Истината обаче е, че през следващите две години (т.е. до началото на Втората война в Залива) режимът на Саддам спечели милиони. Което накара редица други износители на петрол, включително Венецуела и Иран, да обявят, че са готови да го последват. Но, ако ОПЕК, като цяло, премине от заплащане в долари към евро, последиците за американската икономика биха били катастрофални. Чуждите инвестиции ще бъдат изтеглени от страната, стойностите на недвижимите имоти биха паднали рязко, а американците твърде скоро щяха да се почувстват като жители на държава от Третия свят (8).


 

Днес, ако някоя страна се нуждае от долари за да си купи необходимите и количества петрол, единственият начин да си ги набави е да продаде свои стоки или ресурси на САЩ, да получи заем от някоя американска банка (или от Световната банка, което на практика е едно и също), или пък да търси долари на свободния пазар, обезценявайки по този начин собствената си валута. Тоест, Съединените щати, на практика, внасят стоки и услуги почти без да ги заплащат, а огромният им търговски дефицит всъщност е своеобразен безлихвен заем предоставен на Америка от останалия свят. Но ако доларът престане да играе ролята на световна резервна валута, всичко това би се променило моментално.

В един анализ, публикуван през миналата 2003 в “Ню Йорк Таймс”, се отбелязва, че “днес в Русия има над 50 милиарда долара, които местните пестят за “черни дни”, криейки ги под дюшеците или в консервни кутии, защото не вярват на банките”. Проблемът обаче, както отбелязва вестникът, е, че “напоследък руснаците започват да обменята спестените си долари за евро и дори големите фирми вече обявяват цените на стоките си (автомобили и др.) в евро”. На свой ред “руската Централна банка обяви, че е увеличила резервите си в евро от 5 на 35%, докато тези в долари са паднали от 90 на 60%, заради слабата възвръщаемост на доларовите инвестиции” (9). Говори се също, че банката ще се опита да сведе доларовите си резерви до само 35%, а тези в евро ще нарастнат до 60%. Колкото и да е парадоксално, тази тенденция безспокои дори Европейския съюз, защото ако доларът падне твърде ниско, инвестициите на европейските фирми на американския пазар ще загубят стойността си. Независимо от това, с разширяването на ЕС (към който през 2004 се присъединиха още 10 държави) неговото икономическо влияние продължава да нараства и вече изглежда неизбежно, че то скоро ще надмине това на САЩ.

В този смисъл за американските геостратези предотвратяването на евентуалното преминаване на ОПЕК от долари към евро е от жизненоважно значение. Интервенцията и окупацията на Ирак, на практика, осигуриха на Вашингтон един глас в ОПЕК, а разполагането на американски военни части в региона, където се намират ключовите страни-членки на тази организация (като Саудитска Арабия, Иран или княжествата от Залива) би трябвало да направи последните далеч по-сговорчиви.

Вторият фактор, с решаващо влияние за атаката срещу Ирак, е изтощаването на американските енергийни ресурси и свързаната с това растяща зависимост на САЩ от вноса на петрол. Според редица експерти, съвкупната продукция на всички страни-петролопроизводителки, нечленуващи в ОПЕК, е достигнала върха си през 2002 и оттам нататък няма да се повишава повече, а по-скоро ще спада. Тоест занапред ОПЕК ще разполага с още по-голяма икономическа мощ в света. Нещо повече, очаква се, че глобалното производство на петрол ще стигне върха си през следващите няколко години, след което бавно (но устойчиво) ще започне да спада. В същото време обаче, все още не са разработени достатъчно ефективни заместители на петрола и природния газ. Последиците от този факт (особено за най-големите потребители на петрол и газ, каквито са САЩ) ще бъдат катастрофални (10).

И двата, очертани по-горе, проблема се нуждаят от спешно решение. На пръв поглед стратегията на Буш (особено войната в Ирак) изглежда очевидно офанзивна и насочена към разширяването на американската империя, но истината е, че тя е по-скоро дефанзивна, доколкото основната и цел е да изпревари очертаващият се икономически катаклизъм.

Именно посочените два фактора (ерозията на доларовата хегемония и изчерпването на петролните запаси в света), в много по-голяма степен, отколкото другите съображения на неоконсервативните геостратези във Вашингтон, наложиха радикалната преориентация в американската външна политика – включително изместването на втори план на съюза със Западна Европа, Япония и Южна Корея за сметка на прякото военно присъствие на САЩ в Близкия изток и Централна Азия.

И макар че никой не говори за това открито, управляващите елити в Русия, Китай Германия, Франция, Саудитска Арабия и други страни са крайно обезспокоени от така очерталите се тенденции – доказа го съпротивата им срещу американската акция в Ирак, както и сондажите за изграждането на нови стратегически съюзи помежду им. От друга страна, както показва и развоят на събитията в Ирак след разгрома на Саддам, съвсем не е ясно, дали крайно рискованата геополитическа игра на републиканската администрация действително ще се изплати, или напротив.

Кой ще контролира Евразия?

От гледна точка на американската геополитическа стратегия операцията в Ирак би могла да се сметне за успешна само ако след скоростното приключване на войната, добивът на иракски петрол бързо бе започнал на расте и, ако страните от ОПЕК продължат да използват долара като основна валута. Поне засега първото не се получава, а второто изглежда съмнително. Но дори ако, в крайна сметка, иракската авантюра на Америка приключи, повече или по-малко, сполучливо, това само временно би отдалечило опасността. Всъщност, какво би следвало да очакват САЩ в Евразия, в дългосрочен план? Много неща изглеждат непредсказуеми. Ясно е обаче, че американците освободиха в Близкия и Среден изток сили, които по-късно може би няма да са в състояние да удържат под контрол.


 

Повечето дългосрочни тенденции в Евразия не са никак благоприятни за Америка. Изтощаването на ресурсите и нарастващият демографски натиск винаги са били предвестници на война. Китай с неговото население от 1,2 милиарда, скоро ще се превърне в най-големия на планетата консуматор на ресурси. В една по-различна ситуация тази страна би могла да се разглежда като огромен отворен пазар: броят на хладилниците, мобилните телефони и телевизорите в Китай вече са повече отколкото в САЩ. В същото време Пекин сякаш няма намерение да се състезава с Вашингтон във военната сфера и дори преди две години си осигури редица търговски привилегии, дискретно подкрепяйки американските военни операции в Централна Азия. Но когато петролът (без който националната индустрия не би могла да съществува) започне драстично да намалява, Китай едва ли ще продължи да се държи по същия начин.

На свой ред Северна Корея, която се смята за китайски квази-съюзник, и която изглеждаше “укротена” по пътя на преговорите по времето на Клинтън, през последните години (т.е. след като бе причислена от президента Буш към “оста на злото”) отново увеличи вноса на забранени от САЩ материали за ядрената си индустрия. Без съмнение, така Пхенян открито се опитва да шантажира Вашингтон. В същото време сегашното южнокорейско правителство все по-силно се противопоставя на едностранния подход на САЩ, стремейки се към преки преговори с режима на Ким Чен Ир. Що се отнася до периодично отправяните американски заплахи за въздушна атака срещу севернокорейските ядрени мощности, последиците от нея за цяла Югоизточна Азия биха били ужасни.

На юг Индия и Пакистан също имат интереси, които изглежда се разминават с американските. Както е известно, тези две съседни държави са ядрени сили и яростни противници с отдавна тлеещи гранични проблеми. Пакистан, който се смята за съюзник на САЩ, е сред основните доставчици на ядрени материали и технологии за Северна Корея, да не говорим, че вероятно продължава да подпомага “Ал Кайда” и афганистанските талибани – все факти, доказващи, колко сбъркана и непродуктивна е американската стратегия в Евразия в последно време.

Най-големият кошмар за Америка обаче, би било изграждането на стратегически и икономически алианс между Европа, Русия, Китай и ОПЕК. От гледна точка на потенциалните участници, създаването му изглежда повече от логично. А ако САЩ се опитат да предотвратят формирането на този хипотетичен съюз, използвайки единствената силна карта, с която все още разполагат – оръжията си за масово унищожение – тогава прословутата “Голяма игра” би приключила с наистина грандиозна трагедия.

Но дори нищо подобно да не се случи, ясно е че петролните ресурси на планета са ограничени, както и че те постепенно ще започнат да се изчерпват през следващите няколко десетилетия. Което ще постави под въпрос по-нататъшната индустриализация на Китай, както и запазването на индустриалната инфраструктура в Европа, Русия, Япония, Корея и, разбира се, САЩ.

Заключение

В крайна сметка нито една гляма сила не е в състояние да доминира в Евразия, просто защото наличната енергийна и ресурсна база ще се окаже недостатъчна за поддръжката на общоконтинентална система за транспорт, комуникации и контрол. Което означава, че руските евразийски геополитически доктрини са също толкова илюзорни, колкото и тези на американските геостратези. През следващия половин век наличните ресурси ще стигнат или за унищожителен (и, в крайна сметка, безсмислен) сблъсък за контрола над последните останали находища на енергоносители, или пък за предприемането на героични съвместни усилия, насочени към постепенното консервиране на въпросните находища и преход на света към качествено различен (пост-петролен) енергиен режим.

Именно поради това през ХХІ век вероятно ще станем свидетели (по един или друг начин) на края на глобалната геополитика. Ако потомците ни имат късмет, ще живеят в свят на скромни, организирани на био-регионален принцип, общности, разчитащи на слънчевата или на други, непознати ни днес, източници на енергия. Съперничеството на местно ниво ще продължи, както е било винаги в световната история, но планетата никога вече няма да бъде обект на нечия глобална гео-стратегия, застрашаваща с унищожение милиарди хора. Стига, разбира се, човечеството да прояви необходимия разум.

* Авторът е професор в New College of California, в Санта Роза, автор на пет книги в областта на геополитиката и геоикономиката.

{rt}

В зората на ХХІ век светът навлезе в нов етап на глобално геополитическо противопоставяне. Както е известно, първата половина на ХХ-ти век премина под знака на продължителната борба между Великобритания (и нейните съюзници) и Германия (и нейните съюзници) за хегемония в Европа. Втората половина на миналото столетие пък бе доминирана от студената война между САЩ (като най-могъща индустриална и военна сила в света след Втората световна война) и Съветският съюз с неговият блок от протекторати. Американските операции в Афганистан (2001) и Ирак (2003) бележат началото на нов етап, който вероятно ще бъде последната глобална геополитическа битка на индустриалната епоха – тази за контрола над Евразия и нейните енергийни ресурси.

Цели и значение на геополитиката

Погрешно е да се смята, че геополитиката се занимава с “доминацията”, “контрола над пространството” или “хегемонията” като абстрактни понятия. Всички тези думи имат смисъл само във връзка с нечии специфични цели и средства за постигането им. Тоест, доминация над какво, осъществявана от кого и с какви средства? Именно отговорите на тези въпроси очертават геополитическия субект във всяка конкретна ситуация, макар че, разбира се, повечето стратегически цели и средствата за постигането им притежават и редица общи характеристики. Подобно на другите организми, развитието на човечеството е ограничено от демографския ръст и изтощаването на необходимите за развитието природни ресурси. Би било пресилено да се твърди, че всички обществени или междудържавни конфликти са породени от стремежа за преодоляване на това ограничение, но истината е, че повечето от тях са именно такива. Войните се водят най-вече за ресурси – земя, гори, водни пътища, полезни изкопаеми и (от миналия век насам) петрол. Вярно е, че понякога народите се сражават помежду си в името на някаква идеология или религия. Но дори и тогава, под повърхността се крие истинската причина – съперничеството за контрол над ресурсите. Така че всеки опит да се обясни геополитиката без да се засегне въпросът за ресурсите (най-пресният пример за което е прословутата теза на Хънтингтън за “цивилизационния сблъсък”), е обречен на провал.

Индустриалната епоха се отличава от предишните периоди в човешката история с огромното и непознато дотогава потребление на енергийни ресурси (въглища, петрол, природен газ и уран) за целите на производството и транспорта. Всички научни постижения и политически събития, както и огромният ръст на населението на планетата през последните два века са закономерна последица от прогресивно нарастващото координирано използване на енергийните ресурси. През първите десетилетия на ХХ-ти век петролът се наложи като най-важния енергоносител, заради евтиния добив и универсалното му приложение. Днес индустриалният свят е тотално зависим от петрола в селското стопанство, транспорта или промишлеността. В този смисъл модерната глобална политика, доколкото засяга планетарните транспортни и комуникационни мрежи, свързани и зависещи от основните видове енергоносители, е уникален феномен на индустриалната ера.

Контролът над ресурсите обаче, е най-вече въпрос на география, а едва след това - на военни технологии или финансова доминация. САЩ и Русия например, са облагодетелствани от съдбата в това отношение, тъй като притежават необходимите енергийни ресурси, изцяло покриващи нуждите им през първата половина на ХХ век. На свой ред, Германия и Япония не съумяват да постигнат мечтаната от тях регионална хегемония именно поради липсата на достатъчно собствени енергоносители и провала на опитите им да овладеят чужди такива (в Съветския съюз или, съответно, в холандска Източна Индия - т.е. Индонезия). Независимо от богатите си запаси обаче, и САЩ, и Русия отдавна достигнаха върха в добива на собствен петрол (американците през 1970, а руснаците – през 1987). И докато Русия продължава да изнася петрол (тъй като собственото и потребление е сравнително ниско), то САЩ стават все по-зависими от вноса на петрол и природен газ.

И двете нации отдавна започват да инвестират значителна част от натрупаното благодарение на енергийните им ресурси богатство в производството на оръжие и изграждането на армии, които да им помогнат да защитят своите глобални ресурсни интереси. С други думи, преди няколко десетилетия и двете решават да се превърнат в геополитически играчи, претендиращи за глобална хегемония.

В зората на ХХІ век светът навлезе в нов етап на глобално геополитическо противопоставяне. Както е известно, първата половина на ХХ-ти век премина под знака на продължителната борба между Великобритания (и нейните съюзници) и Германия (и нейните съюзници) за хегемония в Европа. Втората половина на миналото столетие пък бе доминирана от студената война между САЩ (като най-могъща индустриална и военна сила в света след Втората световна война) и Съветският съюз с неговият блок от протекторати. Американските операции в Афганистан (2001) и Ирак (2003) бележат началото на нов етап, който вероятно ще бъде последната глобална геополитическа битка на индустриалната епоха – тази за контрола над Евразия и нейните енергийни ресурси.

Цели и значение на геополитиката

Погрешно е да се смята, че геополитиката се занимава с “доминацията”, “контрола над пространството” или “хегемонията” като абстрактни понятия. Всички тези думи имат смисъл само във връзка с нечии специфични цели и средства за постигането им. Тоест, доминация над какво, осъществявана от кого и с какви средства? Именно отговорите на тези въпроси очертават геополитическия субект във всяка конкретна ситуация, макар че, разбира се, повечето стратегически цели и средствата за постигането им притежават и редица общи характеристики. Подобно на другите организми, развитието на човечеството е ограничено от демографския ръст и изтощаването на необходимите за развитието природни ресурси. Би било пресилено да се твърди, че всички обществени или междудържавни конфликти са породени от стремежа за преодоляване на това ограничение, но истината е, че повечето от тях са именно такива. Войните се водят най-вече за ресурси – земя, гори, водни пътища, полезни изкопаеми и (от миналия век насам) петрол. Вярно е, че понякога народите се сражават помежду си в името на някаква идеология или религия. Но дори и тогава, под повърхността се крие истинската причина – съперничеството за контрол над ресурсите. Така че всеки опит да се обясни геополитиката без да се засегне въпросът за ресурсите (най-пресният пример за което е прословутата теза на Хънтингтън за “цивилизационния сблъсък”), е обречен на провал.

Индустриалната епоха се отличава от предишните периоди в човешката история с огромното и непознато дотогава потребление на енергийни ресурси (въглища, петрол, природен газ и уран) за целите на производството и транспорта. Всички научни постижения и политически събития, както и огромният ръст на населението на планетата през последните два века са закономерна последица от прогресивно нарастващото координирано използване на енергийните ресурси. През първите десетилетия на ХХ-ти век петролът се наложи като най-важния енергоносител, заради евтиния добив и универсалното му приложение. Днес индустриалният свят е тотално зависим от петрола в селското стопанство, транспорта или промишлеността. В този смисъл модерната глобална политика, доколкото засяга планетарните транспортни и комуникационни мрежи, свързани и зависещи от основните видове енергоносители, е уникален феномен на индустриалната ера.

Контролът над ресурсите обаче, е най-вече въпрос на география, а едва след това - на военни технологии или финансова доминация. САЩ и Русия например, са облагодетелствани от съдбата в това отношение, тъй като притежават необходимите енергийни ресурси, изцяло покриващи нуждите им през първата половина на ХХ век. На свой ред, Германия и Япония не съумяват да постигнат мечтаната от тях регионална хегемония именно поради липсата на достатъчно собствени енергоносители и провала на опитите им да овладеят чужди такива (в Съветския съюз или, съответно, в холандска Източна Индия - т.е. Индонезия). Независимо от богатите си запаси обаче, и САЩ, и Русия отдавна достигнаха върха в добива на собствен петрол (американците през 1970, а руснаците – през 1987). И докато Русия продължава да изнася петрол (тъй като собственото и потребление е сравнително ниско), то САЩ стават все по-зависими от вноса на петрол и природен газ.

И двете нации отдавна започват да инвестират значителна част от натрупаното благодарение на енергийните им ресурси богатство в производството на оръжие и изграждането на армии, които да им помогнат да защитят своите глобални ресурсни интереси. С други думи, преди няколко десетилетия и двете решават да се превърнат в геополитически играчи, претендиращи за глобална хегемония.

Страница 2

 

Почти три-четвърти от сегашните световни запаси на петрол се намират в границите на различни мюсюлмански държави от Близкия изток и Централна Азия – страни, които по редица исторически, географски и политически причини така и не съумяха да изградят собствени и достатъчно солидни индустриално-промишлени икономики и военни комплекси и поради това през миналото столетие се превърнаха в марионетки на Великите сили (Великобритания, САЩ и бившия СССР), използващи ги за постигането на собствените си цели. През последните десетилетия на ХХ век тези, предимно мюсюлмански, богати на петрол страни се обединиха в своеобразен картел – Организацията на страните-износителки на петрол (ОПЕК).

Но макар че ресурсите, географското положение и военните технологии са в основите на успешната геополитика, те не са достатъчни, сами по себе си, а се допълват от финансовите инструменти, необходими за доминация в международната търговия. Всяка хегемония има както военен, така и финансов компонент – и това е така от появата на парите в първите земеделски империи през Бронзовата епоха до днес. Освен всичко друго, парите също могат да претендират за статута на ресурси и контролът върху използваната в търговията с ресурси валута, сам по себе си, е инструмент за влияние върху трансфера на реалните природни богатства. Онзи, който печата въпросната валута (особено ако тя е лишена от златно покритие, какъвто е случаят с американския долар днес), контролира и трафика на ресурси, а всяка покупко-продажба, където и да било по света, е своеобразна дотация за неговата икономика.

Така, по време на колониалната епоха, съперничеството между испанския реал, френският франк и британската лира е от не по-малко значение за постигането на хегемония, отколкото военните победи по море или суша. През последните петдесет години пък американският долар се превърна в международна валута за разплащане, използвана от почти всички нации. В долари плащат всички държави за внасяния от тях петрол. От което се възползват както страните-членки на ОПЕК, чиито основен клиент са САЩ (най-големият вносител на петрол и, същевременно, най-могъщата военна сила, способна да защити арабските нефтени монархии), така и самите Съединени щати, получаващи процент от всеки барел петрол, купен с долари от другите страни-вносителки.

Ето това са някои от основните факти, които следва да имаме предвид, опитвайки се да очертаем съвременния геополитически пейзаж.

Психология и социология на геополитиката

Геополитическите цели се преследват в една или друга специфична околна среда и от конкретни геополитически “актьори” – т.е. хора, притежаващи собствени социални, културни и психологически характеристики.

Въпросните ”актьори” са (до известна степен) олицетворение на своето общество като цяло, а действията им целят да гарантират печалби за него, в конкуренция или сътрудничество с други общества. В същото време обаче, те, по правило, са част от съответния обществен елит и нерядко действат именно в негов интерес, пренебрегвайки донякъде интересите на останалите части на обществото. В крайна сметка, индивидуалните геополитически “актьори” са и човешки същества, притежаващи определени качества, или робуващи на конкретни предразсъдаци или религиозни догми. Именно това понякога ги кара да действат не само и не толкова в интерес на своето общество, но преди всичко на своята класа или прослойка.

В този смисъл, от обществена гледна точка, геополитиката може да изглежда като олицетворение на дарвиновата борба на видовете за оцеляване, докато от индивидуална геостратегическа гледна точка, тя се разглежда като сложна игра. Игра, с огромни залози и много сериозни последици, която е по силите само на тънък слой от съответния национален елит.

Страница 3

 

Откакто съществуват цивилизации и империи, кралете и императорите практикуват една или друга версия на тази игра за елита, която (на свой ред) възпитава у “играчите” определен начин на мислене и визия за света и хората, живеещи в него. Често тя поражда у тях усещането за мощ, отчужденост от останалите и вяра, че са способни да решават сами съдбините на света. Илюстрация за което са немалко документи, чиито автора са водещи геостратези – като например докладите по въпросите на сигурността на хора като Джордж Кенън и Ричард Пърл, или пък книгите на Хенри Кисинджър и Збигнев Бжежински. Ето какво пише в един доклад на Кенън до Държавния департамент от 1948: “Америка притежава половината от световното богатство и само 6,8% от населението на света. В тази ситуация нашата основна задача през следващия период е да провеждаме такава политика, която да ни позволи да запазим тези си позиции и това неравенство. А за да го направим, следва да се откажем от всякаква сантименталност…да престанем да мислим за човешките права, повишаването на жизнения стандарт или демократизацията”.

Разбира се, подобна суха и функционална “проза” е предназначена за вътрешна употреба, но истината е, че цивилизованият свят действително се ръководи от подобна геополитическа стратегия, дезангажирайки се от съдбата на милионите (може би стотици милиони или дори милиарди) хора, чиито съдби биват зачеркнати от фрази, подобни на цитираните по-горе. От една страна, геостратегът е просто човек (макар и принадлежащ към едно “избрано” общество), който си върши работата, стремейки се да докаже своята компетентност. Проблемът е, че въпросната “работа” често определя хода на историята и променя съдбите на цели нации.

Евразия – наградата в Голямата игра

Анализирайки картата на света, през ХVІІІ и ХІХ век, британските геостратези отбелязват, че сушата е крайно неравномерно разпределена по повърхността на земното кълбо, а континенталната маса на Евразия далеч превъзхожда всички останали континенти. Оттам пък стигат до извода, че ако Великобритания желае да укрепи и съхрани позициите си на световна империя, това ще изисква изграждането на стратегически опорни точки по цялата периферия на този богат на суровини, гъсто населен и пропит от история континент.

В същото време британските геополитици са наясно и, че страната им е просто остров в северозападната част на Евразия. Докато Русия е нацията, доминираща реално над по-голямата част от континента. Така всеки опит на Великобритания да постави Евразия под свой контрол е обречен да се сблъска със съпротивата на Руската империя, за която това е въпрос на самосъхранение. През целия ХІХ и в началото на ХХ век британско-руските конфликти периодично припламват в различни точки на Евразия, включително по северните граници на Индия и, по-специално, в Афганистан. Един имперски чиновник- сър Джон Кей, за първи път нарича този сблъсък “Голямата игра” – термин, обезсмъртен по-късно от Ръдиард Киплинг в романа му “Ким”.

Двете световни войни, както и движенията за независимост в колониите, до голяма степен, лишиха Великобритания от нейните имперски амбиции, но проблемът с контрола над Евразия продължава да е ключов за всеки сериозен претендент за световно господство.

Така, през 1997 в книгата си “Голямата шахматна дъска: американското превъзходство и неговите геостратегически императиви”, Збигнев Бжежински – бивш съветник по националната сигурност на президента Картър и геостратег, пар екселанс, отново обяви, че именно в Евразия следва да се концентрират усилията на САЩ да наложат собствената си глобална хегемония. “За Америка – отбелязва Бжежински – най-големият геополитически приз е Евразия. В продължение на половин хилодялетие световните дела се диктуват от евразийски сили и народи, които се борят помежду си за регионално господство и се стремят към глобална власт. Сега в Евразия превъзходство има една неевразийска сила, а американското глобално превъзходство е непосредствено зависимо от това, колко дълго и колко ефективно ще се поддържа превесът на американците на този континент” (1).

Според Бжежински, ключовото значение на Евразия се дължи на факта, че “там се създава около 60% от световния БНП и се намират около ¾ от известните до днес енергоресурси на планетата”. Към това следва да добавим и, че там живее ¾ от световно население, “там се намират всички (без една) официално признати ядрени сили, и всички (пак без една) от реално притежаващите атомно оръжие държави” (2).

Бжежински смята, че както САЩ се нуждаят от пазарите и ресурсите на останалия свят, така и Евразия се нуждае от американската доминация, която да и гарантира необходимата стабилност. Отбелязвайки, че за съжаление американския народ сякаш не е готов да поеме отговорностите си на имперска нация, той посочва: “стремежът към хегемония не е сред факторите, които определят общественото мнение, освен когато възникне някаква внезапна опасност или предизвикателство за сигурността и благосъстоянието на обществото.” (3).

Страница 4

 

Всъщност, терористичните атаки от 11 септември 2001, които фундаментално промениха геополитическата визия за съвременния свят, бяха именно такава “…внезапна опасност за сигурността… на обществото”. Промяната се почувства веднага в решителния курс, поет от републиканската администрация, чиито реален израз станаха военните интервенции в Афганистан и Ирак. Подобна промяна впрочем, настъпи и в американското отношение към Евразия. В края на Втората световна война, когато САЩ и СССР се очертаха като двете доминиращи на планетата сили, Вашингтон изгради постоянни военни бази в Германия, Япония и Южна Корея като преграда срещу съветската заплаха. Америка дори се ангажира в опасна и скъпоструваща военна авантюра в Югоизточна Азия (Виетнамската война), опитвайки се да очертае още един геополитически “вектор на сдържане” в Евразия.

Когато комунистическата империя рухна в края на 80-те Съединените щати се оказаха без реален съперник за доминация в Евразия (а оттам и в света), нещо безпрецедентно в световната история. Най-характерната черта на последвалото десетилетие бе глобализацията – т.е. консолидацията на корпоративната икономическа власт, концентрирана предимно в САЩ. В един момент дори изглеждаше, че американската хегемония ще се поддържа повече с икономически, отколкото с военни средства. Цитираната по-горе книга на Бжежински изразява именно духа на онези години, призовавайки за съхраняване и укрепване на връзките със следвоенните съюзници на Америка (Западна Европа, Япония и Южна Корея) и привличането в американската орбита на новите независими държави от пост-съветското пространство.

Напук на тези препоръки обаче, републиканската администрация на Буш-младши реши да възприеме далеч по-радикален подход, който бързо отблъсна част от старите съюзници заради своята едностранчивост и почти пълно игнориране интересите на останалите играчи. Разрушавайки установилата се система на международни отношения, пренебрегвайки споразуменията за контрол над въоръженията, налагайки доктрината за допустимостта на превантивни военни намеси във всички точки на света и, особено, ангажирайки се в Ирак, правителството на Буш изразходва без нужда огромна част от американския политически и дипломатически капитал, превръщайки във врагове дори някои от най-близките си съюзници. Самият предлог за иракската война – унищожаването на хипотетичните запаси на Саддам от оръжия за масово унищожение – бе повече от глупав, имайки предвид, че именно САЩ дълги години бяха основния оръжеен доставчик на Багдад, както и че режимът там вече не представляваше опасност за никого. Сега обаче, американците продължават да затъват в иракското блато, рискувайки да дестабилизират целия Близък изток (4). Каква бе истинската причина за поемането на този риск? Кое мотивира странният завой в американската геополитическа стратегия? Преди да си отговорим на тези въпроси, нека се опитаме да анализираме някои предшестващи споменатия завой събития.

САЩ – самотният колос

В зората на новото хилядолетие Америка вече разполагаше с най-напредналата военна технология и най-стабилната валута на планетата. През целия ХХ-ти век САЩ търпеливо градяха своята империя, първо включвайки в сферата си на влияние Централна и Южна Америка, после присъединявайки Хаваите, Пуерто Рико и (временно)Филипините, а след Втората световна война (под формата на съюзи или протекторати) – налагайки доминацията си в Европа, Япония, Южна Корея и Близкия изток.

В началото на 80-те години американската администрация попадна под контрола на група неоконсервативни геостратези около президентите Рейгън и Буш-старши. Дълги години те работеха успешно за ерозията на основния геополитически противник на САЩ – комунистическата съветска империя и консолидацията на американската доминация в Централна Америка и Близкия изток. Своеобразна кулминация на тяхната дейност стана първата американо-иракска война от 1990-1991, а официално прокламираната им крайна цел бе (ни повече, ни по-малко) постигането на глобална доминация.

Въпреки че сменилата ги през 90-те администрация на Клинтън и Гор пренесе ударението върху многостранното сътрудничество, нейната подкрепа за процеса на корпоративна глобализация (едно от чиито измерения е още по-голямото обогатяване на богатите нации за сметка на бедните) бе естествено продължение на политиката, водена от Рейгън и Буш-старши. Въпреки това, неоконсерваторите, силно изнервени поради изтласкването си от реалната политика, виждаха в Клинтън и неговата администрация просто “некадърни имитатори”. Именно те формираха обкръжението на Буш-младши след инфарктната му победа на изборите през 2000-та – т.е. хора като Доналд Ръмсфелд, Дик Чейни, Пол Уолфовиц и Ричард Пърл, определяли политиката и на предишната републиканска администрация.

Страница 5

В нашумялата си статия “Тласъкът към войната” известният международен анализатор Анатол Ливън посочва, че в основата на лансираната от неоконсервативните геополитици стратегия са манталитетът, наследен от студената война, протестантският фундаментализъм, разслояващата и разединяваща нацията вътрешна политика и стремежът за поставяне под контрол на ключови (от гледна точка на наличните там енергоносители) части от Евразия. Според Ливън, фундаменталната цел, т.е. постигането на глобална военна доминация, се споделя също от Колин Пауъл и преобладаващата част от истъблишмънта в сферата на сигурността. Навремето (1992) именно Пауъл, като шеф на обединените началник-щабове обяви, че САЩ се нуждаят от достатъчно мощ “за да парират всяко предизвикателство, отправено срещу нас на международната арена, и дори самата мисъл да бъдем предизвиквани” (4). Сегашната официална американска доктрина за “превантивната отбрана” обаче, отива много по-далеч, отколкото самият Пауъл би желал. Защото, по принцип, тя може да се използва за смазването на всяка държава, която в обозримо бъдеще би могла евентуално да “предизвика” или застраши САЩ. Когато, непосредствено след края на студената война, Пол Уолфовиц лансира тази идея, тя бе посрещната крайно критично дори от консервативните среди в Америка. Сега, благодарение на въздействието на атаките от 11 септември върху колективната психика на американците, тя е поставена, едва ли не, в основата на политиката на САЩ (5). Както е известно, непосредствено след 11 септември Буш обяви, че “всеки, който не е с нас, подкрепя международния тероризъм”. Опирайки се на невероятно раздутия военен бюджет, подкрепата на корпоративния медиен истъблишмънт и страха на хората (каращ ги доброволно да се откажат от част от конституционните си права), неоконсервативните геополитици поеха към практическата реализация на мечтата си за глобална империя. Но колкото и пълна да изглеждаше тяхната победа, тя твърде скоро бе помрачена от прогресивно нарастващата съпротива както в, така и извън Америка.

Бунтът на мравките

Първоначално (както можеше да се очаква) съпротивата срещу корпоративната глобализация, първите видими прояви на която се очертаха през 90-те години на миналия век, бе подета от т.нар. “антиглобалисти”. За нейно начало може да се смятат мащабните демонстрации срещу Световната търговска организация на форума в Сиатъл през 1999, като постепенно (след американските интервенции в Афганистан и Ирак) антиглобалистите се трансформираха в световно антивоенно движение.

Недоволството от американската доминация на планетата обаче, съвсем не се изчерпва само с действията на различни (ултра)леви и маргинални антиглобалистки формации. След появата на американски военни бази на Балканите в края на 90-те и в Централна Азия (след афганистанската кампания през 2001), водещите геостратези в Русия, Китай, Япония и Западна Европа започнаха активно да лансират собствени, алтернативни на американския, модели.Само Великобритания продължи твърдо да стои зад САЩ.

Своеобразна демонстрация на нежеланието да се съобразяват с американската хегемония, бе решението на единайсет европейски нации да създадат единна европейска валута – еврото. Когато еврото се появи в зората на новото хилядолетие, мнозина мрачно предвиждаха, че то никога няма да стане реален конкурент на долара. Днес обаче нещата изглеждат различно – еврото се стабилизира и курсът му расте, докато този на долара спада драматично.

Още по-тревожна тенденция (от гледна точка на Вашингтон) е стремежът на редица държави от “втория” и “третия” свят да се откажат от досегашната си неолиберална политика (която е ключов елемент в корпоративния глобализационен проект). Така правителствата на Венецуела, Бразилия и Еквадор публично скъсаха със Световната банка, обявявайки намерението си да се освободят от американската финансова опека.

Междувременно, с растяща популярност в Русия напоследък се ползват хора като политическия философ Александър Дугин, чиито геостратегически анализи имат радикално-антиамерикански характер. През 1997 (същата година, когато Бжежински издаде прословутата си книга “Голямата шахматна дъска”), Дугин публикува своя манифест, озаглавен “Основи на геополитиката”, и лансира идеята за изграждането на мощен континентален блок от държави, който да се противопостави на американското влияние в Евразия. Като в центъра му той поставя “евразийската ос”, обединяваща Русия, Германия, Иран и Япония.

По съветско време тезите, проповядвани от Дугин, бяха забранени, тъй като напомняха за пан-евразийските фантазии на нацистите, но след разпадането на СССР те постепенно си извоюваха сериозни позиции сред пост-комунистическия руски елит. Така например, преди време руският външен министър предупреди за опасността от “тенденцията за създаване на еднополюсен свят, доминиран финансово и военно от САЩ” и призова вместо това да бъде наложен един “многополюсен модел”, поставяйки ударение върху “геополитическата роля на Русия като най-голямата държава в Евразия”. Въпреки че в международен план, Дугин си остава маргинална фигура, неговите идеи печелят популярност в собствената му страна, която очевидно не желае да се примири с американската хегемония.

Страница 6

На пръв поглед Русия, подобно на Германия, Франция, Япония или Китай, няма особено желание да предприеме открити действия срещу политиката на САЩ. Въпреки ясно изразеното им недоволство от американската интервенция в Ирак, нито една от тези държави не предприе практически мерки за да я предотврати. Нещо повече, съвсем наскоро руският президент Путин дори индиректно подкрепи Буш в кандидат-президентската надпревара. Няма никакво съменение обаче, че въпросните страни тихомълком разработват собствени планове, драстично разминаващи се с американските. Днес малцина споделят тезата на Дугин, че Евразия трябва открито да се конфронтира със САЩ по въпроса за глобалната доминация, но все повече са онези, които открито заявяват, че е необходима алтернатива на еднополюсния свят.

Американската дилема

Критикувайки американската хегемония, Дугин и последователите му изхождат от една теза, която звучи абсурдно за повечето американци. Според тях, действията на САЩ са израз не на тяхната сила, а по-скоро на слабостта им.

Както е известно, от много години насам Америка поддържа силно отрицателен външнотърговски баланс, което и се отдава само заради силните позиции на долара (последното пък е възможно благодарение сътрудничеството на ОПЕК – т.е. заплащането на петролния внос с долари). Американският търговски баланс е негативен, частично, защото добивът на собствен петрол е силно ограничен и страната все повече зависи от вноса. Освен това повечето американски корпорации прехвърлиха производствата си в чужбина. Друга сериозна слабост е широко разпространената корпоративна корупция (илюстрация за което бе и колапсът на “Енрон”), както и твърде тесните връзки между корпорациите и политическия истъблишмънт на САЩ. Прекалено много икономически “балони” (в сферата на високите технологии, телекомуникациите, недвижимите имоти и т.н.) вече се спукаха, или пък са на път да го направят.

Наред със силния долар, основен стълб на американската геополитическа мощ е армията и военно-промишленият комплекс. Макар че дори и тук се забелязват пукнатити по фасадата. Никой не се съмнява, че САЩ разполагат с оръжия, способни неколкократно да унищожат планетата. Истината обаче е, че на практика Америка използва военната си мощ най-вече за това, което френският историк Еменюел Тод определя като “театрален милитаризъм”. В статията си “САЩ и Евразия: театралният милитаризъм”, известният анализатор Пепе Ескобар отбелязва, че тази стратегия изисква от Вашингтон “никога да не се ангажира с окончателното решаване на който и да било геополитически проблем, защото именно нестабилността е единственото оправдание за военна намеса (ad infinitum) на световната суперсила навсякъде и по всяко време… Вашингтон е наясно, че не може да се конфронтира открито с реалните геополитически играчи в света – Европа, Русия, Япония, Китай, затова разчита да съхрани политическата си доминация атакувайки по-слабите играчи – като например тези от т.нар. “ос на злото” или дори още по-слаби – като Куба” (7).

Така интервенциите на САЩ в Афганистан и Ирак демонстрират едновременно и възможностите на недостижимите за останалите страни американски военни технологии, и вътрешната слабост на американската геополитическа позиция.

“Театралният милитаризъм” преследва едновременно две цели – да укрепи представата за непобедимостта на Америка и, в същото време, да гарантира американската военна доминация в богатите на петрол региони на Третия свят. Именно това, до голяма степен, обяснява и войните в Афганистан и Ирак. В същото време твърденията на американските критици, че в основата на войната срещу Саддам бе единствено петролът силно опростяват нещата. Стратегията на САЩ може да бъде разбрана, само отчитайки наличието на два ключови фактора, чието значение все още не се осъзнава напълно.

Първият е, че стабилността на долара е поставена под много сериозен въпрос. През ноември 2000 Ирак обяви, че ще започне да продава петрола си за евро, вместо както дотогава – за долари. Тогава повечето финансови анализатори предрекоха, че Багдад ще загуби от тази промяна десетки милиони. Истината обаче е, че през следващите две години (т.е. до началото на Втората война в Залива) режимът на Саддам спечели милиони. Което накара редица други износители на петрол, включително Венецуела и Иран, да обявят, че са готови да го последват. Но, ако ОПЕК, като цяло, премине от заплащане в долари към евро, последиците за американската икономика биха били катастрофални. Чуждите инвестиции ще бъдат изтеглени от страната, стойностите на недвижимите имоти биха паднали рязко, а американците твърде скоро щяха да се почувстват като жители на държава от Третия свят (8).

Страница 7

 

Днес, ако някоя страна се нуждае от долари за да си купи необходимите и количества петрол, единственият начин да си ги набави е да продаде свои стоки или ресурси на САЩ, да получи заем от някоя американска банка (или от Световната банка, което на практика е едно и също), или пък да търси долари на свободния пазар, обезценявайки по този начин собствената си валута. Тоест, Съединените щати, на практика, внасят стоки и услуги почти без да ги заплащат, а огромният им търговски дефицит всъщност е своеобразен безлихвен заем предоставен на Америка от останалия свят. Но ако доларът престане да играе ролята на световна резервна валута, всичко това би се променило моментално.

В един анализ, публикуван през миналата 2003 в “Ню Йорк Таймс”, се отбелязва, че “днес в Русия има над 50 милиарда долара, които местните пестят за “черни дни”, криейки ги под дюшеците или в консервни кутии, защото не вярват на банките”. Проблемът обаче, както отбелязва вестникът, е, че “напоследък руснаците започват да обменята спестените си долари за евро и дори големите фирми вече обявяват цените на стоките си (автомобили и др.) в евро”. На свой ред “руската Централна банка обяви, че е увеличила резервите си в евро от 5 на 35%, докато тези в долари са паднали от 90 на 60%, заради слабата възвръщаемост на доларовите инвестиции” (9). Говори се също, че банката ще се опита да сведе доларовите си резерви до само 35%, а тези в евро ще нарастнат до 60%. Колкото и да е парадоксално, тази тенденция безспокои дори Европейския съюз, защото ако доларът падне твърде ниско, инвестициите на европейските фирми на американския пазар ще загубят стойността си. Независимо от това, с разширяването на ЕС (към който през 2004 се присъединиха още 10 държави) неговото икономическо влияние продължава да нараства и вече изглежда неизбежно, че то скоро ще надмине това на САЩ.

В този смисъл за американските геостратези предотвратяването на евентуалното преминаване на ОПЕК от долари към евро е от жизненоважно значение. Интервенцията и окупацията на Ирак, на практика, осигуриха на Вашингтон един глас в ОПЕК, а разполагането на американски военни части в региона, където се намират ключовите страни-членки на тази организация (като Саудитска Арабия, Иран или княжествата от Залива) би трябвало да направи последните далеч по-сговорчиви.

Вторият фактор, с решаващо влияние за атаката срещу Ирак, е изтощаването на американските енергийни ресурси и свързаната с това растяща зависимост на САЩ от вноса на петрол. Според редица експерти, съвкупната продукция на всички страни-петролопроизводителки, нечленуващи в ОПЕК, е достигнала върха си през 2002 и оттам нататък няма да се повишава повече, а по-скоро ще спада. Тоест занапред ОПЕК ще разполага с още по-голяма икономическа мощ в света. Нещо повече, очаква се, че глобалното производство на петрол ще стигне върха си през следващите няколко години, след което бавно (но устойчиво) ще започне да спада. В същото време обаче, все още не са разработени достатъчно ефективни заместители на петрола и природния газ. Последиците от този факт (особено за най-големите потребители на петрол и газ, каквито са САЩ) ще бъдат катастрофални (10).

И двата, очертани по-горе, проблема се нуждаят от спешно решение. На пръв поглед стратегията на Буш (особено войната в Ирак) изглежда очевидно офанзивна и насочена към разширяването на американската империя, но истината е, че тя е по-скоро дефанзивна, доколкото основната и цел е да изпревари очертаващият се икономически катаклизъм.

Именно посочените два фактора (ерозията на доларовата хегемония и изчерпването на петролните запаси в света), в много по-голяма степен, отколкото другите съображения на неоконсервативните геостратези във Вашингтон, наложиха радикалната преориентация в американската външна политика – включително изместването на втори план на съюза със Западна Европа, Япония и Южна Корея за сметка на прякото военно присъствие на САЩ в Близкия изток и Централна Азия.

И макар че никой не говори за това открито, управляващите елити в Русия, Китай Германия, Франция, Саудитска Арабия и други страни са крайно обезспокоени от така очерталите се тенденции – доказа го съпротивата им срещу американската акция в Ирак, както и сондажите за изграждането на нови стратегически съюзи помежду им. От друга страна, както показва и развоят на събитията в Ирак след разгрома на Саддам, съвсем не е ясно, дали крайно рискованата геополитическа игра на републиканската администрация действително ще се изплати, или напротив.

Кой ще контролира Евразия?

От гледна точка на американската геополитическа стратегия операцията в Ирак би могла да се сметне за успешна само ако след скоростното приключване на войната, добивът на иракски петрол бързо бе започнал на расте и, ако страните от ОПЕК продължат да използват долара като основна валута. Поне засега първото не се получава, а второто изглежда съмнително. Но дори ако, в крайна сметка, иракската авантюра на Америка приключи, повече или по-малко, сполучливо, това само временно би отдалечило опасността. Всъщност, какво би следвало да очакват САЩ в Евразия, в дългосрочен план? Много неща изглеждат непредсказуеми. Ясно е обаче, че американците освободиха в Близкия и Среден изток сили, които по-късно може би няма да са в състояние да удържат под контрол.

Страница 8

 

Повечето дългосрочни тенденции в Евразия не са никак благоприятни за Америка. Изтощаването на ресурсите и нарастващият демографски натиск винаги са били предвестници на война. Китай с неговото население от 1,2 милиарда, скоро ще се превърне в най-големия на планетата консуматор на ресурси. В една по-различна ситуация тази страна би могла да се разглежда като огромен отворен пазар: броят на хладилниците, мобилните телефони и телевизорите в Китай вече са повече отколкото в САЩ. В същото време Пекин сякаш няма намерение да се състезава с Вашингтон във военната сфера и дори преди две години си осигури редица търговски привилегии, дискретно подкрепяйки американските военни операции в Централна Азия. Но когато петролът (без който националната индустрия не би могла да съществува) започне драстично да намалява, Китай едва ли ще продължи да се държи по същия начин.

На свой ред Северна Корея, която се смята за китайски квази-съюзник, и която изглеждаше “укротена” по пътя на преговорите по времето на Клинтън, през последните години (т.е. след като бе причислена от президента Буш към “оста на злото”) отново увеличи вноса на забранени от САЩ материали за ядрената си индустрия. Без съмнение, така Пхенян открито се опитва да шантажира Вашингтон. В същото време сегашното южнокорейско правителство все по-силно се противопоставя на едностранния подход на САЩ, стремейки се към преки преговори с режима на Ким Чен Ир. Що се отнася до периодично отправяните американски заплахи за въздушна атака срещу севернокорейските ядрени мощности, последиците от нея за цяла Югоизточна Азия биха били ужасни.

На юг Индия и Пакистан също имат интереси, които изглежда се разминават с американските. Както е известно, тези две съседни държави са ядрени сили и яростни противници с отдавна тлеещи гранични проблеми. Пакистан, който се смята за съюзник на САЩ, е сред основните доставчици на ядрени материали и технологии за Северна Корея, да не говорим, че вероятно продължава да подпомага “Ал Кайда” и афганистанските талибани – все факти, доказващи, колко сбъркана и непродуктивна е американската стратегия в Евразия в последно време.

Най-големият кошмар за Америка обаче, би било изграждането на стратегически и икономически алианс между Европа, Русия, Китай и ОПЕК. От гледна точка на потенциалните участници, създаването му изглежда повече от логично. А ако САЩ се опитат да предотвратят формирането на този хипотетичен съюз, използвайки единствената силна карта, с която все още разполагат – оръжията си за масово унищожение – тогава прословутата “Голяма игра” би приключила с наистина грандиозна трагедия.

Но дори нищо подобно да не се случи, ясно е че петролните ресурси на планета са ограничени, както и че те постепенно ще започнат да се изчерпват през следващите няколко десетилетия. Което ще постави под въпрос по-нататъшната индустриализация на Китай, както и запазването на индустриалната инфраструктура в Европа, Русия, Япония, Корея и, разбира се, САЩ.

Заключение

В крайна сметка нито една гляма сила не е в състояние да доминира в Евразия, просто защото наличната енергийна и ресурсна база ще се окаже недостатъчна за поддръжката на общоконтинентална система за транспорт, комуникации и контрол. Което означава, че руските евразийски геополитически доктрини са също толкова илюзорни, колкото и тези на американските геостратези. През следващия половин век наличните ресурси ще стигнат или за унищожителен (и, в крайна сметка, безсмислен) сблъсък за контрола над последните останали находища на енергоносители, или пък за предприемането на героични съвместни усилия, насочени към постепенното консервиране на въпросните находища и преход на света към качествено различен (пост-петролен) енергиен режим.

Именно поради това през ХХІ век вероятно ще станем свидетели (по един или друг начин) на края на глобалната геополитика. Ако потомците ни имат късмет, ще живеят в свят на скромни, организирани на био-регионален принцип, общности, разчитащи на слънчевата или на други, непознати ни днес, източници на енергия. Съперничеството на местно ниво ще продължи, както е било винаги в световната история, но планетата никога вече няма да бъде обект на нечия глобална гео-стратегия, застрашаваща с унищожение милиарди хора. Стига, разбира се, човечеството да прояви необходимия разум.

* Авторът е професор в New College of California, в Санта Роза, автор на пет книги в областта на геополитиката и геоикономиката.

{rt}